21 март / 3 април 2018 г.
ВЕЛИКИ ВТОРНИК
от Великата Седмица на света Четиридесетница
По: Свт. Иоанн Златоуст. „Беседа в Великую Седмицу“ <http://azbyka.ru> и „Беседы на Евангелие от Матфея“ (LXXVII-LXXIX). – Собр. соч. Т. 7, кн.2 <https://predanie.ru/> ; свт. Феофан Затворник. „Мысли на каждый день года…“; „Peregrinatio ad loca sancta …”– Правосл. палестинский сборник. Вып. 20. СПб. 1889 <http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Byzanz/IV/> „Святоe Евангелие от Матфея с толкованиями святых отцев“. – Троицкие листки. Вып. XXI–XXV (Изд. Свято-Троицкой Сергиевой Лавры, 1896–1899) <https://azbyka.ru/otechnik/>; архиеп. Аверкий (Таушев). Последние дни земной жизни Господа нашего Иисуса Христа <https://archive.is/> ; Правосл. энциклопедия <http://www.pravenc.ru/>
Седмицата преди самата Пасха Христова се нарича Велика (μεγάλη)— наименование, което тя получава още в IV век. Същото наименование получава и всеки от дните й. Още тогава Константинополският архиепископ Иоан Златоуст дава важно пояснение относно такова наименование: „Каквото е пристанището за кормчията, каквото е мястото за награждаване на състезаващите се, каквото са венците за борците — такава е за нас тази седмица, началото на благата и близост до венците. Ала наричаме тази седмица Велика не защото дните й да са по-продължителни от дните на другите седмици (напротив, има и други дни, по-продължителни от тези); нито пък защото броят на дните й да е по-голям от другите седмици (по броя на дните всички седмици са равни). Но я наричаме Велика затова, че през тази седмица Господ е извършил за нас велики дела. През тази Велика седмица е низвергната отколешната власт на дявола, стъпкана е смъртта, вързан е силният, разпилени са неговите съсъди, умъртвен е грехът, отменена е клетвата, отваря се раят, небето става достъпно, хората се съединяват с ангелите, разрушено е средището на оградата, свалено е булото. Богът на света примирява горното и долното. Ето, именно затова я и наричаме Велика…” Седмицата се нарича също „Страстна“ заради страданията (от църковно-слав. страсти), които Христос драговолно е понесъл до самата Си страшна смърт на кръста за нашето спасение.
Живялата в IV в. боголюбива християнка, най-вероятно от галски произход, Егерия (именувана понякога Етерия) оставя важно историческо свидетелство за много страни от живота на ранните християни, които тя наблюдавала по време на пътешествието си до Светата Земя. Нейното писмено свидетелство, получило наименование Itinerarium/Peregrinatio Egeriae („Пътешествието/Паломничеството на Егерия) е дълго писмо, предназначено да бъде четено в родината й и да служи като ръководство за пътуване до Светите места, а заедно с това да бъде и извор на знания и духовно наставление за читателите. Този ранен християнски писмен документ е особено ценен и с това, че съдържа също и някои от най-ранните податки за ранната иерусалимска литургична практика. По тези податки можем да възстановим особеностите на ранно-християнското (Иерусалимско) отбелязване на първите три дни от Великата седмица. Виждаме, например, че в тези дни утринната служба (от първото пропяване на петлите до изгрев слънце) и дневните служби на III и VI часове (9 и 12 ч. по съвременно времеизчисление) се извършвали в параклиса Възкресение Господне, а вечерните служби - в Мартириума (така наричали големия храм на Голгота, до мястото на Христовите кръстни страдания и смърт), след което епископът и народът, пеейки химни, извършвали шествие до Свето-Възкресенския параклис, където продължавали да пеят и да възнасят молитви.
В съборното богослужение в Константинопол (IX–XII в.), отразено в Типикона на Великата църква, литургичните особености през тези дни на практика не се отличавали от седмичните дни на Великия пост. Същото като цяло може да се каже и за Студийско-Александрийския устав (XI в.), който се радва на голямо разпространение в православния свят. От XII–XIV в. насетне Студийският и близкият му Иерусалимски устав (който не съвпада твърде много с най-древната иерусалимска традиция, за която стана дума в началото) стават общоприети в Православната Църква.
Във Велики Вторник след вечерния отпуст богомолците извършвали шествие до храма на Елеонската планина, където епископът влизал в пещерата, в която съгласно Преданието Христос преподавал на Своите ученици наставлението Си за Второто Пришествие и края на света. Това наставление епископът прочитал от Евангелието по Матея (24–25), подир което благославял оглашените и верните, и се извършвал Отпуст. Паломницата Егерия отбелязва, че по време на тези богослужения всички молещи се в храма скръбно въздишали и плачели.
Независимо от особеностите на една или друга литургична традиция и съответните Устави, навсякъде с първите три дни от Великата Седмица започва непосредствената подготовка за празника Пасха Христова. Главното съдържание на богослуженията през тези дни се съсредоточава върху наближаващото поклонение пред Страданията Господни, предхождащи Неговата кръстна смърт, погребение и тридневно Възкресение. Освен това първите дни съсредоточават вниманието на вярващите върху притчите и наставленията, които Господ изрича преди началото на кръстния Си път към Голгота, а също и върху събития, съпътстващи целия драговолно поет път на земни лишения, гонения и страданията на Сина Божий.
Така във Велики Понеделник светата Църква ни припомня чудото с изсъхналото смокиново дърво, което Господ проклел. Във Велики Вторник — притчата за десетте деви, за талантите и Христовата беседа за Второто Пришествие и Страшния съд. Във Велика Сряда — помазването на Господа с миро във Витания и предателството на Иуда. Тези теми Църквата ни предлага за задълбочен размисъл и съкрушена молитва чрез четеното през тези дни на Словото Божие; на тях са посветени и богослужебните песнопения.
В деня на Велики вторник Господ ни призовава да бъдем мъдро бдителни, да бодърстваме и да не разпиляваме дареното ни от Бога. Това Иисус Христос разяснява посредством притчите Си за очакващите идването на Жениха десет деви и за талантите, които са ни дадени не за да ги погребваме (заравяме, скриваме), а разумно да използваме и ревностно да преумножаваме (Мат. 24:36–26:2). Съпътствалите Христа събития през този ден са подробно описани от светите евангелисти. В утрото на предпасхалния вторник, когато пак отивали в Иерусалим, Господ и Неговите ученици отново минали край смоковницата, която Учителят проклел предходния ден и учениците се изумили, като видели, че дървото наистина било изсъхнало до корен. Този случай за тях онагледил жизнената сила на вярата и молитвата, без които човекът духовно става мъртъв пред Бога. Сам Синът Божий казва: „Всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено” (Марк. 11:24).
В Иерусалимския храм Иисус Христос както обикновено поучавал народа с душеспасителни беседи. Но еврейските старейшини, засегнати от изгонването на търговците от храма, сега се опитали публично да разобличат Христа, че не притежава никаква власт. Ала кроткият Христос открито разобличил тяхното лицемерие, ожесточение и користолюбие. Той посрамил фарисеите, книжниците, а също и иродианите, като отблъснал техните провокации относно плащането на кесаревия данък; опитал се да вразуми садукеите относно възкресението от мъртвите; беседвал със законниците за смисъла на Закона. Без да се подвежда по коварните замисли на враговете Си, Господ Иисус Христос с праведен гняв разобличил скритата под външните украси вътрешна мерзост на фарисейството пред учениците Си и народа. И в наши дни все така страховито звучат Христовите изобличения на книжниците и фарисеите, „водачи безумни и слепи“, „лицемери“, „змии“, „рожби ехиднини“ и праведната Му присъда: „Горко вам! … Как ще избегнете осъждането си за в геената?“ (Мат. 23:1-33). С каква скръб са изпълнени думите на Спасителя: „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! … Колко пъти съм искал да събера чедата ти…“ (Мат. 23:37). С какъв ужас и ридания трябва да ни изпълни сетното Му решение: „Ето, оставя се вам домът ви пуст“ (Мат. 23:38)!...
По-сетне, вече на излизане от Иерусалим, Господ наставлява учениците Си с богомъдри притчи, призовава ги към неуморна бдителност и будуване, та да не ги завари идещият Съдия спящи и със сърца, обременени от ядене, пиене и житейски грижи. Това Си слово Господ приключва със скръбно предричане на скорошните Си страдания и кръстна смърт.
Наистина, по думите на свт. Теофан Затворник, необятно е духовното съдържание на последните храмови поучения на Сина Божий през земния Му живот. И на днешния ден словото Му е необятно, то обгръща всичко минало, настояще, бъдеще. Чрез въпроса за Иоан Предтеча Иисус Христос ни дава да разберем, че Той Самият е истинският Месия; с притчата за двамата сина Той ни внушава, че иудеите ще бъдат отхвърлени и на тяхно място ще бъдат призовани езичници; с притчата за лозарите Той предупреждава, че отхвърлените ще погинат; с притчата за брака на царския син Той учи, че не всеки, който дойде при Него, ще бъде удостоен да участва в тържеството, но някои ще бъдат справедливо изхвърлени завинаги в непрогледния мрак … Най-сетне, отделно пред учениците Си, Иисус разкрива чакащите Иерусалим бедствия и разруха и им открива тайната на Второто Си пришествие. Достатъчно е било, според светителя, тези слова Иисус-Христови да бъдат изслушани внимателно, за да стане ясно, че именно Той е истинският Спасител на света — Синът Божий, пред Когото трябва без да отлагаме да се преклоним и на Чиито евангелски заповеди трябва без забавяне да се подчиним. „И до ден днешен, обобщава свт. Теофан, четенето на евангелското повествование за всичко, станало и изречено на днешния ден, е най-действеното средство за съживяване на вярата в Господа; тези слова и събития са предостатъчни да възстановят в съзнанието на християнина това какъв трябва да бъде той и какво следва да очаква; предостатъчни са те да разпалят вярата му и да го насочат към изповядването на Господа не само с думи, но и с дела.
Основното си съдържание днешното богослужение свързва с притчите за десетте деви и за талантите, и с Христовата проповед за Второто Му пришествие. Чрез тези притчи светата Църква специално насочва вярващите към духовна бдителност най-вече пред лицето на страданията, които Господ драговолно предстои да претърпи за нас през идните дни. Светата Църква ни насочва към разумно използване на дадените ни от Бога способности и сили най-вече чрез дела на милосърдието, които Господ възприема като добро, извършено спрямо Самия Него и обратно, липсата на такива дела — като зло, сторено на Самия Него; на едните Той ще каже „дойдете“ и „наследете“, а на другите „идете от Мене, проклети“ (Мат. 24:31–46).
Голямото значение, което светата Църква отдава на притчите от тези дни проличава и в това, че през първите три дни на Великата седмица в православните храмове се отслужва великопостна утреня, наречена „Последование на Жениха“ — едно от най-умилно-скръбните, ала и обнадеждаващи покайни богослужения. Наименованието иде от първото песнопение, от самите му начални думи „Се, Жених грядет“ („Ето, Женихът иде“). Ето и текстът на самото това песнопение: „Ето, Женихът иде в полунощ и блажен е онзи слуга, когото Той намери буден; когото Той намери да дреме и унива, ще бъде недостоен. Така че, душо моя, внимавай и не се отпускай в сън, да не би да бъдеш предадена на смърт и Царството да не остане заключено за теб. Но стани и възгласи: свят, свят, свят си, Боже наш, по молитвите на Богородица помилвай ни!“ Това песнопение е пряка препратка към притчата за десетте деви, в която под думата Жених Христос има предвид Себе Си, а Неговото идване, съответно, означава Второто Му пришествие с цел да съди живи и мъртви.
И така, щом идещият Жених е Самият Син Божий, милостивият Спасител и праведен Съдия, то какво трябва да виждаме в образа на десетте деви - петте от тях разумни и другите пет не? Съгласно светоотеческите тълкувания, мъдрите деви са душите на праведните люде, които освен телесно целомъдрие притежават и други добродетели, като най-вече са помазани с елея на милостта (думата „елей“ тъкмо това и означава на старогръцки: ἔλαιον — маслина, съответно маслинено масло, с което помазвали и успокоявали, лекували раните, оттам — благост, милост, умилостивяване, милосърдие).
Такива милостиви, милосърдни деви, са били първите пет. Останалите пет обаче, макар и опазили целомъдрието си, не са се просветили със светлика на всеотдайното милосърдие, на безкористното служение; отнесли се безгрижно към това дарено им целомъдрие и всъщност го пропилели. Затова Христос и ги нарича неразумни: изпълнили по-тежката заповед (целомъдрието), те пренебрегнали по-леката, но така пропилели и спечеленото. „След толкова усилни старания, казва великият свт. Иоан, архиеп. Константинополски, след толкова големи подвизи, след жестоките битки и удържаните победи над мощните природни влечения“, девите посрамени трябвало да сведат очи и да останат извън брачния чертог с изгасналите си светилници… „Нищо тъй не омрачава девството, възкликва свт. Иоан, като липсата на милосърдие!“
Защо Христос избира за сюжет на една от последните си притчи образа с брачно тържество? Очевидно, изборът на този образ, както впрочем всичко, всяко събитие и дори всяка дума в Свещеното Писание, носи предълбоки смисли. За древния човек от Изтока сравнението с това събитие е било съвсем очевидно и много важно, за разлика от хората от по-късните епохи (да не говорим за съвременната, когато дори самата дума „брак“ се подлага на присмех). Става дума за това, че според древния източен обичай тъкмо през нощта, съпроводен от своите близки и приятели, женихът отивал до дома на невестата, пред който чакали да го посрещнат нейните приятелки с ярко горящи светилници. Времето на неговото пристигане не се оповестявало предварително, затова те се запасявали с повече масло за светилниците си, та да им стигне, докато дойде процесията с младоженеца. След влизането му в дома на младоженката вратите на жилището се затваряли, подир което следвало подписването на брачния договор и започвало сватбеното тържество. Затова очакващите жениха трябвало бдително да внимават да не пропуснат неговото пристигане, та да не бъдат лишени от радостта на брачната церемония и тържеството.
Като използва този близък за разбиране от източния човек образ, Господ уподобява очакването на Своето Второ Пришествие с брачното очакване на жениха с ярко горящи светилници в ръцете на посрещачите. Покойният архиерей от РПЦЗ през първата половина на миналия век, именитият богослов, проповедник и духовен писател архиеп. Сиракузки и Троицки Аверкий (Таушев), който като студент се е учил при архиеп. Серафим Богучарски, сравнява благоразумните деви с „всички онези истински християни, които винаги съхраняват готовността да посрещнат Господа, а към тази своя чиста и искрена вяра те прилагат и добри дела (елей)“. Неразумните пък той сравнява с онези християни, които са такива „само по име, но са нерадиви, лишени от добри дела“.
Според бл. Теофилакт Български, архиеп. Охридски (XI–XII в.), дълбокият непробуден нощен сън означава земна смърт, край на отсамния живот. Идването на Жениха символизира Второто Христово пришествие, а с бракосъчетанието започва вечният живот в Царството Небесно (в „Небесния чертог“). Светилниците според него са душите на хората, които обаче за да светят, се нуждаят от елей, тоест от дела на милосърдие. Това пък, дето макар и неразумните деви се сетили за своя недостиг на елей, но се сетили твърде късно, означава, че след смъртта вече няма време за покаяние. С идването на вечността изобщо свършва всякакво време. Участта на неразумните деви е решена веднъж завинаги. Брачните порти никога не ще се отворят за тях.
„И вратата се затвориха“… Какви врата? Според светоотеческото тълкуване това е вратата, която Господ отваря за вярващите добродетелни богоугодници в име Христово, идещи от целия свят, за да възлегнат с Авраама, Исаака и Иакова в Царството Небесно; това е врата, надписът над която гласи: „Идещия при Мен, не ще го отхвърля навън“. Засега тя е отворена, но след влизането на Жениха и сключването на брачния договор (сиреч, след Страшния съд) ще бъде затворена завинаги. По израза на бл. Августин, „Царството Небесно: в него враг не ще влезе, нито приятел от него ще излезе“!
Но какво е това? Разбойници идат и ги допускат, митари и блудници дохождат — и те са приети, и за тях вратата е отворена! Защото Бог е всеправеден, абсолютно справедлив - милостив към милостивите, ала и наказващ грешните и неразкаялите се овреме, когато е можело да го сторят и да поправят стореното зло. Защото Христос прощава на всички каещи се, но каещи се истински и докрай, тоест не само вътрешно-душевно, но и с пълноценно покаяние — и чрез делата на своите добродетели, каквито е възможно да извършат само приживе. Да не пропуснем тази възможност, която всемилостивия Господ ни предоставя! Да не ни дава Бог да чуем и ние думите Му: „Отидете си от Мен! Не ви познавам“…
Богу нашему слава, сега, и винаги, и в идните векове! Амин.