Светоотечески тълкувания на книга Битие, Брой 4

12 март (27 февруари ст. ст.) 2019 г.

Вторник на първа седмица на Великия пост

 

Катедрален храм

„Успение Богородично“

ВТОРНИК НА ПЪРВА СЕДМИЦА

Паремии на вечернята.

Паремия първа.

БИТИЕ 1:14-23

И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, за да осветляват земята и да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро - ден четвърти. И рече Бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята по небесната твърд. Тъй и стана. И сътвори Бог големи риби и всякакъв вид животни - влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И видя Бог, че това е добро. След това Бог ги благослови и рече: плодете се и множете се и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята. Биде вечер, биде утро - ден пети.

 

 

 

ДЕН ЧЕТВЪРТИ (БИТ. 1:14-19)

1:14-19 „И рече Богъ: да будутъ светила на тверди небесней, освещати землю и разлучати между днемъ и между нощию, и да будутъ въ знамения и во времена, и во дни и въ лета, и да будутъ въ просвещение на тверди небесней, яко светити по земли. И бысть тако. И сотвори Богъ два светила великая: светило великое въ начала дне, и светило меншее въ начала нощи, и звезды; и положи я Богъ на тверди небесней, яко светити на землю, и владети днемъ и нощию, и разлучати между светомъ и между тмою. И виде Богъ, яко добро. И бысть вечеръ, и бысть утро, день четвертий“.

(„И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята) и да отделят ден и нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро – ден четвърти.“)

Четвъртият ден на сътворението е източник на голямо объркване за тези, които биха искали да скроят Шестоднева по еволюционистките рамки. Това е абсолютно невъзможно, ако слънцето действително е било създадено в четвъртия ден.

Поради това, на такива апологети на еволюционисткото тълкуване на Писанието им се налага да допускат, че всъщност слънцето е било сътворено с небето в първия ден, а в четвъртия само се е появило; изглежда – след като се е вдигнал облакът, покриващ земята първите три дни.

Следва, обаче, да си припомним отново, че първите глави на Битие разказват не за естественото развитие на земята в съответствие със законите, които управляват това развитие сега. Това е разказ за чудесното начало на всички неща. Ние не сме свободни да разместваме дните на сътворението, за да ги подведем под своите теории; по-скоро следва да смирим собственото си мъдруване, за да вникнем в това, което всъщност казва Свещеният Текст. И тук, както винаги, ключ за такова разбиране ще бъдат светите отци. Как са разбирали те четвъртия ден?

Светите отци единодушно твърдят, че слънцето и небесните светила са били създадени в четвъртия ден; те не просто са се появили тогава.¹ Отците не биха имали никакви основния да се откажат от изглеждащото „по-естествено обяснение“, че слънцето е светило през първите три дни на сътворението, но слънчевият диск е станал видим от земята на четвъртия ден, ако Писанието би разрешавало това. Това, че те всички, като един, отхвърлят такова обяснение, може да означава само, че текстът на Писанието не го допуска.

Свт. Йоан Златоуст пише: „…(Той) създал слънцето в четвъртия ден, за да не помислиш ти, че уж то произвежда деня“ („Беседы на книгу Бытия“, VI, 4, с.45).

Свт. Василий учи:

„Небето и земята са предшествали всичко; след тях е сътворена светлината, разделени са денят и нощта; след това идва ред на твърдта и появата на сушата. Водата е съсредоточена в постоянно и определено място. Земята се изпълнила със собствените си порождения, произраствайки безчислени родове треви и обогатявайки се с растения от всякакъв род. Но слънцето и луната още не ги е имало, за да не могат да наричат слънцето началник и баща на светлината и да не го почитат като създател на земните растения, непознаващите Бога… Ако, обаче, сътворението на светлината го е предхождало, то защо се казва, че слънцето е създадено сега също така „освещати“ („да осветява“)? Tогава (в първия ден – бел. на авт.) е било произведено самото естество на светлината, а сега се приготвя това слънчево тяло, за да служи като колесница на тази първоначално създадена светлина… И не казвай, че те не могат да бъдат отделени едно от друго. Аз не твърдя, че за мен или за теб е възможно отделянето на светлината от слънчевото тяло; казвам само, че представящото ни се разделено в нашите мисли, може да бъде действително разделено от Твореца на тяхната природа… „Да будут“ („да бъдат [знакове]“), е казано, „и во дни“ („и за дни“), не за това да произвеждат дните, но за да началстват над дните. Защото денят и нощта са съществували преди сътворението на светилата“ („Шестоднев“, VI, 2,3,8; сс. 87-89, 99).

Свт. Амвросий поставя особено ударение на този въпрос:

„Погледни първо небесната твърд, която е била създадена преди слънцето; погледни първо земята, която е била оформена и устроена преди слънцето да се появи; погледни земните растения, които са предшествали по време слънчевата светлина. Тръните са изпреварили слънцето, стръкчето е по-старо от луната.

Затова не почитай за бог този предмет, към който изглеждат като да са най-първо отнесени Божиите дарове. Три дни са минали. Никой през това време не е търсил някакво слънце, макар и светлината да е била видима навсякъде. Защото денят също има своята светлина, която е предтеча на слънцето“ ( „Six Days“, IV:1, p. 126).

Мисълта, че животът на земята от самото начало е обусловен от слънцето и че даже самата земя произхожда от слънцето – тази новопоявила се идея не е нищо друго освен чиста догадка; тя даже не е пряко свързана с проблема за истинността на така наречената теория за еволюцията на живота на земята. Доколкото в продължение на последните столетия хората са се занимавали да търсят „ново“ и „естествено“ обяснение за произхода на света, отхвърляйки обяснението, произхождащо от Божественото откровение, започнало да изглежда от само себе си разбиращо се, че слънцето, което е толкова по-голямо и по-значително астрономически в сравнение със земята и е център на земната орбита, трябва да предшества земята, а не обратно.

Но Божественото откровение, според тълкованието на светите отци, ни казва обратното: земята е първа и по време, и по значение, а слънцето – второ. Ако нашето съзнание не беше така сковано от съвременната интелектуална мода, ако по-малко се бояхме да не ни сметне за „изостанали“ мнението на другите, на нас не би ни било така трудно да разкрием умовете си за такова алтернативно обяснение на началото на света.

От гледна точка на Библията и писанията на светите отци, земята, като дом на човека, е връх на Божието творение и център на вселената. Всичко останало, независимо от научното обяснение на сегашното му състояние и движение или на неговите огромни в сравнение със земята размери, е второстепенно и е било сътворено заради земята, т.е., заради човека. Нашият Бог е толкова могъщ и велик, че нямаме никакво основание да се съмняваме, че с едно мигновено проявление на Своята творческа мощ, Той е привел в битие цялата земя, която за нас е голяма, но е само прашинка в цялата вселена, и че с друго мигновено действие на Своята сила Той е създал цялото необикновено множество небесни звезди. Той би могъл да извърши неизмеримо повече от това, ако би поискал; в Боговдъхновения текст на книга Битие Той ни е оставил най-прост план на това, което е направил, и няма нужда този разказ да се съгласува с нашите човешки разсъждения и догадки.

В наши дни стана естествено и модно да се смята, че всичко е „еволюирало“ по съвършено еднообразни закони, които можем да наблюдаваме и сега, от някакво първично сгъстяване на енергия или материя; ако тук на някого му е нужен и „Бог“, то е само в качеството на „Творец“ на това сгъстяване или като инициатор на „големия взрив“ който е произвел всичко, което съществува. Днес се изисква много по-сериозно и много по-малко привързано към „общественото мнение“ съзнание, за да започне човек да вижда грамадния размах на описаните в книга Битие творчески актове на Бога. Да освободят нашето сковано съзнание могат светите отци – най-„изкушените“ и „учени“ умове на своето време.

Но, без съмнение, ще каже някой, Божиите твари трябва да бъдат осмислени и от „естествена“ гледна точка. Защо тогава Господ е сътворил такова голямо тяло като слънцето, за да служи на такова малко тяло като земята? Нима не би могъл да сдържи Своето действие и да създаде слънце, което по-добре съответства на мащабите на земята?

Разбира се, друг би измислил слънце много по-малко от нашето и намиращо се много по-близо до земята, за да се съхранят за земния наблюдател неговите видими размери. Но такова слънце би изразходило енергията си много по-бързо от нашето. Очевидно Бог е създал слънце с необходимите размери и на необходимото разстояние от земята, така, че да дава на земята количеството светлина и топлина, нужно за поддържането на живота до края на сегашния век, когато „солнце померкнет“ (Мт. 24:29) („слънцето ще потъмнее“).

Можем да видим и друго, тайнствено основание за това, че светлината предхожда слънцето в тези дни на сътворението. Тук, трябва да признаем, не можем да цитираме никого от отците, и предлагаме следващото тълкувание като наше собствено мнение.

По-долу ще видим, че разделението на човека на мъж и жена не е било част от първоначалния „образ“, по който Бог го е създал; и на нас ни е известно, че то няма да бъде част от човешкото естество във вечното Небесно Царство – „Въ воскресение бо ни женятся, ни посягаютъ, но яко ангели Божии на небеси суть“ („при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като ангели Божии на небесата“) (Мт. 22:30). Обратно, Бог е произвел разделението на мъж и жена, предвиждайки грехопадението на човека и това, че за нарастването на човешкия род ще бъде необходим страстен начин на размножение.

В такъв случай, не би ли могло да бъде така, че слънцето и луната също да не са част от първоначалния „образ“ на Божието творение, но да са били сътворени само за да отбелязват дните, и месеците, и годините на падналото човешко състояние? Първоначалната светлина, създадена в първия ден, не е имала нужда от някакво съдържащо я тяло. При края на света „солнце померкнетъ, и луна не дастъ света своего, и звезды спадутъ съ небесе“; („слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето“) (Мт. 24:29); а в Небесното Царство, както в първия ден на сътворението, пак ще има светлина без слънце и луна – „И градъ не требуя солнца и луны, да светятъ в нем; слава бо Божия просвети его“ („и градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила“) (Откр. 21:23).

Но това са тайни, за които ние можем само да строим догадки и нищо повече.

 

 

ДЕН ПЕТИ (БИТ. 1:20-23)

1:20-23 „И рече Богъ: да изведутъ воды гады душъ живыхъ, и птицы летающия по земли, по тверди небесней. И бысть тако. И сотвори Богъ киты великия, и всяку душу животныхъ гадовъ, яже изведоша воды по родомъ ихъ, и всяку птицу пернату по роду. И виде Богъ яко добра. И благослови я Богъ, глаголя: раститеся и множитеся, и наполните воды, яже в моряхъ, и птицы да умножатся на земли. И бысть вечер, и бысть утро, день пятый“.

(„И рече Бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята, по небесната твърд. (Тъй и стана.) И сътвори Бог големи риби и всякакъв род животни-влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И видя Бог, че това е добро. След това Бог ги благослови и рече: плодете се и множете се и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята. Биде вечер, биде утро – ден пети.“)

В своя коментар върху петия ден на сътворението Свт. Йоан Златоуст подчертава точността и строгостта на порядъка, в който се описва сътворението:

„…блаженият Моисей, наставляван от Божия Дух, ни учи с такава обстоятелственост, за да… можем ясно да знаем и порядъка и начина на сътворяване на всяко нещо. Ако Бог не се беше погрижил за нашето спасение и не беше ръководил езика на пророка, то би било достатъчно да се каже, че Бог е сътворил небето и земята, и морето, и животните, без да се показва нито порядъка на дните, нито кое е създадено преди и кое после… (Моисей) така ясно различава и порядъка на сътворението, и броя на дните, и за всичко ни учи с велико снизхождение, за да можем ние, като узнаем цялата истина, вече да не внимаваме за лъжливото учение на тези, които за всичко говорят според собствените си умозаключения, но да можем да осъзнаем неизразимата сила на нашия Създател“ („Беседы на книгу Бытия“, VII, 4, s. 53).

Той пише за петия ден така:

„Както за земята (Той) само е казал: „да прораститъ“ – и се явило велико разнообразие от цветя, треви и семена, и всичко е произлязло по едно слово, така и тук е казал: „да изведутъ воды гады душъ живыхъ, и птицы летающия по земли, по тверди небесней“ („да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята, по небесната твърд“) и изведнъж произлезли толкова рода влечуги, такова разнообразие от птици, че и да се изброят с думи е невъзможно“ (пак там, с. 52).

Свт. Василий пише:

„…всяка вода побързала да изпълни повелението на Твореца; деятелния и самодвижен живот на тварите, на които даже породите са неизброими, е бил явен незабавно от великата и неизречена Божия сила, защото чрез Божието повеление е предадена на водите способността да живораждат“ („Шестоднев“, VII, с. 107).

А свт. Амвросий пише:

„При това повеление водите незабавно произвели своите порождения. Реките започнали да раждат. Езерата дали и те своя принос за живота. Самото море започнало да плоди всички родове влечуги… Ние не сме способни да запишем множеството имена на всички тези видове, които по Божественото повеление били приведени към живот в едно мигновение. В един и същ миг били приведени в битие веществената форма и принципът на живота… Китът, както и жабата, дошли в битие в едно и също време, приведени от една и съща творческа сила“ („Six Days“, V:1, 2, pp. 160-162).

Тук, както и при създаването на всичко живо, Бог създава първото същество от всеки род:

„Сега (Бог) повелява да произлезе начатъкът на всяка порода, като някакви семена на естеството, а множеството живи твари е скрито в последващото приемство, когато ще трябва да нарастват и се множат“ (Свт. Василий, „Шестоднев“, VII, с.109).

И така, нека сега разгледаме значението на израза „по роду“ („според рода им“), повтарян през всеки от трите дни, в които е сътворен животът.

Не може да има абсолютно никакви съмнения, че светите отци са разбирали ясно и единодушно, че в тези три дни Бог е сътворил всички родове² същества известни ни днес. Това може да се види от често повтаряните им твърдения, че Бог твори непосредствено и мигновено, че именно Неговото слово, и само то, привежда тварите в битие, че да произвеждат живота не е естествено свойство на водата или земята. По повод на последния пункт свт. Василий пише (говорейки за петия ден):

„Когато (Бог) казал: „Да изведетъ“ (Бит. 1:24), това не означава, че изнася вече намиращото се в нея; но Този, Който е дал повелението е дарувал и сили на земята да произведе. Защото когато земята чула: „Да прораститъ земля былие травное (…) и древо плодовитое“, тя не произвела някаква скрита в нея трева, не е пуснала на повърхността си криещи се някъде в недрата ѝ палми, или дъб, или кипарис, но Божието слово съзижда естеството на тварите. „Да прораститъ земля“; да извади не това, което има, но да придобие това, което няма, доколкото Бог ѝ дарува сила да действа.“ („Шестоднев“, VIII, с. 120).

Светите отци имат съвсем недвусмислено учение за сътворяването на „родовете“. Нека само не забравяме, че не ни е необходимо ясно да очертаваме границите на тези „родове“. Съвременните таксономически „видове“ (таксономия – наука за класифицирането) понякога са произволни и не съответстват задължително на „родовете“ на книга Битие; но най-общо можем да кажем, че, както това ще се види по-долу, отците са включвали в един „род“ същества, способни за размножаване на потомство.

Свт. Василий учи, че „родовете“ от Светото Писание (разбира се, освен тези, които може да са измрели) поддържат своята природа неизменна до края на времената:

„…нищо по-несъмнено от това, че във всяко растение има семе или се крие някаква друга семенна сила. Това значи думата „по роду“. Защото тръстиковата издънка не произвежда маслини, а напротив, от тръстиката произлиза тръстика, и от посетите семена произраства сродното им. По такъв начин, това, което при първоначалното сътворение е възникнало от земята, то се запазва и до днес, родът се съхранява чрез последователността на приемствеността.“ („Шестоднев“, V, с. 70).

И по-нататък:

„…природата на съществата, подбудена от едно повеление, преминава равномерно и през раждащата се и през разрушаващата се твар, запазвайки приемствеността на родовете посредством уподобяването, докато не достигне до самия край; защото приемника на коня тя прави кон, на лъва – лъв, на орела – орел, и всяко животно, съхранявано в следващите едно след друго приемства, продължава до края на вселената. Времето не поврежда и не унищожава свойствата на животните. Напротив, тяхната природа, като неотдавна създадена, протича заедно с времето“ („Шестоднев“, ІХ, с. 139).

По подобен начин учи свт. Амвросий:

„В елховата шишарка естеството, изглежда, проявява своя собствен образ; то съхранява своите особени свойства, които е получило от това Божествено и небесно повеление, и повтаря в последователността и порядъка на годините своите поколения дотогава, докато не настане края на времената“ („Six Days“, III:16, pp.119-120).

Същият свети отец казва още по-решително:

„Божието слово прониква всяка твар в състава на света. Следователно, както е предопределил Бог, всички родове живи същества са били произведени бързо от земята. Съгласно установения закон, всички те следват едно след друго, от век във век, в съответствие с техния външен вид и природа. Лъвът ражда лъв, тигърът – тигър, бикът – бик, лебедът – лебед, а орелът – орел. Веднъж заповяданото станало обичайно в цялата вселена за всички времена. Оттогава земята не е преставала да принася своето служение. Началният вид на живите същества е възпроизведен за бъдещите времена чрез последващите поколения на дадената природа.“ („Six Days“, VI:3, p. 232)

Във всички времена опитите на животновъдите и растениевъдите да създадат нови видове посредством кръстосването на екземпляри от различни видове дават (ако кръстосването е успешно) резултати, които само потвърждават светоотеческия принцип за неизменяемостта на видовете: такива „хибриди“, всички, без изключение, са безплодни и неспособни за възпроизводство. Свт. Амвросий използва такива примери, за да предпази хората от „неестествени съюзи“, противни на законите, установени от Бога в дните на Сътворението:

„Какви чисти и непотъмнени поколения следват, без взаимно смешение едно след друго, така че тималусът произвежда тималус, рибата-вълк – риба-вълк. Морският скорпион³ също пази неопетнено своето брачно ложе… Рибите не познават никакво съединение с чужд вид. При тях няма неестествени бракове, каквито преднамерено се предизвикват между животни от два различни вида, като например, магаре и кобила, или пък ослица и кон, и в двата случая – неестествени съюзи. Разбира се, това са случаи, в които природата страда повече от осквернението, отколкото от вредата, нанесена на индивида. Отговорен за това е човекът, като съдействащ за безплодността на хибрида. Той смята нечистокръвното животно за по-ценно от чистопородното. Вие сливате заедно чужди един на друг видове и смесвате различни семена“ („Six Days“, V:9, p. 166).

Положението за определеността и целостта на „семето“ на всеки „род“ е в такава степен присъщо на Светото Писание и на писанията на светите отци, че служи в Евангелието за основа на притчата на нашия Господ Иисус Христос за определеността на доброто и злото, добродетелта и греха. Свт. Амвросий използва тази притча (Мт. 13:24-30 ) като пример за целостта на семето на всеки „род“:

„Няма опасност заповедта Божия, към която се е приучила природата, да стане недействителна в бъдеще, заради прекратяване на размножението, доколкото и сега целостта на породата, както и по-рано, се съхранява в семената. Ние знаем, че къклицата и другите чужди семена, които често са разсипани сред земните плодове, в Евангелието се наричат „плевели“. Те, обаче, принадлежат към особен вид, а не са се изродили в друг вид от семето на пшеничното растение чрез процес на изменение. Господ ни учи, че това е така, когато казва: : „Уподобися Царствие Небесное человеку, сеявшу доброе семя на селе своемъ; спящимъ же человекомъ, прииде врагъ его, и всея плевели посреде пшеницы“ (Мт. 13:24-25) („…царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели“). От това заключаваме, че плевелите и пшеницата се явяват безусловно разделени и по име, и по род. От тук и слугите също са казали на Домовладиката: „Господи, не доброе ли семя сеялъ еси на селе твоемъ, откуду убо имать плевелы“? (Мт. 13:27) („…господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели?“). Той им казал: „Врагъ человекъ сие сотвори“ (Мт. 13:28) („… враг човек е сторил това“). Едно е семето на дявола, друго е на Христа, което е посято в съгласие със справедливостта. Следователно, Син Човечески е посял едно, а дяволът е посял друго. По тази причина естеството на всяко е отделно, доколкото и сеячите са противоположни. Христос сее Царството Божие, докато в същото време дяволът сее греха. Как би могло това Царство да бъде от същия род, от който е и греха? „Подобно есть Царствие Небесное, - казва Той, - зерну (…), еже вземъ человекъ всея на селе своемъ“ (Мт. 13:31) („…царството небесно прилича – казва Той – (…) на зърно, което човек взе, та посея на нивата си…“)“ („Six Days“, III:10, pp. 99-100).

Както разграничаването на видовете се отнася към разграничаването на доброто и злото, по съвсем същия начин смешението на видовете се отнася към нравствения релативизъм. Разбира се, добре известно е, как вярващите в относителността на доброто и злото, на добродетелта и порока, се ползват от космологическата теория на всеобщата еволюция, за да защитят своите вярвания, уж „научни“ и „основани на фактите“: ако човек е бил „веднъж“ низше животно и „еволюира“ в нещо друго, как може да бъде заставяно неговото непостоянно естество да се подчинява на заповедите, дадени само на отделна степен на неговото „развитие“?⁴ Марксисткият атеизъм се е свързал от самото начало с тази теория на еволюцията и до днес я проповядва като една от кардиналните доктрини на своята релативистка философия.

Представата за постоянството на естеството и целостта и определеността на „родовете“ преминава през цялата светоотеческа литература. Например, тя служи като модел на възкресението на човешкото тяло. Свт. Амвросий пише в трактата за възкресението:

„Природата във всичко, което произвежда е съобразна със самата себе си… Семената от един род не могат да бъдат изменени в друг род растения, нито да се роди плод, различаващ се от собствените семена, така, че хората да се появяват от змии, а плътта от зъби; колко повече, наистина, следва да вярваме, че всичко посято каквото и да е то, възкръсва отново в собствената си природа, че злаковете не се отличават от своите семена, че нито мекото се появява от твърдото, нито твърдото – от мекото, нито, че отровата се превръща в кръв; но, че плътта се възстановява от плът, костта от кост, кръвта от кръв, телесните сокове – от подобни. Как можете тогава вие, езичници, способни да утвърждавате промяната, да отричате възкресението на естеството?“ („On Belief in the Resurrection“, II:63, 70, pp. 184-185).

Подобни възгледи излага Свт. Григорий Нисийски:

„В началото на сътворението на света, както научаваме това от Писанието, първо, както казва словото, произвела „земля былие травное“ (Бит. 1:12), после от стръковете произлязло семето, от което, когато паднало на земята, изникнал пак същият род, произрастнал първоначално. Но това, казва Божественият Апостол, се извършва и при възкресението. Не само това научаваме от него, че човечеството ще се премени в още по-голямо велелепие, но и че това, на което се надяваме, не е нещо друго, а същото, което е било в началото“ („О душе и возкресении“, сс. 322-323).

Странен паралел със съвременната теория на всеобщата еволюция можем да видим в древното езическо учение за преселението на душите (превъплъщението). Реакцията на светите отци на такива представи, които те повсеместно са осъждали, показва колко те са се грижили за съхранението на догмата за планомерността на сътворението и определеността на родовете сътворени същества. Свт. Григорий Нисийски пише:

„Преселяващите душата в различни естества, по мое мнение, сливат свойствата на естеството, смесват и объркват всички неща, безсловесното, словесното, чувстващото, безчувственото, като да са едно в друго, слети до неподвижност. Защото да се твърди, че една и съща душа веднъж става словесна и разумна, според съответния телесен покров, после пак се крие в хралупите с влечугите или се присъединява към ято птици, или пренася товари, или става месоядна, или живее под водата, или пък преминава в безчувствено, коренисто и дървесно, изпускащо от себе си клони, на които израстват цветове, или игли, или нещо хранително, или отровно – не означава нищо друго освен да се приема всичко за едно и също, и в съществата да се признава едно естество, смесено в някаква слята и неразделима общност със самото себе си; защото никакво свойство не отличава нещата едно от друго“ („О душе и воскресении“, сс. 283-284).

Представата за това, че „във всички същества естеството е едно“, разбира се лежи в сърцевината на теорията на всеобщата еволюция. Еразъм Дарвин (чичото на Чарлз Дарвин) е насочил в тази посока научното теоретизиране още в края на XVIII век. Такава представа е дълбоко чужда на духа на Светото Писание и светите отци.

 

 

Следва

 

 

---