Казанският и Свияжки митрополит Кирил (Смирнов)

На 18 юни митрополит Агатангел издал обръщение до цялата Църква, в което обявил незаконността на обновленските административни инициативи и възложил на епархийските църковни власти да се управляват като автономни Църкви съгласно каноните. С това той се противопоставил на стремежа на властите да подчинят Църквата, като натрапят на централното ѝ управление покорни на тях лица. Митрополит Кирил благословил това обръщение да бъде прочетено във всички храмове на епархията и го изпратил на управляващите архиереи в други епархии. Тримата архиереи, подписали Нижегородското възвание, две седмици по-късно твърдели пред пратеника на митрополит Кирил, че обръщението на митрополит Агатангел не им е познато и не са го получавали.

Междувременно натискът на властите се увеличавал и обновленството се развивало по места. В Казан двама свещеници открито се обявили за негови привърженици. Бил организиран нов диспут по църковните проблеми, на който като застъпник на обновленството се явил единият от тях, а негов опонент бил един от свещениците на Казанския Богородичен манастир. Новообявилите се обновленци били поддали се на шантажа на ГПУ пречупени хора и даже не се стараели особено да прикриват обвързаността си с него.

Обновленското ВЦУ започнало да подготвя провеждането на поместен събор на Руската Църква под свое ръководство, като имало на своя страна всестранната подкрепа на властите, които обещавали избраното на събора обновленско ръководство да получи държавна регистрация и възможност за легално съществуване. Мнозина се стъписали от агресивното настъпление на обновленството, особено след като почти четиридесет епархийски архиереи признали ВЦУ и му се подчинили.

Митрополит Кирил, както и преди, не признавал претенциите на обновленското ВЦУ за власт над Църквата и продължавал да поменава на богослуженията арестувания патриарх Тихон. На 24 юли 1922 г. в Богоявленския катедрален храм на Казан се състояло епархийско събрание под председателството на митрополит Кирил. То трябвало да обсъди отношението към възможния събор и евентуалното участие или неучастие в него. Мненията били разнообразни. Сравнително малка група свещеници начело с архимандрит Варсануфий (Лузин) била за бойкотиране на събора и твърдо противопоставяне на обновленството. Те отстоявали позицията, че обновленското управление е неканонично и няма право да свиква събор. За да бъде законен съборът, той трябва да бъде свикан от патриарха или в негово отсъствие – от заместващия го митрополит Агатангел.¹ На събранието била представена и противоположната гледна точка, доколкото в него участвали и двамата свещеници-обновленци. Дочули се и съчувстващи им гласове. Повечето от делегатите от енориите се изказвали в смисъл, че е целесъобразно представители на епархията да участват в събора. Това било ясна индикация, че мнозинството се страхувало от открито противопоставяне на провеждането на събора, тъй като зад инициативата на ВЦУ недвусмислено стояла съветската власт и конфронтирането можело да предизвика репресии от нейна страна. В тази ситуация митрополит Кирил трябвало да запази епархията в единство, да окуражи разколебаните, да защити принципната църковна позиция и в същото време да избегне даването на повод за обвинения и преследвания от страна на властта. Той постигнал това с изключителен такт и дипломатичност. Неговите тези били следните: Първо, няма нужда да се призовава така настойчиво към събор, сякаш някой е против или пречи. Съборът даже вече трябваше да се проведе – през предходната 1921 г. – според решението на Поместния събор от 1817-1918 г. Още тогава бяха набелязани въпросите, които би трябвало да се разгледат. Трябва да се готвим за събор, трябва да създадем комисии, които да изработят нашите конкретни становища по отделните теми. Второ, в момента не съществува централна църковна власт, която може да свика събор. С обръщението на митрополит Агатангел беше обявено автономно управление по епархии. Обръщението е легитимно, защото митрополит Агатангел има правомощия, предоставени му от патриарха. Това, че той е възпрепятстван да отиде в Москва и да се заеме с управлението на Църквата не означава, че правомощията му отпадат. Нито пък, че от този факт обновленското ВЦУ придобива легитимност. Трето, не са ни известни никакви документи, които да дават основания да се приеме ВЦУ за законна църковна централна власт. От църковна гледна точка ВЦУ е нула. Неговите разпореждания не са задължителни. Четвърто, ВЦУ е орган, който е иницииран от гражданската власт. Следователно то е гражданско-църковно-политическо учреждение. ВЦУ обявява, че ще свика събор. Този събор очевидно е желателен и за гражданската власт. Точно заради това ние трябва да отидем на него – за да потвърдим нашата лоялност към гражданската власт. Пето, съборът обаче се обявява за църковен. За това и трябва да се съберем – за да заявим, че съборът не е наш. Той няма да бъде православен и по духа, в който ще се решават въпросите. На нас са ни известни идеите на т. на. „Жива църква“ и на обновленството като цяло. На този събор въпросите ще се решават в лютерански дух. Така че този събор няма да бъде наш православен.  

По този начин, с формулиране на тезата, че трябва да се участва в събора, архиереят успокоил мнозинството, което се притеснявало от пряка конфронтация с властите. В същото време в рамките на Казанската епархия той провалил цялата инициатива на ГПУ за овладяване на Църквата чрез натрапването ѝ на ново „съборно избрано“ ръководство. Съборът бил дискредитиран предварително като такъв, който не може да бъде признат за православен и, следователно, решенията му не могат да задължават православните християни. В крайна сметка събранието избрало само един свещеник, който да присъства като представител от Казанска епархия. Това означавало по-скоро изпращане на наблюдател, отколкото реално участие.

Събранието обсъдило и възможността ВЦУ да постанови отстраняване на митрополит Кирил от Казанската катедра. Било решено в този случай епархията да се управлява автономно, тоест, да се игнорира подобно постановление, ако такова бъде издадено и митрополит Кирил да остане начело на църковното управление в Казан.

Няколко дни след събранието водачът на твърдото крило, архимандрит Варсануфий бил арестуван и изпратен за три години на заточение в Сибир, в Наримския край. Скоро митрополит Кирил получил телеграма от ВЦУ, че е освободен от управлението на Казанската епархия и е уволнен на покой. Самият владика Кирил изразил по-късно отношението си към това разпореждане по следния начин:

„Тъй като с ВЦУ аз нямах и не бих могъл да имам никакви отношения, не придавах, разбира се, никакво значение на подобни телеграми и продължавах да изпълнявам дълга си, като служех като епархийски архиерей. На 14 август това мое служение беше прекъснато от арест и поместването ми във вътрешния затвор на О.Г.П.У. Тук ми беше предявено обвинение, че съм солидарен с патр.[иарх] Тихон и м.[итрополит] Агатангел и след три месеца ние се отправихме на заточение в един влак с митрополит Агатангел: аз в Зирянския край,² а митрополит Агатангел в Нарим.“³

ВЦУ нямало как да отстрани митрополит Кирил от катедрата му, тъй като свещенството и вярващите го признавали за свой законен архиерей. Ясно било също така, че със своя авторитет той бил в състояние да запази епархията от разкол и, докато той се намирал в града, обновленството не би могло да завоюва някакви по-значими позиции. Всичко това можело да се преодолее само с физическото отстраняване на митрополита от Казан. Ето защо, както разказва и самият светител, той бил арестуван на 14 август 1922 г. Вероятно, за да бъдат избегнати протестите на вярващите и евентуалното масово изпращане на гарата, него го откарали с автомобил до друга гара извън Казан. Там го качили в затворнически вагон и го изпратили в Москва, където бил затворен в познатия му вече Тагански затвор. След като престоял там до края на годината, владика Кирил бил изпратен по етапен ред на заточение в северния Зирянски край. Първата спирка на етапа бил затворът в град Вятка. Архиереят правел силно впечатление на своите другари по участ. Ето какво е записал в спомените си писателят Сергей Фудел, син на московски свещеник:

„Образът на Казанския митрополит Кирил, разбира се, е неизгладим от паметта. Висок, много красив, все още силен, независимо от напредналите години, той носеше своето величие и светлост по затворите и етапите на Русия. Спомням си го как влезе, сякаш в богата приемна зала на архиерейски дом, в нашата малка килия във вятския затвор, в която имаше невероятно количество дървеници. […] В тази килия ни завари Рождество Христово на 1922 година (по стар стил – б. м., м. В.) и беше отслужено всенощно бдение; митрополитът гръмогласно пееше празничния канон заедно с един есер, който неочаквано се оказа добър църковен певец. Ние стояхме пред голата стена и облачения, разбира се, нямаше, тъй като бяхме на етап, но ирмосите на канона звучаха убедително, както винаги. Етапният период е най-тежкото време за затворника, но в присъствието на стария митрополит беше напълно невъзможно да изпаднеш в униние. В краен случай той беше готов и шах да те накара да играеш с него, само за да не паднеш духом. […]

С владика Кирил преминах и цялото етапно пътешествие на коне през януари 1923 г. Както вече казах, във Вятка обитавахме малка, пълна с дървеници килия; съставът беше неголям, освен владика Кирил и мен там имаше още четирима души: архиепископ Тадей, архимандрит Неофит (секретар на патриарх Тихон), есерът певец (за когото вече стана дума) и един врангелов офицер със съвсем нелепа, но и твърде дълга за разказване история и с цял куфар великолепни, блестящи обущарски инструменти, които носеше със себе си от Константинопол, където вече беше успял да стане и обущар. В тази килия ни беше добре, но скоро ни прехвърлиха в затвора при управлението на ГПУ. Това беше грамадна барака зад сграда на една от централните улици; там попаднахме в голяма компания от есери и есдеки⁴. Стана вече трудно да се служат църковните служби: намирахме се сред хора, така да се каже, не от типа на Митя Карамазов и даже не на Смердяков⁵, а на просветените потомци на Чернишевски, които вежливо, но леко презрително поглеждаха към поповете и недоумяваха защо, собствено, са се оказали заедно с тях под един и същ затворнически покрив. Поради това седенето ни в тази вятска барака беше неуютно и ние се зарадвахме, когато ни извикаха за продължаване на етапа, строиха ни и ни поведоха.“⁶

От Вятка етапът трябвало да продължи към определеното място на заточение – Уст-Сисолск (сега Сиктивкар, република Коми).

„На гарата ни качиха в един и същи вагон (с политическите затворници – б.м., м. В.), но скоро се разделихме: тях ги откараха, струва ми се, в Котлас, а нас ни свалиха много преди него на станция Мураши, за да преминем 300 км на коне до Уст-Сисолск – тогава още нямаше жп линия дотам.

И ето, ние стоим на малката станция, влакът замина, отпътуваха и конвойните, с нас остана само един, при това добродушен, придружител, наоколо е тишина, сняг, слънце, комините димят, гора, свобода, свобода… Мога да изляза навън при жените с брезовите кошници и да заговоря с тях, мога да отида навътре в станцията и дълго да чета на стената съвсем ненужното ми разписание, мога весело да извикам на деловито притичващото голямо куче и да се засмея на учудения му поглед. И всичко това е от големия изблик на радост от получената, макар и заточеническа свобода. Иска ми се да пипна с ръка и стените на къщите, и дългия коневръз, на който конете мирно похрупват сено. Приближи се София Ивановна, която вече ни очакваше тук, и ми предаде от годеницата ми от Москва малка икона на Божията Майка „Отрада и Утешение“. Ние се чувствахме почти като пътешественици от XIX век, пътуващи по свои лични и съвсем благополучни дела.

Пътешествието продължи цяла седмица: пътувахме, без да бързаме, тъй като започнаха големи студове и ние, като замръзвахме в шейните, уговаряхме нашия придружител да прави по-често почивки. Ние бяхме може би една от първите групи на масовите заточения и несъмнено първата такава църковна група. Затова на всички спирки и нощувки удивеният народ се стичаше в къщата, в която спирахме. Зирянският край тогава беше все още съвсем глух, навсякъде по къщите жените предяха ръчно и горяха с пукане брезови разпалки в метален съд на железен поднос. Народът се дивеше, разбира се, не на нас, обикновените миряни, а на невижданите по тези места архиереи, които при това бяха незнайно защо заточени при тях. Към мен се приближи един селянин и като намигна хитро, попита: ‘За злато ли?’ (тоест, за незаконна търговия със злато – б.м., м. В.). А към владика Кирил се приближи друг селянин и като застана мълчаливо пред него на колене, извади от пазвата си дълга хартия. Оказа се, че той е ищец по многогодишно бракоразводно дело, изгубено в някаква отдавна несъществуваща духовна консистория.

Необичайното появяване на заточените архиереи предизвикваше по онова време известно недоумение и объркване даже у местното началство. Когато най-сетне пристигнахме в Уст-Сисолск, това началство ни предостави за първата нощувка една голяма стая.⁷ Скоро се появи самовар и ние в пълен състав и в пълно благодушие пиехме чай, когато вратата се отвори и влязоха двама високи мъже с военни шинели. Те се приближиха към масата и единият, гледайки седящия в центъра владика Кирил, като се понапери, каза отчетливо: ‘Позволете да ви се представим: аз съм началникът на местното ГПУ (той назова фамилията си, но аз я забравих), а това е моят заместник, другарят Распутин’. (Тази фамилия, разбира се, запомних.) Тогава с добродушна усмивка в очите се надигна в целия си ръст владика Кирил и, отговаряйки на любезността с любезност, каза: ‘Позволете и ние да се представим…’ – и той назова себе си и всеки един от нас.⁸

Митрополит Кирил останал в Уст-Сисолск до лятото на 1923 г. Сергей Фудел е записал в спомените си за пребиваването им там следното:

„Спомням си го как ме приемаше на изповед в стаята си, когато беше на Зирянското заточение.⁹ Епитрахилът му беше върху сребристата вълна на косите, спускащи се върху раменете, на ръката му имаше синя плетена броеница, изтрита от молитвена употреба. Той казваше с нисък глас: ‘Ние свещениците виждаме в това тайнство своето особено предназначение’. След това ръката му притискаше главата ми към гърдите му и усещах хладината и благоуханието на епитрахила и цялата топлина и простота на този човек. Той все се готвеше да ме венчае с моята годеница в стаята при себе си, но неочаквано, преди определеното време го прехвърлиха в Уст-Кулом… – Ето я нашата епархия сега! – каза веднъж митрополит Кирил и с широк жест показа седящите в стаята двама-трима близки до него хора. […]

Спомням си как в Неделя на прошката той – стар и натежал – коленичеше, за да се поклони до земята на своята килийница Евдокия, която носеше заедно с него цялата тежест на скиталческия му живот.“¹⁰

От този откъс се разбира, че било определено митрополит Кирил да бъде преместен от районния център Уст-Сисолск в по-отдалеченото и глухо селище Уст-Кулом, което се намирало на още приблизително двеста километра нагоре по течението на река Вичегда. По някаква причина това преместване било ускорено. Също така се вижда, че митрополитът извършвал тайнствата и служил у дома, което означава, че местните свещеници вероятно са били преминали към обновленското управление, поради което той не посещавал храмовете. Изглежда, че заедно с митрополит Кирил в Уст-Кулом бил преместен и бившия секретар на патриарх Тихон, архимандрит Неофит. Освен с близостта си с патриарха, архимандрит Неофит (Осипов) бил известен като изключителен познавач на Свещеното Писание. Написал няколко труда по екзегетика, които митрополит Кирил ценял изключително високо. В резултат на постоянните задълбочени занимания с текстовете на Свещеното Писание архимандрит Неофит познавал Псалтира до такава степен, че бил в състояние, ако му бъде цитиран даден псаломски стих, да посочи номера на псалома и номера на стиха в него. И обратно – ако му дадели посочка с номерата на псалома и стиха в него, той можел да цитира стиха. За задълбочеността на духовния му живот говори достатъчно фактът, че при близкото им запознанство в това заточение митрополит Кирил го избрал за свой изповедник. По-късно затворите и заточенията ги разделили, но те поддържали кореспонденция винаги, когато било възможно. Владика Кирил винаги се обръщал към него като към свой духовник и го наричал в писмата си „авва“.

Споменатата по-горе килийница на митрополита, монахиня Евдокия (Перевозникова) до революцията и след това се подвизавала в манастир. След закриването на манастира ѝ работила няколко години като шивачка и живеела в света като монахиня. При първото заточение на митрополит Кирил го последвала доброволно, за да се грижи за него и да му помага. Оттогава насетне тя го следвала навсякъде и споделила и мъченическата му смърт.  В писмата си до трети лица митрополитът с признателност я наричал „грижовницата“.

През лятото на 1923 г. в Уст-Кулом пристигнал и заточеният Кинешемски епископ Василий (Преображенски). В околните селища имало и други заточени клирици. Други пък преминавали на път за заточението си по р. Вичегда през Уст-Кулом, като архиепископ Атанасий (Сахаров). Заточените йерарси извършвали службите в малка къщичка в тайгата. Очевидно и в Уст-Кулом църквата била преминала в ръцете на обновленците.

В това селище владиката прекарал около една година. През месец юни 1924 г. той неочаквано бил призован да се яви в Москва при началника на VI-ти отдел на ОСО ОГПУ, известният Евгений Тучков, който през тези години пряко ръководел всички антицърковни мероприятия на властта, особено интригите за провокиране на разколи в Църквата, много от които били замислени от самия него. Междувременно през април-май на предходната 1923 г. в Москва бил проведен с много шум подготвяният от обновленците т. нар. „Втори поместен всеруски събор“. Той бил проведен с явната подкрепа на властите, които осигурили на обновленците най-големия Московски храм „Христос Спасител“. „Съборът“ обявил пълна солидарност с революционните преобразования и съветската власт; обявен бил за свален и дори лишен от монашество (!) патриарх Тихон. Но когато в края на юни същата година патриархът бил освободен, още след първото му обръщение към вярващите започнал стремителен и неочакван и за властите, и за обновленците процес на възстановяване на структурите на патриаршеската Църква и на завръщане в нея с покаяние на мнозинството клирици, които от страх пред репресиите преди това се подчинили на обновленското управление. Този процес продължил до края на 1923 г. и в началото на 1924 г. Неговата кулминация била на 2 април (ст. ст.) 1924 г., когато патриарх Тихон наложил забрана за свещенослужение на ръководителите на обновленския разкол и обявил забрана за молитвено общение с обновленците на всички православни клирици и вярващи. Всички усилия на ГПУ и лично на Тучков да бъде реорганизирано и сплотено обновленското движение дали много малък резултат, въпреки, че обновленското ръководство било регистрирано и признато за законно от властите, докато патриаршеската Църква продължавала да пребивава извън закона. В ГПУ решили да променят тактиката и да „примирят“ патриарха с обновленците, като едновременно с това вкарат техните водачи в ръководните органи на Църквата – Синода и Висшия църковен съвет. И двата органа на практика не съществували, тъй като мнозинството от техните членове били в затвора или на заточение, а някои вече били загинали мъченически. ГПУ решило да ги сформира отново, като Тучков настоявал патриархът да назначи шестима от обновленските лидери начело с известния протойерей Красницки във Висшия църковен съвет. Съгласно новата линия на ГПУ Красницки принесъл през месец април престорено покаяние пред патриарха. Тучков призовал да се явят в централата на ГПУ в Москва от местата на тяхното заточение архиереите-членове на Синода, между които бил и митрополит Кирил. Разговорите с тях трябвало също така да установят кои архиереи са склонни да проявят достатъчно „сговорчивост“ спрямо ГПУ, за да може да им бъде гласувано „доверие“ от властите да бъдат назначени в новия Синод. Митрополит Кирил пристигнал в Москва и се явил в ГПУ, където научил, че целта на неговото призоваване е да бъде включен в състава на новия Синод. Това означавало преди всичко свобода и прекратяване на срока на заточението. Но в замяна се очаквала неговата подкрепа за включването на обновленците в църковното управление. На митрополит Кирил било позволено да разговаря с патриарх Тихон, преди да вземе решението си. Тучков бил спокоен за изхода от този разговор, той очаквал, че патриархът ще въздейства на митрополит Кирил в желаната от ГПУ посока, тъй като междувременно патриархът дал съгласието си за включването на обновленците в църковното управление. На 8 май (ст. ст.) 1924 г. патриархът издал постановление за сформирането на Синод и Висш църковен съвет с поименно изброяване на членовете на състава им. Това станало, след като той бил поставен пред дилемата да избира: ако приеме условието на властите, органите на управление на Църквата ще бъдат възстановени, назначените в Синода архиереи ще бъдат освободени, а след такова нормализиране на отношенията между държавата и Църквата може да се очаква, че ще бъдат освободени и останалите заточени йерарси; при отказ можело да се очакват нови, засилени репресии. Разговорът между патриарх Тихон и митрополит Кирил протекъл по следния начин:

„На въпроса защо светейшият прави това (приемането на обновленците в органите на управление на Църквата – б. м., м. В.) м.[итрополит] Кирил чул следния отговор: ‘Боли ме сърцето, че толкова много архипастири са в затворите, а ми обещават да ги освободят, ако приема Красницки’. На това вл.[адика] Кирил казал: ‘Ваше светейшество, за нас, за архиереите не мислете. Ние сега само за затвора и ставаме…’ Светейшият зачертал фамилията на Красницки в току-що подписания документ, а владика Кирил се отправил към Тучков, където при разговора на същата тема – за Красницки – го упрекнали, че не слуша светейшия, който иска да приеме Красницки. ‘Не разбирам – казал вл.[адика] Кирил – преди една година на същото това място вие ме обвинявахте в прекомерно подчиняване на патриарха, а сега изисквате обратното!’“¹¹

Други източници допълват този разказ по следния начин:

„Патриархът го посрещнал (митрополит Кирил – б. м., м. В.) с радост и му разказал всичко. Тогава митрополит Кирил казал на патриарха да не жали архиереите, които са на заточение, защото е дошло време, когато те трябва да страдат, за да укрепят Църквата, и че според него не бива да се въвежда в състава на Синода човек, когото внедряват, за да ги разедини и който е протеже на враговете на Църквата. Патриархът се зарадвал на думите му и му дал записка за Тучков, в която написал, че поради несъгласието на членовете на Синода, той също не е съгласен с предложението на Тучков.“¹²

Въпросната „записка“ всъщност била резолюция на патриарха, с която той обявил прекратяването на преговорите с обновленците и също така отменил постановлението си от 8 май за сформирането на Синод и Висш църковен съвет. Самия митрополит Кирил дава за тези събития следните сведения, запазили се в показанията от следственото му дело от 1930 г.:

„През месец юни 1924 г. неочаквано за мен бях извикан в Москва от мястото на моето заточение, от Уст-Кулом, област Коми. След като пристигнах в Москва и се явих в ОГПУ, аз разбрах от Е. А. Тучков, че целта на моето извикване е да бъда привлечен за сътрудничество в учредяващия се при патриарха Синод. Възстановяваше се и Висшият църковен съвет, с една дума – целият църковен апарат, учреден от Събора през 1917 г. Но в състава на Висшия църковен съвет трябвало да влязат шест души от обновленската група, начело с протопрезвитер Красницки. Красницки вече бил принесъл покаяние и се намира в общение с патриарха, за което патриархът сам ще ме уведоми; на мен ми беше разрешено да отида при него за разговор. От последвалия разговор с патриарха разбрах, че преговори за примирение с Красницки действително е имало, но те не дали никакви положителни резултати и не биха могли да дадат такива, ако се съди по изявленията на Красницки във вестниците, който заявява, че няма за какво да се кае. Също така не може да се смята за възстановяване на молитвеното общение с Красницки обстоятелството, че той дошъл на Пасха при патриарха и казал ‘Христос воскресе’. Предвид това положение на нещата, в следващите разговори с Тучков аз му заявих съвсем ясно, че не мога да участвам в учредяването [на Синода и ВЦС] при сътрудничеството на Красницки, тъй като не вярвам в искреността на неговото покаяние, дори ако той е принесъл такова. Но дори ако допуснем, че е възможно покаянието му да е искрено, намирам за недопустимо да бъде награждаван каещият се грешник с възможно най-високото за него положение в Църквата, вместо да премине през изискванията на покайната дисциплина. Относно изтъкването пред мен на обстоятелството, че патриархът се отнася по друг начин към Красницки и аз съм длъжен да последвам примера му, аз по съвест реших, че ако подобно различно отношение от страна на патриарха се предполага [от някого], то във всеки случай не беше потвърдено от самия патриарх в разговора с мен, а домашното му молитвено общение с Красницки, ако е имало такова, е въпрос на личната съвест на патриарха и не подлежи на моята преценка. След два дни вече нямаше нужда от разговори по тази тема, тъй като патриархът отговори на писменото обръщение за запазване на чистотата на Православието на някаква делегация до него с резолюция от 26 юни [ст. ст.] 1924 г. под № 523, по силата на която преговорите с Красницки за примиряване и инициативата за учредяване при патриарха на Висше църковно управление се прекратяваха. След това аз бях върнат спешно на мястото на моето заточение, срокът на което трябваше да завърши в края на ноември 1924 г.“¹³

За „спешността“ на отпътуването на митрополит Кирил от Москва протопрезвитер Михаил Полски пише: „Вбесеният агент дал на митрополит Кирил само половин час да си приготви вещите.“¹⁴

По-нататък в показанията си от 1930 г. митрополит Кирил записал:

„При последната ми среща с патриарха¹⁵ узнах, че в случай на своята смърт той назначава за местопазител митрополит Агатангел, а при невъзможност по някаква причина за митрополит Агатангел да приеме това назначение, местопазителството трябва да приема аз. Тази информация имах до месец май 1925 г., без изобщо да знам, че в края на декември 1924 г. (по ст. ст. – б. м., м. В.) патриархът е направил ново волеизявление по този въпрос, а именно, че като пръв кандидат за местопазител съм назован аз вместо митрополит Агатангел, а е добавен и трети – Крутицкият митрополит Петър. Аз получих уведомление за завършването на срока на моето заточение и разрешение да се явя в Уст-Сисолск за получаването на документи за пътуване до мястото на постоянното ми жителство в навечерието на смъртта на патриарха. Когато дойде известието за смъртта на патриарха, аз, като знаех за кандидатурата на митрополит Агатангел като пръв възможен местопазител, не сметнах за нужно да преодолявам на всяка цена трудностите на започналата пролетна непроходимост на пътищата и останах да очаквам пристигането на първия параход, на мястото където живеех. След месец параходът се появи и аз пристигнах с него в Уст-Сисолск.“¹⁶

Това било в края на април (по стар стил) 1925 г. Тук именно, в Уст-Сисолск, митрополит Кирил узнал, че е определен за първи кандидат за местопазител, съгласно последното разпореждане на патриарх Тихон. Тук той научил също, че събралите се на погребението на патриарха около 60 архиереи постановили местопазителството да поеме третият от кандидатите, митрополит Петър, тъй като първите двама – митрополит Кирил и митрополит Агатангел – били по това време на заточение. Пет години по-късно, през 1930 г., митрополит Кирил писал по този въпрос:

„Макар за мен и до сега да остава непонятно защо отсъствието от Москва би могло да бъде препятствие за изпълняването на задълженията на патриаршеския местопазител, но след като епископите, намиращи се в Москва при погребението на патриарха, са възложили местопазителството на митрополит Петър, то аз с любов приех това като задължително за себе си и досега мисля себе си в канонично и молитвено общение с него като с първи епископ на страната.“¹⁷

Има запазени сведения, че за приемането на това решение от епископите е изиграл определена роля митрополит Сергий (Страгородски)¹⁸. Самият той имал най-близки отношения, измежду тримата кандидати, именно с митрополит Петър, който приел от него монашеското си пострижение и свещеническото си ръкоположение. Обигран църковен политик, член на всички състави на Синода още от царско време, митрополит Сергий държал и умеел винаги да се позиционира добре спрямо църковната и светската власт и надали е имал индиферентно отношение към въпроса кой ще бъде първият епископ на Руската Църква след патриарх Тихон. През 1922 г. той подкрепил обновленците, с надеждата да оглави тяхното управление, тъй като било явно, че именно това е проектът, на който залага съветската власт. Само след година неочаквано за всички ситуацията се променила коренно, в ГПУ били разочаровани от провала на обновленския проект за овладяване на Църквата. За опитния митрополит не било трудно да се ориентира относно новото развитие. Той принесъл покаяние пред патриарх Тихон и великодушно бил приет от него в предишния си митрополитски сан, въпреки протестите на  значителна група архиереи, начело с епископ Феодор (Поздеевски). Скоро се оказал отново в близост до върха на църковното управление. Първият подпис под постановлението на архиереите за избора на митрополит Петър като местопазител е именно неговият.

Наистина, както посочил митрополит Кирил, аргументът, че следва да се избере присъстващият кандидат, нямал под себе си канонични основания, а и от гледна точка на целесъобразността също не изглеждал достатъчно солиден. Може би, съчетан с неяснотата около бъдещата участ на митрополитите Кирил и Агатангел, той е имал чисто психологическо въздействие за мотивирането на архиереите да изберат този, който поне към момента е тук. Но какво значение би имало това, ако присъстващият кандидат също бъде арестуван скоро след избора си? Това, впрочем, не след дълго се случило – митрополит Петър бил арестуван след осем месеца, в края на 1925 г. След това вече не можело да има каноничен изход от създалия се вакуум във висшето управление на Църквата, тъй като ГПУ нямало да допусне в никакъв случай ново събиране на голяма група епископи, които да направят нов избор. Изходът, който намерил митрополит Петър, за да предотврати оставането на Църквата без централно управление, бил да назначи свой временен заместник, докато е лишен от възможността да осъществява лично управлението. Той назначил за такъв митрополит Сергий.

Това станало през месец декември 1925 г. Но в края на месец април същата година митрополит Кирил все още очаквал в Уст-Сисолск да му бъдат издадени документи от властите за отпътуване за Москва. Може да се каже без преувеличение, че цялата Православна Църква в Русия очаквала неговото завръщане от заточението и включването му в църковното управление. Православна Москва го очаквала с радост. В същото време надали в момента някой бил в състояние да каже какво би следвало да се прави при завръщането на първия, посочен от патриарх Тихон кандидат за поста патриаршески местопазител, митрополит Кирил, след като преди по-малко от месец длъжността била възложена от епископския събор на третия от кандидатите, митрополит Петър. Със сигурност обаче може да се каже, че двамата достойни йерарси съгласувано биха възприели най-благоприятното за Църквата решение. И за двамата благото за Църквата стояло несравнимо по-високо от всякакви лични съображения. Всеки от тях доказал на дело това с по-нататъшния си изповеднически път и мъченическата си кончина.

Но до такива общи усилия на двамата йерарси не се стигнало. ГПУ имало своите съображения и предпочитания. Митрополит Кирил бил безспорно най-авторитетният руски архиерей в момента. Тучков не бил забравил колко умело и решително само преди година Казанският митрополит провалил плановете му да овладее Висшето църковно управление, чрез включването на групата обновленци в него, като оказал решаваща подкрепа на патриарха да отхвърли натрапваното му от ГПУ споразумение. Митрополит Петър бил сравнително наскоро ръкоположен и нямал авторитета и опита на владика Кирил. Тучков очаквал, че ще може много по-лесно да го манипулира и да му да оказва въздействие за постигането на своите цели. Съвсем скоро митрополит Петър блестящо опровергал тези очаквания, като показал такава твърдост и неподатливост, че до края на годината бил арестуван.

Но в края на месец април 1925 г. в ГПУ все още били убедени, че митрополит Петър начело на Църквата е несравнимо по-добър вариант с оглед на техните планове за разрушаването ѝ, отколкото митрополит Кирил. Това решило по-нататъшната участ на владика Кирил. Известно време той не получавал разрешение да отпътува за Москва и оставал в очакване в Уст-Сисолск. В спомените на хора, които се срещнали по това време с митрополит Кирил там, е записано:

„Независимо, че беше освободен, него го задържаха по пътя, не му даваха възможност да се върне в Москва. ‘Видях насън, – казваше митрополитът – че стоя на брега на бурна река, а трябва да пътувам по нея. Изведнъж огромен леден къс прегради пътя ми. Изглежда, – поясни той – че сега пътят ми за Москва е затворен, а какво ще бъде – Бог знае.’“¹⁹

От Уст-Сисолск той бил изпратен направо на ново заточение, отново в Зирянския край, но в много по-глухо и недостъпно място - в селището Переволока. То се намирало на река Ухта, на около 330 км северно от Уст-Сисолск и се състояло от две дървени къщи.

„Митрополит Кирил го откараха тайно в дебрите на глух, отдалечен край, откъснаха го от общение с Църквата.“²⁰

В този случай властите не си направили труда да изпълнят даже обичайните формалности – да обявят официално на митрополита решението за новото заточение, придружено със съответните основания за това. Според неговите думи: „На мен не ми беше обяснено нито тогава, нито впоследствие каква е била причината за тази неочаквана за мен изолация.“²¹

Този етап, който се състоял през месец май 1925 г., бил най-тежкият за митрополита. Според запазените разкази той бил подложен на тежки издевателства:

„Отначало го изпратили в Уст-Сисолск, а след това, през пролетта на 1925 година – в дебрите на лесовете, при което пътешествието с лодка по река продължавало две седмици. На митрополита не му давали храна, оставяли го да спи на студа, извън горските колиби, в които чекистите нощували, дърпали го за брадата, издевателствали над него така, че митрополитът започнал да се моли за смъртта си. Повече от година преживял той под разпореждането на един комунист в гората, където имало само две ловни къщи.“²²

„Войниците от охраната не му давали храна, само лодкарите от жалост тайно му давали по малко хляб. Когато пристигнали на мястото, където имало една къща, го оставили под наблюдението на стопанина ѝ, без да подсигурят владиката с каквото и да било. Владика Кирил си измайсторил въдица и се хранел с малкото рибки, които успявал да улови, като ги варил в стара консервна кутия. Той така се измъчил телом и душевно, че заплакал, когато вярната майка Евдокия, едва открила го в това глухо място, го заварила на брега, зает с това.“

В селището Переволока митрополит Кирил преживял една година. На 17 юни 1926 г. бил откаран от Переволока и на 25 юни бил въдворен в Уст-Сисолск. Едва тук той узнал, че през декември 1925 г. митрополит Петър бил арестуван и митрополит Сергий (Страгородски) приел пълномощията на заместник на местопазителя. В Уст-Сисолск митрополит Кирил престоял до месец октомври 1926 г. След това се развили събития, които оказали решаващо влияние за по-нататъшната посока на изповедническия му път.

Следва продължение...

[ 1 ] Междувременно ГПУ, за да възпрепятства митрополит Агатангел да поеме управлението на Църквата и да осигури свобода на действие на обновленското ВЦУ като върховен орган, забранило на митрополит Агатангел да напуска град Ярославъл и да отпътува за Москва.

[ 2 ] Сега Автономна република Коми.

[ 3 ] Из материалов следственного дела священномученика митрополита Кирилла Казанского (1930). Цитира се по: Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 569.

[ 4 ] Така наричали членовете на политическите партии на социал-революционерите (еСеР) и социал-демократите (еСДе). Те били съюзници на болшевиките в революцията срещу руската монархия, но впоследствие се обявили в тяхна опозиция заради идеологическите си различия и били преследвани от съветската власт.

[ 5 ] Известни типажи на Достоевски от романа „Братя Карамазови“.

[ 6 ] Фудель С.И., Собр. соч., Т.1, сс. 100-101. - http://www.sakharov-center.ru/asfcd/auth/?t=page&num=958

[ 7 ] Властите нямали грижа за заточените в местата за заточение, освен да ги водят на отчет и да следят за техните прояви. Заточените сами трябвало да си търсят и заплащат квартири и да си осигуряват препитание. Обикновено те не можели да се справят с това, без помощта на близките им, които изпращали продукти и средства.

[ 8 ] Фудель С.И., Собр. соч., Т.1, сс. 102-103. - http://www.sakharov-center.ru/asfcd/auth/?t=page&num=958

[ 9 ] Зирянският край – сега република Коми.

[ 10 ] Фудель С.И., Собр. соч., Т.1, сс. 100-101. - http://www.sakharov-center.ru/asfcd/auth/?t=page&num=958

[ 11 ] Вестник РСХД. 1973, № 107, с.186.

[12 ] Регельсон Л. Трагедия Русской Церкви. М.: Крутицкое патриаршее подворье. 1996. Приложение I: Документы целиком и в выписках по годам: … 1924 … http://krotov.info/lib_sec/17_r/eg/regel_1924.html

[ 13 ] Архив УФСБ РФ по Кемеровской обл. д. П-17429, л. 32-42. Цитира се по: Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 571-572.

[ 14 ] Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. С., 2013. С. 75.

[ 15 ] Патриарх Тихон починал на Благовещение, 25 март (ст. ст.) 1925 г.

[ 16 ] Архив УФСБ РФ по Кемеровской обл. д. П-17429, л. 32-42. Цитира се по: Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 572-573.

[ 17 ] Архив УФСБ РФ по Кемеровской обл. д. П-17429, л. 32-42. Цитира се по: Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 573.

[ 18 ] Виж: Иерей Александр Мазырин. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х - 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 58.

[ 19 ] Житие епископа Серафима (Звездинского). Письма и проповеди. ИМКА-ПРЕСС. Париж, 1991. С. 78.   http://krotov.info/history/20/1920/zvezdinsky.htm

[ 20 ] Пак там, с. 84.

[ 21 ] Архив УФСБ РФ по Кемеровской обл. д. П-17429, л. 32-42. Цитира се по: Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 575.

[ 22 ] Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. С., 2013. Сс. 75-76.