04.09.2007 г.
Дякон Александър Мазирин,
Свето-Тихоновски хуманитарен университет.
Секретната дейност на ОГПУ против Руската
Православна Църква през 1927-1930 г.1
(показана с примера на Ленинград)
Известно е, че освен открита борба с Църквата (посредством антицърковното законодателство, атеистичната пропаганда, съдебното и административното преследване на духовенството и т. н.) съветската власт е провеждала активно против нея и скрита дейност през 20-те и 30-те години на ХХ век. За готовността за провеждането на такава секретна работа пише в края на 1921 г. председателят на ВЧК Ф. Е. Дзержински: «...църковната политика на разрушение трябва да води не някой друг, а ВЧК2. Официални или полуофициални връзки с поповете са недопустими. Ние залагаме на комунизма, а не на религията. Само ВЧК може да лавира и то с една единствена цел – дезорганизирането на поповете3». Как именно «да се лавира», е подсказал Л. Д. Троцки, като се обърнал през пролетта на 1922 г. към другарите от Политбюро на ЦК на РКП(б) с разгърната записка, в която се съдържал планът за борба с Църквата.
Троцки предложил Църквата да бъде разцепена на две крила: «черносотническо контрареволюционно» и «сменовеховско4 съветско». «Колкото по-решителен, рязък, бурен и насилствен характер приеме разривът на сменовеховското крило с черносотническото, толкова по-изгодно ще бъде това за нашата позиция» - пише той. След това трябва «да бъде разгромена контрареволюционната част от църковниците», като се опираме при това на «сменовеховското духовенство», а след това, «без да се даде на сменовеховските вождове да се опомнят», да бъде превърнато тяхното начинание в «недоносче»5. Въплъщаването на плана на Троцки в живота, естествено, било възложено на ведомството на Дзержински (получило през 1922 г. наименованието ГПУ, а през 1923 г. – ОГПУ), а именно на 6-то отделение на неговия секретен отдел, оглавявано от Е. А. Тучков.
С усилията на Тучков и неговите колеги на бял свят се появил обновленският разкол, с помощта на който властта могла да поведе значително по-ефективно борбата си с Църквата. Впоследствие, посредством отделянето на нови «съветски крила» в Църквата, органите на ОГПУ инспирирали възникването на още редица «леви» разколи («григорианския», «лубенския» и др.), в чиято основа лежали честолюбивите стремежи на отделни представители на духовенството, готови за постигането на своите користни цели да се опрат на богоборческата власт. Обаче към 1927 г. тактиката на борба с Църквата с помощта на разни видове «революционери в раса» практически се изчерпала: оглавяваните от тях разколи ставали все по-малко забележими.
Както е известно, през 1927 г. оглавяващият висшето управление на Руската Православна Църква, Заместник на Патриаршеския Местопазител, митрополит Сергий осъществил в отношенията с държавната власт нов компромис. Символ на смяната на курса станала юлската Декларация, призвана да засвидетелства, че «църковните деятели... са с нашето правителство6». Едновременно с това била разгърната кампания по реорганизация и легализация на административния апарат на Руската Православна Църква, началото на която било поставено с учредяването и регистрацията7 на Временен Синод при митрополит Сергий. Разбира се, всичко това се осъществявало при активното, макар и негласно, участие на ОГПУ.
В какво се състояла политиката на ОГПУ по отношение на РПЦ в този момент, добре показват донесенията в центъра от ленинградското представителство на това учреждение8. Събитията от църковния живот в Ленинград имали тогава далеч не само местно значение. Именно там се оформило най