25 декември (2018) / 7 януари (2019)
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
По: Свтт. Атанасий Велики. „За Въплъщението на Бог-Слово и пришествието Му при нас в плът.“ – Творения. Т. 1 (М.: 1994) <httpshttps://www.pravoslavie.bg/"://www.pravoslavie.bg/> ; Димитрий Ростовский. „Слово на Рождество Христово“. – Жития святых за м. Дек. (Барнаул: 2004); Феофан Затворник. Мысли на каждый день года… < https://azbyka.ru/days/> ; Иоанн (Максимович). Слова и проповеди. Ч. 1 <httphttp://azbuka.ru/otechnik/"://azbuka.ru/otechnik/> ; прот. Григорий Дьяченко. Полный годичный круг кратких поучений … <http://www.azbuka.ru/> ; архим. Иоанн Крестянкин. Слово в Неделю святых отец <httphttp://www.pravoslavie.ru/"://www.pravoslavie.ru/> ;„Рождество Христово“.– БЛС <httphttp://www.azbuka.ru/otechmik/"://www.azbuka.ru/otechmik/>
На днешна дата от светоотеческия Църковен календар светата Православна Църква чества Великия Господски празник от Дванадесетте, посветен на раждането по плът на Сина Божий Иисус Христос — Спасителя на човечеството от грях и от смърт вечна. Светата Църква е установила и специален пост, който да предхожда празнуването на самото Рождество Христово, и това тържество сякаш увенчава самия пост. Затова той се нарича пост Рождественски. Това е последният многодневен пост в годината и той продължава 40 дена (затова в Църковния устав се нарича също като Великденския пост Четиридесетница. Понеже заговяването става в деня на паметта на св. апостол Филип, този пост наричат понякога и Филипов.)
За древните корени на Рождественския пост научаваме от свт. Лъв Велики, папа Римски (V в.), а още в IV в. него споменават и Августин Блажени, и свт. Амвросий Медиолански. Свт. Лъв Велики уподобява Рождественския пост на жертва, която трябва да принасяме на Бога в благодарност за щедрите Му дарове — плодовете, които събираме през годината. „Както Господ, казва той, щедро ни дарява земни плодове, така и ние през този пост трябва да сме щедри към бедните“. Константинополският Събор в 1166 година разпорежда всички християни да постят 40 дни преди великия празник Рождество Христово. За това свидетелства византийският канонист и Антиохийският патриарх Валсамон (XII в.): макар Рождественският пост (както впрочем и Успенският) да не са определени чрез специално правило, „длъжни сме, обаче, да следваме неписаното Църковно предание и сме длъжни да постим … от 15 ноември (ст.ст.)“. Този зимен пост има за нас значение като освещаване на последната част от годината чрез мистическо обновяване на духовното единение с Бога. По думите на следовника на свт. Григорий Палама свт. Симеон, архиеп. Солунски (XIV–XV в.) този славен радетел на светото Православие, храбро бранещ го срещу римските попълзновения за канонично подчинение, Рождественската Четиридесетница е образ на Моисеевия пост, след който той получава скрижалите с начертани върху тях Божиите Заповеди: „А ние, казва светителят, като постим четиридесет дни, съзерцаваме и приемаме живо Слово от Девата не върху камък начертано, а родено и въплътено, и се приобщаваме с Божествената Му плът“. Чрез Рождественския пост ние се подготвяме да празнуваме Богочовешкото въплъщение. Светата Църква го установява, та чрез усилна молитва и покаяние да чистим телата и душите си, за да можем с чисто сърце благоговейно да посрещнем Сина Божий, явил се в света, а значи и сред нас и за нас. За да можем не само да поднесем на Въплътилия Се Бог обичайните дарове и жертви, но и с чисто сърце и решимост да следваме Неговото учение.
Двете последни недели от Рождественската Четиридесетница светата Църква посвещава на паметта на родителите и прародителите по плът на Христа и на ветхозаветните праведници. В Неделя на светите праотци Христови православното богослужение отдава почит на всички древни родоначалници (на гр. патриарси) и техните потомци от ветхозаветния прародител Адам до Обручника Йосиф. В символична форма тя съживява пред нас цялата дохристиянска история на човечеството. Дългият поменик отделя особено място за ветхозаветните пророци, проповядвали пришествието на Христа и подготвяли човечеството към приемане на Спасителя; той включва и всички библейски праведници, които са очаквали идването на Месия. Така цялата до-Христова история се насища със смисъла на подстъп и подготовка към Боговъплъщението. На пръв поглед литургичните четива тук не се отнасят пряко към самия предстоящ Рождественски празник. Символично обаче те съвсем определено ни посочват онези качества, които ние, християните, трябва да притежаваме, ако наистина желаем достойно да посрещнем новородения Богомладенец.
Непосредствено преди самия празник в Неделя на Светите Отци светата Църква ни призовава да „предпразнуваме“ Христовото Рождество, като се възнесем горе с мисълта и сърцето си. Тук по думите на архим. Иоан Крестянкин, в преддверието на Боговъплъщението, подобно на древната църковна завеса човешката история се разделя на две - светът става „до“ и „след“ Рождество Христово. „Всичко в света се промени само с раждането на Иисуса Христа, защото с Него приключва времето на закона и благодатта властно преобразява всичко живо и пресушава сълзите на безнадеждието“.
Затова в този ден Светата Църква благодарно почита паметта на тези, които са живели с вяра и очакване, и които по плът са станали сродници на явилия се в света Богочовек Христос. С това тя ни припомня, че Христос, приобщилият се към човечеството Бог, не е новосътворен от Бога човек, но Неговата „човешкост“ се корени в историята на човечеството, живяло преди Неговото Рождество на земята. Затова и се чете „Родословието на Иисуса Христа“ от Евангелието на св. апостол и евангелист Матей. Това „драгоценно родство“, както го наричат отците, идва да ни напомни за една от най-великите тайни, едно страшно в своята свещеност събитие. Бог става Човек, а така Той вече е не само Творец на човека, но е и негов Брат, за да направи с това възможно безкрайното приближаване на човека до Себе Си.
Съгласно светоотеческите учения Бог става човек, за да стане човекът — чрез Бога — бог; тоест, чрез въплъщението на Сина Божий, направило възможни последвалите Изкупление, Възкресение и съзиждане на Църквата, човек действително да получи възможността и пълнотата на средствата, за да стане син Божий по осиновяване — бог по благодат. Светите отци са единни по този въпрос. Един от ранните църковни отци и апологети свт. Ириней Лионски (II в.) казва: „Синът Божий става Син Човечески, за да може човекът да стане син Божий.“ Друг велик древен отец на Църквата, свт. Атанасий Велики (IV в.), казва същото: Бог се „въчовечва, за да се обожим ние“. И непримирият борец срещу всяка ерес, великият християнски мислител преп. Максим Изповедник (VI–VII в.) вижда във „въчовечването на Бога твърдо и вярно основание на надеждата за обожение на човешкото естество“ — пак по Божия благодат. Пътят към това възсъединяване на човека с неговия Създател открива именно Рождеството по плът на Сина Божий, Христовото Рождество.
Светото Писание не посочва деня и датата на раждането на Спасителя. Затова датата на празнуването не се установява веднага с основаване на Христовата Църква. Знае се обаче, че празнуването на това съдбовно събитие възхожда още към апостолските времена. Апостолските наредби разпореждат: „Съхранявайте, братя, празничните дни и най-напред деня на Рождеството Христово…“. И пак там се казва: „Денят на Рождество Христово да се празнува, защото той дава на човеците превелика благодат чрез раждането на Бог-Словото от Мария Дева за спасението на света“.
През II в. свт. Климент Александрийски сочи деня на Христовото Рождество, а в III в. за празнуването му споменава и един от най-плодовитите християнски писатели, свщмчк Иполит Римски. В самото начало на IV век за празнуването на Рождество Христово можем да съдим и по факта, че в самия му ден — в разгара на лютите диоклетианови гонения — в никодимийски християнски храм са били изгорени събралите се там 20 000 вярващи. Това означава, че този свещен празник е осветен и от кръвта на множество достославни мъченици.
За църковно празнуване на Рождество Христово узнаваме от свт. Кирил Александрийски (IV–V в.), който го нарича още и Богоявление, в смисъл че с човековъплъщението Си Синът Божий, Бог-Слово за пръв път се явява като Богочовек пред и сред хората — като Иисус Христос. В IV век при благоверния император Константин Велики исторически податки за празнуването на Рождество Христово намираме в цялата Вселенска Църква, свидетелства за което откриваме и при преп. Ефрем Сириец, и при тримата велики учители и светители Кападокийски (свв. Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст), при свт. Амвросий и много други. Църковният историк от XVII век Никифор Калист пише, че още в VI век император Юстиниан разпорежда Христовото Рождество да бъде чествано по цялата земя. В V век Константинополският патриарх Анатолий, в VI век свтт. Софроний и Андрей Йерусалимски, век по-късно свв. Йоан Дамаскин, Козма Маюмски, Цариградският патр. Герман, в IX век преп. Касия и други Божии угодници, чиито имена са останали за нас неизвестни, пишат за празника Рождество Христово множество свещени песнопения, които и днес се пеят в православните храмове в чест на това радостно празнувано събитие.
Светата Църква разкрива същинския дълбинен смисъл на отколешното преклонение на народите пред светлината, която те интуитивно (макар и дотогава неадекватно) обожествявали. С празнуването на Христовото Рождество Църквата вече открито оповестява пред всички народи, пред цялото човечество че светът се озарява със светлината на истинското Слънце — Божественото Слънце на Правдата, Божествената Светлина на Христовото учение.
Спасителното значение на самото събитие се състои в следното: с раждането на Христа Спасителя от Дева Мария в Лицето на Иисуса Христа човешкото естество се възсъединява с Божественото естество. В този смисъл Иисус Спасителят е Родоначалник на обновеното с Божествената благодат човечество. Изпълва се положеното време и се ражда Христос Бог, и с това Той разкрива нова поредица от светии, нови свои чеда по благодат - Новият Адам, от Когото произхожда новото свято потомство, предназначено за вечното спасение. Това украсено с името Христово ново потомство са всички християни, приели Неговото учение, родени от вода и Дух в Негово име, захранвани с Неговите Божествени Тяло и Кръв в тайнството на Светото Причастие, отгледани и живеещи в лоното на Неговата Църква. Ала не само по духовно раждане, но и по самия ни живот трябва да се стремим да бъдем единни с Христа, чрез всички наши мисли, желания, чувства, стремежи. Защото и ние подобно на ветхозаветните предци носим немощта на падналата ни човешка природа, но за разлика от тях след раждането на Спасителя вече знаем - Бог наистина е с нас! Възсъединяването в Богочовека на човешката природа с Божеството се отнася до състоянието на всички вярващи, обединени с Христа чрез покаяние и вяра, а чрез Него обединени и помежду си — в истинско съборно единение чрез Христовата Църква.
Мнозина старозаветни пророци до самия Господен Предтеча Иоан включително призовават съгрешилите хора към покаяние и отвръщане от греховния живот. Свети Иоан Кръстител затова извършва умиване на иудеите в Йорданските води, за да умие греховете на каещите се - именно затова той така ги и призовава: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2). Именно затова със същия призив и Самият Спасител начева проповедническия Си подвиг (Мат. 4:17).
Рождественските песнопения възпяват Христовото Рождество като разпространяващо по земята богознанието, откриващо пътя към освобождението от греха, пътя към победата над смъртта и над отколешния богоборец и враг на човешкото спасение сатаната. То полага и предначалото на личното просветяване на човека и неговото обожение (теозис) чрез Божествената благодат, открива пред хората рая и блаженството на вечното богообщение.
В IV в. свт. Атанасий Велики пише: „…след като хората станаха до такава степен безумни и бесовската прелест навсякъде така помрачаваше и скриваше знанието за истинския Бог, какво трябваше да стори Бог? <…> Или какво друго е трябвало да се направи, ако не да се обновят създадените по Образа, за да могат човеците отново да познаят Бога чрез този Образ? <…> Това не можеше да стане чрез човеци, защото те самите са сътворени; не можеше това да стане и чрез ангели, защото те пък не са и образи. И поради това Божието Слово дойде еднолично, та да може То, като Образ на Отца, да възсъздаде сътворения по Образа човек. От друга страна това също не би могло да стане, ако не бяха победени смъртта и тлението. Затова и трябваше Словото да се въплъти в смъртно тяло, та чрез него да бъде най-сетне унищожена смъртта, а човеците отново да се обновят по образа. За това дело, значи, никой друг не можеше да бъде, освен Образът.” Иде реч за образа на Христа, Който е истинският Образ Божий. С това над всяко човешко знание стои висшето знание, богознанието. И в това ново състояние се разкрива чудото на единението на всички хора в Христа, в Новия Човек, или, както го нарича св. ап. Павел, в Новия Адам (1 Кор. 45–49).
Ако проникновено проследяваме Рождественското богослужение, ако внимателно се вслушваме в боговдъхновените му слова и песнопения, ще е възможно да разберем историческото и догматичното учение на Църквата за Боговъплъщението. Рождеството на Христа Бога възсиява на света светлината на разбирането, разумението на Божеството. От хората първи влъхвите, съзрели звездата, бяха научени от нея да се покланят на Христа — Слънцето на Правдата. Рождеството Христово постепенно прекратява идолското прелъстяване на човеците. Наближава вечното Царство Божие. Обединените от една империя народи възприемат вярата в Единия Бог. Отколе тънещите в тлетворни страсти езичници, щом приемат вярата в Христа, започват да противостоят на греха. Полученото от тях безгранично драгоценно съкровище на Христовата благодат възстановява у тях образа и подобието Божии, разчупва оковите и цялото иго на греховните страсти.
Иисус се ражда по време на преброяване на населението в Римската империя. Зарегистрирал се заедно с поданиците на римския кесар, Христос освобождава истинските роби на греха от непреодолимото потъване в греховния мрак. Повитият в пелени освобождава човека от сковаващите го греховни пелени и изкарва естеството на вярващите на „цветотворните пасища на благодатта”. С това „жалката утроба на Ева се освобождава от древното проклятие“, а повярвалите в Христа се освобождават от смъртната присъда и от греха. Защото грехът е болест и смърт за душата, а значи и свободата от греха е освобождение за живот. Видът на положения в ясла Богомладенец нанася люта рана на врага и човекоубиеца дявола. От тогава Синът Божий започва с крепка Божествена десница да руши дяволската власт над растлените от греха човеци. Той, Непристъпната Светлина от Светлината и Отчее Сияние, като възприема човешка природа, ала не вече падналата, а онази преди всяко грехопадение, чиста от всеки грях, става достъпен за хората от плът и кръв, и започва да ги ръководи „от безслънчевите порти към светлината на живота“. Благодатното единение с Христа обновява богоподобието у отпадналите от Божествения живот и укрепва у тях нравствените сили, като слива съществото им с благодатта.
„Не иде Той в славата на цялото Си могъщество, казва и свт. Иоан (Максимович), архиеп. Шанхайски и Сан-Франциски, за да не отхвърли съгрешилия пред Него човек. Божествената Си светлина Той укрива под покрова на човешката плът и величието Си разкрива в лицето на слаб и беден Младенец. Той не иска насила да отиваме при Него, от уплаха и боязън; нито пък да търсим Той да ни даде земни съкровища. Тези, които търсят правдата, смирените и очистващи сърцето си — такива призовава Той. <…> Ала малцина усетили тогава пришествието на Сина Божий на земята в деня на Рождеството Му във Витлеем. Едни очаквали и жадували за избавление, но от притискащия ги мрак на този свят. Други пък, пленени от страсти и сластолюбие, се наслаждавали на своя плен. И едните, и другите, увлечени от житейските си грижи [плътските си цели и мъдруване], не чули със сърцето си ангелското пение, а приведеният им към земята взор не съзрял светлината на Витлеемската звезда. За тях този ден минал най-обичайно. Малцина са усетили пришествието на Бога Спасител и разпознали в Младенеца Сина Божий. Ето, дори и тогава за посрещането на своя Спасител светът не се постарава поне да му намери място в родния град на Неговите предшественци-родители по плът, от чийто род уж се знаело, че ще произхожда дългоочакваният Месия…”
Уместно е тук да се споменат и няколкото обстоятелства, съпътствали това Божествено Събитие: 1) Рождеството на Божествения Младенец е приветствано от ангели в небесата, възпяващи славата на Бога, мир на земята, благоволение у човеците. Също и при нашето възраждане те възпяват слава на Божията благодат и мира на човека с Бога. 2) При Новородения Младенец дохождат благоговейно пастири и влъхви, въпреки цялото външно убожество и неизвестност, които Го укриват от света. Така и онзи, който се съединява с Христа, се съединява чрез Него и с всички верни Нему; и този им съюз е колкото неразривен, толкова и непостижим. Духът, Който ги сплотява в единна съобщност или дори в единно тяло, … винаги благовременно ги сближава помежду си, та взаимно да се наставляват и поучават, утешават и приемат утешение, да изповядват милостта и славата Божия. 3) На Младенеца Иисуса Христа поднасят скъпи дарове: злато, смирна и тамян; но не обещава ли Той и на нас, че ако търсим Царството Божие, всичко, що ни е нужно, ще ни се предаде (Мат. 5:33)? [Какъв е тайният смисъл на всичко това?] Не иска ли Той и нас да „направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници“ (Откр. 1:6). Не съединява ли Той нашето духовно раждане с онази животворяща смърт, след която „животът ни ще е „скрит с Христа Бога“ (вж. Колос. 3:3).
Както винаги — и сега, и преди две хилядолетия — светът е обзет повече от самия себе си, от земното си битуване, отколкото от грижата за същинското си битие, за духовното, отколкото от „едничкото потребно“. Както винаги — и преди, и сега, — тъй и във времената на Боговъплъщението светът полага външните, мирските плътски (икономически, политически, „цивилизационни“ и др. под.) цели като първостепенни. Затова и честваното днес събитие, съдбоносният факт на Христовото Рождество остава за света или сякаш извън неговото полезрение, или дори изобщо се забравя, затъмнява, захлупено под бремето на злобата на деня. Или смисълът просто му се изопачава (било то несъзнателно, или съвсем съзнателно)? Макар и светът да се сеща за него веднъж годишно, то пак повече в мирски, плътски аспект (като празнични излишества, веселби и народни гуляи) или пък просто в прагматично-комерсиален аспект. Въпреки че в някои езици дори още се пази съответната дума, означаваща свято посрещане на светите дни, „святки“, Божественото съдържание на Празника се стопява в мътилката на плътското. А не случайно църковната традиция свято съхранява Христовия завет към Неговото стадо: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:16).
Все пак, дори и тогава, и през вековете се оказва, че не всички люде са дотам поразени от духовна слепота и глухота. Ето че обикновените пастири първи чуват ангелското песнопение в небесата и научават за „великата радост“. Те чистосърдечно и простодушно приемат на вяра ангелската поличба и се затичват към своята пещера-подслон, за да се поклонят на Новодошлия в света Спасител. Свт. Димитрий Ростовски (XVII в.) казва по този повод: „Може би някой ще се усъмни във величието на небесния ангелски благовест към пастирите: какво толкова — младенец, увит в пелени! Та нали всяко новородено дете трябва да се увие в пелени! Но ако някой пожелае да се вгледа с духовен взор в заложените в този повит Младенец таинства, той ще разбере колко велика е тази поличба! Защото този Младенец е Онзи, чрез Чието Рождество възсиява светлината на богознанието по-ярко от звездите и слънцето, пелените Му са по-обхватни от облаците, а яслите Му — от небето, защото в тях бе положен Христос Бог. … Защото Този, Който сътворил самото време и отвеки ни е подготвил спасение, Същият Той като младенец се явява на земята, за да обнови овехтялата ни природа“. Затова именно така възвестява ангелът на пастирите: „…днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви знак: ще намерите Младенец, повит, лежащ в ясли“ (Лк. 2:11–12).
„Всички новородени младенци са немощни и несмислени, продължава разсъждението си светителят; те не притежават сила и нищо не умеят да правят, докато не мине доста време на израстването им… А този новороден Младенец … се ражда и със сила, и с разум, та дори Ирод заедно с целия Йерусалим се разтревожват (Мат. 2:3). Затова и ангелът говори за това раждане като за чудо, единствено по рода си и никога още невиждано в света. „Още не говори Младенецът, а вече плаши онези, които утвърждават имената си на земята; още в пелени повит лежи Той, а вече с ужас се изпълва мъчителите; още в ясли е Той, а вече се тресат владетелските престоли“.
Скоро след пастирите, след дълъг изнурителен път, дохождат и източните мъдреци-звездобройци, поведени от пътеводна звезда свише влъхви. Също и те, макар и езичници, се покланят и принасят дарове-символи на Новородения Спасител: злато като знак за царското достойнство на потомъка Цар-Давидов Иисус Христос; използваният при богослуженията тамян — в знак на Божественото потекло на Младенеца; благовонното масло смирна или миро, с което помазвали покойници преди погребването им — като символ на очакващите Иисуса страдания и мъчителна изкупителна смърт заради нашите грехове и за нашето с вас спасение.
На днешния празник един от църковните песнопевци запитва от името на Църквата: „А какво да поднесем ние на Богомладенеца Христа, задето се явява на земята заради нас?“ И така отговаря: „Всяка от сътворените от него твари Му поднася своя благодарност: Ангелите поднасят пение, небесата Му поднасят звезда, влъхвите — дарове, пастирите — чудо, земята — вертеп, пустинята — ясли, ние пък — Майката Дева… Нека благославяме тази, чрез чиято девствена утроба ни се явява Божието Слово, този извор на живоносна благодат… Божията Майка е одушевеният град на Царя и Бога, в който като поживя, Христос сътвори спасение“. Тя свято лелее чистотата — телесна и духовна, целия си живот посвещава на Бога и затова Той, Реклият „дай Ми сърцето си“, прави от нея съсъд на човешкото спасение. Небесният Жених се венчава само с мъдри и непорочни, с онези девици, които не дремят пред чертога на Жениха… Девствената душа ражда духовен живот и блаженото чисто съзерцание. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8)!
По словото на свт. Теофан Затворник (XIX в.), „страховит буреносен облак на Божия гняв се бе надвесил над нас; дойде Господ-Помирител и го разпръсна. Бяхме покрити с раните на греха и на страстите — дойде Изцелителят на душите и ни изцели … Бяхме в оковите на робството — дойде Освободителят и ни освободи от тях. <…> Слава на Тебе, Господи, че се е родил Христос! <…> Делото, което извършва роденият Господ, засяга всекиго от нас. Встъпващите в богообщение приемат от Него свобода, изцеление, мир… Тези, които приемат от Него свобода, изцеление, мир, притежават всички тези дарове и вкусват от тяхната сладост. <…> На тези пък, чиите нозе и ръце са оковани, колкото и да ги подканяш: „Радвайте се!“ — не ще могат да се радват; откъде ще дойде радостта от изцелението за онези, които са покрити с язвите на греха? Застрашеният от бурята на Божия гняв — как ще диша спокойно? На такива можем да им кажем, подобно на рождественския ангел: „идете при Младенеца, Който лежи повит в пелени в яслата — от Него изпросвайте избавление“.
Изпълнени с духовен възторг пред съзерцаваното Рождество Христово, боговдъхновените църковни химнописци завършват живописните картини на празника с призив към всяка твар: „Пейте и се радвайте днес, всички земни царства, веселете се, народи на отечествата! Възвесели се, сонме на пророците, задето се сбъдват словата на техните пророчества!“
На нашия Бог слава — сега и винаги, и във вечни векове! Амин.