13 март (28 февруари ст. ст.) 2019 г.

Сряда на първа седмица на Великия пост

Катедрален храм

„Успение Богородично“

СРЯДА НА ПЪРВА СЕДМИЦА

Паремии на вечернята.

Паремия първа.

БИТИЕ 1:24-2:3

И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана. И създаде Бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове според рода им. И видя Бог, че това е добро. След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, и над зверовете и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята. И рече Бог: ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе - това ще ви бъде за храна; а на всички земни зверове, на всички небесни птици и на всяка гадина, която пълзи по земята и има жива душа, дадох за храна всичкия злак тревист. Тъй и стана. И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро - ден шести. Така бидоха свършени небето и земята и цялото им войнство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал.

ДЕН ШЕСТИ (БИТИЕ 1:24-31)

1:24-25 „И рече Богъ: да изведетъ земля душу живу по роду, четвероногая и гады, и звери земли по роду. И бысть тако. И сотвори Богъ звери земли по роду, и скоты по роду ихъ, и вся гады земли по роду ихъ. И виде Богъ, яко добра.“

(„И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана. И създаде Бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове според рода им. И видя Бог, че това е добро.“)

Учението на светите отци за сътворението на сухоземните животни в шестия ден в основното повтаря това, което вече беше казано за другите живи същества. Така преп. Ефрем пише:

„…земята по Божие повеление незабавно произвела гадовете, полските зверове, хищните зверове и добитъка, колкото са били нужни за служение на този, който в същия тоя ден пристъпил заповедта на своя Господ“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 1, сс. 225-226).

Свт. Василий учи:

„…не от земята се е явила скритата в нея душа на безсловесните, но произлязла едновременно с повелението“ („Шестоднев“, ІХ, с. 140).

С този акт на сътворението всичко е готово за явяването на човека, който трябва да бъде господар на всичко това. Но не само за практическата полза на човека е предназначено това величествено творение. В него има нещо тайнствено; бидейки благо творение на Всеблагия Бог, то може да възведе към Него нашите умове. Свт. Йоан Златоуст пише:

„…Бог е създал всичко не само за наше упо-требление, но и затова, като виждаме великото богатство от Негови създания, да се изумяваме от могъществото на Създателя, и да можем да разберем, че всичко това е създадено с премъдрост и неизказана благост за чест на човека, който е предстояло да се появи“ („Беседы на книгу Бытия“, VII, с. 55).

Свт. Василий, удивявайки се на Божието творение, казва:

„…да прославим най-добрия Художник, премъдро и изкусно сътворил света, и от красотата на видимото да познаем Превъзхождащия всички по красота; от величието на тези чувствени и ограничени тела да се насочим към Безкрайния, Който е по-високо от всяко величие и по неизмеримата Си сила превъзхожда всяко разбиране. Макар и да не познаваме природата на сътвореното, но дори само това, което подлежи на познаване от нашите чувства, е толкова удивително, че и най-дейният ум се оказва недостатъчен, за да изясни, както трябва, и най-малката част от света, и да въздаде дължимата похвала на Твореца, Комуто слава, чест и владичество во веки веков“ („Шестоднев“, І, с. 21).

Бог е създал света, както учи преп. Йоан Дамаскин, защото „не се удовлетворявал от съзерцанието на Самия Себе Си, но поради преизобилието на благост поискал да произлезе нещо, което в бъдеще би се ползвало от Неговите благодеяния и би било причастно на Неговата благост“ („Точное изложение Православной Веры“, кн. 2, гл. 2, СПб., 1894, с. 45).

Изглежда никъде в Писанието не е изразено така добре предизвикващото благоговеен страх Божие величие в Неговото творение и, в сравнение с него, човешкото нищожество, както в откъса, където Господ говори на Иов от бурята:

„Где былъ еси, егда основахъ землю? Возвести ми, аще веси разумъ. Кто положи меры ея, аще веси? или кто наведый вервь на ню? На чемже столпи ея утверждени суть, кто есть положивый камень краеуголний на ней, егда (сотворены) быша звезды, восхвалиша Мя гласомъ велиимъ вси ангели Мои? Заградихъ же море враты, егда изливашеся изъ чрева матере своея исходящее, положихъ же ему облакъ во одеяние, мглою же повихъ е, и положих ему пределы, обложивъ затвор и врата, рехъ же ему: до сего дойдеши и не прейдеши, но в тебе сокрушатся волны твоя? Или при тебе составихъ светъ утренний, денница же весть чинъ свой, ятися крилъ земли, оттрясти нечестивыя от нея, или ты, брение вземъ, от земли создалъ еси животно, и глаголиваго сего посадилъ еси на земли?“ (Иов 38:4-14).

(„…де беше ти, когато полагах основите на земята? – кажи, ако знаеш. Кой ѝ определи мярката, ако знаеш? Или кой е опъвал по нея въжето? На какво са закрепени основите ѝ, или кой положи крайъгълния ѝ камък, при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост? Кой затвори морето с врата, когато се то изтръгна, та излезе като из утроба, когато облаците направих негово облекло и мъглата – негови пелени, и му утвърдих Моя наредба и поставих ключалки и врата, и казах: до тука ще дойдеш и няма да преминуваш, и тука е границата на гордите твои вълни? Давал ли си ти някога през живота си заповед на утринта и посочвал ли си на зората мястото ѝ, за да обгърне тя краищата на земята и да изтърси от нея нечестивците, за да се измени земята като глина под печат и да стане като разноцветно облекло…“)

Разказът за сътворението на човека се намира на две места в книга Битие: в глава първа и в глава втора; тях ще ги разгледаме в следващата наша глава.

2:1-3 „И совершишася небо и земля, и все украшение ихъ. И соверши Богъ въ день шестый дела Своя, яже сотвори, и почи въ день седмый отъ всехъ делъ Своихъ, яже сотвори. И благослови Богъ день седмый, и освяти его, яко въ день той почи от всехъ делъ Своихъ, яже начатъ Богъ творити.“

(„Така бидоха свършени небето и земята и цялото им войнство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал.“)

За тази „съботна“ Божия почивка след сътворението свт. Йоан Златоуст пише:

„…Божественото Писание тук показва, че Бог си е починал от Своите дела, но в Евангелието Христос казва: „Отецъ Мой доселе делаетъ, и Азъ делаю“ (Ин. 5:17) („Моят Отец досега работи, и Аз работя“); при сравняването на тези изречения, не изглежда ли да има известно противоречие в тях? Да не бъде: в словата на Божественото Писание няма никакво противоречие. Когато Писанието казва тук: „и почи“ Бог „отъ (…) делъ Своихъ“, то с това ни научава, че Той е престанал в седмия ден да твори и да произвежда от небитие в битие; а когато Христос казва: „Отецъ мой доселе делаетъ, и Азъ делаю“, то с това ни показва Неговия непрекъснат промисъл, и работа нарича съхранението на съществуващото, даруването му на продължаване [на битието му] и управляването му във всяко време. В противен случай как би могла да съществува велената, ако върховната ръка не я управляваше и не се разпореждаше с всичко видимо и с човешкия род?“ („Беседы на книгу Бытия“, Х. 7, с.82).

Виждайки извършващите се всеки ден чудеса, с които така сме привикнали, че ги наричаме „природа“ – например, пълното развитие на зрялото растение, животното или даже човешкото тяло от мъничко семенце – ние не можем да не видим продължаващата се творческа деятелност на Божеството. Но това съвсем не е същото, което е било в Шестте Дни на Сътворението, когато за първи път е дошло в битие всичко. Първата глава на книга Битие описва това уникално и неповторимо сътворяване.

Привикнали към „делата“ на Бога в сегашния свят, ние едва можем да проумеем оня друг вид „дела“, които Той е извършил в Шестте Дни. После, светът, макар и съвършен и напълно оформен, бил все още „нов“; свт. Григорий Богослов подчертава, че когато Бог пожелал да сътвори Адам от пръст, „Словото, вземайки част от новосъздадената земя, с безсмъртните Си ръце съставило моя образ“ („Слово 7“, „О душе“). Преп. Ефрем Сирин учи:

„Както дърветата, тревите, животните, птиците и човекът били едновременно и стари и млади – стари по вида на членовете си и по състава си, а млади по времето на своето сътворение – така и луната била едновременно и стара и млада – млада, защото едва била сътворена, а стара, защото била пълна, както в петнадесетия ден“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 1, с. 224).

Преп. Ефрем („Толкование“, гл. 1, с. 214) и другите свети отци подчертават новостта (на света – бел. на прев.), потвърждавайки своята вяра, че светът е бил сътворен през пролетта. Свт. Амвросий свързва това с факта, че при иудеите годината започва през пролетта:

„Той сътворил небето и земята по времето, когато започнали, от което време е подобавало за света да приеме своето начало. Тогава било благоразтворението на пролетта, времето на годината, подходящо за всичко. Следователно, годината също носи печата на зараждащия се свят… За да покаже, че сътворението на света е станало през пролетта, Писанието казва: „Месяцъ сей вамъ начало месяцей, первий будетъ вамъ въ месяцехъ лета“ („…тоя месец да ви бъде начало на месеците, пръв да ви бъде между месеците на годината.“) (Изх. 12:2). Подобавало началото на годината да бъде начало на произхождението.“ („Six Days“, 1:13, p. 13).

Сега, след като хвърлихме поглед върху твърде реалистичното светоотеческо разбиране на Шестоднева, нека да се обърнем към по-сложния въпрос за създаването на венеца на Божието творение, човека.

СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА

1:26-27 „И рече Богъ: сотворимъ человека по образу Нашему и по подобию, и да обладаетъ рыбами морскими, и птицами небесными, (и зверми) и скотами, и всею землею, и всеми гады пресмыкающимися по земли. И сотвори Богъ человека, по образу Божию сотвори его: мужа и жену сотвори ихъ.“

(„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по образ Божий го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“)

Ние виждаме, че шестдневното сътворение е дейс-твие на Светата Троица, а именно, че Отец повелява: „Да будетъ!“ и Синът твори.

Обаче, при сътворението на човека между Лицата на Пресветата Троица като че ли се състои някакъв съвет. По този повод Свт. Василий пише:

„Сотворимъ человека…“ („…да сътворим човек…“) Това слово още не е било употребено за някое от устроените същества; появила се светлината, а повелението е било просто: „рече Богъ: да будетъ светъ“ („Рече Бог: да бъде светлина.“) Били създадени небесата и не е имало промисляне за небесата… А ето, човекът още го няма, и вече има промисъл за човека. Бог не е казал като за другите същества: „Да бъде човек!“ Познай достойнството, което ти принадлежи. Той не е призовал твоето възникване със заповед, но е имало съвет в Бога, как да се въведе в живота това живо същество, достойно за чест…

Защо не е казал Бог: „Сътвори“, а: „Сотворимъ“ („Да сътворим“)? Това е за да поз-наеш ти величието Му. Той желае като обръщаш внимание на Отца, да не отричаш Сина; Той желае да знаеш, че Отец е сътворил чрез Сина, и че Синът е сътворил по волята на Отца, и че трябва да прославяш Отца в Сина, и Сина в Светия Дух…

(Но) Той не е казал: „И сътворихме“, така, че да не можеш да вземеш от тук предлог за многобожие.“ („On the Origin of Man“, I:3-4, pp. 171-175)

Подобно на това говори свт. Йоан Златоуст:

„…защо, когато е било създавано небето, не е казано: да сътворим, а: да бъде небе, да бъде светлина, и така – за всяка част на творението; само тук е прибавено: „Сотворимъ“, (с което се изразява) съвет, промисъл и общение с Някой Друг равночестен? Кой е този, който ще бъде сътворен, че се удостоява с такава чест? Това е човекът, велико и дивно живо същество, и най-драгоценно за Бога от всички твари… Имало е съвет, промисъл и съобщаване не за това, обаче, сякаш Бог има нужда от съвещаване – да не бъде – но за да ни бъде показано чрез самия начин на изразяване достойнството на сътворяваното…

Кой е Този, Комуто Бог казва: „Сотворимъ человека“? Това е – „Чуденъ, Советникъ, Богъ крепкий, Властелинъ, Князь мира, Отецъ будущаго века“ („Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира“) (Ис. 9:6), Самият единороден Син Божий. На Него именно Той казва: „Сотворимъ человека по образу Нашему и по подобию“. Не е казал: „по Моя и Твоя“, или „по Моя и Вашия“, но: „По образу Нашему“ („да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“), указвайки на един образ и едно подобие.“ („Восемь слов на книгу Бытия“, ІІ, 1-2, сс. 735-737)

Свт. Григорий Богослов говори много поетично за сътворението на човека като за смесване на висшия и низшия светове, вече създадени от Бога. Първо:

„Сътворен е от Бога духовният свят (т. е. светът на невидимите същества, ангелите – бел. на авт.) и колко ли мога да любомъдърствувам върху това, претегляйки с малкия си ум великото. Тъй като тези първи твари са били благоугодни Богу, Той промисля и другия свят – веществения и видимия; и това е стройният състав на небето и земята и това, което е между тях; удивителен по прекрасните качества на всяка вещ, и още по-достоен за удивление по стройността и съгласуваността на цялото, в което всяко нещо, и едно спрямо друго, и едно спрямо всичко останало се намира в прекрасно съотношение… А с това Бог е показал, че Той е силен да сътвори не само сродното (т.е. ангелския, невидимия свят – бел. на авт.), но и съвършено чуждото на Себе Си естество. Сродни на Божеството са умните (т.е. безтелесните – бел. на прев.) по природа, които са и постигаеми единствено с ума; съвършено чужди са тварите, подлежащи на чувствата (т.е. сетивно-телесните – бел. на прев.), а от тези последните още по-далече отстоят от Божественото естество напълно неодушевените и неподвижни твари.

И така, умът и чувството (в смисъл на „сетивото“ – бел. на прев.), толкова различни помежду си, са заели местата си в своите предели, и чрез себе си са изразили величието на Творческото Слово, като безмълвни хвалители и ясногласни проповедници на великолепието. Но все още не е съществувало смесването между ума и чувството, съчетанието на противоположните – този опит на висшата Премъдрост, тази щедрост в образуването на естествата; и все още не е било разкрито цялото богатство на благостта. Пожелавайки и това да покаже, творческото слово създава живото същество, в което са приведени в единство едното и другото, т.е. невидимото и видимото естество – създава човека; и от сътвореното вече вещество вземайки тялото, а от Себе Си влагайки живота (което в Божието слово е известно като душа и образ Божий), твори сякаш някакъв втори свят, велик в малкото; поставя на земята друг ангел, поклонник, съставен от различни природи, зрител на видимите твари, таинник на умосъзерцаемите твари, цар над това, което е на земята, подчинен на горното царство, земен и небесен, временен и безсмъртен, видим и умосъзерцаем, ангел, който заема средината между величието и низостта, едновременно дух и плът – дух заради благодатта, плът заради превъзнасянето, дух, за да пребъдва и прославя Благодетеля, плът, за да страда и страдайки, да си припомня и да се поучава колко е обдарен с величие; твори живо същество тук подготвяно за преселването му в другия свят, и (което съставлява завършекът на тази тайна) чрез стремежа си към Бога, достигащо обо́жение.“ („Второе слово на Пасху“, гл. 6-7, сс. 127-128)

Какво е образът Божий? Различните свети отци са подчертавали различни страни на образа Божий в човека: едни са посочвали владичеството на човека над низшето творение (за което специално се упоменава в книга Битие); други – неговия разум; трети – неговата свобода. Най-ясно обобщава значението на образа Божий свт. Григорий Нисийски:

„Той сътворява човешкия живот не заради нещо друго, а само защото е благ. А бидейки такъв и като се устремява поради това към създаването на човешката природа, Той е показал силата на Своята благост не наполовина – давайки нещо от присъщото Нему, но завистливо отказвайки да я направи причастна на Себе Си. Напротив, съвършеният вид благост се състои в това, да бъде приведен човека от небитие в битие и да бъде неоскъден в благата. А подробното изброяване на благата е толкова голямо, че не е лесно да бъде обхванато с число. Затова Словото със Своя глас е обозначило всичко това съвкупно, казвайки, че човекът е създаден по образ Божий. А нали това е все едно да се каже, че човекът е създаден по природа като причастник на всяко благо. Ако Бог е пълнота на благата, а човекът – Негов образ, то в това е и подобието на образа с първообраза – да бъде изпълнен с всяко благо.“ („Об устроении человека“, гл. 16)

С какво се отличават „образ“-ът и „подобие“-то Божие в Човека? Светите отци обясняват, че образът ни е даден напълно и не може да бъде изгубен, докато подобието е било дадено отначало само като възможност, а самият човек е трябвало да се труди за достигане на съвършенството в това отношение. Свт. Василий Велики учи:

„Сотворимъ человека по образу Нашему и по подобию“. Ние притежаваме едното по сътворение, а придобиваме другото по свободна воля. В първоначалното устроение на нас ни е дадено да бъдем родени по образ Божий; по свободна воля пък у нас се формира същество по подобие Божие… „Сотворимъ человека по образу Нашему“: за да владее над творението, което е по образ, но да приведе също себе си и в съответствие с подобието. Бог е дал власт за това; ако Той те беше сътворил така също и в подобие, в какво би било твоето преимущество? За какво би бил увенчан? И ако Творецът ти беше дал всичко, как би се отворило за тебе Царството Небесно? Но по-правилно е, че една част ти се дава, докато друга е оставена незавършена: това е така, за да можеш да я завършиш сам и да можеш да бъдеш достоен за наградата, идваща от Бога.“ („Оn the Origin of Man“, I:16-17, pp. 207-211)

В откъса от книга Битие, който описва сътворението на човека, е казано, че Бог „мужа и жену сотвори ихъ“. В такъв случай, не се ли явява това различие част от образа Божий? Свт. Григорий Нисийски обяснява, че тук Писанието има пред вид двойнственото сътворение на човека:

„Едно е произлязло по образа, а друго сега се оказва бедствено. „Сотвори Богъ – казва – человека, по образу Божию сотвори его“. Сътворяването на създаденото по образа приключва. След това се повтаря словото за създаването и то казва: „Мужа и жену сотвори ихъ.“ Мисля, за всеки е видно, че това се разбира извън прототипа: „О Христе Иисусе несть мужеский полъ ни женский“ („...няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“), както казва Апостолът (Гал. 3:28). Но Словото казва, че човекът е разделен на мъжки пол и женски. Следователно устроението на нашата природа е някак двойнствено: в него едно се уподобява на Божественото, а друго е разделено посредством това различие. За нещо такова намеква Словото и чрез самия порядък на написаното, казвайки отначало: „Сотвори Богъ человека, по образу Божию сотвори его“, а после добавя към казаното: „Мужа и жену сотвори ихъ“, което е различно от известното за Бога. Затова мисля, че тук Божественото Писание ни преподава някакво велико и възвишено учение. И това учение е следното: Човешката природа е средина между две крайности, отстоящи една от друга – на божествената и безплътна природа, и на безсловесния и животински живот (това е подобно на идеите на свт. Григорий Богослов, които вече приведохме – бел. на авт.). Наистина в човешкия състав може да се наблюдава и едното, и другото от посочените: от божественото – словесното и разумното, което не допуска разделението на мъжко и женско, а от безсловесното – телесното устроение и разположение, разделено на мъжко и женско. Наистина, и едното, и другото (божественото и телесното), задължително ги има във всичко, което е причастно на човешкия живот. Но, както узнахме от разказа за порядъка на сътворението на човека, в него първенствува словесното, а заедно с него у човека е срастнато общението и сродството с безсловесните…

…Привел всичко в битие и по собствена воля оформирал човека по Свой образ… Той предвидял със силата на прозрението, че по своето произволение тя (т. е. човешката природа – бел. на прев.) няма да тръгне по прекия път към прекрасното и затова ще отпадне от ангелския живот; тогава, за да не намалее множеството на човешките души, поради загубата на този способ, посредством който ангелите се размножават, Той устройва в природата (на човека – бел. на прев.) такъв способ на размножение, който съответства на падналия в грях (човек – бел. на прев.) като вместо ангелското благорождение насажда в човечеството животински и безсловесен способ на приемственост.“ („Об устроении человека“, гл. 16, 17)¹

И така, образът Божий, който, както учат светите отци, следва да търсим в душата, а не в тялото на човека, няма никакво отношение към разделението на мъж и жена. В Божията идея за човека – за човека като гражданин на Небесното Царство – няма различаване на мъж и жена; но Бог, предварително знаейки, че човекът ще падне, устроил това различие, явяващо се неотделима част от неговото земно съществуване.

Обаче реалността на половия живот не се е появявала до грехопадението на човека. Коментирайки откъса от Битие: „Адамъ же позна Еву жену свою, и заченши роди Каина“ („Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина“) (Бит. 4:1) – което се е случило след грехопадението – свт. Йоан Златоуст казва:

„След престъплението, след изгонването от рая – тогава започва съпружеският живот. До престъплението първите хора живели като ангели, и не е имало и дума за съжителство. Та и как би могло да бъде това, когато те са били свободни от телесните потребности? И така, животът е бил отначало девствен; когато пък по безгрижието на първите хора се явило преслушанието и грехът влезнал в света, девството отлетяло от тях, тъй като те станали недостойни за такова велико благо, а вместо това встъпил в сила законът на съпружеството.“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVIII, 4, сс. 160-161)

А преп. Йоан Дамаскин пише:

„В рая процъфтявало девството… След престъплението… бракът бил изнамерен, за да не бъде изтрит от земята и унищожен от смъртта човешкия род, за да се съхрани в цялост чрез деторождението.

Но, може би, ще кажат: добре, а какво иска да каже изречението: „Мужа и жену…“; а също и това: „Раститеся и множитеся“ („плодете се и множете се“)? На това ще кажем, че изречението: „Раститеся и множитеся“, не означава непременно умножаване чрез брачно съединение. Защото Бог би могъл да умножи човешкия род и по друг начин, ако хората бяха съхранили заповедта до края неповредена. Но Бог, Който, вследствие на Своето предведение, „сведый вся прежде бытия ихъ“ („Който знае всичко преди неговото битие“) (Дан. 13:42), знаел, че те ще се окажат в престъпление и ще бъдат осъдени, предварително е сътворил „мужа и жену“ и им заповядал да растат и се множат.“ („Точное изложение Православной Веры“, ІV, 24, с. 260-261)

В това, както и в други отношения, както ще видим по-късно, човекът, подобно на останалото творение, преди грехопадението се е намирал в състояние, различно от това, в което е изпаднал след грехопадението, макар и да има приемственост между тези две състояния, поради Божието предведение на грехопадението.

Не трябва, обаче, да се мисли, че който и да било от светите отци е гледал на брака като на „необходимо зло“ или е отричал, че това състояние е благословено от Бога. Те го оценяват като нещо добро в нашето днешно паднало състояние, но това добро нещо е вторично, след висшето състояние на девството, в което Адам и Ева са живели преди грехопадението, и което и досега споделят тези, които са последвали съвета на апостол Павел да бъдат „якоже и азъ“(„както съм и аз“) (1 Кор. 7:8). Свт. Григорий Нисийски, същият този отец, който така ясно учи, че бракът има своето начало в нашето сродство с животните, в същото време защитава по съвсем недвусмислен начин учреждението на брака. Така в своя трактат „За девството“ той пише:

„Никой… не следва да заключава, че ние отхвърляме установяването на брака: защото за нас не е неизвестно, че и той не е лишен от Божието благословение… Относно брака ние мислим, че би следвало да се предпочете единствено грижата за Божественото, но и да не се презира този, който може въздържано и умерено да се ползва от учреждението на брака…

…На тези, които се завръщат към Христа, (следва) да им бъде оставен преди всичко, като някакъв последен приют, брака, доколкото той се оказва последният предел, отделящ ни от райския живот.“ („О девстве“, гл. 8, 12, „Творения“, ч. 7, М., 1868, сс. 323, 326, 347)

1:28 „И благослови ихъ Богъ, глаголя: раститеся и множитеся, и наполните землю, и господствуйте ею, и обладайте рыбами морскими, (и зверми) и птицами небесными, и всеми скотами, и всею землею, и всеми гадами пресмыкающимися по земли“.

(„И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята.“)

„Раститеся и множитеся“ – с тези същите слова Господ вече се е обърнал към живеещите във водата създания (Бит. 1:22). Те показват сродството на човека с низшите творения и чрез грехопадението – с техния способ на полово размножаване. Но в тези слова има и по-дълбок смисъл. Свт. Василий пише:

„Има два вида възрастване: на тялото и на душата. Възрастване на душата е развитието на познанието с цел усъвършенстване; възрастването на тялото е развитието от малкото към нормалното сложение.

Затова на лишените от разум животни Той е казал: „Раститеся“ в съответствие с телесното развитие, в смисъл на завършване на естеството; но на нас Той ни е казал: „Раститеся“ в съответствие с вътрешния човек, в съгласие с преуспяването, което привежда към Бога. Това е, което е вършил Павел, „задняя (…) забивая, въ предняя же простираяся“ („забравям, що е зад мене, и… се силно стремя към това, що е пред мене“) (Фил. 3:13). Такова е възрастването в духовното…

„Множитеся“. Това благословение се отнася за Църквата. Да не бъде Божественото слово ограничено за една единствена личност, но да бъде проповядвано Евангелието на спасението по цялата земя. „Множитеся“: към кого е насочена тази заповед? Към тези, които раждат в съответствие с Евангелието…

И така, тези слова са еднакво добре приложими към лишените от разум животни, но те придобиват особено значение, когато ни се налага да имаме работа със съществото (създадено) по образа, с който сме почетени ние.“ („On the Origin of Man“, II, 5, pp. 235-239)

При това, човекът трябва да овладее не само външното творение, но и зверовидните страсти, които се таят вътре в него. Свт. Василий пише:

„Ти владееш над всякакъв род диви зверове. Но, ще кажеш, няма ли диви зверове в мен? Има, множество. Наистина, грамадна тълпа от диви зверове носиш в себе си. Не приемай това за обида. Не е ли гневът малък свиреп звяр, който лае в твоето сърце? Не е ли той по-див от което и да е куче? И нима измамата пълзяща във вероломната душа не е по жестока от пещерната мечка?... Какъв род диви зверове няма в нас?... Ти си сътворен, за да владееш; ти си владетел над страстите, владетел над дивите зверове, владетел над змиите, владетел над птиците… Бъди владетел над помислите вътре в себе си, за да станеш владетел над всички същества. И така, властта, дадена ни над живите същества, ни подготвя да осъществим господство над самите нас.“ („Оn the Origin of Man“, I, 19, pp. 217-221)

Зверовидните страсти се намират вътре в нас благодарение на нашето сродство с животинското творение чрез грехопадението. Свт. Григорий Нисийски пише:

„Но доколкото в този свят е дошъл животът на безсловесните, а човекът, по посочената причина, е взел нещо и от тази природа – говоря за раждането – то поради това той е станал причастен и на останалото, наблюдавано в тази природа. Защото подобието на човека на Божественото не е по гнева и не с удоволствието се отличава по-висшата природа, а страхът и наглостта, пожелаването на по-голямото и ненавистта към собственото омаловажаване и всички подобни на тези са далече от боголепните черти. Така че всичко това човешката природа е добавила към себе си от безсловесната част.“ („Об устроении человека“, гл. 18)

Това е много дълбоко учение. Хората, вярващи в идеите на еволюцията казват: „Човекът произхожда от маймуната; следователно, вие сте скотоподобно същество“. Тук се казва нещо подобно: че ние сме смесено творение – отчасти небесно, отчасти земно. Откъм земната страна, Бог е позволил скотоподобен способ за възпроизвеждане; ето защо ние виждаме в себе си толкова много животински черти, когато позволяваме на страстите да ни управляват. Тези „животни“ са вътре в нас, но в нас има и небесна страна, към която именно се и подвизаваме да се върнем.

1:29-30 „И рече Богъ: се, дахъ вамъ всякую траву семенную сеющую семя, еже есть верху земли всея, и всякое древо, еже имать въ себе плодъ семене семеннаго; - вамъ будетъ въ снедь; и всемъ зверемъ земнымъ, и всемъ птицамъ небеснымъ, и всякому гаду пресмыкающемуся по земли, иже имать въ себе душу живота, и всяку траву зелену въ снедь. И бысть тако.“

(„И рече Бог: ето давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна; а на всички земни зверове, на всички небесни птици и на всяка (гадина), която пълзи по земята и има жива душа, дадох за храна всичкия злак тревист. Тъй и стана.“)

Тук се говори, че в началото, когато още земята и тварите, живеещи на нея са били нови, а човекът още не е бил паднал, не само на хората, но даже и на животните за храна е била дадена само зелената трева. Зверовете не са били предназначени да бъдат, и отначало не са били, плътоядни. Свт. Василий казва за това:

„Нека Църквата да не пренебрегва нищо: всичко е закон. Бог не е казал: „Дадох ви рибите за ядене, дадох ви животните, влечугите, четирикраките.“ Не за това ги е сътворил Той, казва Писанието. Действително, първоначалният закон е позволявал да се употребяват (само – бел. на прев.) плодовете, защото все още ние сме били считани достойни за рая.

Каква тайна се крие за тебе тук?

На теб, на дивите животни и на птиците, казва Писанието, (са дадени) плодовете, растителността и тревите… Ние виждаме, обаче, множество диви животни, които не ядат плодове. Какъв плод приема пантерата, за да се нахрани? С какъв плод може да се удовлетвори лъвът?

И въпреки това, тези същества, подчинявайки се на закона на естеството, са се хранели с плодове. Но когато човекът променил своя начин на живот и нарушил предписаната му граница, Господ, след потопа, знаейки, че хората са изнурени, им позволил да употребяват всякаква храна: „Яко зелие травное дахъ вамъ все“ („всичко, що се движи и живее, ще ви бъде за храна; като злак тревист давам ви всичко“) (Бит. 9:3). Чрез това позволение другите живи същества също получили свободата да ядат всичко.

Оттогава лъвът е месояден, оттогава и лешоядът търси мърша. Защото лешоядите все още не са обглеждали земята по времето, когато животните са се появили; и наистина, нищо от това, което е получило наименование или съществование, все още не е било умряло, за да могат лешоядите да го ядат. Природата все още не се е била разделила (т.е., не са били противопоставени едни творения на други – бел. на прев.), защото е била в своята пълна свежест; не е имало ловци, които да се занимават с лов, защото това все още не е било обичай у хората; зверовете, от своя страна все още не са разкъсвали добитъка, защото не са били месоядни... Но всички са следвали живота на лебедите и всички са пасли трева на ливадите...

Такова е било първоначалното творение и такова ще бъде възстановено то в последствие. Човекът ще се върне към своето древно устроение, отхвърляйки злобата, живота, обременен от грижи, робството на душата по отношение на древните тревоги. Когато той се отрече от всичко това, тогава ще се върне към райския живот, който не е бил поробен от страстите на плътта, който е свободен, живот в близост до Бога, причастен на ангелския.“ („On the Origin of Man“, II, 6-7, pp. 239-245)

Следва да се отбележи, че животът на първоначалното творение не е животът в рая, където човекът още не е бил въведен; това е животът на земята извън рая, където Бог е благословил на човека да живее след грехопадението. Преп. Ефрем Сирин пише за това:

„Бог е благословил прародителите на земята; защото още преди те да съгрешат им е приготвил земята за жилище; защото още преди да съгрешат, Бог е знаел, че ще съгрешат… Благословил е пък (човека) преди вселяването в рая, на земята, та чрез благословението, с което благостта е изпреварила, да се отслаби силата на проклятието, с което справедливостта скоро след това е поразила земята.“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 1, с. 227)

По такъв начин, в началото, преди грехопадението на човека, цялата земя е била като някакъв рай. Преп. Симеон Нови Богослов учи:

„Отначало Бог, преди да насади рая и да го предаде на първосъздадените, в пет дни е устроил земята и това, което е на нея, и небесата и това, което е на тях. И в шестия ден Той сътворил Адам и го настанил като господар и цар на цялото видимо творение. Тогава още не го е имало рая. Но този свят е бил създаден от Бога като някакъв рай, макар и да е бил веществен и чувствен… Бог го е предал във властта на Адам и всички негови потомци, както говори Божественото Писание (Бит. 1:26-30)… Бог е предал отначало на човека целия този свят като някакъв рай… Адам бил създаден с тяло, бидейки нетленен, макар и веществен и още недуховен, и е бил поставен от Твореца Бог, като безсмъртен цар над нетленния свят не само над рая, но и над цялото творение, съществуващо под небесата… Цялото това творение отначало е било нетленно и е било създадено от Бога подобно на рая. Но по-късно е било подчинено от Бога на тлението и покорено на суетата на човеците.“ (Hom. 45, 1 and 4, „The Sin of Adam“, pp. 64, 67, 75).

Това е забележително съзерцание на първосъздадения свят.

1:31 „И виде Богъ вся, елика сотвори: и се добра зело. И бысть вечеръ, и бысть утро, ден шестый.“

(„И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро – ден шести.“)

Първата глава на Битие е изцяло посветена на шестте дни на сътворението. Във втората глава сътворението на човека е описано по-подробно. Би могло да се каже, че първата глава описва сътворението на човешкия род, и във възвишения смисъл, като образ Божий, и в неговия разделен, земен аспект, като мъж и жена; докато във втората глава е изложено особеното сътворяване на първия човек Адам и първата жена Ева. Във втората глава са упоменати също и някои други творения от Шестоднева, но без строгия хронологически ред, както е в първата глава. Ние трябва да имаме това предвид, за да избегнем елементарните грешки на рационалистическата критика, която открива „противоречия“ между двете глави и смята, че трябва да са от различни автори.

 

 

Следва

 

 

---