20 години храм „Успение Богородично“ в
ж.к. „Бъкстон“1
„Тъй казва Господ Саваот:
Обърнете сърцето си върху пътищата си.
Възлезте на планината, носете дърва и стройте храм;
И Аз ще благоволя към него и ще се прославя.”
/Аг.1:7-8/
„Храмовете са нужни не Богу, Чийто престол е небето, а земята е подножие на нозете Му – те са нужни на нас. Полезни за нас са нашите жертви за храма, но Господ приема не толкова вещественото, колкото нашето усърдие...
Строежът на храм е жертва Богу: да отделиш за богослужението къс земя, да пожертваш заради Господа част от своето имущество, а главното – да Му принесеш своята любов, своето усърдие. Така са гледали на това благочестивите люде, давайки своите грошове на събиращите помощи за храмовете побелели старци.
Строейки храмове тук, на земята, ние в същото време строим за себе си вечни жилища на небето. Ще минат десетки години, ще изтлеят нашите тела, може би и от костите ни няма да остане нищо. Но душите ни ще живеят вечно. Блажен е тоя, който е приготвил за душата си обител в небесните чертози!
Дори да бъдат разрушени построените на земята църкви, имената на техните строители ще останат записани във вечните Божии книги и там ще бъдат запечатани възнасяните молитви в тия църкви.”
Из слово на свет. Йоан, архиеп. Шанхайски и Сан Франциски чудотворец
Когато преди 20 години стана ясно, че духовните потребности на много хора налагат катакомбната ни църковна общност да започне открита дейност, изникна въпросът къде ще се извършват обществените богослужения. По Божията милост 40 дена след хиротонията на Негово Преосвещенство епископ Фотий, на 26 февруари (н. ст.) 1993 г. – в деня на кончината на светител Серафим, отвори врати първият параклис, посветен на Господнето Възнесение. Той бе оборудван в жилищен имот на ул. „Гребен планина” № 15, предоставен от г-жа Нина Хлебарова. В края на 1993 г. растящият брой богомолци наложи необходимостта от нов, по-просторен храм. Както е известно, за всеки един строеж е нужно определено техническо време – трябва да се намери подходящ парцел, да се отреди строително петно, да се внесе промяна в квартално-застроителния план и тя да бъде утвърдена от техническите власти, да се извършат геоложки проучвания, да се изготви проект, преминаващ през няколко фази, и не на последно място, да се осигурят немалко средства за самите строителни работи. Как можеше всичко това да се осъществи и то по най-бързия начин? Бе съвсем ясно, че с оглед на възможностите ни задачата бе непосилна. С надежда на Божията подкрепа, с благословението на епископ Фотий и с всестранната жертвена помощ на матушка игумения Серафима работата започна. Бе образуван малък колектив, включващ сестри от Княжевския манастир, енориаши и добронамерени познати – проектанти, строители, художници, сътрудници, който действаше от името на манастира, тъй като той е добре познат в културните среди на столицата.
За трудните години, в които се съзиждаше храмът, за тежкия труд на шепата строители-доброволци и техните помощници, за неспирното търсене на строителни материали от страна на покровските сестри може да се разказва много. Но най-важно е да си припомним за Божията помощ при градежа на този храм, която бе очевидна. Нека създаденото от ръцете, или още по-точно, от сърцата на доброволците-строители, на безвъзмездните проектанти, на безкористните дарители да остане навеки пред Божия престол, чисто и неощетено от човешки похвали. А всички, които се удостоихме да станем по един или друг начин сътрудници и свидетели на това свято начинание, да въздадем обща благодарност за незаслужената Божия милост, която получихме чрез съзиждането и благоукрасяването на нашия катедрален храм. Божието благоволение към това свидно за нас дело се проявяваше чрез множество обстоятелства, съпътстващи неговия градеж.
Самото строителство щеше да погълне поне няколко години, а вече бе немислимо богослуженията да се извършват в съвсем малкия параклис на улица „Гребен планина“. Но и този въпрос се реши неочаквано бързо и лесно. Монахини от Княжевския манастир посетиха община „Витоша”. Главен архитект тогава беше г-н Икономов. Сестрите помолили да бъде отредено петно за строежа на храма, като изяснили процедурата по получаването му. Накрая попитали плахо дали би могло да се изгради барака за строителните материали с мисълта, че в нея може да се оборудва временен параклис. Оказало се, че за да бъде получено петно за такава барака, трябва да е налице разрешение за строеж и одобрен план на строителната площадка, каквото не можело да се издаде в скоро време. Тогава сестрите попитали направо дали би могло да се изгради временна постройка за молитвени нужди до построяването на новия храм. Получили положителен отговор. Дори нещо повече – архитектът Икономов и служителките му веднага отворили правилника, намерили в него подходящ за целта параграф и написали разрешението. Още на следващия ден бе получена скица с петно за изграждане на временната постройка. За подобно разрешение често се чака и по три месеца. Но по Божия милост, само година след първото богослужение в параклиса „Възнесение Господне” на улица „Гребен планина”, бе извършено и първата църковна служба в набързо издигнатия временен параклис, посветен на преп. Йоан Рилски, до мястото на бъдещия катедрален храм „Успение Богородично”.
Към месец август 1994 г. вече имаше проектна готовност за започване на строителството. На 9 август (н. ст.), в деня на светите Седмочисленици и на покровителя на цялата Боянска местност св. великомъченик Пантелеймон, бе получено строителното разрешение. Трябваше да започне работа, но наличните средства бяха крайно недостатъчни. Междувременно сестрите бяха подали в различни фирми и предприятия немалко молби за дарителство на средства и строителни материали, но отговор до момента нямаше.
Тогава по милост Божия се случи следното. Директорът на едно от звената на голямото строително обединение „Метрострой” инж. Бендерев, след като се запозна с проекта, каза, че за механизацията, с която разполага, изкоп от 450 кв. м. (такава бе площта на изкопа) и 900 – 1000 кубически метра пръст не представлява никаква трудност и той се наема да изгради обекта до кота нула безвъзмездно. Повярвахме му. Радостта на всички беше голяма. На 14 август (н. ст.) 1994 г. – в първия ден на Богородичния пост – бе направена първата копка на строежа. После дойдоха багери и камиони и за седмица изкопът бе готов, а на 28 август (н. ст.) – в деня на славното Успение на преблагословената Божия Майка – бе положен и основният камък на храма. Според уговорката с инж. Бендерев предстоеше да сключим договор с „Метрострой”, въз основа на който поверената му строителна организация да подпомогне строежа под формата на спомоществователство. Сключването на договора обаче постоянно се отлагаше, докато един ден инж. Бендерев с неудобство съобщи, че поради неуредици в строителната им организация се налага да заплатим изкопните работи, но по-нататък сигурно ще може да ни помогне с нещо друго. Сметката, която ни представиха, бе 75 хиляди лева (по тогавашния курс) – толкова, колкото бяхме събрали до този момент. Дадохме ги и останахме на нула. Но не можехме да се сърдим на човека – той не ни беше подвел умишлено. А пък без неговото щедро обещание едва ли щяхме да се решим да започнем такъв голям строеж.
Пред строителите-доброволци лежеше обширен изкоп за основите с дървен кръст в източната страна, където бе положен основният камък. Очакваха се есенните дъждове и трябваше да се бърза. За предвидената по план гредоскара бе необходимо арматурно желязо и 200 кубика бетон. В комбината „Кремиковци” сестри от Княжевския манастир бяха подали молба за дарение на 30 тона желязо съгласно проектосметката за целия строеж, но преди нея имаше и други, които чакаха за разглеждане. По това време „Кремиковци” се управляваше от инж. Лилян Вачков. Узна се, че в скоро време ще има заседание на борда на директорите, който разглежда подобни прошения. Надявахме се на Божията помощ. Две сестри отидоха, за да молят да ни отпуснат поне част от желязото, за да излеем основите преди зимата. Секретарката ги видяла да чакат в коридора пред кабинета на директора, попитала ги защо са дошли и започнала грубо да им се кара. Виковете й стигнали до директора и той излязъл от кабинета си, за да разбере какво става. Виждайки смутените сестри, той се осведомил за тяхната молба и попитал действително ли е необходимо толкова много желязо. „Да – казали му, – строящият се храм е голям!” И още на следващия ден молбата бе изпълнена. Дивни са Божиите пътища!
Средствата за бетона в основите също дойдоха като неочаквано изляла се Божия милост. Дари ги синът на наша близка, която и сега редовно се черкува в катедралния храм. Така въпреки трудностите и тревогите, с Божията помощ на 1 ноември, деня на преп. Йоан Рилски, празник на временния параклис и на бъдещия приземен храм в строящата се катедрала, бяха излети основите й. Сега зимата вече можеше да дойде…
Но и през зимните месеци на 1995 г. работата не спря – храмът метър по метър растеше. На 23 април той посрещна първия си Великден, а месец по-късно, в навечерието на празника „св. св. Кирил и Методий”, стана изливането на основната му плоча на кота нула, покриваща цялата застроена площ. След два месеца, на 25 юли, бяха отлети 58 на брой четириметрови колони. Тяхното армиране, кофриране и наливане физически бе много тежко поради липсата на помощно скеле, което да облекчи и обезопаси работата. Но въпреки многото трудности, на 28 август 1995 г., в деня на Богородичното Успение, празника на строящия се катедрален храм, само една година след полагането на основния му камък, в него под открито небе бе отслужен първият молебен с водосвет. Кофражът за плочата на галериите (на кота 4,50 м.) вече чакаше своята арматура и след седмица плочата бе отлята. Вечерта срещу празника на Богородичната икона „Неизгаряща къпина”, 17 септември 1995 г., бе излят и сводът над олтара с връхна кота 7,50 м.
Храмът неспирно растеше нагоре, сякаш бързаше да се подготви за среща, която ще остане незабравима за всички, взели участие в нея – посещението на Иверската Монреалска мироточива икона на Божията Майка и на нейния скромен пазител, бъдещ мъченик и молитвеник за нас, брат Иосиф Муньос. Иконата с образа на Божията Майка бе в нашия строящ се Богородичен храм в дните от 10 до 17 октомври 1995 г, за да ни обнови, за да подкрепи изчерпалите се духовни и физически сили, за да усили вярата и надеждата ни. Чрез Своята икона Божията Майка извърши много чудеса в човешките сърца. Тя ни даде и утехата да видим с недостойните си очи живото чудо на благоуханното мироточене от иконата Й. Пресвета Богородица благослови недовършения храм, невидимо пребъдваше под неговите все още недоизлети сводове, даде ни да почувстваме, че няма да ни остави, че ще ни помага храмът да бъде довършен за Нейна слава и спасение на човешки души.
Но Тя ни помогна и в материално отношение. Със средствата, събрани при посещението на Нейната чудотворна икона, бяха изплатени всички оставащи бетонови работи, извършени през 1996 и 1997 г.: последната плоча на кота 7,80 м., излята на 27 август 1996 г., подпокривните корнизи над южната, източната и северната фасада, целият бетонов свод на храма, достигащ кота 12,50 м., довършителните бетони по камбанарията през 1997 г.
Да припомним и следната Божия милост. Точно преди тежката зима на 1996 година, когато започна финансовата криза, управителят на бетоновия възел МИТ, г-н Марков, с когото работехме от началото на строежа, каза, че се очаква много голямо повишаване на цените на цимента, а оттам и на бетона. Помоли, ако имаме събрани средства, да му услужим, за да си закупи цимент преди поскъпването му, като се нае да отпуска по-късно необходимите количества бетон на старата цена, без каквото и да било увеличение. Доверихме му се и той изпълни думата си. Средствата, които бяха събрани при идването на иконата, стигнаха точно за цялото необходимо количество бетон. Действително след зимата на 1996 година условията за строителство започнаха да стават все по-тежки. Но сред тези трудности сякаш още повече проличаваше Божията подкрепа в строежа на храма. Например работниците от „Инжстрой” - Управление „Тунели” поради кризата бяха спрели работа на обекта си край с. Ветрен. Точно в този момент се обърнахме към тях с молба да изработят 16 кръжила за свода на храма. Това бе огромна работа, защото основата на всяко едно от тях бе 9 метра. Хората с готовност дариха труда си, а необходимия за това дървен материал получихме безвъзмездно от поредното горско стопанство, към което се обърнахме за помощ. Изработването на кръжилата ускори кофражните работи, благодарение на което храмът посрещна зимата на 1997 г. с отлят бетонен свод и с изграден дървен покрив над него.
През 1997 г. продължи издигането на камбанарията, която трябваше да достигне 22,30 м. На 28 и 29 май през 1997 г. стана освещаването на 11-те храмови камбани и издигането им на нея. На 28 август, храмовия празник, последва освещаването и издигането на кръста, висок 1,70 м., над западната фасада. На 19 април следващата 1998 г., три години и осем месеца след началото на строежа, в новия, макар и недовършен храм, с временен иконостас и неизпълнени подови настилки, но с много радост в сърцата бе отпразнувана първата Пасха в него.
Нека с благодарност споменем имената на:
– доброволците-строители: инж. Красимир Чакъров, Боян, Борян, Румен, Калин, дякон Тодор, Ивайло, Бойко, Мариян, Стойко, бай Георги, бай Христо, бай Славчо, бай Евлоги, бай Петко, бай Борис, Стойчо, Христо, покойните вече Кольо и Вилиан, и много, много други помощници.
– участниците в проектантския колектив: арх. Бисерка Чакърова и арх. Даниела Чорбаджиева под художественото ръководство на покойната вече монахиня Магдалина (Начева); на конструкторите: инж. Маргарита Василева, инж. Маньо Манев, инж. Кръстьо Маркулев, инж. Мария Аспарухова и покойните вече инж. Минко Тодоров, инж. Любомир Станчев и инж. Мария Сунгарска, както и на проф. Тодор Карамански от Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ).
Нека помним и постоянните молитвени трудове на матушка игумения Серафима и на нейната вярна помощница монахиня Серафима, които всеки ден живо се интересуваха как върви строежът и какви конкретни задачи предстоят, като съпреживяваха всички трудности и всички радости, свързани с него.
Като изказваме признателност към хората, които с труд, средства, молитва и сърдечно участие имат дял в изграждането на този свиден за нас храм, нека винаги помним и псаломските слова: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й“ (Пс. 126:1). И от цялото си сърце да отправяме благодарност към Господа и Неговата Пресвята Майка, Които милостиво погледнаха на това свято дело въпреки нашето недостойнство. Слава Богу за всичко!”
1 Текстът е съставен въз основа на доклада на игумения Серафима (Димитрова), прочетен на тържеството по случай 20-тата годишнина от началото на откритото служение на Българската Православна Старостилна Църква. Част от доклада може да чуете в този видеозапис.
Фотоалбум със снимки, запечатали моменти от строителството на катедралния храм.