04 / 17 май 2018 г.

ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ
(Спасовден)

Мчца Пелагия Тарсийска

Свв. новомъченици баташки (+1876)

 

 

По: Свт. Иоанн Златоуст. „Слово на Вознесение“. – Сочинения <http://azbyka.ru/otechnik/>; преп. Иоанн Дамаскин. Точное изложение православной веры. Кн. IV-2;  свт.Григорий Палама. Беседы. Отд. II. Беседа 21. <http://tvorenia.russportal.ru/> ; свт.  Димитрий Ростовский. „Поучение на Вознесение …“  – Поучения и проповеди <http://azbyka.ru/otechnik/ > ; прп. Иустин Попович. „Тайна Вознесения Спасителя и тайна спасения“ – Собр. творений. Т.3 <http://azbuka.ru/otechnik> ; „ Богословско-литургический словарь. <http://azbyka.ru/otechnik/>; Православная энц. Т. IX. <http://azbyka.ru/days/>; „Расставание без прощания“ <http://azbyka.ru/days/>

     Днес светата Църква Христова чества едно от главните събития в цялата Свещена история — Възнесение на Иисуса Христа на небето. С това събитие земното присъствие на Христа отстъпва място на невидимото Му пребъдване в основаната от Него Църква. Особеното значение на този велик Господски празник, фактът че той бива причислен към Дванадесетте, се дължи на изключително важния смисъл на днешния празник, смисъл скрит в дълбините на Божието светоустройство, чиято висша точка е пълното възсъединяване на човечеството (грехопаднало, ала впоследствие и очистено чрез Христовите страдания, кръв, кръстната Му смърт и преславното Му тридневно Възкресение) човечество — с Твореца на света и на живота, с Живия Бог.

     В най-древните формули на нашето християнско вероизповедание, още през I–II в. за Възнесение Господне се говори като за едно от основните събития на земното служение Иисус-Христово. Така, още самият св. ап. Павел го включва в състава на основните пунктове на християнското вероучение (1 Тим. 3:16; Евр. 15:9). В повечето древни редакции на Символа на вярата, най-вече в самия възприет от Православната Църква за меродавен Никео-Константинополски Символ, който св. Православна Църква изповядва без промени и до днес, догматът за Христово Възнесение непосредно следва догмата за Неговото Възкресение: „И воскресшаго…, И возшедшаго…“ За преголямата значимост на събитието Възнесение Господне свидетелства и фактът, че то неизменно присъства (пак ведно с Неговата Кръстна смърт, погребение и тридневно Възкресение) още в древните евхаристийни молитви: „… крест, гроб, тридневное воскресение, и на небеса восхождение, одесную седение…“.

     Действителността на това Божествено събитие е засвидетелствана от самите му преки очевидци. Подробно го описва св. ап. еванг. Лука в своя евангелски текст (Лк. 24:50–51) и в Деяния апостолски (Деян. 1:9-11), а също и св. ап. еванг. Марк споменава за него в края на своето евангелско повествование (Мк. 16:19). Пак съгласно непосредствените свидетели, след тридневното Си Възкресение Спасителят нееднократно се явявал сред тях, за да удостоверява многократно пред учениците Си истинността на телесното Си Възкресение, за да ги укрепва във вяра и надежда в очакването им на обещания Утешител, Свети Дух (Ин. 16:7). Накрая, като нарежда учениците Му да не напускат Йерусалим, преди да са възприели обещаното от Отца (Лк. 24:49; Деян. 1:4), Иисус ги повежда извън града, към Витания. После заедно с Него те се изкачват на Елеонската планина (Деян. 1:12). И ето там, с вдигнати за благословение ръце, Синът Божий се извисява над земята и се възнася към небето — за да седне отдясно на Отца.

     В Деянията се уточнява, че при Христовото възнесение го обгръща облак, и „двама мъже в бели одежди“ възвестяват за предстоящото Второ Негово пришествие. Учениците пък се покланят и се връщат в Йерусалим, където, вече след десет дни върху им снизхожда обещаният Утешител, Дух Свети (Лк. 23:52; Деян. 2:1–4). На пръв поглед в новозаветните описания на това свещено събитие могат да се забележат определени различия, които, обаче, освен че са незначителни, се дължат основно на различните аспекти, върху които обръщат внимание евангелските текстове, а именно: ако в текста на своето Евангелие св. ап. Лука насочва внимание върху факта на приключване на земното служение на Спасителя, то в Деяния той акцентира върху началото на апостолското проповядване на Благата Вест. Нещо повече, някои елементи от разказа за Възнесението в Деяния по-непосредствено ни препращат към следващото велико събитие —съшествието на Свети Дух. Още повече, това акцентира върху сбъдването на още едно ветхозаветно пророчество; иде реч за това, че св. прор. Захария предрича, че именно от Елеонската планина (за която се говори в Деяния) ще дойде и началото на Деня Господен: „И ще застанат нозете Му на Елеонската планина“ (Зах. 14:4), и това ще отвори пътя към съдния ден.

     Другият мистичен смислов аспект на събитието Възнесение е следният: в Деяния (Деян. 1:3) периодът на Христовите явявания сред учениците Му (тоест в периода от Неговото Възкресение до Неговото Възнесение) трае 40 дни. Това се съотнася и с други важни периоди от земния живот на Спасителя — от Неговото Рождество до донасянето Му в Йерусалимския храм също минават 40 дни, както и от Неговото Йорданско кръщение и оттеглянето Му в пустинята до излизане с открита проповед сред народа. След полагането на Иисусовото пречисто тяло до Възкресението Му минават също 40 часа. А през 40-те дни след Възкресението Си до Възнесението Му Той често се явява сред учениците Си, както вече стана дума.

     Както е известно, в Православието числата нямат магически смисъл; те имат или чисто исторически характер (означаване на времеви периоди и събития), или символичен, който има богословски смисъл. Понякога историческият и символичният характер се смесват. Напр., 40-годишното скитане на еврейския народ в пустинята под водачество на Моисей има значение по-голямо от чисто исторически факт. Дъждът, потопил земята, се лее в продължение на 40 дни и 40 нощи; и пак толкова време прекарва Ной в своя ковчег. 40 денонощия прекарва Моисей на планината Синай, където Бог диктува Десетте си заповеди, а пророк Илия извървява 40 дена до планината Хорив, където той се среща с Господа. По 40 години продължава царуването на благоверните царе Давид и Соломон. Изобщо, числото 40 е едно от най-значимите в Св. Писание. Също и в църковната практика: 40 дена е продължителността на Великия пост; изискване на 40 ден след смъртта на човека непременно да се отслужи помен за покойника, защото тогава приключват и 40-дневните митарствата на душата му и окончателно се определя по-нататъшното й пребъдване. И т. н.

     Очевидно, числото 40 е едно от най-значимите символични числа в Св. Писание, не случайно думата 40 се споменава там 150 пъти! Какво обаче символизира то по-точно? Добре се забелязва, че то се използва в контекста на нещо особено забележително и свещено в библейската история на човечеството. Според бл. Августин, числото 40 символизира пътуването на човека по руслото на живота към неговия първоизвор, към истината, Която е Бог. А в християнската символика такова връщане не е движение назад, а тъкмо обратното — напред, движение от настоящето към бъдещето, от ограничеността и крайността на нашия земен живот към безкрайното и вечното. Числото 40 означава също, и изпитание, очистване, очакване и надежда. А нали и самата дума възнесение (ascensio) означава издигане, извисяване, възхождане в плът на небето, в Божията обител. Предобрази на новозаветното Възнесение намираме и в Стария Завет: там Бог възнася единия от библейските праотци Енох и св. пророк Илия. Така и при Христовото Възнесение: трябвало е да мине още една „Четиридесетница“, та съшествието на Свети Дух върху учениците Му да положи началото на техния апостолски и подвижнически подвиг.

     Първоначално обаче, до края на IV в. празнуването на Възнесението и Петдесетницата не е било строго разграничено. Така, въпреки че на елеонската планина, близо до мястото на честваното днес свещено събитие е имало храм, специално посветен на него (Имвомон), в Сирия и Палестина от онова време Възнесението Христово все още се празнува заедно с Пришествието на Свети Дух, тоест на 50-ия ден след Пасха. За това свидетелства и посетилата Светата земя поклоничка от IV в. Егерия в своя паломнически пътепис. Постепенно обаче, в IV в. св. Петдесетница окончателно се оформя не само като един по-особен след-Пасхален период (по израза на Тертулиан, „период най-радостен“ — laetissimum spatium), но и като отделен празничен ден, за какъвто го определя още поместният Елвирски събор (нач. на IV в.).

     Едва след повече от половин столетие обаче, пълното и повсеместно обособяване на двата празника се осъществява на II Велик и Вселенски Събор (381 г.). Една от целите на такова обособяване, наред съд специалното подчертаване на специфичната значимост на всяко от тези две велики събития (св. Възнесение и св. Петдесетница), е също да се подчертае и особената роля на Свети Дух в Божието спасително домостроителство. Такова специално обръщане на внимание към третата свещена ипостас на Света Троица, към Свети Дух става по онова време особено наложително поради борбата с ересите, а в случая по-специално и срещу ереста на т. нар. духоборци (пневматомаси), начело с Константинополския еп. Македоний I — ересиарх и почитател на Арий, с когото той успешно се съревновавал по богохулство, този път — срещу Свети Дух. Именно затова верният на православието имп. Теодосий I Велики разпорежда свикване на II Вселенски Събор в Константинопол, от който насетне Възнесението и Петдесетницата се празнуват като два отделни, но еднакво велики по своята значимост християнски празника. Пак от тогава светите отци и учители на Църквата отделят на празника Възнесение специално, особено внимание: за отделното празнуване на Възнесението можем да съдим и по словата на свт. Григорий Назианзин, по антиохийските проповеди на свт. Йоан Златоуст, и по самите Апостолските постановления (ок. 380 г.).

     По същото време, също и сред християните на Запад отделното празнуване на Възнесението Господне се утвърждава окончателно. За това можем да съдим и по западното омилетическо наследство, напр., на епископите Филастрий Брешийски (IV в.) и Хроматий Аквилейски (IV–V в.) — макар и все още не твърде определено. Но в V в., от бл. Августин научаваме, че по негово време особеното честване на Възнесението, тази „четиридесетница на Възнесението“ (Quadragesima Ascensionis) вече се признавал за празник „най-древен и повсеместен“.

     Голямо множество са проповедите на светите преподобни и богоносни отци на Христовата Църква, които те посвещават на този велик Господски Празник. Особено се прославят словата на свщмчк Методий Олимписки, на свтт. Атанасий и Кирил Александрийски, Григорий Назианзин, Йоан Златоуст, Прокъл Константинополски, Софроний, патр. Йерусалимски, Григорий Палама, архиеп. Солунски, преп. Йоан Дамаскин и още много, много други прославени отци и учители на Христовата Църква. Много от тях са включени и в самата богослужебна практика — чрез патристичните сборници (т. нар. Лекционарии): на свтт. Йоан Златоуст и Атанасий Велики, свт. Василий Селевкийски, св. благов. имп. Лъв Мъдри. В славянските варианти на тези сборници (наричани, съотв., Тържественици) са и творбите на някои църковните писатели от славянски произход: свтт. Кирил Туровски и Йоан, екз. Български.

     Като се спира върху значението на честваното днес събитие, свт. Йоан Златоуст казва: „Взираме се нагоре към небето, към самия престол на Църквата — там възседава Началото на Началата. Така и Синът Божий ще низходи от небето, за да ни съди … Нашият общ Владетел ще дойде и ще предводителства ангелски войнства и полкове, събора на архангелите, строй след строй ще прииждат мъченици, ликове на праведниците, сонмовете на пророци и апостолите, … и Самият Той като Цар ще е възседнал на престола в Своята неизразима и непостижима слава“.

     Казаното обаче не бива да се схваща така, че след Своето Възнесение Иисус е напуснал света, в който Той ще се върне едва при второто Си пришествие. Съвсем не! След Своето Възнесение Христос не оставя света, но пребъдва в него — чрез Свети Дух, Когото Той изпраща от Отца. Невидимото присъствие в Църквата на Иисуса Христа се съхранява в Нея чрез действието на Свети Дух в Нейните тайнства, особено в светата Евхаристия. Този аспект на Възнесението разкрива и Самият Христос — беседата за „хляба небесен“ (Ин. 6:22–71).

     Възнесението има и важно сотериологично, спасително и изкупително значение, за което говори още и св. ап. Павел в своето Послание до евреите (Евр. 1:3; 9:12, 24–26): изкуплението се извършва като Разпнатият и Възкръсналият Христос, Който се възнесъл, встъпил с Кръвта Си в небесното светилище. Възнесението Господне има особено значение и като образ на цялостното възсъединяване, обожване (теозис) на вярващите в Христа. Солунският архиепископ свт. Григорий Палама казва, че Възнесението Господне принадлежи на всички хора — всички ще възкръснат в деня на Второто Му Пришествие; ала не всички ще бъдат възнесени, по израза на божествения апостол, „грабнати на облаци“ (1 Сол. 4:16–17), но само тези, които са „разпнали греха — чрез покаяние и живот съгласно Евангелието“.

     Все пак, при цялата свещена тържественост на честваното днес събитие, не долавяме ли днес и известна тъга, колкото и тя да е лека? Днес приключва Пасхалният цикъл. Първото пришествие се състоя. А и самата Църква описва този ден и като радостен, и като тъжен. Свт. Димитрий Ростовски, напр., в своето Слово върху Възнесение Господне се пита: „Не знам как да нарека този празник — радостен или плачещ? Бих го нарекъл радостен, но ето, виждам светите апостоли да плачат и тъгуват, за което говори и Църквата в една от стихирите си на „Господи, воззвах…“. Бих го нарекъл печален празник, но виждам същите тези апостоли да се радват, за което свидетелства днешния тропар: „…радость сотворивый учеником, обетованием Святаго Духа“… Също и за пречистата Божия Майка светителят казва: виждам я как пролива обилни и горещи сълзи, задето се разделя с любимото Си Чедо; ала пак я вижда и като много възрадвана поради небесната Му прослава: „Ученики и рождшую Тя Богородицу радости бесчисленныя исполнивый во Твое вознесение“ (Църк. Славник). „Бих нарекъл, продължава свт. Димитрий, този празник радостен, но каква радост могат да изпитват децата, когато техният отец ги напуска; и каква е утехата за овцете, когато пастирът им си отива? И как да се весели Невестата в разлъка с Жениха — пък макар и не завинаги!“ Да, Той е обещал да пребъдва в Своята Църква навеки, ала за плътските очи Той става невидим. Отсега до второто Му пришествие само вътрешното, духовното зрение ще може да го съзерцава. И все пак Църквата призовава всички живущи на земята да се веселят: „Вси языцы восплещите руками, яко взыде Христос, идеже бе первее“. Наистина, такава е съвършената радост, радост цялостна за горните сили; за нас, земните, това е радост с плач, веселие със сълзи, утешение с тъгуване. Вие ни утешете, двата свети ангела, застанали в светли одежди пред апостолите на Елеонската планина, утешете тъгуващите, зарадвайте плачещите, кажете нещо радостно. И ето, те ни казват: „… какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“ (Деян. 1:11). Така, във Възнесението на Спасителя, с което приключва Пасхалният цикъл на Църковната година, вече се залага и огласеното от ангелите очакване на обещаната извън-времева, непреходна Пасха, която е и самото Второ пришествие Христово. Затова и вярващите християни го наричан и Спасовден, тоест ден на Спасителя, а чрез Него и на спасените, тоест целият днешен празник е ден на спасението.

     Тъгата от днешната раздяла със Спасителя, значи, е тъга просветлена. Като се възнася при Своя небесен Отец, Христос не изоставя хората и винаги, както Сам обещава пребъдва с Своята Църква, изпраща от Отца и Свети Дух, „иже везде сый и вся исполняяй“, и пак ще се върне с второ пришествие като Вседържител, Велик Архиерей и Праведен Съдия. Затова, всеки християнин трябва днес да се почувства най-високо отговорен и в тази си радост. Днешния празник е ден на Божественото всеприсъствие в света, преобразен завинаги чрез висшата реалност на Възкресението.

     Не случайно в православната иконографска традиция Възнесението се основава върху утешителните думи на двата ангела: Христос се изобразява да се възнася такъв, какъвто ще се върне „во славе“ за да възгласи Страшния съд. В православната иконографска традиция, Христос присъства облечен в слава като съдия и Цар на цялата вселена. Именно във Възнасящия се Спасител виждаме и всесилния Вседържител, и всеправедния Съдия: възседнал Престола на славата, в одежди, просветлени от сияйни потоци лъчи. Двете Му ръце са издигнати за благословение, а целият Му образ е обрамчен с многоцветни кръгове — небесната сфера, преизпълнена с лъчите на слънцето. Сиреч, изображението на възнасящия се Иисус Христос е именно образ на Правдата, която се възнася и възцарява над земята.

     Във всички свещени изображения на Възнесението, независимо от времето на тяхното изписване, неизменно присъства и Божията Майка, макар и нейното присъствие на събитието да не се посочва специално в Свещеното Писание. Но чрез Нейното присъствие в богословието на възнесенската икона св. Църква утвърждава своята есхатологична пълнота. Пресвета Богородица може да символизира началото на телесното присъствие на Бог Слово на земята — чрез Нея се въплъщава Синът Божий в Син Човешки. Възнесението пък е крайният пункт на земното Му пребиваване в плът. Така, цикълът сякаш се извършва по съвършен начин. Също и присъствието на светите апостоли, събрали се около Пречистата Дева Мария, обърнала дланите към небето, символизира есхатологичната пълнота на Църква, която, като изпраща Господа към небето, пребъдва в очакване отново да Го посрещне в Господския Ден на Второто Му пришествие. Господ затова е възприел „поругано, огреховено и осмъртено човешко тяло“, казва вече в наши дни преп. Юстин Попович, за да може човешкото естество, пресътворено чрез Божественото естество на Сина Божий, Божествено преобразено и възнесено чрез Него към престола на своя Създател, да се обожи и така да възстанови изначалното си божествено единство с Твореца: „Пътят е изминат изцяло,— Господ е възприел върху Си човешкото тяло, някога поругано от грях, смърт, ужас и мерзост; възприел го и го възнесъл — на небето“.

     Накрая уместно е да се спомене и едно важно уточнение направено от преп. Йоан Дамаскин. В своето боговдъхновено изложение на православната вяра той пише: „Като казваме, че Иисус Христос е седнал от дясно на Бог-Отец, тази дясна страна спрямо Отца я разбираме не в пространствен смисъл. Защото, по какъв начин Неограниченият [Безграничният] може да има пространствена оформеност? Като казваме „одесную Отца“, имаме предвид Слава и Чест, в която Синът Божий като Бог и единосъщ на Отца пребъдва отпреди вековете, и в която, чрез Своето въплъщение в последните дни, Той възседава също и телесно — защото чрез Него и плътта Му се прославя“.

Богу нашему слава! Амин.