2 / 15 април 2018 г.

НЕДЕЛЯ ІІ-ра след ПАСХА

ТОМИНА НЕДЕЛЯ (Антипасха)

 

По: свт. Иоанн Златоуст. Беседа за Тома и срещу арианите; Свт. Димитрий Ростовский. „16. Поучение в неделю Фомину“. – Поучения и проповеди. Ч. 1.; свт. Игнатий Брянчанинов. Поучение въ Неделю Антипасхи; свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года … ; митр. Макарий (Булгаков). Слово в Неделю Антипасхи или Фомину; прот. Никольский К., Пособие к изучению Устава богослужения Православной Церкви. М., 1995. Богословско-литургический словарь: „Блаженны не видевшие…“ <https://azbyka.ru/>

     Вчера приключи Светлата седмица. В събота вечер, преди 9-и час се затварят Царските двери, стояли широко отворени през цялата Светла седмица. (Някъде има традиция още при тяхното затваряне да се пее тропара на Антипасха: гл. 7 „Запечатану гробу…“). Осветеният пасхален хляб, артосът, е надробен и предстои раздаването му на вярващите за трепетно съхранение и използване при нужда през годината. Празненството на Антипасха продължава до съботния ден преди Неделя трета след Пасха. С Антипасха обаче празнуването на Христовото Възкресение не приключва, което проличава и в самите богослужения. Особеното честване на най-великото събитие в историята продължава до навечерието на Господския празник Възнесение, когато става и Отданието на Пасха. Макар наистина не толкова тържествено както непосредствено в първите пасхални дни, богослуженията носят все така благоговейно ликуващ и непреходно радостен характер. Календарното броене също се свързва пряко с пасхалното събитие: Неделя първа, втора, трета и т. н. след Пасха — и така до Великия празник Петдесетница. Всяка неделя от Пасха до Петдесетница светата Църква отбелязва определено събитие от свещената новозаветна и древнохристиянска история.

     Днешната неделя се числи като „втора след Пасха“ (за Неделя първа се приема самият пасхален ден). Нарича се също и Антипасха. Но този термин не бива никого да смущава. Тук смисълът на представката „анти” не съвпада с обичайното й днешно разбиране, предлагано и от тълковните речници, които следват по-скоро латинската етимология с акцент върху противопоставяне, противополагане, противостоящо или противоположно, като например антихристиянски, антисоциален, антиморален и др. В по-древната старогръцка употреба обаче (ἀντί) по-явно прозира и един по-особен смисъл на „анти“ - „вместо“, „подобно на“, „също като“, „в равностойна замяна на“, „като награда за“ и др. Накратко - като пръв от всички след-пасхални неделни дни в годината, днес честваната Неделя сякаш повтаря, възпроизвежда отново събитието на светлото Христово Възкресение. Всъщност в църковно-славяската словоупотреба всеки неделен ден се нарича възкресен ден, „малка Пасха“. Такава употреба се е съхранила и в някои съвременни славянски езици - например на руски неделния ден се нарича „воскресенье“.

     Освен Антипасха, Неделя втора след Пасха се нарича също и Томина. Още на пасхалната вечерня в евангелското слово се долавят мотиви на едно възможно съмнение и недоверие. Днес, в самата Томина неделя, светата Църква прояснява разума ни и предлага средство за преодоляване на посочените мотиви и за укрепване на вярата. Отговорът се съдържа в думите на Самия Иисус Христос, явил се пак по чудесен начин сред учениците си, сред които този път е бил и свети апостол Тома. Нему Възкръсналият Спасител предлага да вложи в тях пръстите си в прободените Му от гвоздеи окървавени длани, нозе и дълбоката рана от копие на гърдите Му, като казва на недоверчивия си ученик: „… и не бъде невярващ, а вярващ.“ И още му казва Господ: „Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени са, които не са видели, и са повярвали“. И евангелистът добавя „много други чудеса направи Иисус пред учениците Си“… Всичко това свети Иоан Богослов специално отбелязва, по собственото му обяснение, за да повярваме, че „Иисус е Христос, Син Божий,“ и като вярваме, да имаме живот в Неговото име (Ин. 20:19–31). Така любимият Христов ученик св. Иоан Богослов с пълна определеност се обръща не само към св. ап. Тома, но и към всички нас. С това той ни призовава постоянно да помним - зрението на истинската вяра не е от физическо естество, естеството на „вярващото зрение“ е духовно, т. е. такова, което прониква зад булото на зримото и осезаемото.

     Не изглежда ли обаче някак си странно, че непосредствените ученици Христови са могли да изпаднат в такава колебливост и недоверие спрямо завета на техния любим Учител! Та нали не веднъж Той съвсем определено им говори за всичко, що е имало да се случи! Нали и двама „свидетели“ призовава Христос на Таворския връх, с които беседва в ослепително сияние — при това, за свидетели се явяват тъй силно почитаните ветхозаветни пророци Моисей и Илия! Да не забравяме също и Таворското Преображение, при което Синът Божий се явява пред учениците Си в блясъка на славата Си, та да им стане ясно, че очакващите Го кръстни страдания и смърт не са поражение - че триумфалният венец ще е именно предстоящото Му Божествено Възкресение. Ала въпреки всичко това възлюбените Му ученици побягват в страх още в Гетсиманската градина. Петър малодушно се отрича от Учителя, в преданост Комуто тъй пламенно се е клел преди това, Лука и Клеопа, опечалени, озадачени и разколебани,напускат Иерусалим, макар вече да са чули за опустелия гроб близо до Голгота (Лк. 24:21–24). Как е могло да стане всичко това - и то именно с тия, които в продължение на три години всекидневно, денонощно са вървели рамо до рамо с Него, претърпявали са редом с Него лишения и преследвания, ловили са всеки Негов поглед, размишлявали са върху всяка Негова дума?

     Нека припомним, че Христовите ученици са били първоначално обикновени хора, възпитани в традицията, съгласно която Месията трябва да бъде преди всичко цар, вожд, господар над народите, който ще даде и на иудейския народ такава власт. Същинският дълбинен смисъл на истинското дело на истинния Спасител им се открива не отведнъж. Златоустият Константинополски архиепископ Иоан (IV в.) така описва връхната точка на дълбокото прозрение чрез думи, които влага в устата на самия ап. Тома: „Докоснах и видях, с пръстите си усетих тялото, а с душата си видях Бога; външното бе за мен изумително, ала вътрешното — страшно; външно видяното също бе велико, ала вътрешно съзряното — същинско чудо. Именно тогава, поразен от прозрението, се провикнах: Господ мой и Бог мой! (Ин. 20:28).”

     В своето Поучение в Томина неделя великият Божий угодник свт. Димитрий, митр. Ростовски и Ярославски (XVII в.) казва: „Когато Христос Господ показва Своите ръце, нозе и ребра на апостолите, а с тях и на всички нас, той разкрива за всички нас Своите съкровища. Той показва ръцете Си, чиято плът бе разкъсана от проболите я гводеи — тези именно ръце с кървящите им рани ни поднасят най-драгоценни и безброй съкровища Христови… Ако заради тези разкъсани отвърстия на кървящите Му шепи не успеем да приемем това, което те ни предлагат, то пак поради тези рани, от другата страна на Божествените длани все ще успеем да уловим нужното за нас. Той ни показа окървавените Си нозе, също тъй разкъсани от гвоздеи… С тези кървящи нозе, оставящи кървави следи, Господ ни заповядва да следваме следите Му, за да не се отклоним от пътя Му и да не се заблудим в тресавището на неверието. Но като вървим по тези Негови кървави дири, да стигнем до вечни съкровища, каквито „око не е виждало, ухо не е чувало“ (1 Кор. 2:9). Също и ребрата Си ни показа Господ, ребра, дълбоко пронизани — чак до Божественото Му сърце — с дълго, остро и широко острие на копие. Тази голяма и дълбока рана, та цяла длан можеше да проникне в нея. Това казва Господ: „Дай си ръката и тури в ребрата Ми“ (Ин. 20:27). Чрез тази рана се отвори и за нас вратата към неизчерпаеми и неописуеми съкровища…

     Как можем да осезаем днес и ние раните Господни? Трябва, казва светителят, да загърбим всякакви житейски грижи и да вложим цялото си сърце и ума си в раните Христови, които Той понесе, за да спаси хората от игото на греха, от слугуването на сатаната; по словото на боговдъхновения благоверен цар-псалмопевец: „Както очите на слугите са обърнати към ръката на господарите им, както очите на слугинята — към ръката на господарката й, тъй и нашите очи — към Господа, нашия Бог, докле Той ни помилва“ (Пс. 122:2). Да вложим в тях ума и сърцето си — това ще рече непрестанно да размишляваме върху Христовите рани с трайно и прилежно богомислие; постоянно вътрешно да повтаряме - това са ръцете, които са съживявали ръцете на парализираните и нозете на разслабените, чиито пръсти с докосването си са просветлявали незрящите очи на слепите, отваряли са слуха на глухите, дарявали са реч на езиците на гъгнивите и немите... Нашият Господ ни показа Своите ръце, нозе и ребра, за да можем — заедно с Тома — да ги осезаем, и не просто да ги осезаем, но и да почерпим от тях онова, което ни е потребно като от отворена неизтощима съкровищница...Макар св. Тома, обобщава свт. Димитрий, да е пример за пряко осезаване на Христовите рани, ние трябва да ги осезаваме и по друг начин - той ги осезал веществено, ние трябва да ги осезаваме духовно.“

     Век по-късно великият православен богослов и проповедник, тълкувател на Словото Божие и преводач и на светоотечески писания свт. Теофан (Говоров), Вишенски Затворник във всекидневните си записки на днешния неделен ден записва: „Господ мой и Бог мой!“ — така призовава св. ап. Тома (Ин. 20:28). Усещате ли силата, с която той се е вкопчил в Господа и как здраво не Го пуска! Дори един давещ се в надеждата си да не се удави, не се вкопчва в спасителното дърво тъй силно и не го държи тъй крепко, както Тома — своя Учител. Ще ми се да добавя: онзи пък, който не чувства по този начин Господа спрямо себе си, а себе си — спрямо Господа, такъв още не е повярвал в Него така, както трябва да повярва.

     Когато казваме „Господ Спасител“, продължава свт. Теофан, подразбираме, че Той е Спасител на всички. Но ето пък че този Тома казва: „Господ и Спасител мой“ [не „наш“, а именно „мой“!]. Онзи, който може така да каже, да каже „Спасител мой“, той чувства своето спасение, а то извира от Самия Него, от Господа. Чувството за спасение е свързано с чувство на погибел, от която именно Спасителят избавя; чувството за погибел кара човека да проумее, че сам по себе си не ще се спаси, … затова и го подтиква да се устреми към Спасителя. А като Го намери, да не пожелава пак да остане без Него, пак да Го изостави — колкото и да му коства това, дори с цената на живота си. Такива събития в духовния живот на християнина не могат да се измислят като някаква приумица на ума и въображението - те обаче трябва да заживеят на дело. Защото както вярата му, така и съединението с Христа стават тъй непоклатни като живота, като смъртта. Само такъв човек може да се провикне: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия“! (Рим. 8:35).

     Достославният съвременник на свт. Теофан Затворник, боговдъхновеният православен богослов и проповедник, наричан от св. Църква „учител на съвременното монашество“, свт. Игнатий (Брянчанинов), еп. Кавказки и Черноморски, в своето Слово на Антипасха продължава започнатата векове по-рано от свт. Иоан Златоуст потресаваща изповед на св. ап. Тома. „Като се уверих в Божеството Ти, сякаш от името на апостола Тома се обръща към Спасителя свт. Игнатий, вече не се нуждая от друго доказателство за Твоето Възкресение. За Теб, Всемогъщи Боже, всичко е възможно — всяко дело, колкото и то да надхвърля човешкото разбиране!” И отговорът на Господа е: Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блажени са онези, които не са видели и са повярвали. Както пояснява божественият апостол, „вярата е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Сиреч, вярата ни удостоверява съществуването на невидимото…С отговора си на св.ап. Тома Господ облажава наред с тези, които са видели и повярвали, също и онези, които са повярвали, без да са видели. Значи и нас ни е споменал още тогава Господ — нас, всички, които не сме Го видели с телесното си зрение! И нас ни споменава Той — нас, тъй отдалечени от Него в пространството, и във времето! Споменава Той и нас, и когато възприема човешкото естество, тялото, принесено в жертва за спасението на човечеството. Споменава ни и когато вече просиял със славата на Възкресението, застава сред Светите Си апостоли! Не ни забравя Господ и нас, които [без да сме го видели с физическото си зрение], сме се събрали днес в светия Му храм, за да честваме събитието, от което ни делят близо две хилядолетия! Блажени сме и ние, които вярваме в Него, без да сме Го видели! Блажени са тези от нас, които вярват в Него така [както ап. Тома е повярвал]! Вярата — това е същината на въпроса! Тя приближава човека до Бога, вярата го прави свой на Бога. Вярата поставя човека пред Божието лице и пак вярата ще го постави в последния ден от живота му на този свят в утрото на вечния ден отдясно на Божия престол, за вечно съзерцаване на Бога, за вечна наслада в Бога, за вечно съцаруване с Бога“.

     Друг съвременник на споменатите двама велики светители от XIX в., всепризнатият богослов, църковен историк и проповедник Макарий (Булгаков), митр. Московски и Коломенски, в словото си в Неделя II след Пасха (1858) също богомъдро размишлява върху същинския въпрос, свързан с истината за Христовото Възкресение: „Истината на Възкресението Христово, казва той, е тъй важна, защото върху нея се гради цялото християнство: по словото на божествения апостол, „ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали“ (1 Кор. 15:17–18). Затова, казва светителят, не е за учудване, че св. Тома, който не е бил пряк свидетел на първото явяване на Живодавеца сред учениците Си , толкова силно е възжелал да се убеди лично в тази истина, в нейната пълна очевидност, та не се доверил дори на своите съученици, когато те му казали: „видяхме Господа“ (Ин. 20:25). И въпреки цялото това недоверие Господ не отхвърля горещото, дълбокото желание на Тома. Осем дни след Своето възкресение Той пак посещава телесно апостолите, този път когато и Тома е сред тях. И след като го кара сам да се удостовери със сетивата си, че Този, Когото Тома вижда пред себе си, е именно неговият Учител, Бог и Господ, Синът на Живия Бог в цялата Му възкръснала плът и кръв, Той му казва: „не бъди невярващ, а вярващ“ (Ин. 20:27).

     С Томина неделя е свързана още една древна църковна традиция. Първоначално, когато е било прието великият пасхален Празник на празниците да включва и масовото приемане на св. Кръщение от оглашените в деня на Велика Събота, получените тогава белоснежни одежди, - този символ на раждане на новия човек в пълна духовна чистота - които те носели през цялата Светла седмица, на Антипасха сваляли и давали за съхранение в църковната ризница. Това символизирало поемането на новопокръстените по новия път — трънливия и каменист път, преизпълнен с труд и страдания през земния живот и увенчан с Христова прослава в идния вечен живот. Неслучайно е и това, че обновеното възпоменание на Пасха чрез Антипасха се извършва на осмия ден след Възкресението. От най-древни времена числото 8 символизира именно вечността - оттам и изразът „осмият ден“ като символично позоваване на Царството Божие.

     Във вторник след Антипасха се извършва и Пасхалният помен за покойниците. С това любещата Майка-Църква провъзгласява радостната вест за Христовото Възкресение не само на съвременниците, но и на всички предходни и по-сетнешни поколения Христовата победа над смъртта и над тлението. Защото по словото на Самия Бог-Слово, истинският Бог не е „Бог на мъртви, а на живи“ — „защото у Него всички са живи“ (Лк. 20:38).

Богу нашему слава сега, и винаги, и в идния вечен век! Амин.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза