Светоотечески тълкувания на книга Битие, Брой 7

 

 

 

БРОЙ 7

 

15 март (2 март ст. ст.) 2019 г.

Петък на първа седмица на Великия пост

 

 

Катедрален храм

„Успение Богородично“

ПЕТЪК НА ПЪРВА СЕДМИЦА

Паремии на вечернята.

Паремия първа.

 

БИТИЕ 2:20-3:20

Даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове; но за човека не се намери помощник, нему подобен. И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът. И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха. Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая? Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете. Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той. Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници. И чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета. И извика Господ Бог на Адама и му рече: Адаме, где си? Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих. И рече Бог: кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш? Адам отговори: жената, която ми даде Ти - тя ми даде от дървото, и аз ядох. Тогава Господ Бог рече на жената: защо си сторила това? Жената отговори: змията ме прелъсти, и аз ядох. И рече Господ Бог на змията: загдето си сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си; и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата. На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе. А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, - проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръстта ще се върнеш. И даде Адам на жена си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи.

 

 

СЪТВОРЕНИЕТО НА ЖЕНАТА

2:21-22 „И наложи Богъ изступление на Адама, и успе; и взя едино отъ ребръ его, и исполни плотию вместо его. И созда Господь Богъ ребро, еже взя отъ Адама, в жену, и приведе ю ко Адаму.“

(„И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.“)

Навярно нито един фрагмент от Битие не би могъл да послужи толкова добре като пробен камък за нашето тълкуване на цялата книга, както този кратък откъс за създаването на Ева от реброто на Адам. Ако ние го разберем така, „както е написано“ и както са правили това и светите отци, за нас няма да възникват трудности с подобно разбиране на останалата част от книгата. Но ако на нас ни е тежко да разбираме с такава простота написаното – а нашият съвременен ум почти инстинктивно въстава против такова просто тълкувание – несъмнено, ние ще намерим в книга Битие още много места, които ще ни бъде трудно да разбираме по начина, по който са правили това светите отци.

Този откъс представлява също така препъни камък и за тези, които желаят да поддържат еволюционистката гледна точка за произхода на живота и човечеството. Според тази гледна точка, човекът (или най-малко неговото тяло) е потомък на по-низшите от него животни; „бащата“ на първия човек, по такъв начин, очевидно, е бил нечовешко създание, близко родствено на висшите маймуни. Цялата същина на еволюционната гледна точка е в това, че човекът и всяко друго живо същество са се развили от по-примитивни организми по известните ни сега (или хипотетични) закони на природата; да допусне еволюцията на първия човек от низшите животни, а след това да му даде жена чрез чудесно изваждане на едно от ребрата му – на такова нещо, разбира се, нито един еволюционист не би се съгласил. Ако Адам е „еволюирал по естествен начин“ от звяр, то с Ева би трябвало да се е случило същото; но ако вие приемате чудесното повествование за създаването на Ева, както то е описано в Битие, с това самото вече вие откривате себе си за разбирането на всички шест дни на сътворението в светоотечески, а не в натуралистически дух.

Какво казват за сътворението на Ева светите отци? Свт. Амвросий пише:

„Жената е била създадена от реброто на Адам. Не е била създадена от същата тая земя, от която е бил съставен той, за да можем да осъзнаем, че телесното естество на мъжа и на жената е тъждествено, и че източникът на размножение на човешкия род е бил един. По тази именно причина мъжът не е бил създаден заедно с жената, и в началото не са били сътворени двама мъже и две жени, но първо мъжът, а след това жената. Бог е пожелал човешкото естество да бъде установено като единно. И така, от самото начало на човешкото племе, Той е изключил възможността за възникването на множество рязко различаващи се естества... Обърни внимание на това, че Той не е взел част от душата на Адам, но ребро от тялото му, с други думи не душа от душа, но „кость отъ костей моихъ и плоть отъ плоти моея“ („кост от костите ми и плът от плътта ми“) ще бъде наречена тази жена.“(„Paradise“, ch. 10-11, pp. 327, 329)

Свт. Кирил Йерусалимски, стремейки се да направи понятно за новопокръстените християни девственото рождение на Христа, пише:

„От кого е родена в началото Ева? Коя майка я е заченала? Писанието казва, че тя е произлязла от реброто на Адам. И така, Ева се ражда от реброто на мъжа без майка; а от девическата утроба не може ли да се роди младенец без мъж? Женският род дължи благодарност на мъжете, защото Ева получила битие от Адам, без да бъде зачената от майка, но раждайки се само от мъжа.“ („Огласительныя поучения“, ХІІ, Творения, СПб., б/г, с.138)

(По-нататък ще видим по какъв начин Църквата вижда паралела между Ева и Дева Мария, и между чудесата на първото сътворение и чудесата на възсъздаването в Христа.)

Свт. Йоан Златоуст, като ни предупреждава, че думата „взя“ следва да се разбира по начин подобаващ за Бога, Който няма „ръце“, ясно показва своето буквално разбиране на този откъс:

„Велика е силата на тези думи, тя превъзхожда всеки човешки разум: тяхното величие може да бъде разбрано само ако ги разглеждаме с очите на вярата.... Наложи, е казано, изступление на Адама и успе (И даде Господ Бог на човека дълбок сън). Това не е бил обикновен унес или сън; но тъй като премъдрият и благоизкусен Създател на нашата природа искал да вземе едно от ребрата на Адам, то за да не почувства болка и след това да има враждебно разположение към създадената от неговото ребро, за да не възненавиди създаваното живо същество, помнейки болката, за това именно (Бог), привеждайки (Адам) в унес и като че ли заповядвайки му да бъде обзет от някакво оцепенение, навел на него такъв сън, че той съвсем не чувствал какво става (с него)... Вземайки от вече готовото творение една малка част, от нея построил цяло живо същество. Каква е силата на височайшия Художник Бог, че от тази малка част да произведе състава на толкова членове, да устрои толкова органи на чувствата и да образува цяло, съвършено и пълноценно същество, което да може да беседва, и по единството на природата си, да доставя на мъжа велико утешение!“ („Беседы на книгу Бытия“, ХV, 2-3. ss. 121-122)

В друг трактат същият отец пише:

„Как Адам не е почувствал болка? Как не е страдал? Един косъм да бъде изскубнат от тялото и чувстваме болка и дори някой да е потънал в дълбок сън се събужда от болката. А тук се изважда такъв голям член, изтръгва се ребро, а спящият не се пробужда? Бог извлякъл реброто не с насилие, за да не би Адам да се събуди, не го изтръгнал. За да покаже бързината на действието на Твореца, Писанието казва: „взя“. („О творении мира“, V, 8, с. 796)

А преп. Ефрем пише:

„Мъжът досега бодър, наслаждаващ се на сиянието на светлината и не знаещ какво е това почивка, сега ляга гол на земята и се предава на съня. Вероятно в съня си Адам е видял това същото, което се е извършвало с него. Когато в един миг е било извлечено реброто и също така мигновено плътта е заела мястото му, и голата кост е приела пълния вид и цялата красота на жената, тогава Бог я довежда и представя на Адам.“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 2, с. 234-235)

Всичко това се е случило в същия ден, в който е сътворен човека, в шестия ден. За нашите ограничени умове създаването на мъжа и жената е също толкова немислимо, чудесно, „театрално“, както и всички Божии създания, когато те са били създадени в началото.

2:23-24 „И рече Адамъ: се, ныне кость отъ костей моихъ и плоть отъ плоти моея; сия наречется жена, яко отъ мужа своего взята бысть сия. Сего ради оставитъ человекъ отца своего и матерь и прилепится къ жене своей, и будета два въ плоть едину.“

(„И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът.“)

Тук Адам нарича името на първата жена именно тогава, когато нарича и имената на животните, указвайки в същото време на единството на техните естества, благодарение на нейното произхождане в буквален смисъл от неговото тяло и установявайки брака, защото той пророчески е предвидял, че брачният съюз ще стане необходим заради грехопадението.

Пояснявайки този откъс, преп. Ефрем пише:

„Се, ныне,“ т. е. тази, дошла при мене след животните не е такава като тях; те са произлезли от земята, а тя е „кость отъ костей моихъ и плоть отъ плоти моея“. Това е изрекъл Адам или пророчествено, или, както отбелязахме по-горе – според сънно видение. И както всички животни получили в този ден от Адам своите наименования по родове така и жената, създадена от костта, той нарекъл не със собственото ѝ име – Ева, но с името „жена“, принадлежащо на целия род.“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 2, с. 235)

За този същия откъс Свт. Йоан Златоуст казва:

„Откъде... му е дошло на ум да каже това? Откъде е узнал той бъдещето и това, че човешкият род ще се размножи? Откъде му е станало известно, че ще има съвкупление между мъжа и жената? Нали то е станало след падението, а дотогава хората са живели в рая като ангели, не са се разпалвали от похот и от други страсти, не са били обременени от телесни нужди, но бидейки създадени напълно нетленни и безсмъртни, не са се нуждаели даже от прикриване с дреха... Кажи ми тогава, откъде му е дошло на ум да говори това? Не е ли явно, че той, бидейки преди престъпването на заповедта причастен на пророческата благодат, е видял всичко това с духовните си очи?“ („Беседы на книгу Бытия“, ХV, 4, сс. 123-124)

И така, виждаме, че Адам не само е притежавал голяма мъдрост, той е и велик съзерцател на истинския свят, на когото е била дадена способността да нарече имената на всички животни. Той е бил също и пророк, който е видял бъдещето.

2:25 „И беста оба нага, Адамъ же и жена его, и не стыдястася.“

(„И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“)

Адам и Ева били създадени, подобно на цялото първоначално творение, в цвета на младостта и красотата, имайки вече половото различие, което ще стане необходимо в тяхното паднало състояние, макар между тях да не е имало нито пожелаване, нито страстен помисъл. Това, от гледна точка на отците, е най-ясното указание за тяхното безстрастие до грехопадението и за това, че умовете им са били насочени преди всичко към славата на горния свят. Преп. Ефрем пише:

„Те не са се срамували, защото са били облечени в слава.“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 2, с. 236)

Свт. Йоан Златоуст учи същото:

„Докато не ги е бил надмогнал грехът и непослушанието, те са били облечени в слава свише и затова не са се срамували; след нарушаването на заповедта е произлязъл и срамът, и съзнанието за голота.“ („Беседы на книгу Бытия“, гл. 2, с. 236)

А преп. Йоан Дамаскин пише:

„Бог е искал ние да бъдем също такива безстрастни, защото това е свойствено на най-високото безстрастие.“ („Точное изложение Православной Веры“, ІІ, 11, сс. 75-76)

Нека сега да направим равносметка на състоянието на Адам чрез думите на един от по-новите отци – преп. Серафим Саровски:

„Адам е бил сътворен неподлежащ до тогава на действието на нито една от сътворените от Бога стихии, така че нито водата е можела да го удави, нито огънят го е горил, нито земята е можела да го погълне в своите пропасти, нито въздухът е можел да му навреди с каквото и да било свое действие. Всичко му е било покорено като на Божий любимец, като на цар и владетел на тварите. И всичко му се е любувало като на всесъвършен венец на Божиите творения. От диханието на живота, вдъхнато в Адамовото лице от Всетворческите Уста на Всетвореца и Вседържителя Бога, Адам дотолкова се е преумъдрил, че никога от века не е имало, няма, а и едва ли ще има някога на земята човек по-премъдър и многознаещ от него. Когато Господ му заповядал да нарече имена на всички твари, то на всяка твар той дал такива названия, които обозначават напълно всички качества, цялата сила и всички свойства на дадената твар, които тя има по Божия дар, даруван ѝ при сътворението. Поради този именно дар на свръхестествена Божия благодат, даруван му свише при вдъхването на живота, Адам е могъл да вижда и разбира и Господа, ходещ в рая, и думите Му, и беседата на светите Ангели, и езика на всички зверове и птици, и гадове, живеещи на земята, и всичко това, което сега от нас, като от паднали и грешни, е скрито и което е било така ясно за Адам до неговото падение. Също такава премъдрост и сила, и всемогъщество, и всички останали свети и благи качества Господ дарувал и на Ева...“ (С. Нилус, „Великое в малом“, Сергиев Посад, 1911, сс. 190-191)

В някаква степен човек дори и сега може да дойде по Божията благодат в известно подобие на райското състояние, както това може да се види в житията на много светци, изобилстващи с чудеса, невероятни за хората от този свят. Например, житието на Великомъченик и Победоносец Георги (23 април по църк. ст.), който оставал невредим сред най-жестоки мъки и дори смърт, ни напомня Адамовата неуязвимост в рая.

Обаче в падналото състояние човек може да достигне не повече от някакъв отблясък от състоянието на Адам; само в бъдещия век този рай ще ни бъде възвърнат в пълнота, и тогава (ако се окажем в числото на спасените), ние ще видим какво е било (и е) ангелското състояние. Свт. Григорий Нисийски пише:

„А благодатта на възкресението ни възвещава не нещо друго, а възстановяване на падналите в първоначалното състояние. Защото очакваната благодат е възвеждане в първоначалния живот, отново въвеждащо в рая изгонения от него. Ако възстановеният живот е такъв, какъвто е свойственият на ангелите, то очевидно е, че и преди престъплението животът е бил ангелски; затова и нашето възвеждане към първоначалното състояние се уподобява (на възвеждане в състоянието) на ангелите.“ („Об устроении человека“, гл. 17)

В православната аскетическа литература, където постоянна цел е нашето възстановяване в рая, неповреденото и безстрастно естество на Адам до грехопадението се поставя като образец и задача на нашия аскетически подвиг. В самото начало на своите „Душеполезни поучения“ преп. Авва Доротей пише:

„В началото, когато Бог сътворил човека, Той го поставил в рая... и го украсил с всяка добродетел, давайки му заповед да не вкусва от дървото посред рая. И така, той пребивавал там в райско наслаждение: в молитва, в съзерцание, във всяка слава и чест, имайки здрави чувства и намирайки се в това естествено състояние, в което бил създаден. Защото Бог сътворил човека по Свой образ, т. е. безсмъртен, самовластен и украсен с всяка добродетел. Но когато престъпил заповедта, вкусвайки плод от дървото, от което Бог му заповядал да не яде, той отпаднал от естественото състояние и изпаднал в противоестествено, и пребивавал вече в грях, в славолюбие, в любов към наслажденията на този век и в други страсти, и бил владян от тях, защото сам им се поробил чрез престъплението.“ (Сергиев Посад, 1900, І, сс. 19-20).

Осъзнаването на това, че Адамовото състояние в рая е било за човека естествено, и че ние можем да се надяваме по Божията благодат да се върнем към него, е една от най-силните подбуди към аскетически подвиг. Ето защо, това осъзнаване има изключително голямо практическо значение за православните християни, надяващи се да наследят Царството Небесно. Човекът е паднал и раят е престанал да бъде земна действителност и е станал недосегаем за нас; но по Божията благодат, станала достъпна за християните чрез втория Адам, Христос, ние можем да се надяваме да го достигнем.

Не може ли, даже в нашето паднало състояние, обкръжаващата ни природа да ни напомни за рая и изгонването ни от него? В животните не е трудно да видим страстите, над които ние трябва да бъдем господари, но които в значителна степен ни владеят; а в мирния шепот на гората (където са намерили убежище толкова много подвижници) не можем ли да видим напомняне за сладостния рай, изначално предназначен за наше обиталище и препитание и както и преди, съществуващ за тези, които заедно с апостол Павел са способни да се издигнат, за да го съзерцават?

 

 

ГРЕХОПАДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА

Сега, след като сме подготвени от светоотеческото учение за шестте дни на сътворението, за сътворяването на първия човек и неговото пребиваване в рая, ние можем да разберем повествованието за неговото грехопадение от третата глава на книга Битие. Ясно е, че както и всичко останало в тази боговдъхновена книга, това е историческо повествование, което, обаче, трябва да се възприема на първо място духовно.

3:1 „Змий же бе мудрейший всехъ зверей сущихъ на земли, ихже сотвори Господь Богъ“.

(„Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде.“)

Тази змия се явява още един образ, в който нашият съвременен рационалистически ум е склонен да види алегория. Но oтците отново са неумолимо реалистични в неговото разбиране. Свт. Йоан Златоуст учи:

„Не гледай сегашната змия, не гледай това, че ние я избягваме и чувстваме отвращение към нея. Отначало тя не е била такава. Змията е била приятел на човека и най-близка от служещите му. Кой я е направил негов враг? Божията присъда: „Проклятъ ты отъ всехъ скотовъ и отъ всехъ зверей земныхъ (...) и вражду положу между тобою и между женою“ („проклета да си между всички животни и всички полски зверове… ще всея вражда между тебе и жената“). (Бит. 3, 14-15). Тази именно вражда е разрушила дружбата. Дружба разбирам не разумна, а такава, на каквато е способно безсловесното животно. Подобно на това както сега кучето проявява дружба, не чрез слово, а чрез естествените движения, точно така и змията е служила на човека. Именно като животно, ползващо се с голяма близост с човека, змията се е видяла на дявола удобно оръдие (за измама)... И така, дяволът е говорил чрез змията, измамвайки Адам. Моля вашата любов да слушате думите ми не небрежно. Въпросът не е лек. Мнозина питат: как е говорила змията, с човешки глас или със змийско съскане, и как я е разбрала Ева? До престъплението Адам е бил изпълнен с мъдрост, разум и дар на пророчество... Дяволът е забелязал и мъдростта на змията, и мнението на Адам за нея – защото той е смятал змията за мъдра. И ето той е говорил чрез нея, за да помисли Адам, че змията, бидейки мъдра е съумяла да усвои и човешкия глас.“ („О сотворении мира“, VІ, 2, сс. 800-801)

За да разберем защо на дяволът му е потрябвало да изкушава човека, следва да разберем, че вече е преминала „брань на небеси“ („войната на небето“) (Откр. 12:7) и че дяволът и неговите ангели вече са низвергнати от небето в областта на земята, заради своята гордост. Подбуда за дявола тук е завистта му спрямо човека, призван към владеене на това, което е било изгубено от дявола. Свт. Амвросий пише:

„Завистию же диаволею смерть вниде в миръ“ („по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта“) (Прем. 2:24). Причина за завистта е станало блаженството на човека, поставен в рая, защото дяволът не е можел да понесе получените от човека милости. Неговата завист е била възбудена от това, че човекът, макар и създаден от прах, е бил избран да бъде обитател на рая. Дяволът започнал да размисля, че човекът е низша твар, но има надежда за вечен живот, докато той, твар с висша природа, е паднал и е станал част от това земно битие.“ („Paradise“, ch. 12, pp. 332-333)

3:1-6 „И рече змий жене: что яко рече Богъ: да не ясте отъ всякаго древа райскаго? И рече жена змию: отъ всякаго древа райскаго ясти будемъ, отъ плода же древа, еже есть посреде рая, рече Богъ, да не ясте отъ него, ниже прикоснетеся ему, да не умрете. И рече змий жене: не смертию умрете, ведяше бо Богъ, яко въ оньже аще день снесте отъ него, отверзутся очи ваши, и будете яко бози, ведяще доброе и лукавое. И виде жена, яко добро древо въ снедь и яко угодно очима видети и красно есть, еже разумети; и вземши отъ плода его яде, и даде мужу своему съ собою, и ядоста.“

(„И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая? Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете. Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.“)

Детската простота на този разговор и лекотата, с която нашите прародители паднали в престъпване на единствената дадена им заповед показва неизкушеността на тяхната добродетел: всичко им е било дадено от Божията благодат, но те още не били изкусни в „обработването и пазенето“ на своето вътрешно устройство.

Предложеното от дявола изкушение съдържа тези съставни части, които са ни известни и на нас, падналите в нашата собствена борба с греха. Първо, той предлага не очевидно зло, а нещо което изглежда благо и истинно. Хората наистина са били създадени, за да бъдат богове и синове на Всевишния (Пс. 81, 6, 11 катизма), и съзнавали, че следва да се издигнат от рая към висшето състояние. По такъв начин дяволът сякаш е разсъждавал сам в себе си (както говори за това свт. Амвросий):

„И така, това ще бъде моят пръв опит, а именно, да го измамя с това, което той силно желае – да усъвършенства своето състояние. Да се опитаме по този начин да възбудим неговото честолюбие.“ („Paradise“, ch. 12, p. 333)

Подбуждайки вниманието на нашите прародители към благата задача да станат яко бози (като богове), дяволът се надявал да ги накара да забравят „малката“ заповед, която е представлявала предписаният от Бога път за достигането на тази цел.

По-нататък, не чрез мъжа, а чрез жената уязвява дяволът, но не защото жената е била по-слаба или по-страстна – и Адам, и Ева както и преди са съхранявали безстрастието на своята първоначална природа – а по тази причина, че Адам сам е слушал Божията заповед, докато Ева е знаела за нея само косвено и вследствие на това е можела, както би могло да се помисли, по-скоро тя да я наруши. Свт. Амвросий пише за това:

„(Дяволът) се стремил да измами Адам посредством жената. Той не е дръзнал да се обърне към мъжа, получил лично небесното повеление. Той се обърнал към тази, която е узнала за него от своя мъж, а не е получила от Бога повелението, което е трябвало да съблюдава. Не е казано, че Бог е говорил на жената. Ние знаем, че той е говорил на Адам. Затова следва да заключим, че повелението е било съобщено на жената чрез Адам.“ („Paradise“, ch. 12, p. 333)

Най-сетне, успехът на дяволското изкушение е бил обусловен и от неговото знание (или догадка) относно това, което е било в сърцето на самия мъж. Все пак не дяволът е бил причината за падението на Адам, а собственото пожелание на Адам. Преп. Ефрем Сирин пише:

„Изкусителното слово не би въвело в грях изкушаваните, ако за ръководство на изкусителя не беше служило тяхното собствено желание. Дори ако не беше дошъл изкусителят, то самото дърво със своята красота би ги въвело в борба. Макар и прародителите да са търсели извинение в съвета на змията, но повече отколкото съвета на змията им е навредило тяхното собствено пожелание.“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 3, с. 237)

Изкушението довело до това, че, по думите на свт. Йоан Златоуст:

„Дяволът отвел жената в плен, увлякъл ума ѝ и я накарал да мечтае за себе си по-високо от своето достойнство, така че тя, като се увлече от празни надежди, да загуби и това, което вече ѝ е било дарувано.“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVI, 4, с. 132)

3:7 „И отверзошася очи обема, и разумеша, яко нази беша, и сшиста листвие смоковное, и сотвориста себе препоясания.“

(„Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листа и си направиха препасници.“)

За този откъс свт. Йоан Златоуст казва:

„Не яденето от дървото е отворило очите им – те са виждали и преди това. Но тъй като това ядене е било израз на непослушанието и нарушението на дадената от Бога заповед, а за тази вина те после са се лишили от обличащата ги слава, като са станали недостойни за такава велика чест, то затова Писанието (...) казва: „(...) ядоста. И отверзошася очи обема, и разумеша, яко нази беша.“ Като се лишили за престъпването на заповедта от висшата благодат, те почувствали и сетивната голота, та от обхваналия ги срам напълно да разберат в каква бездна ги е свалило престъпването на заповедта на Владиката... Когато слушаш „отверзошася очи обема“, разбирай това така, че (Бог) им е дал да почувстват голотата и лишението от тази слава, с която са се ползвали до вкусването... Виждаш ли, че думата „отверзошася“ се отнася не за телесните очи, а за умственото зрение?“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVI, 5, сс. 133-134)

Още тогава, когато чрез престъплението се отворили очите им, Адам и Ева се лишили от райския живот, макар и още да не са били изгонени от рая; отсега очите им щели да бъдат отворени за низшите земни предмети и само с усилие те щели да виждат висшите Божествени предмети. Те вече не били безстрастни, а започнали подложения на земните страсти живот, познат ни и на нас днес.

3:8 „И услышаста гласъ Господа Бога, ходяща въ раи по полудни, и скрыстася Адамъ и жена его отъ лица Господа Бога посреде древа райскаго.“

(„И чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета.“)

Свт. Йоан Златоуст пише за това:

„Какво говориш? Бог ходи? Нима и крака ще Му припишем? И няма да разбираме под това нещо по-висше? Не, не ходи Бог – да не бъде! И наистина, нима Този, Който е навсякъде и всичко изпълва, Чийто престол е небето, а земята е подножие на нозете Му, ходи из рая? Кой разумен човек ще каже това? Но какво значи: „Услышаста гласъ Господа Бога, ходяща въ раи по полудни“? Той искал да предизвика у тях такова чувство (за Божията близост), че да ги хвърли в безпокойство, което всъщност и станало: те почувствали това и се опитали да се скрият от приближаващия се към (тях) Бог.“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVII, 1, с. 138)

А свт. Амвросий пише:

„Според мене, за Бога може да бъде казано, че Той ходи навсякъде, където в Писанието се подразбира Неговото присъствие.“ („Paradise“, ch. 14, p. 346)

От последвалия диалог ние виждаме, че Бог идва при Адам не за да го осъди или изгони от рая, а за да го вразуми. Свт. Златоуст пише:

„Той ни най-малко не се забавил, но още щом като видял случилото се и тежестта на раната, веднага побързал с лечението, да не би като се възпали, раната да стане неизлечима... Обърни внимание на човеколюбието и крайното незлобие на Господа. Той би могъл веднага, дори без да удостои с отговор извършилия такъв грях, да го подложи на наказанието, което Той предварително е определил за престъплението, обаче дълготърпи, бави, пита и изслушва отговора, и отново пита, сякаш призовавайки виновния да представи нещо за свое оправдание, та при представилия се случай да му покаже своето човеколюбие дори след такова престъпление.“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVII, 2-3, сс. 140-142)

3:9 „И призва Господь Богъ Адама и рече ему: Адаме, где еси?“

(„И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) где си?“)

Свт. Амвросий казва за това:

„Какво подразбира Той, казвайки: „Адаме, где еси?“ Не подразбира ли Той: „В какво положение се намираш ти?“, а не: „На кое място си ти?“ И така, това не е въпрос, а укор. От какво състояние на добродетелта, блаженството и благодатта, иска да каже Той, падна ти в това жалко положение? Ти остави вечния живот. Ти погреба себе си, като встъпи на пътищата на греха и смъртта.“ („Paradise“, ch. 14, p. 348)

3:10-13 „И рече Ему: гласъ слышахъ Тебе ходяща в раи, и убояхся, яко нагъ есмь, и скрыхся. И рече ему Богъ: кто возвести тебе, яко нагъ еси? Аще не бы отъ древа, егоже заповедахъ тебе сего единаго не ясти, отъ него ялъ еси? И рече Адамъ: жена, юже далъ еси со мною, та ми даде отъ древа и ядохъ. И рече Господь Богъ жене: что сие сотворила еси? И рече жена: змий прельсти мя, и ядохъ.“

(„Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих. И рече (Бог): кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш? Адам отговори: жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох. Тогава Господ Бог рече на жената: защо си сторила това? Жената отговори: змията ме прелъсти и аз ядох.“)

В този диалог отците забелязват, че Бог призовава човека към покаяние. Свт. Йоан Златоуст пише:

„Той (Бог) е питал не затова, защото не е знаел: Той е знаел и е знаел всичко, но за да покаже Своето човеколюбие, Той снизхожда към тяхната немощ и ги призовава към изповядване на греха.“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVII, 5, с. 145)

Но човекът отговаря не с покаяние, а със самооправдание, навличайки си с това наказанието. Преп. Ефрем тълкува така този откъс:

„Вместо да признае това, което самият той е извършил, което признание би било полезно за него, Адам преразказва това, което се е случило с него, за което да говори е било безполезно за него... Адам не изповядва вината си, а обвинява... жената... Когато пък Адам не пожелал да изповяда вината си, тогава Бог се обръща с въпрос към Ева и казва: „Что сие сотворила еси?“ („защо си сторила това?“) И Ева, вместо да умолява със сълзи и да приеме вината върху себе си, сякаш желаейки да изходатайства прошка за себе си и мъжа си, не казва какво обещание ѝ е дала змията и с какво я е убедила... Когато двамата били попитани и се открило, че нямат нито покаяние, нито истинско оправдание, тогава Бог се обръща към змията, но не с въпрос, а с определение на наказанието. Защото където е имало място за покаяние, там е поставен въпрос, а който е чужд на покаянието, за него направо е изречена присъдата на съда.“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 3, сс. 245-246)

Същият отец добавя:

„Ако прародителите бяха пожелали и след пристъпването на заповедта бяха се покаяли, то, макар и да не биха си възвърнали това, което са притежавали до престъпването на заповедта, но най-малкото биха се избавили от проклятията изречени върху тях и земята.“ (Пак там, с. 243).

Ние не бихме могли просто да кажем, че Адам и Ева са съгрешили и после били осъдени затова. На тях им е била дадена възможност да се покаят преди да бъдат осъдени.

Преп. авва Доротей привежда този разговор като класически пример за неразположеността на човека към покаяние и дълбоко криещият се в него стремеж да оправдае своето поведение, даже когато Сам Бог разкрива неговата греховност:

„След падението (Бог) му дал (на Адам) възможност да се покае и да бъде помилван, но главата му останала непреклонена. Защото (Бог) дошъл казвайки му: „Адаме, где еси?“, т. е., от каква слава в какъв срам премина ти? И после, питайки го: защо съгреши, защо престъпи (заповедта), го подготвял да каже: „Прости“. Но няма смирение! Къде е думата „прости“? Не покаяние, а съвсем противното. Защото той прекослови и възразява: „жена, юже далъ еси со мною“ („жената, която ми даде Ти“), сякаш казвайки: „Това е беда, която Ти ми доведе на главата“. Защото винаги така бива, братя мои: когато човек не иска да порицае себе си, то той не ще се поколебае да обвини и Самия Бог. След това (Бог) идва при жената и ѝ казва: защо и ти не спази заповедта? Сякаш ѝ внушава: кажи поне: „прости“, за да се смири душата ти и да бъдеш помилвана. Но отново (не чува) думата „прости“. Защото тя отговаря: „Змий прельсти мя“ („змията ме прелъсти“), сякаш казва: змията съгреши, а аз какво общо имам? Какво правите, окаяни? Покайте се, познайте прегрешението си, скърбете за своята голота. Но никой от тях не пожелал да обвини себе си, нито в единия не се намерило и малко смирение. И така, сега виждате ясно докъде е стигнало нашето вътрешно устроение; ето в какви и колко бедствия ни е въвело това, че ние оправдаваме себе си, че се държим за своята воля и следваме самите себе си.“ („Душеполезные поучения“, І, сс. 26-27)

3:14-15 „И рече Господь Богъ змию: яко сотворилъ еси сие, проклятъ ты отъ всехъ скотовъ и отъ всехъ зверей земныхъ; на персехъ твоихъ и чреве ходити будеши, и землю снеси вся дни живота твоего; и вражду положу между тобою и между женою, и между семенемъ твоимъ и между семенемъ тоя; той твою блюсти будетъ главу, и ты блюсти будеши его пяту.“

(„И рече Господ Бог на змията: загдето си сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си; и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата.“)

Като разбират книга Битие реалистически, отците тълкуват това наказание като отнасящо се първо към животното, станало оръдие на падението на човека, но също и към дявола, употребил тази твар. Свт. Йоан Златоуст пише:

„Но, може би, ще каже някой: ако съветът го е дал дяволът, употребявайки змията като оръдие, то защо това животно е било подложено на такова наказание? И това е дело на неизреченото Божие човеколюбие. Както чадолюбивият баща, който наказвайки убиеца на своя син, чупи и ножа и меча, с които този е извършил убийството, по подобен начин всеблагият Бог, когато това животно, като някакъв меч, послужило за оръдие на злобата на дявола, Той го подлага на постоянно наказание, за да заключим ние от това чувствено и видимо явление, в какво безчестие се намират те. Ако послужилият за оръдие се подлага на такъв гняв, то какво наказание трябва да понесе този (дяволът – бел. на прев.)?... Него го очаква... неугасимият огън (Мт. 25:41).“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVII, 6, s. 146)

Свт. Йоан разсъждава за това, че до проклятието змията, без да има крака, се придвижвала във вертикално положение, подобно на това, което сега заема, готвейки се да уязви. („О сотворении мира“, VI, 7, с. 813)

Разбира се, „враждата“ в нашия паднал живот е в много по-голяма степен между човека и дявола, отколкото между човека и змията; а „Семя Жены“ в собствен смисъл е Христос. Православен тълкувател от ХІХ век казва по повод на този откъс:

„Първата жена в света първа попаднала в мрежата на дявола и леко се предала в неговата власт, но пак тя, със своето покаяние, разклаща неговата власт над себе си. Също така и при много други жени, особено в лицето на Преблагословената Жена Дева Мария, той срещнал силен отпор на своите козни... Под Семето на Жената, враждебно на семето на змията, трябва да се разбира собствено Едно Лице от потомците на жената, именно Този от тях, Който от вечността е предопределен за спасението на хората и във времето се е родил от Жената без семето на мъж. Затова Той се е и явил в света, „да разрушитъ дела диаволя“ („за да разруши делата на дявола“) (1 Ин. 3:8), т. е. царството на дявола, изпълнено с неговите слуги, с неговото семе... Поразяването на духовната змия в главата от Семето на Жената означава, че Христос съвършено ще победи дявола и ще отнеме от него всяка сила да вреди на хората... До второто пришествие на дявола се дава възможност да вреди на хората, а в тяхно лице – и на Самия Христос; но тези уязвявания ще бъдат лесно излечими като нанесени в петата и не опасни, защото в петата, покрита от твърда кожа, има малко кръв. Уязвяване в петата безсилната злоба на дявола нанесла и на Самия Христос, против Когото той повдигнал неверните иудеи, които Го разпнали. Но това уязвяване послужило за пълно посрамяване на дявола и изцеление на човечеството.“ (Виссарион, еп., „Толкование на паремии“, изд. 2, т. І, СПб, 1894г., сс. 55-56)

Така „рана в петата“ – това е малкото зло, което дяволът е в състояние да ни причини от времето на Христовото пришествие насам.

3: 16 „И жене рече: умножая умножу печали твоя и воздыхания твоя; в болезнехъ родиши чада; и къ мужу твоему обращение твое, и той тобою обладати будетъ.“

(„На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе.“)

Даже когато проклева змията Бог очаква покаянието на Адам и Ева. Преп. Ефрем пише:

„Бог започнал от тази презряната (т.е. змията) разбира се затова, докато само към нея е обърнат гневът на правосъдието, Адам и Ева да се убоят и покаят, та по тоя начин да се открие за благостта възможност да ги освободи от проклятието на правосъдието. Когато змията била прокълната, а Адам и Ева не прибягнали към моления, тогава Бог изрича наказание и за тях. Обръща се към Ева, защото с нейната ръка е даден на Адам грехът.“ („Толкование на книгу Бытия“, гл. 3, с. 247)

За наказанието на Ева свт. Йоан Златоуст пише:

„Виж благостта на Господа, каква кротост показва Той след такова престъпление... Аз, казва, исках да имаш безгрижен и безболезнен живот, свободен от всяка скръб и горест, изпълнен с всяко удоволствие, (исках ти,) бидейки облечена в тяло да не чувстваш нищо телесно. Но тъй като ти не се възползва, както следваше, от такова щастие, но изобилието от блага те доведе до такава голяма неблагодарност, то за да не се предадеш на още по-голямо своеволие, Аз ти слагам юзда и те осъждам на печали и въздишки... Аз... ще направя така, че раждането на децата, което е извор на голямо утешение, при тебе ще започва с печал, за да имаш във всекидневните скърби и печали при раждането постоянно напомняне за това колко голям е този грях и непослушание...

Отначало Аз те създадох равночестна (на мъжа) и исках, като имаш еднакво достойнство с него, да имаш във всичко дял с него и както на мъжа, така и на теб ти поверих властта над всички твари; но тъй като ти не се възползва от равночестието както следва, затова те подчинявам на мъжа... Аз... те подчинявам на него и го обявявам за твой господар, за да признаеш властта му; тъй като не съумя да началстваш, научи се да бъдеш добра подчинена.“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVII, 7-8, сс. 148-150)

Свт. Йоан Златоуст дава отговор на проблема за „женското освобождение“: станете святи и вашите трудности ще свършат.

3:17-19 „И Адаму рече: яко послушалъ еси гласу жены твоея и ялъ еси отъ древа, егоже заповедахъ тебе сего единаго не ясти, отъ него ялъ еси; проклята земля в делехъ твоихъ, в печалехъ снеси тую вся дни живота твоего. Терния и волчцы возраститъ тебе, и снеси траву селную. Въ поте лица твоего снеси хлебъ твой, дондеже возвратишися въ землю, отъ неяже взятъ еси; яко земля еси и въ землю отъидеши.“

(„А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, - проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“)

Тук на Адам се дават изпитанията и несгодите на сложния живот в нашия паднал свят. Преди всичко, заради неговото престъпление е прокълната земята. Свт. Йоан Златоуст пише:

„Ето ги паметниците на проклятието! Тръни, казва, ще ти роди и бодили. Аз ще направя така, че ще носиш тежки трудове и грижи, и в печал ще преминава целият ти живот, за да бъде това за тебе юзда, та да не мечтаеш за себе си повече от твоето достойнство, но постоянно да помниш за своята природа, и занапред никога да не допускаш да бъдеш измамен по подобен начин.

„И снеси траву селную. Въ поте лица твоего снеси хлебъ твой.“ („ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си“) Виж как след непослушанието у него всичко е станало различно в сравнение с предишния му живот! Аз, казва, въвеждайки те в този свят, исках да живееш без скърби, без труд, без грижи, без печали, да бъдеш в доволство и благоденствие и да не си подвластен на телесните нужди, но да бъдеш чужд на всичко това и да се ползваш от съвършена свобода. Но тъй като на тебе такава свобода не ти беше полезна, то Аз ще прокълна земята така, че тя занапред вече не ще дава плодове без засяване и обработване, а само с голям труд, усилия и грижи; ще те подложа на постоянни скърби и печали, ще те заставя да вършиш всичко с изнурително напрежение, за да бъдат за тебе тези мъчителни трудове постоянно вразумяване да се държиш скромно и да знаеш своята природа.“ („Беседы на книгу Бытия“, ХVII, 9, с. 152)

По-нататък – Адам сега става смъртен заедно с другите твари. Свт. Йоан Златоуст пише, че макар Адам и Ева да живели дълго след грехопадението, „но от тази минута, в която чули: „Земля еси и въ землю отъидеши“ („пръст си и в пръст ще се върнеш“), те получили смъртна присъда, станали смъртни и, може да се каже – умрели. Именно това посочвайки, Писанието казва: „Въ оньже аще день снесте, смертию умрете“ („в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“) (Бит. 2:17), вместо да каже: ще получите присъда да бъдете вече смъртни.“

Премъдростта Соломонова обявява: „Богъ созда человека въ неистление“ („Бог е създал човека за нетление“) (Прем. 2:23); но чрез непослушанието на Адам и той, и създанията са станали смъртни и тленни.

В посланието на св. ап. Павел до римляните се утвърждава учението за това, че цялото творение „страда“, защото се покорило на „суетата“, т. е. на тлението (разрушението), което влезнало в света заради гордостта на един човек. Цялото творение пребивава в очакване на човешкото избавление, за да бъде възстановено и самото то в първосъздаденото нетление, когато Божиите създания ще бродят по горите, както и сега, само че нетленни, как-вито са били в дните на Адам.

В посланието до римляните 8:19-22 четем: „Чаяние бо твари, откровения сыновъ Божиихъ чаетъ. Суете бо тварь повинуся не волею, но за повинувшего ю, на уповании, яко и сама тварь свободится отъ работы истления въ свободу славы чадъ Божиихъ. Вемы бо, яко вся тварь съ нами совоздыхаетъ и сболезнуетъ даже доныне.“ („Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега...“)

Напълно се прояснява този догмат в тълкуванието на свт. Йоан Златоуст:

„Какво означава „суете бо тварь повинуся“ („тварите се покориха на суетата“)? Тя е станала тленна. Защо и по каква причина? По твоя вина, о човече. Понеже ти получи тяло тленно и подвластно на скръб, то и земята попадна под проклятие и роди тръни и бодили.“ („Беседы на послание к римлянам“, ХIV, 5, с. 664)

И по-нататък:

„Също както творението стана тленно, когато твоето тяло стана тленно, така и когато твоето тяло бъде нетленно, творението ще го последва и ще се установи в съответствие с него.“ („Беседы на послание к римлянам“, ХIV, 5, с. 665)

Тук следва да отбележим, че местоимението „ти“ означава същото, което често означава и местоимението „аз“ в православните богослужения, а именно – Адам (тъй като всички ние сме един човек). Свт. Йоан Златоуст пояснява на друго място:

„Какво е въоръжило смъртта против вселената? Това, че един само човек е вкусил от дървото.“ („Беседы на послание к римлянам“, Х, 2, с. 595).

Св. Макарий Велики казва за същото:

„Адам е бил поставен като господар и цар на всички твари... След неговото пленяване вече са тленни заедно с него и служещите му и покоряващи му се твари; защото чрез него се е възцарила смъртта над всяка душа.“

Преп. Симеон Нови Богослов също съвършено недвусмислено твърди, че материалното творение – и не само раят – до Адамовото престъпление е било нетленно и недостъпно за смъртта. Както вече по-рано видяхме, той пише, че Адам първоначално „е бил поставен от Твореца Бог като безсмъртен цар над нетленния свят, не само над рая, но и над цялото творение, съществуващо под небесата.“ В същото слово той продължава да говори за това, че след Адамовото престъпление,

„не проклел Бог рая... а проклел само цялата останала земя, която също била нетленна и всичко раждала от само себе си...

И така, този, който станал тленен и смъртен поради престъпването на заповедта, съвсем справедливо е трябвало да живее на тленна земя и да се храни с тленна храна... След това и всички твари, като видели, че Адам е изгонен от рая, не искали повече да му се подчиняват, като на престъпник... Той (Бог - бел. на прев.) задържал всички тези твари със Своята сила, и по Своето благоутробие и благост не им дал тозчас да се устремят срещу човека, и заповядал творението да остане в негово подчинение и като станало тленно, да служи на тленния човек, за когото е създадено...

Виждаш ли, че цялото творение отначало е било нетленно и създадено от Бога в райския чин? Но после било подчинено от Бога на тлението и се покорило на суетата на човеците.“ (Hom. 45, 2 and 4, „The Sin of Adam“, pp. 67, 68, 69, 75)

Отците отбелязват също така, че осъждането на смърт, което е станало действено след грехопадението, не е било само наказание. Това е било също така и благо, защото ако човекът би останал безсмъртен след като е паднал, то за него не би имало изход. Представете си само: да не можеш да изкупиш себе си, да не можеш да попаднеш в рая, но да продължаваш да живееш, живееш и живееш, без надежда да се сложи край на това състояние. Със смъртта идва краят и на греха. Самият факт, че се боим от смъртта вече ни подбужда към съпротива. Дори ако сме забравили за рая, като се боим от смъртта, ние започваме да се съпротивяваме на нашата паднала природа, да преодоляваме нашето паднало състояние.

Свт. Кирил Александрийски (+ 444) пише за значението на болестта и смъртта за падналия човек:

„Човекът, получавайки за свой дял изтощаваща бедност и скръб, бил отдаден на болести, страдания и горчивината на живота станала за него юзда. Затова колкото и разумно да се стреми да се удържи в живот свободен от трудове и печал, той е отдаден на нещастия, така че да може, посредством страданията, да излекува в себе си болестта, която го връхлетяла посред блаженството.

Чрез смъртта Законодателят спрял разпространението на греха, и в самото наказание разкрил Своята любов към човека. Понеже той, получавайки заповедта, съединил смъртта с нейното престъпване, и като престъпник попаднал под наказанието, то Бог постановил така, че самото наказание да може да служи за спасение. Защото смъртта разтваря нашата животинска природа и по такъв начин, от една страна, прекратява действието на злото, а от друга, избавя човека от болестите, освобождава го от трудовете, полага край на неговата печал и грижи и завършва неговото телесно страдание. Към такава любов към човечеството Съдията присъединил наказанието.“

В заключение преп. Симеон Нови Богослов пише за това, как чрез Разпятието и Възкресението на Иисус Христос се премахва смъртната присъда:

„Божието определение: „Земля еси, и въ землю отъидеши“ („пръст си и в пръст ще се върнеш“), също както и всичко наложено на човека след падението, ще действа до края на вековете; но по Божията милост, по силата на извънредната Христова жертва, в бъдещия век то вече няма да има никаква сила, когато ще се извърши всеобщото възкресение, което би било невъзможно, ако не беше възкръснал от мъртвите Самият Син Божий, умрял, за да се отмени посоченото определение и за да бъде възкресено цялото човешко естество.“ (Hom. 38, 3, „The Sin of Adam“, p. 62)

При общото възкресение цялото творение ще бъде избавено от тлението заедно с човека, така както е станало подвластно на тлението по негова вина. Преп. Симеон пише:

„Когато човекът се обнови и стане отново духовен, нетленен и безсмъртен, цялото творение, подчинено на човека от Бога в негова служба, ще се освободи от това робство, ще се обнови заедно с него и ще стане нетленно и някак духовно...

Не подобава на човешките тела да се облекат в славата на възкресението и да станат нетленни, преди обновяването на всички твари. Но както отначало – първо цялото творение е сътворено нетленно, а после от него е взет и създаден човекът, така следва и отново първо цялото творение да стане нетленно, а после да се обновят и станат нетленни и тленните тела на хората; да бъде отново целият човек нетленен и духовен и да обитава в нетленно, вечно и духовно жилище.“ (Hom. 45, 2 and 3, „The Sin of Adam“, pp. 69, 73)

 

 

Край