Свещеномъченик Борис, в света Вангел Симов Разумов, е роден на Димитровден – 26 октомври (стар стил)[1] 1888 г. в село Гявато, намиращо се в региона на град Битоля, сега в Република Македония, а по онова време – в пределите на Османската империя. Родителите му били дълбоко вярващи и благочестиви хора. Атмосферата в семейството и най-близката среда допринесли за това бъдещият светител да възприеме вярата по естествен начин така, че тя станала не просто неотменна част от неговия мироглед, а център на живота му.
През ранната пролет на 1899 бащата на Вангел, Симеон Разумов, заедно с тъста си заминал на работа в Цариград. С тях заминал и Вангел, който по това време бил десетгодишен и учел в трето отделение на местното училище. От есента на 1899 г. момчето продължило обучението си в трето отделение на българското основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“, намиращо се в цариградския квартал Фенер. През 1901 г. баща му го записал в българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ в град Одрин. През лятото на 1903 г. избухнало Илинденско-Преображенското въстание, което било разгромено до есента на същата година. Бащата на Вангел загинал като четник във въстанието. Майка му, брат му и родителите на майка му оцелели, но родното село Гявато било опожарено. Тези трагични вести достигнали до него докато учел в последния, трети клас на Одринската гимназия, която завършил с отличие през учебната 1903-1904 г.
Междувременно при една от летните ваканции младежът имал среща в Цариград с главата на българската Църква, екзарх Йосиф I, който оценил качествата му и го взел под свое покровителство. По разпореждане на екзарха Вангел бил устроен като пълен стипендиант в Българската духовна семинария в Цариград, в която учил от 1904 до 1910 г. Много скоро след завършване на Семинарията, през месец юли 1910 г., той приел монашеско пострижение (на 22 годишна възраст), при което получил името Борис – на светия княз покръстил българите през 865 г. На следващия ден след пострижението бил ръкоположен за йеродякон. През есента на 1911 г. йеродякон Борис постъпил в богословския факултет на университета в Черновиц, който тогава се намирал в пределите на Австро-Унгарската империя (сега град Черновцѝ в Украйна, Буковина). Младият клирик завършил висшето си богословско образование през 1914 г. По това време той вече владеел църковнославянски, френски, немски, английски, турски, гръцки, унгарски, румънски, руски и италиански езици.
След като завършил Университета в Черновиц, йеродякон Борис можел да се завърне вече само в София, където никога преди това не бил живял. След злополучната за България Втора балканска война през 1913 г. били загубени не само много от териториите, завоювани от Българската армия през Първата балканска война срещу Османската империя, но и всички епархии на Българската екзархия извън границите на Царство България. Младият богослов бил изпратен от Светия Синод като учител в свещеническото училище в Бачковския манастир, открито през 1910 г. През 1915 г. той заминал за Виена да следва философия и междувременно през месец ноември същата година защитил докторат по богословие в Университета в Черновиц. През месец септември 1916 г. започнал работа като учител в Пловдивската духовна семинария, организирана през 1915 г. като приемница на Цариградската духовна семинария, закрита след Втората балканска война. На 25 ноември 1917 г. Пловдивският митрополит Максим ръкоположил йеродякон Борис в йеромонашески сан. В края на същата година Светият Синод изпратил йеромонах Борис в Будапеща с мисията да организира и обгрижва духовно българската колония в Унгария. Там той пребивавал до месец май 1923 година. На 2 юли 1922 година Софийският митрополит Стефан, го възвел в сан архимандрит. От 15 май 1923 г. до 1 септември 1924 г. той бил протосингел на Софийската митрополия. През следващите две години, от 1 септември 1924 до 1 септември 1926 г., архимандрит Борис оглавявал културно-просветния отдел при Светия Синод. През този период той бил назначен и за предстоятел на катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София.
По времето на това негово служение комунистите извършили в София един от най-кървавите атентати изобщо в човешката история. Това станало на 16 април 1925 г., Велики четвъртък. В катедралния храм на Софийската митрополия, „Св. Неделя“, по време на опело, на което присъствали всички членове на правителството, много висши офицери и стотици граждани, бил взривен куполът на храма. Загинали 140 души, около 500 били ранените. По повод на 40-ия ден от смъртта на жертвите на атентата архимандрит Борис написал една забележителна статия, озаглавена „Мъченичеството“, в която се опитал преди всичко да осмисли духовните причини довели до кървавата трагедия и да посочи смисъла и значението ѝ за настоящето и за бъдещето на страната.
На 1 септември 1926 г., в началото на новата учебна година, архимандрит Борис бил назначен за ректор на Софийската духовна семинария. Тази длъжност, той изпълнявал в продължение на пет години, до 23 ноември 1931 г. С широката си култура и високи морални качества архимандрит Борис създал благоприятна атмосфера, въвел строг ред и дисциплина и издигнал нивото на учебното заведение във всяко едно отношение. Младият ректор осъществил и мащабна строителна дейност, за да възстанови сградния фонд на Семинарията, пострадал значително по време на няколкото години, през които лявото правителство на БЗНС отнело Семинарията от Църквата и организирало в нея агрономически факултет.
На 14 декември 1930 г. архимандрит Борис бил ръкоположен за Стобийски епископ. Ръкоположението му в епископски сан било извършено от наместник-председателя на Св. Синод, Видинския митрополит Неофит, заедно със синодалните архиереи в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. На 23 ноември 1931 г. епископ Борис бил назначен за главен секретар на Светия Синод. Той изпълнявал тази длъжност до 17 март 1935 г. На тази дата светителят бил избран от епархийските избиратели, а на 24 март бил утвърден от Светия синод за митрополит на Неврокопска епархия.
С встъпването си в длъжността на епархийски архиерей той разгърнал в пълнота своите разностранни способности като архипастир и проповедник, таланта на църковен строител, в пряк и преносен смисъл, умението да организира и вдъхновява благотворителността, великодушно да покровителства и подкрепя най-различни душеполезни и родолюбиви инициативи. В цялата си многообразна дейност той се проявил като истински съработник Христов. За тринадесетгодишния период на управлението му в епархията били построени 33 нови храма. Била изградена мрежа от православни християнски братства към енорийските храмове, които станали основа за разгръщането на мащабна просветна и благотворителна дейност. Самият той израснал в бедност, но въпреки това получил прекрасно образование благодарение на благотворителността на благочестиви дарители, владика Борис през целия си живот подпомагал бедните, сираците, малоимотните, свещениците в бедните енории. Скоро след встъпването си в длъжност с окръжно № 1200 от 8 май 1935 г. той забранил да му бъдат давани на него като на митрополит каквито и да било парични възнаграждения за извършени от него служби: св. литургия, ръкоположение, тайнства, треби и т. н. Забранил също на свещениците да искат възнаграждение за извършвани от тях обществени богослужения като освещаването на държавни, обществени и народополезни учреждения, обществени молебени, панихиди и др., както и да носят на митрополита подаръци от какъвто и да е вид.
Митрополит Борис положил изключителни усилия за повдигането на образователното и нравственото ниво на свещенството. Той искал преди всичко категорично да сложи край на такива излагащи духовния сан простъпки като злоупотребите с алкохол от свещенослужителите. С тази цел той им забранил да посещават публични заведения като кръчми и кафенета. Не се поколебал да лиши някои свещеници, които се показали непоправими, от щатовете им, а други – дори и от сан. Но светителят прилагал много повече любовта на икономията, отколкото строгостта на акривията, и като истински духовен баща снизхождал към немощите на своите свещеници, когато виждал, че макар и да нямат сили да изпълнят във всичко високите му изисквания, все пак проявяват старание. Тогава той всячески им оказвал своята архипастирска помощ. В писмо до наместник-председателя на Св. Синод на БПЦ от 17 април 1939 г., митрополит Борис писал: „Провинените свещеници трябва да бъдат не смазвани, а вразумявани с разум, успокоявани с кротост, обкръжавани с обич, наставлявани с търпение, изправяни с добър пример…“. За митрополит Борис разказват, че имал обичай понякога лично да занесе заплатата на някой от духовниците си. По този начин той се срещал с тях, виждал къде и как живеят, общувал и със семействата им. Веднъж той отишъл в близко до Неврокоп село, за да занесе заплатата на енорийския свещеник там. Наближил къщата му и видял, че вратата е отворена. Влязъл вътре, но не намерил нито отеца, нито презвитерата. Отишъл до съседите и ги попитал къде са домакините, а те му отговорили, че са отишли на нивата си, за да я обработват. Митрополит Борис влязъл в къщата на отеца и докато чакал почистил, подредил, а най-сетне сготвил и вечеря. Щом свещеникът се прибрал, застинал като видял митрополита си вкъщи. Взели благословение с презвитерата и заплакали от умиление. Светителят не пожелал да остане за вечеря. Поговорил малко с тях и си тръгнал, тъй като искал да занесе заплатата и на друг свещеник.
По отношение на просветната дейност усилията на митрополит Борис и епархийския съвет били насочени не само към всички нива на църковната йерархия, но също така и към миряните. За църковните братства бил организиран седемгодишен курс за запознаване с Православната вяра чрез беседи по догматика, нравствено богословие, литургика, Св. Писание, обща църковна история и история на Българската Православна Църква. Като истински пастир митрополит Борис смятал за изключително важна християнската проповед между подрастващите и децата. Наред с православните прицърковни братства, той много държал за създаването и подпомагането на училищни и детски православни дружества. В това отношение владиката много залагал на съвместната работа с учителите. Наред с това, за него тази работа имала за цел също така да се противодейства на разпространяването сред учителското съсловие на заразата на анархо-комунистическата пропаганда от страна на „разрушителните елементи“, както той ги наричал.
Наред с всичко това праведният архиерей не отказвал да полага пастирски грижи и за отделни души, които се обръщали към него за помощ. Запазено е следното свидетелство: „Един вече възрастен благоевградчанин разказва как дядо Владика в продължение на няколко седмици приемал в митрополията за разговор един алкохолик. Пиенето било съсипало напълно този окаяник, който останал без препитание и каквато и да е смислена цел в живота. След всеки разговор, който понякога продължавал с часове, този човек се чувствал като възроден. Упованието и надеждата му в Бога се върнали с нова сила, докато неусетно за самия него скъсал с порочния си навик.“
В такива трудове заварил владика Борис комунистическият преврат на 9 септември 1944 г. Веднага след преврата започнало преследване на духовенството в Неврокопската епархия. Целта на атеистичната власт била „да се ликвидира църковната институция като „последна крепост на капитализма и фашизма“ в Пиринска Македония“. В първите месеци на беззаконен произвол били арестувани и отведени в неизвестна посока 45 свещеници. Но комунистите не посмели да ги избият, както направили с над 80 други граждани от региона, защото се опасявали от реакцията на населението. Комунистическата власт в страната първоначално не била стабилна, крепяла се преди всичко на съветската окупационна армия. Правителството, макар и ръководено от комунистите било коалиционно – т. нар. Отечествен фронт (ОФ). Освен това в България след войната присъствала Междусъюзническа контролна комисия с британски и американски представители. Властта се стремяла да привлече на своя страна по-широка подкрепа докато се стабилизира. От задържаните клирици били убити без съд един архиерейски наместник и още двама свещеници. Други били съдени от т. нар. „народен съд“ и изпратени в лагери, а трети били подложени на различни видове насилия като побоища за сплашване и прогонване от епархията. Всичко това разстроило църковния живот в епархията.
Политиката за борба с Църквата от самото начало включвала постоянна намеса на властите в църковните дела. ОФ-комитетите работели за замяна на неудобните на властта свещеници с „прогресивни младежи“. Въведени били специални ОФ-бележки, които трябвало да удостоверяват че кандидатът за дадена енория е „желан от цялото население“. Всъщност това означавало назначенията да минават през одобрението на властите. Въведени били и ОФ-бележки за „благонадеждност“ на свещениците, които ги категоризирали като „фашистки“ или „прогресивни“. Богослужебният живот бил постоянно смущаван със забрани за богослужения в някои празнични дни, с нахлуване в църквите по време на големи християнски празници от подкрепяни от властта агитки, посегателство на църковни имоти и др. На учениците категорично се забранявало да влизат в църквите. Подложени били на насилия и издевателства не само свещениците, но и другите църковни служители – касиери, членове на църковни настоятелства.
Митрополит Борис не оставил без противодействие нито една от атаките срещу Църквата. Той обединил около себе си онези свещеници, които се решавали да се противопоставят на разрушителните действия на властите. Под неговото ръководство те повели борба на първо място за укрепване на православното съзнание на народа като най-надеждно средство за оцеляване на Църквата в новите трудни условия. Архиереят се стараел в тези тежки времена да бъдат запазени по възможност всички енории, като се стремял да повери ръководството им на добри свещеници. И в новите условия той продължил да се грижи за подбор на младежи за Семинарията, за посвещаване в духовен сан на „благопристойни, благонравни, благочестиви и боголюбиви младежи“.
Митрополит Борис се противопоставил на опитите за реформи в църковния живот, извършвани под натиска на властта с цел да се подменят църковните институции и да се превърнат в оръдия на комунистическата пропаганда. Неговото категорично противопоставяне на опита на новата власт да овладее Църквата и църковните дела станало причина да бъде обявен от областният комитет на комунистическата партия за „враг № 1 на народната власт в Пиринска Македония“.
В един момент ОФ комитетите се опитали да овладеят настоятелствата на църковните братства в епархията. За планираните околийски събрания за избор на нови настоятелства те действали по предварително спусната им инструкция „лицата в тях да бъдат добри работници на новите народовластни разбирания и идеи“. Митрополит Борис разбрал за подготвяната акция, отменил провеждането на събранията и с това я провалил. Той разпоредил също така да не се признават и вземат пред вид ОФ-бележките при утвърждаване книжата на новообразуваните християнски братства, като нямащи отношение към вътрешния църковен живот.
В отговор на непрестанните настоявания свещениците да бъдат „в помощ на ОФ за проагитиране между населението на отечественофронтовската власт“ светител Борис разпращал инструкции, с които пресичал въвличането на духовенството и миряните в делата на комунистическата власт. В рапорт от 4 януари 1947 г. до началника на отдел „А“ на Държавна сигурност се донася, че владиката е издал окръжно, с което забранил на свещениците да членуват в Работническата партия /комунисти/. В същия рапорт се посочва, че той назначавал на щатове в епархията си интернирани от други региони на страната свещеници. В рапорта се казвало още: „Понастоящем Неврокопският митрополит Борис провежда една реакционна политика на църквата. Включва се в кръга на владиците-реакционери … Неврокопският владика Борис по въпроса за реформите в църквата държи за феодалните права на владиците, а не за даване права на поповете.“
Изключително смела била организираната от него през 1945 г. помощна акция за семействата на осъдените от т. нар. „народен съд“ свещеници, които изпаднали в много тежко материално положение. Това дело на милосърдието в очите на комунистите изглеждало като открито предизвикателства спрямо тях. Митрополитът си позволявал да подпомага тези, които официално били причислени към категорията на най-големите врагове на тяхната „народна власт“. На 9.V.1945 г. владика Борис се обърнал с апел към всички архиерейски наместници в епархията да организират събирането на помощи от свещенослужителите за семействата на техните репресирани събратя. Водени от своя смел архиерей свещениците не се побояли и всички приели да отделят част от месечното си възнаграждение за тази цел. Инициативата на митрополита получила всеобща подкрепа. Събираните средства били изпращани в епархийския съвет, който ги разпределял между семействата на пострадалите от репресиите. До месец декември 1945 г. на семействата на осъдените били раздадени 98 536 лв. В акцията с по над 200 лв. месечно участвали всички свещеници от епархията.
В началото на 1945 г. започнали първите опити за затваряне и оскверняване на църковни храмове и отнемане на църковни имоти. Подета била и клеветническа атака срещу митрополит Борис на страниците на официоза на комунистическата партия в. „Работническо дело“. Отнета била сградата на митрополията в град Горна Джумая (сега Благоевград) с намерението в нея да се настани областния партиен комитет. Митрополит Борис направил и невъзможното в борбата си да върне църковната сграда, като писал по този повод до най-различни инстанции и дори на комунистическия лидер Георги Димитров. В тази борба архиереят успял да постигне успех и сградата била върната с решение на Министерския съвет от 8.XI.1947 г. Разбира се, правителството на ОФ се ръководило не толкова от съображения за законност, колкото от свои вътрешни и външни политически съображения.
В тази самоотвержена борба и без това високият авторитет на митрополит Борис сред населението нараснал още повече. Това карало комунистическите власти да се въздържат от прилагането на открита репресия спрямо митрополита и от отстраняването му от епархията по насилствен начин. Но психологическият натиск срещу него ставал все по-силен. На репресии били подложени някои от най-близките му сътрудници. Архиереят не се поколебал да ги защити и отхвърлил публично всички клевети и обвинения срещу тях като несъстоятелни.
От разсекретените досиета на Комитета за държавна сигурност се вижда, че от месец декември 1947 г. е било установено следене на всяка проява, на всяко придвижване на митрополита. С телеграми до местните околийски структури на ДС били изпратени разпореждания: „Документирайте незабавно в най-къс срок със свидетелски показания противонародните изказвания на митрополит Борис.“ Също така било разпоредено на околийските управления на ДС: „За всяко идване на митрополита в околията ви веднага съобщавайте за движението му с телефонограма, а за държанието и изказванията му подробно донасяйте веднага след напускане на околията ви.“ Както се вижда, от месец декември 1947 г. насетне централата на ДС в София е държала да бъде в течение на актуалното местоположение на митрополита във всеки един момент.
В едно донесение от 2 юни 1948 г. е записано: „На 9.XI.1947 г. в с. Броеница[2], Св. Врачко Борис е държал пред събралите се богомолци в селската черква вражеско слово в смисъл, че „всички вън от религията, които говорят за братство и равенство и свобода са изпратени от сатаната…, са изменници, юди, с подли и скверни души, с злобни и жестоки сърца“, като ги подканял към неподчинение… „не ги слушайте“ /изказванията са документирани/.“ В друго донесение се казва: „През месец януари 1948 г. митрополита е говорил в Горна Джумая пред свещениците, че държавата или която и да била друга организация щом няма опора в Бога рано или късно ще загине.“ Като политическа провокация били възприети и следните думи на митрополита: „Всеки, който и да е, какъвто и да е… трябва да знае, че Бог, Който ни е създал, е над всичко. Драги братя и сестри, не се надявайте на никакви учения, които отричат Бога и са против Бога. … Не се поддавайте на днешните ласкателни и привлекателни книги, които ги има днес, пишат ласкателно[3], но против Бога.“ /документирано/.“ В някои случаи невежеството на доносниците довело до куриози. В едно донесение се казва: „По време на богослужението митрополита е споменавал и благославял царете, споменавал е и цар Борис и царица Иоана. След литургията държал реч, в която величаел царете, като нищо не е казал в духа на новото време.“ Доносникът чул думите от богослужебния отпуст „… молитвами … святаго благовернаго царя Бориса, … преподобнаго и богоноснаго отца нашего Иоанна, пустынножителя Рыльскаго чудотворца …“, но поради незнаенето на църковнославянския език сметнал, че те се отнасят за последния български монарх, Цар Борис III, и съпругата му, царица Йоанна. Сега това невежество на оперативните работници на ДС изглежда комично, но тогава имало зловещи последици, защото нескопосаният донос се прехвърлил от докладите на специалните служби на страниците на централните комунистически вестници, които по това време водели клеветническа кампания срещу митрополит Борис, целяща да го представи като най-опасен враг на властта.
Митрополитът написал опровержение, адресирано до главния редактор на официоза „Работническо дело“. Сочейки, че клеветникът е явно непросветен човек, владика Борис попитал: „Нима в редакцията на този пръв меродавен български вестник не е имало никой, който да помисли и съобрази…?“ Опровержението не било публикувано.
Последната клеветническа кампания била предприета срещу митрополита през лятото на 1948 г. Между отправените му обвинения били и тези, че възпрепятства „младежкото бригадирско движение“ като не позволява на свещениците да участват в бригадите, че анатемосал „най-важното лице на НРБ“, тоест международно известния лидер на българските комунисти Георги Димитров и др. Самият митрополит в опровержението си припомнил издевателствата и клеветите, че в сградата на Неврокопската митрополия се криели търсени от властта „големи престъпници“, че в същата сграда имало скрито голямо количество оръжие, вследствие на което били предприети множество обиски, които не открили нищо, но били изпокъртени дъските на тавана и пода в митрополията. Архиереят нарекъл авторите на клеветническата кампания „хора с тъмен произход“, „непрояснени люде“, макар да ставало ясно, че те са от средите на управляващите комунисти. Без никакъв страх той изтъкнал, че всичко това се върши „преднамерено, с определен план“ и посочил истинската цел: „да уязвят Църквата, църковните учреждения и духовното звание…“. Този изобличителен протест, в който митрополит Борис открито заявил, че са му били отправяни заплахи, вероятно станал повод за окончателното решаване на неговата участ.
Митрополит Борис бил убит на 8 ноември 1948 г., Димитровден, точно на шестдесетия си рожден ден. За убийството му службите за сигурност вербували един бивш свещеник, тъй като властите не искали отговорността да падне върху тях. Този човек бил лишен от сан, за кражби, пиянство, неморален живот, кощунствено отношение към Светите Тайни и други простъпки. За някои от тези престъпления той бил съден и лежал в затвора преди комунистическия преврат. Той бил много уязвим и лесно можел да бъде притиснат от ДС, защото от гледна точка на комунистите имал в миналото си много тежки политически прегрешения. В младините си, преди още да стане свещеник, членувал в дясното крило на ВМРО, което враждувало с комунистическата партия. Участвал в действия срещу комунистическите организации в региона по време на комунистическото въстание през 1923 г. В един от докладите се казва, че бил замесен в убийството на виден партиен функционер от град Мелник, а също, че посрещнал възторжено германските войски през 1941 г. За много по-малки прегрешения „народната власт“ осъждала на години лагери и затвор своите политически противници. На Илия Стаменов – така се казвал бившият свещеник – вероятно не му е била оставена възможността да избира.
На 8 ноември 1948 г. митрополит Борис осветил църквата „Св. Димитър“ в село Коларово, Петричка околия. В края на тържествената архиерейска литургия той произнесъл проповед за мъченическия подвиг на свети великомъченик Димитрий, в която основната мисъл била, че християните не трябва да се боят от смъртта, а трябва с добър живот да се подготвят за нейния час. След службата Стаменов поискал да разговаря с митрополита уж за да изложи пред него молбата си да бъде възстановен в свещен сан. Владика Борис се извинил пред официалните гости, станал от трапезата преди да е започнал обяда и излязъл в коридора, за да го изслуша. Малко след това отвътре чули изстрели. Когато неколцина от присъстващите излезли в коридора видели мъченика мъртъв, прострелян на няколко места. Убиецът предал оръжието си без да се опита да избяга, за да се укрие. По неговите думи владика Борис не само отказал да възстанови сана му, но и започнал да го обижда, нарекъл го „изверг, луд човек и пр.“, при което той изпаднал в гняв и го застрелял. Твърдението за подобно поведение на Владиката изглеждало съвсем неправдоподобно за всички познаващи неговия благ и мек нрав. Тази очевидно предварително подготвена версия – убийство за лично отмъщение в състояние на афект – била веднага разпространена от властите. Но вярващия народ също веднага дал своята оценка: „Убиха го комунистите. Поп Илия стана само маша в техните ръце.“ Службите за сигурност се постарали да прикрият всички следи за своето участие в това дело. След убийството от София изискали местните структури да изпратят в центъра всички рапорти, донесения и материали, събирани за митрополит Борис, така че да не останат следи в местните управления. Самият съдебен процес се провел при закрити врати и от него няма запазена никаква документация. Досието на митрополит Борис в архива на ДС впоследствие било „прочистено“. В него не били оставени документи, които пряко да свидетелстват за участието на ДС в убийството. За разлика от всички останали разработки, които съдържат подробни планове за провеждането на различни мероприятия (подслушване, насочване на агенти и др.), тези елементи в досието на митрополит Борис отсъстват. Разработката дори няма име. Но въпреки, че службите се постарали много за прикриването на следите относно тяхната роля в подготовката на убийството, останали множество улики, които ясно говорят за това.
Най-красноречиво от всичко свидетелства самата присъда на убиеца. За съзнателно извършено убийство с незаконно притежавано оръжие той бил осъден на шест години и осем месеца затвор. Това наказание след няколко месеца било „обединено“ с друга присъда на Стаменов – една година затвор за лъжесвидетелстване – която влязла междувременно в сила. Съдът уважил молбата на Стаменов за обединяване на двете присъди, тоест за налагане само на по-тежкото от двете наказания. Така на практика заради убийството му било опростено лъжесвидетелството. Всъщност убиецът прекарал на затворнически режим само девет месеца, след което бил изпратен на „външна работа“ – грижил се за лозя на затвора в околностите на Благоевград. След всичко две години и десет месеца, в които влизал и срокът на следствения арест, на 6 септември 1951 г., той бил и напълно освободен, като бил помилван с „Указ на Президиума на Народната република“. В спомените на архиерейски наместник на град Сандански откриваме следната бележка: „Когато на времето поп Илия от с. Хърсово през 1948 г. на 8.ХІ. уби дедо Борис в с. Коларово и после падна тежко болен, не пускаха достъп до Илия, а го пазеха милиционери, да не отиват хора при него от страх да не изпадне някоя тайна.“ И още: „Това беше тогава поръчково убийство за сплашване на Св. Синод и да го правят послушен в ръцете на комунистите“.
За истинските причини за убийството говорят твърде ясно и последвалите събития и промени в Неврокопска епархия. Назначеният за управляващ епархията Пловдивски митрополит Кирил дал след погребението важни напътствия на епархийския съвет. В протокола от заседанието е записано: „Негово Високопреосвещенство в едно пространно изложение разгледа въпроса за отношението между църква и държава и по-особено се спря върху отношенията на енорийския клир към светската власт при конкретните условия на нашия живот. Той изтъкна, че с историческа необходимост се преминава към нов обществен строй, именно към социализъм. От вътрешните противоречия на обществото … се ражда с историческа закономерност стремежът към преустройство на обществото. Служителите на Църквата, които се вдъхновяват от високите начала на християнското учение за Царството Божие, трябва да имат положително отношение към тоя стремеж. Ето защо те трябва да подкрепят усилията за изграждането на нов обществен строй. С това те ще подкрепят не само властта, но ще допринесат за създаването на такива обществено-икономически условия, които биха представлявали добра почва за растежа и цъфтежа на християнските добродетели. … Не бива да се смущаваме от това, че представителите на днешната власт са във философско отношение материалисти, които вярват, че историческото развитие ще ликвидира религията. … Нека обаче да оставим на историята да отсъди кое е право, а ние да не занемаряваме възможностите за едно полезно сътрудничество с държавата, за благото на нашия народ.“ След това митрополит Кирил съобщил, че „Св. Синод не възбранява на благоговейните енорийски свещеници, щом като желаят, да се запишат в единната организация на Отечествения фронт“. С това фактически той отменил забраната, наложена от митрополит Борис. Скоро след това по енориите на Неврокопска епархия била разпратена толкова желаната от комунистите инструкция свещениците „да дават пълна подкрепа на отечественофронтовската власт“. Както се вижда, курсът бил преобърнат на 180 градуса. Не е чудно, че с тези възгледи митрополит Кирил след няколко години станал първият патриарх при комунистическия режим след възстановяването на патриаршеския статут на БПЦ, вече „при новите условия на нашия живот“.
В лицето на свещеномъченик Борис било премахнато главното препятствие за повсеместната намеса на партията-държава в църковните дела. За да се отчете значението на това събитие, трябва да се знае, че той е бил и един от най-авторитетните кандидати за следващ екзарх на Българската Църква. Убийството на митрополит Борис бележи преломния момент в пречупването на църковната съпротива. Като последен тъжен отглас от предишното време звучат думите на Доростоло-Червенския митрополит Михаил, произнесени в надгробното му слово, в което той нарекъл владика Борис „съвестта на Българската Църква“.
Опелото и погребението на митрополит Борис се превърнали във всенародно поклонение. Няколко дни продължило пътуването на тленните му останки от с. Коларово през Петрич, Свети Врач до Горна Джумая, където бил погребан в мраморен саркофаг във външния притвор на храма „Въведение Богородично“. Навсякъде прощаването с любимия владика продължавало по цяло денонощие и по пътя между селищата той бил съпровождан от множество народ. В документалния филм за митрополит Борис „Път към Голгота“ свещеник Стефан Христов свидетелства: „Четири дни [тялото му] стоя в ковчег, открито. Той не се промени в лицето си или в тялото си. Не се отрази в нищо, че е мъртвец. Хората коментираха, че тоя човек е нетленен, светец.“ Записано е едно свидетелство на архимандрит Сергий (Язаджиев) за оценката на свети Серафим Софийски, който бил близък духовно със свещеномъченик Борис. Светителят казал следното по повод на убийството на Неврокопския митрополит: „Той си отиде като свещеномъченик, като пазеше чиста неопетнената си архиерейска съвест.“ В записаните спомени се казва още: „С тези си думи, заключи отец Сергий, светител Серафим открои светостта на убития митрополит Борис, с когото поддържаше топли и братски отношения.“
Ангелина Петрова, фармацевт от Благоевград разказва: „Аз го почитам като светец и прибягвам до помощта му. Работя в аптека и хора, които идват притеснени или изпаднали в различни ситуации, изпращам да запалят свещичка на гроба му и да се помолят за помощ.“ Тя свидетелства за два случая на чудесно застъпничество на владика Борис. При единият, в семейство, бездетно в продължение на 14 години, се родило момиченце, след молитвено поклонение на гроба на светителя. В другия случай, известна лекарка-гинеколог от Благоевград заболяла от рак с много лоши изгледи. Нейна близка приятелка, дълбоко вярваща жена, много се разстроила от това, а най-вече от перспективата малките ѝ деца да осиротеят. Всеки ден ходила на гроба на любимия Владика и просила неговото застъпничество. Приятелката ѝ напълно оздравяла. В друго свидетелство на Антоанета Величкова от Благоевград се казва: „На гроба на дядо Борис се молехме аз и семейството на един духовник за дете. Роди му се един малък ангел на празника на св. архангел Михаил.“
В близко до митрополит Борис семейство от София се запазил спомен от последната им среща, която се състояла няколко дни преди убийството. Преди да тръгне за Горна Джумая митрополитът се отбил в дома им, бил забързан и радостен. Още на стълбите казал на майката: „Идвам набързо да се сбогувам с вас“. На недоумението ѝ той отговорил: „Да, да, точно така – да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Това е истина. Това ще бъде моят край. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър“ в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край.“
Дори да бъде приета версията, разпространена навремето от властите, че убийството на праведния архиерей е било мотивирано единствено от желание за отмъщение, то и в този случай биха били налице несъмнени основания да бъде признат за свещеномъченик. Митрополит Борис отстранил от свещенослужение един недостоен клирик, който позорял Църквата. Той постъпил в съгласие със своята архиерейска съвест, защитил Църквата като истински епископ и загинал за това. Но от всички налични сведения е очевидно, че истинската причина за мъченическата му кончина е неговата последователна и смела съпротива срещу преследването на вярата от страна на атеистичния режим. Той загинал в защита на Църквата, на която служил самоотвержено през целия си живот. Краят му е най-красноречивото свидетелство за неговата святост: митрополитът осветил новопостроения храм, отслужил света литургия, причастил се със светите Тайни, поучил в пастирското си слово вярващите да бъдат по християнски винаги готови за смъртта и веднага след това на дело изпълнил поучението. Господ взел от този свят Своя верен служител чист и осветен, увенчан с венците на девството, светителството и мъченичеството и го преселил в истинския живот, за който копнеела душата му.
[1] Всички дати по-нататък са дадени по юлианския календар до момента, в който в Царство България е въведен за гражданска употреба григорианският календар – 1/14 април 1916 г.
[2] В доноса е посочено погрешно „с. Броеница”, фактически става дума за с. Брезница.
[3] Изглежда, че тук оперативните работници са предали думата „лъстително“ като „ласкателно“.