06/19 август 2018 г.

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

НА ГОСПОДА БОГА И СПАСИТЕЛЯ НАШ

ИИСУС ХРИСТОС

 

По: свт. Димитрий Ростовский, Синаксар и Слово на Преображение; свт. Иоанн Златоуст, Слова; преп. Ефрем Сирин, Слова; преп. Иоанн Дамаскин. „Слово на преславное Преображение Господа нашего Иисуса Христа“. — Избр. проповеди святых отцев Церкви… СПб., 1912; свт. Григорий Палама. Светогорский Томос; свт. Иоанн (Максимович). „Слово на Преображение Господне“.—Слова. С.-Фр.: „Русский пастырь“. 1994; архиеп. Никанор (Каменский). Толковый Апостол. М.: „Даръ“, 2015; прот. Григорий Дебольский. Богослужебные дни .. ; „Преображение Господне“. – ж. Кормчий, 1897 г.; „Свето Преображение Господне”. -- Празнични слова и проповеди <http://www.pravoslavieto.com/ > ; иер. Олег Климков. „Опыт безмолвия“. СПб.: 2000. – Русский Афон (Правосл. портал) <http://afonit.info/biblioteka/> ; Православный Церковвный календарь <http://azbyka.ru/days/> ; „Христанская православня символика“. — Причал (Правосл. портал) <http://www.priestt.com/>

 

     Днес светата Православна Църква с велика радост чества един от Великите Господски празници от Дванадесетте, пълното наименование на който е Преображение на Господа Бога и Спасителя наш Иисус Христос. В православната традиция този празник присъства от най-древни времена. За това има достатъчно убедителни свидетелства, едно от най-ярките от които дължим на св. царица Елена, благоверната майка на великия радетел на Православието от IV век св. император Константин Велики. По време на своето паломничество по светите земи с цел да открие всички места и свидетелства от свещената история на Новия Завет тя разпорежда изграждане на Свето-Преображенски храм на Тавор, който просъществува осем столетия, чак до кощунственото му разрушаване през втората половина на XII век от сарацинските завоеватели под водачеството на кюрда Салах ад-Дин, най-силния противник на християнството по онова време.

     Пак от древни времена са и наличните в омилетичното православно наследство творби на преп. Ефрем Сириец, свт. Иоан Златоуст, свт. Прокъл Константинополски, свт. Лъв I Велики, папа Римски. На Запад след окончателното му отпадане от православния му корен в средата на XI век повсеместното празнуване на честваното днес събитие (наименовано като Festum Transfigurationis Christi) датира от доста по-късен период - средата на XV век, когато се установява и чинът на неговото богослужение от римокатолиците. Отбелязването му обаче е продиктувано по-скоро от историко-политически и военни съображения, не свързани пряко с дълбоката му религиозна същина. При това литургичният ранг на празника в римокатолическата църква е по-нисък в сравнение с православната традиция - там той не се отнася нито към Господските, нито към Дванадесетте, а към апостолските празници. Дори сред самите римокатолически богослови битува признание, че ако основата на възникването на празника на Изток е богословска — светоотеческото учение за Бога като Светлина, Която сияе в дълбините на битието (поради което човек може не само да я усеща, но понякога и ясно да съзерцава), то на Запад стимулът за неговото празнуване има по-скоро обществено-политически характер.

     Пак от древни времена, макар и малко по-късни, датира и възприетата от Православната Църква химнография на празника. Св. патр. Анатолий Константинополски, а в VII-VIII вв. и свв. Йоан Дамаскин и доведеният му брат Козма Йерусалимски, еп. Маюмски боговдъхновено съставят ненадминати чинопоследования, с които и днес прославяме чудесното и трудно изразимо в своята бездънна същина свещено събитие, станало на планината Тавор. Кога е станало то всъщност?

     Православното богословие убедително показва, че Иисус Христос се преобразява пред учениците си малко преди последната Си Пасха, сиреч по нашия календар след края на зимата, през пролетта. При установяване на календарните дати за своите тържества Църквата се е ръководила понякога не толкова от строго хронологични, но и от мисионерски съображения, за които ще стане дума по-нататък. В Константинопол празникът Преображение Господне се утвърждава при император Лъв Философ (края на IX — началото на Х век), когато е вписан в неподвижния минеен календар. От Византия това празнуване по-сетне се възприема и сред славянските православни народи.

     За това извънредно значимо събитие в новозаветната свещена история свидетелстват самите Иисус Христови ученици, негови непосредствени очевидци (2 Петр., 1:16-18) и по-подробно свв. апостоли-евангелисти Матей, Марк и Лука. Ето как го описват те. Една седмица след най-дълбоките наставления, които Христос дава на учениците Си, разкривайки пред тях онова, което Му предстои да претърпи от стареите, първосвещениците и книжниците чак до Неговата смърт и тридневното Му възкресение, след тържественото Петрово изповядване на Учителя като истински Месия и Син Божий, след като Той им разкрива също, че сред тях „стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в Царството Си“, сиреч „докле не видят Царството Божие“, не го видят „дошло в сила“ (Мат. 18:28; Марк. 9:1; Лк. 9:27), Христос излиза от Капернаум и се запътва на север към планината Тавор, която се извисява като крепост сред хълмовете на Галилея. Да се отделя от множеството народ, а дори и от учениците Си за усамотена усилна молитва не е било нещо необичайно за Учителя. Този път обаче Господ се изкачва за молитва не сам - Той извиква трима от Своите ученици, които да Го придружат до върха. Той постъпва така не току-тъй, а съвсем промислително, с определен божествен замисъл. Ето и думите на самите Христови ученици, лица най-достоверни и високонравствени, останали верни на проповядваното и изповядваното от тях до самата си мъченическа смърт.

     В своето Второ апостолско послание, в борбата си срещу плъпналите още тогава зловредни псевдохристиянски лъжеучения, св. ап. Петър напомня най-достоверните основания на апостолската проповед. Първо, това са пророчествата, които са като „светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее“, защото те никога не са дело на човешки произвол и лични становища, но са дарени от Самия Дух Свети просветления (2 Петр. 1: 19-21). И второ, по думите на светия апостол, „защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Иисус Христа не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“. И тоя глас ние чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина“ (2 Петр., 1:16-18). Като се позовава на всичко това, светият апостол доказва истинно божественото, единосъщно и равночестно с Отца същество Христово, нямащо нищо общо с прословутите „еони“, които божествената пълнота (плерома) била излъчвала според еретическото учение на гностиците, започнало да се шири по това време. От друга страна, свети Петър иска да подчертае особеното апостолско избрание, с което той заедно с други най-пламенно верни Христови ученици е бил удостоен непосредствено да види Небесната Христова слава още тук, още приживе (според предреченото и от Самия Син Божий, за което вече стана дума).

     Ето и описанията на светите евангелисти: „ …Като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли. И когато се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата му стана бяла и бляскава“, а по израза на св. евангелист Марк така бяла, каквато „никакъв белилник на земята не може избели“. „И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Моисей и Илия; като се явиха в слава, те говореха за смъртта, с която щеше да свърши в Йерусалим. А Петра и онези, които бяха с него, бе налегнал сън; но като се събудиха, видяха славата Му и двамата мъже, които стояха с Него“… От думите, изречени от св. ап. Петър (за трите сенника навръх планината), проличава колко потресени се почувствали учениците, станали свидетели на Таворското чудо. Според св. евангелист Лука св. Петър не знаел що говори, а съгласно свв. евангелисти Марк и Матей и тримата свидетели паднали ничком на земята като в несвяст, та впоследствие се наложило Учителят да ги успокоява. Съвсем особен страх и трепет обхваща учениците, когато те се озовават засенени от светъл облак, от който се разнася Божественият глас, заявяващ: „Този е Моят Син възлюбен; Него слушайте“ (Мт. 17:1-13; Мк. 9:2-13; Лк. 28-36).

     Таворското чудо до такава степен е потресло земните сетива и представи на тримата най-предани Христови ученика, че те и тримата, според евангелските свидетелства сякаш загубват за кратко ума и дума. Ала именно тогава Господ отваря у тях друга сетивност, друга мисловност, друга образност — вече не обичайно човешки, земни, „отсамни“, а сякаш „отвъдни“, т. е. такива, които прозряват най-дълбоки неизречими същности, техния Божествен смисъл и промисъл. Така и самата Таворска светлина не ги осветлява подобно на слънчевата или някоя друга тварна светлина в оптичен смисъл, а ги просветлява духовно. Таворската светлина не е от обичайните, дето ту ги има, ту ги няма, дето са ту ярко пламтящи, ту колебливо мъждукащи. Иде реч, всъщност, не за сътворена, а за нетварна, несъздадена светлина, присъща на Самия Творец, създал всичко видимо и невидимо, включително и самата физическа светлина.

     За такава във висша степен духовно просветляваща светлина, за Божествената светлина, с каквато са озарени апостолите на Тавор, се говори не на едно място в Свещеното Писание (и в двата Завета). За нея слушаме и в много от богослужебните песнопения, четива и обществени (а също и лични) молитви на Православната Църква. Не едно свидетелство за нея срещаме и в житията на светиите. Цялата история на светоотеческата и аскетическата писменост е наситена с разсъждения за тази нетварна Божествена светлина. При това светата Православна Църква тук има предвид както Самия Бог (като Онова, Което е съзерцавано), така и особеното вътрешно състояние, което изпълва съзерцаващия - онова, което светите отци наричат „божествено озарение“. За него неведнъж, проникновено и боговдъхновено размишляват преп. Макарий Велики и свт. Григорий Назианзин, Богослов (IV в.), бл. Теодорит (V в.), преп. Максим Изповедник (VI-VII в.), свт. Андрей Критски (VII-VIII в.), преп. Иоан Дамаскин (VIII в.). С особена сила и яркост възпява озарителната Божествена светлина преп. Симеон Нови Богослов (X-XI в.). В XIV век православното учение за Божествената светлина застава в центъра на богословските размисли сред атонските монаси, и по-специално у свт. Григорий Палама то придобива систематизиран и цялостен вид. Макар и несътворена, счита светителят, тази светлина като такава не е Самото Божество в Своята „Свръхсъщност“ - тя е едно от Неговите откровения на света. Несътворената Божествена светлина не е нито сетивна, нито мисловна, нито е алегорично-образна. Тя е проява на несътвореното в сътворения свят, нетварен първообраз на тварното. „В осиялата апостолите на Тавор светлина, уточнява светителят, няма нищо сетивно!“ Ала Тя не е и просто някаква представа или илюзия. Таворската светлина е съвършено реална и като такава напълно реално е откриваема и съзерцаема като нещо нетварно в тварното, като неизречима Божествена слава и красота.

     Поради своята свръхсетивност и отвъдпонятийност самата тази Светлина надхвърля всяко човешко слово, понятие и чувство. Тя не е и нещо субективно усещано. Тя е реално съществуваща и е извечно присъща на Бога, но видяното от апостолите на Тавор е само частична нейна проява, при това само временна. Сам по Себе Си Бог и Неговата светлина са неизменни, но се променя способността на човека да я съзерцава според неговата причастност на Божеството. Затова Петият Константинополски събор (1351), осъдил варлаамитите и утвърдил учението на свт. Григорий Палама, постановява наред с другото: Светлината на Таворското Преображение „не е самата свръхсъществена същност Божия, … защото Бога никога никой не е виждал какъв е Той по същество, но е по-скоро естествена слава на свръхсъщностната същност, … явявана по Божие човеколюбие на люде с очистен ум“.

     Затова Таворската светлина е тъй трудно обяснима чрез понятия, нито пък е описуема (и изобщо изразима) чрез земни средства, образи, представи, думи. Именно такава Светлина озарява светите апостоли на Таворския връх благодарение на дареното им там от Господа духовно просветление и очищение. Ала дори и тогава те изпървом трудно могат цялостно да понесат докосналото ги Божествено преображение („доколкото могат“, както се пее в едно от днешните песнопения). Затова и падат ничком на земята, обзети от свещен ужас. Това проличава и в споменатия от единия от евангелистите факт, че макар те да обещават на Учителя да не споделят с никого видяното и чутото на Тавор чак до тридневното Му възкръсване от мъртвите, въпреки че вече са съзерцали (макар и непълно) Божествената Му слава и са чули свидетелството на Божиите пророци, те пак недоумяват и се питат един други „що значи това: да възкръсне от мъртвите?“ (Мк. 9:9-10). Тук просветлението е сякаш само един намек за предстоящото им голямо, пълноценно преображение, което Господ ще им дари на 50-ия ден след Своето Възкресение.

     Какъв е историческият и богословският смисъл на този особено важен епизод от свещената евангелска история? За да отговорим на този въпрос, трябва да си спомним, че не само обикновените люде от народа, но и самите Христови ученици, повярвали в Него като Месия, са очаквали да го видят преди всичко като могъщ земен цар-воин, който иде да освободи иудеите (най-вече тях) от всяка военно-политическа и стопанска робия и да им осигури (пак най-вече на тях) пълно световно надмощие. Все още твърде им е трудно да приемат, че един истински Месия може да се готви не за триумф и власт, а за страдания и смърт, и то смърт най-позорна — кръстна. И на тази типична за иудеите заблуда Христовите ученици продължават да робуват не само след поученията Му преди и след Таворското Преображение, но дори и след самото Му Преображение, а и след Неговите Възкресение и Възнесение! Едва със съшествието на Светия Дух върху им в деня на светата Петдесетница те окончателно и пълноценно прозират истината за Иисуса Христа и същността на носеното от Него спасение. А за да ги подготви стъпка по стъпка към пълното прозрение, Господ за малко приповдига булото на предстоящото, като им явява Себе Си като истинен Син на живия Бог, Владика на живота и смъртта. Той предварително ги подготвя да приемат предстоящите Му страдания и смърт не като поражение, не като крах и позор, а тъкмо напротив като победа и вечна слава.

     Някои тълкуватели отбелязват и това, че очевидно не случайно за Свои Таворски събеседници Синът Божий призовава Моисей и Илия. Според свт. Иоан Златоуст отговорът се съдържа в думите на Самия Иисус, който неведнъж изтъква, че за Него са свидетелствали пророците; свидетелства за Него и самият Закон, който Той идва не да руши, а да изпълни. С това Христос прибягва и към съдебното правило от Моисеевото законодателство: нужни са поне двама свидетели, за да „(стане) всяко дело“ (Втор. 19:15). Така Той и юридически отхвърля злостните клевети и коварните инсинуации на враговете Си, че бил нарушител на иудейското законодателство и на обществения ред. И ето, за Своето дело Той призовава двама свидетели, и то какви! Златоустият светител пояснява, че появата на двама от най-великите ветхозаветни пророци сочи тъкмо това. Моисей олицетворява Закона, Илия — пророчествата. Моисей, който пръв получава Закона от самия Бог, е и първият строг блюстител на Закона. Св. пророк Илия пък е първият и най-велик от пророците Божии. И двамата тези неоспорими свидетели — единият самият Законодател, а другият пръв велик пророк сред иудеите — събеседват с Иисуса за предстоящия Му „изход“ чрез смъртта и Възкресението. Всичко това е нужно за учениците Му, та те да не изпадат в отчаяние, когато Го видят измъчван и разпнат на кръста, но сами да се превърнат в здрава опора на вярата и надеждата у онези, които изпадат в съмнения, страх и униние. Такъв е смисълът на Таворското явяване на Христовата Божествена присносъщност и на Неговата спасителна мисия, потвърдени от двама велики свидетели и „подпечатани“ с печата на Божествения небесен глас от облака.

     Честваното днес свещено събитие е особено значимо и с това, че както сочи светоотеческото учение, в него сякаш се фокусира целият дълбинен мистичен патос на православното богословие. Светите отци на Православната Църква учат, че Преображението е видимо, осезаемо явяване на царството Божие на земята. На Таворската планина учениците съзират незримото — Божественото Преображение на Богочовека Иисус Христос. В тази Божествена Метаморфоза (а точно така звучи думата Преображение на гръцки език: Μεταμόρφωσις), която докосва и тях самите на Тавор, те преживяват — и то именно още тук, на земята, така да се каже „приживе“ — част от Христовата Небесна Божествена слава и величие. С нищо несравнима и неизразима радост те преживяват лъченето на Божествената светлина. Тук и самото време стига до тварните си предели и сякаш излиза за кратко извън себе си; потокът му спира, то сякаш застива във вечността, която е отвъд всяко време. Така Господ им открива за миг и самата вечност. Тази тайнствена най-дълбока същност на празнуваното днес събитие в колкото избистрено концентрирана, толкова и поетично съвършена форма, намира израз в днешния празничен Кондак (гл. 7): „На планината си се преобразил, доколкото можеха Твоите ученици да видят Твоята слава, Христе Боже, та когато Те съзрат разпнат, да разберат, всъщност, (добро)волното Ти страдание и да проповядват на света, че (Ти) наистина си Сияние на Отца“.

     Преображението красноречиво разкрива слабосилието на земните средства за изображение. Същината му може да се докосне само чрез символи. Ето, да вземем Таворската планина. Поначало планината е отколешен мощен символ на безмълвието — тя символизира и отстраненост от ниско-земното, отдалечаване от него, а заедно с това и сближаване и доближаване до небесното. Планината е и място за усамотение и покой, където човек се изкачва за молитва и богообщение. Тавор (табур) означава централно изпъкнало място, извисено над останалото, тоест отделено, несмущавано, непоклатно. Ала за да може да поеме поне частица от планинския покой, нужно е човек да отвори прозорците на душата, та станал неземен, взорът му да долови Божествената нетварна светлина. Човек трябва да се освободи от бремето на земните грижи и страсти. Та как инак — с такова претежко бреме — може той да се изкачи навръх планина! Нужно е, значи, и покаяние.

     В словото си за днешния празник свт. Дмитрий Ростовски поставя такъв въпрос: „С каква цел Господ изкачва учениците Си за молитва навръх планина, вместо да ги отведе в някакво равно място?“ Затова, отговаря светителят, щото като ги издигне над земните низини към небесни висоти, Той тайнствено да преподаде за всички ни важен урок - онзи, който желае да се сдобие с откровение от Бога и да види славата Му, трябва да остави долу в низините всичките си земни суети и пристрастия, да спре да мисли за земни дела и блага, да се устреми единствено към благата небесни…“ А за всеки Господ е подготвил нужното спасително преображение. Свт. Кирил Йерусалимски казва: „За всекиго нашият Спасител се явява съответно на неговото душевно настроение: за искащия веселие Той е лозе, за желаещия да влезе — врата, за желаещия да принесе своите молитви (към Бога) — Той е ходатай и архиерей. Или пък: за всеки грешник Той става Агнец, Който да бъде заклан за нас и за всички бива всичко, пребъдвайки неизменен в тъждеството на Своето естество.”

     Божественият Учител, сочи и бл. Теофилакт Български, затова изкачва с учениците Си високата планина, „за да им покаже: ако не се извисим над земните си страсти, как ще бъдем удостоени със съзерцание на небесните откровения? <…> Който се влачи из низините, как може да прогледне надалече (и нависоко); онзи пък, който се изкачва на висока планина, може лесно да съзре и най-далечните простори; който тъне в грижи само за отсамното настояще, как ще усети такъв сладостта на бъдните небесни блага?“ Православното християнско учение вижда самия духовен смисъл на човешкия живот именно в това - покварената от греха наша природа да се преобрази до степен на обожване (θέωσις). Тази метаморфоза означава връщане на човека в изначалното му лоно в царството на Божествената светлина и любов.

     Ала не на всеки катерач е гарантирано Таворско откровение. Пак свт. Димитрий Ростовски ни учи: „Кой и кога може да бъде удостоен по неизразимата Божия милост с благодатта на преображението?“ На този въпрос косвено отговаря отговорът на друг важен въпрос: защо именно тези трима ученици — Петър, Иаков и Иоан — е взел със Себе Си Христос за Таворското молитвоприношение? Преп. Иоан Дамаскин пояснява: „Господ взима само върховните от апостолите за свидетели на Своята слава и Своята светлина (и именно трима, за да посочи свещеното тайнство на Светата Троица, а и защото при двама или трима свидетели, по Моисеевия Закон, става всяко дело)“. Също казва: „А ние, като извикаме в паметта си трите необходими за спасението и с особена определеност отбелязвани от светото Писание добродетели — вяра, надежда и любов, ще кажем: Господ взел със Себе Си тези трима апостоли, защото в тях още от самото начало се забелязвали споменатите три добродетели, които по-сетне се проявили с особена яснота. У Петър — вярата: той преди всички изповядал Христа като Син на Живия Бог (Мат. 16:16), а след това Сам Господ му казал: „Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти” (Лк. 22:32); у Иаков - надеждата: той пръв от дванадесетте апостоли трябвало заради израилевата надежда да преклони главата си под меча; у Иоан - любовта: той бил любимият ученик на Господа, наречен син на Пречистата Дева Мария( Ин. 19:26-27)“. Затова впоследствие св. ап. Павел нарича апостолите Петър, Иаков и Иоан „стълбове“ (Гал. 2:9). На свой ред и свт. Иоан Златоуст обяснява това почетно именуване така: „Великите и дивни (стълбове), които всички прославят: те първи — с вярата, надеждата и любовта — утвърдили първенствуващата църква.” Освен това в техния образ намираме предизобразени трите чина на избраните Божии угодници, най-достойни от всички да видят Христа в Неговата небесна слава - чинът на боголюбците, чинът на мъчениците и чинът на девствениците.

     Свт. Григорий Палама сочи, че за разлика от сътворената светлина, нетварната, към която Господ благоволява да приобщи за кратко тримата Си верни ученика, не може да бъде възприета нито посредством чувствата, нито посредством разума. За да я възприеме, богосъзерцателят трябва да се издигне и над сетивното, и над умопостижимото. Такова съзерцание е и свръхсетивно, и свръхразумно - то е богопознаващо. В богопознанието пък, казва светителят, богосъзерцателят участва не частично, а цялостно. Само целият човек може да постигне онова обожване, за което вече се спомена — чрез същата светлина на благодатта; а тя е именно „светлината на Преображението, славата на Възкресението, полъхът на Петдесетницата“.

     Има още нещо, върху което обръщат внимание светите отци. Като говорим за страха, обзел Христовите ученици страх при вида на Таворското Преображение, нека не забравяме, че тук иде реч не за някаква конкретна уплаха от психологично естество, а за страх именно свещен. Изпитаният свещен ужас не е обикновена уплаха и потиснатост - не, той съдържа и велика възхита, неописуема радост и ликуване. Всичко на Тавор е било обгърнато с такава радост. Радва се Синът Божий, радват се и апостолите, радват се по словото на преп. Ефрем Сириец и пророците, защото тук те виждат с очите си сбъдването на ветхозаветните пророчества - беседват с Богочовека, с реално въплътения Бог-Слово, със Самия Син Божий, за Когото те само са пророчествали, ала Когото до този момент не са видели. Радват се за- това, че са съзрели Божествената Му слава, за Която също знаели, но дотогава не разбирали. Затова, обръща внимание преп. Иоан Дамаскин и облакът, в който потъва Преображенското чудо, е бил не тъмен, буреносен, а светъл, сияен. Защото на Тавор се разкрива, а не се забулва скритата за човешкия род тайна и става явна непрестанната и вечна Слава на Бога, с която Той ще осени верните Му угодници. Затова, прочее, поучава богомъдро свт. Иоан (Максимович), архиеп. Шанхайски и Сан-Франциски, Чудотворец, за да знаят апостолите, а чрез тях и цялата вселена Чие подобие е човекът и към какво се приближава той в своето духовно извисяване. В степента, в която човекът се очиства от греха и се приближава към Бога, в същата степен Славата Божия се отразява в него.

     Затова Църквата нарича светиите „преподобни“. Като в огледало се отразява славата Божия в душите им, изпълвайки ги със сияние. При настъпването на вечното Царство ще възкръснат всички люде, душите ще се съединят с телата си, и „тогава праведниците ще блеснат като слънце в царството на Отца си“ — това го казва Самият Христос чрез Своята Уста (Мт. 13:43).

Богу нашему слава сега и винаги, и във вечни векове! Амин.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза