19 март / 1 април 2018 г.

НЕДЕЛЯ ШЕСТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

ВХОД ГОСПОДЕН В ИЕРУСАЛИМ

(Цветница, Връбница)

Свв. мчци Хрисант и Дария; мчца Илария (Весела)

 

По: Синаксар; Свт. Амвросий Медиолански; Свт. Методий Патарски; Свт. Епифаний Кипрски; свт. Теофилакт Болгарский. Толкование Св. Писания … ; Свт. Игнатий Брянчанинов. Аскетическая проповедь; Свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года ...; Училище добродет. жизни; прот. Сергий В. Булгаков. Настольная книга священослужителя ... Ч. І; прот. Григорий Дебольский. Дни богослужения… (М.: 2014); Георгий Победоносцев. Господские празники

     „На жребя вседъ словомъ прострый небо: человеки взыскуяй разрешити безсловесiя (На жребче възсяда Сътворилият чрез словото Си небето, желаейки да освободи човеците от тяхната безсловесност“, тоест да освободи човечеството от скотоподобното състояние, в което то само изпадна). Така Синаксарът започва описанието на събитието, което честваме днес, в Неделя шеста от Великия пост - Царския Вход Господен в Иерусалим (Ден, наричан още Връбна/Връбница и Цветоносна/Цветница). Този стих обаче не просто описва честваното днес събитие - той разкрива и самата му същност. След възкресяването на Лазаря това е второто събитие, прославило Сина Божий, Богочовека Иисуса Христа през последното Му Пасхално поклонение. Това Му влизане в главния иудейски град не е било само пространствено преместване, но най-вече мистично стъпване върху пътеката на предсмъртни страдания, смърт и последвалото я тридневно Възкресение за спасението на падналия човешки род.

     Наричат това навлизане в Иерусалим Царски вход в пълно съответствие с пророчествата и Евангелието, където влизащият в Иерусалим Иисус Христос се нарича Цар. Това драговолно шествие на Господа се извършва сред подобаващо за царския триумф множество народ, който го слави велегласно, размахвайки палмови клонки, постила дрехите се пред Него и му се покланя с възгласи „Осанна Сину Давидову!“ и „Благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините“ (Мат. 21:9; Лк. 19:37–38). И в Иерусалимския храм Му се подчиняват и побягват от праведния Му гняв нечестиво пребиваващите там продавачи, купувачи и менячи, превърнали святото място от дом за молитва в разбойнишки вертеп. Пак тогава Той посреща голямо множество народ, търсещ от него помощ и изцеление (Мат. 21:12–14; Марк. 11:15–17; Лк. 19:45–46; Ин. 2:14–17). Това последно пътуване и навлизане на Иисуса Христа в царския град Иерусалим е белязано също и с прояви на Божествената Му власт и над природните закони — изцеление на множество хроми, слепи, прокажени. Всичко се подчинява и служи на Сина Божий — подчинение като на велик Цар на царете и Велик Архиерей. Но от евангелското повествование узнаваме също, че сред цялото това царствено тържество и въпреки триумфалната почит и прослава, с която народът посреща Спасителя, единствено книжниците, фарисеите и свещениците недоволстват, изпълнени със завист, страх за собствената си власт и злоба, та дори замислят как да погубят Иисуса от Назарет! (Мат.21:15–16; Марк. 11:8–10; Лк. 19:39)

     В същото време, както обръща внимание прот. Григорий Деболски, този вход при цялата му триумфалност е бил смирен и кротък. Самият Син Божий външно по нищо не се различавал от стичащия се към Иерусалим народ. Той не носел златотъкани одежди, не блестял с драгоценни накити, не бил заобиколен от бдителни телохранители, от тълпа високомерни велможи, величествени генерали, нито пък просто от ласкатели. При все това обаче при вида на кроткия и смирения Иисус от Назарет народът изведнъж се изпълнил с велико благоговеене и чувство на преклонение и веднага започнал велегласно да Го прославя, като Му оказвал наистина царски почести. В памет на това посрещане, когато народът чупел палмови клонки, размахвал ги и постилал с тях пътя пред яздещия ослицата Иисус иде и наименованието на този ден - Неделя Вайя, тоест Неделя на палмовите клонки. От древни времена на днешния празник е възприето храмовете да се украсяват с такива клонки и цветя, затова тази Неделя се нарича още Цветоносна или Цветница. Там, където не растат палми, вместо палмови клонки се използват върбови, защото у върбата преди всички други дървета поникват пъпки (оттук и другото название на празника у нас - Връбница). Застанали пред Господа с върбовите клонки в ръце, ние сякаш посрещаме невидимо влизащия Спасител и Го приветстваме като Цар, като Победител на ада и на смъртта, а върбовите клонки заедно със запалената свещ в ръцете ни символизират „знамето на победата”.

     Ала не за това влиза в Иерусалим като Цар-победител Иисус от Назарет - не за да даде на народа земни богатства и земна власт над земния свят, не за да възнагради по земен начин почелите Го (пак по земен начин) люде. Не! Нали е казано за какво ще дойде Месията: ето твоят Цар иде, за да те спаси. Да, това, с което иде да ни дари Синът Божий, е вечно спасение — стига да Го приемем с вяра. Този кротък Цар е готов да вземе под отеческата Си закрила и целия Иерусалим, и всичките му чеда; на самите иудеи Той е готов да дарува истинския мир. Ала какво вижда Той отсреща? Св. апостол и евангелист Лука повествува: „И като се приближи и видя града, заплака за него и рече: да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти...” (Лук. 19:41-42). За това ни разказва и Самият Христос в притчата за злонамерените лозари (Лк. 20:9–16). Затова и тогава говори за отхвърления от зидарите камък, комуто обаче предстои да стане глава на ъгъла (Лк. 20:17–18).

     На височайшата отеческа скръбна любов на Сина Божий иудейските светски и духовни водачи отвръщат с омраза и бързат да намерят начин да го погубят (Лк. 20:19–20). А и самия народ успяват да заблудят и сплашат до такава степен, че същите тези люде, които на днешния ден ликуват с възгласи „Осанна на Сина Давидов! Благословен е идещият в името Господне!” — да, същият този народ пет дена подир това, манипулиран от злонамерените си водачи, ще се гърчи в бясна омраза и неистови вопли, крещейки „Разпни го! Разпни го! Кръвта му да падне върху нашите глави и главите на децата ни!” …

     Но не правим ли и ние същото? — с горчивина се запитва свт. Теофан Затворник. Едва-що приели светите Христови Тайни, едва-що посрещнали Царя на Царете, Спасителя Иисус, още на излизане от храма сякаш мълниеносно забравяме всичко — и собственото си преклонение пред Него, и милостта Му, и Спасителната Му саможертва заради нас. И още преди дори да са минали четирите дни, делящи великия Вход Господен от Голготските страдания и смърт, ние вече Го замерваме с кресливи вопли - греховете ни: „Разпни Го! Разпни Го!” И всичко това става пред самите очи на Господа, и Той вижда всичко това! Какво стремглаво падение! Ала и безкрайно е Неговото дълготърпение... Слава долготерпению Твоему, Христе! Така приключва своята бележка за днешния ден светителят.

     И ето, както и в случая с чудото и тържеството на Божието всемогъщество при възкресяването на четиридневния Лазар, също и тук видът на едновременно величествен и кротко-смирен вход Господен в Иерусалим кара сатаната да подтикне иудейските водачи към още по-змийска завист и още по-люта ненавист към Иисуса от Назарет, към истинския Месия. Те все по-трескаво търсят начин да Го погубят. Като виждат и чуват, че и децата Го прославят с осанна, старейшините завистливо и злонамерено възнегодуват: Ето, съскат те, как така народът ще Го следва! До какво заслепяване може да падне затъналият в чудовищна гордост, завист, себелюбие, честолюбие, пък и сребролюбие човек, та да не види в Чудотвореца Сина Давидов своя Спасител, да не разпознае в царско-преславния и заедно с това прекроткия Иисус именно Христос, Сина на живия Бог, Спасителя на света! Да се отрече, да осъди и да убие Самия Бог! И даже да се гордее с богоубийството! …

     От най-ранните времена на християнството светата Христова Църква благоговейно почита свещеното предпасхално събитие, което честваме днес. Тя го причислява към дванайсетте Велики Господски празници. Самите свети Апостоли честват този ден с особена радост. А по-късно монасите-подвижници именно на този ден започват да се събират отново в своите обители, където съборно да посрещнат най-великия за всеки вярващ християнин Празник, Празника на празниците — след 40-дневното си уединение, безмълвие, и най-строг пост в пустинята, пещерите, сред скалите и горите. До наши дни са запазени и поученията на ранните свети Отци и Учители на Църквата — от II-III вв. насетне. Мнозина богоугодни подвижници, вдъхновени и водени от Светия Дух, съставят свещени песнопения, които влизат в безценната поетико-богословска съкровищница на светата Православна Църква, и на които се радваме духовно и в наши дни.

     Свт. Амвросий Медиолански (IV в.) в своето слово върху честваното днес събитие пояснява, че многото хора, дошли в този ден в Иерусалим, за да спазят Моисеевия закон за празнуването на Пасха, посрещали Господа с палмови клонки в ръце в знак, че признават Иисуса Христа за победител (защото по обичай именно на победители поднасяли венци от палмови клонки). Други пък отрязвали клонки от маслини, за да ги постилат пред нозете на възседналия безсловесно животно Бог-Слово. Именно маслиненото дърво, от чиито плодове добивали елей, символизира милосърдие. С елей успокоявали раните, та и самата дума елей означава: от ст.-гр. 'έλαιον — успокоение, утешение, оттам и милост, помилуване, и ἐλεεινός — състрадателен; затова християните и възнасят към Бога многократно и всекидневно молението Κύριε ἐλέησον, Domine misirere, Господи помилуй! Палмовото дърво пък сочи правилния път — то е устремено право нагоре, сякаш да ни подскаже, че дните на скръбта наближават своята кулминация и горе ни очаква истинското Отечество, нашият Небесен Отец, нашият Създател и нашият Спасител. Затова и венценосният Псалмопевец казва, че праведникът ще процъфти като палма (Пс. 91:13). Затова, призовава свт. Амвросий, взели в ръцете си маслинени клонки, нека покажем също и дела на милосърдието; да вземем и палмови клонки, за да покажем, че не земни блага и утешения искаме като награда за своето милосърдие, а радостта на своето Отечество — Небесното с неговите Небесни блага!”

     Светата Църква обяснява, че зелените клонки и свещи, които държим още от сутрешното богослужение на днешния празник, означават победа над смъртта, пътен показател към идното възкресение — първо на самия Иисус Христос, а след Него и чрез Него на всички хора. Свт. Амвросий обръща внимание и върху самия ден, в който Господ влиза в Иерусалим. Това е десетият ден от месеца, когато се избирал пасхалният агнец, който израилтяните заколвали на 14-тия ден. Следователно, пише той, Христос се явява като истинският Агнец, Който драговолно се предава за жертва, Която да бъде принесена в предстоящия петъчен ден. Затова светата Църква нарежда и ние, подобно на ликуващия народ, да нарежем зелени клонки, да постелем с тях и с одеждите си пътя на Идещия в името Господне — разбира се, не просто като външна украса, а най-вече вътрешно, духовно да сторим това.

     Днешната пък ослица означава всяка праведна душа - тя е предназначена да пренесе Господа в Иерусалим и това наистина става, ако пребъдващият в душите ни Господ успее да ги отвърне от всичко земно, да разпали в тях огнище на любовта към Небесното Отечество. Какво ще рече духовно да постелем одеждите си в нозете на Господа? Това ще рече да усмирим телата си чрез въздържание и лишения (св. Пост). От кои духовни дървета да накъсаме вечно зелените клонки за посрещането на Иисуса? Авраам, Иосиф, Давид и всички праведници са именно плодоносните дървета на Църквата Божия. Затова научете се от Авраам на безвъпросно послушание, от Иосиф — на непоклатно целомъдрие, от Давид — на покаяние и кротко смирение и така, с тези духовни клонки като със знамена на духовна победа чрез добродетелния си живот ще побеждаваме дявола. Ала онзи, който с дървесни клонки в ръцете си се оставя във властта на дявола, нищо не ще постигне, колкото и да ги размахва...”

     В своята Беседа върху честваното днес божествено събитие свт. Епифаний Кипърски (III в.) се обръща към своите ученици с такъв въпрос: „Защо Христос, който до този ден е ходил все пеша, днес възсяда животно? За да покаже, че му предстои да се възнесе на кръста и така да се прослави. <…> Какво означават богославящите деца? Несъмнено, целият Църковен народ, Христовото поколение. Кои са техните майки? Тяхната майка е кръщелната купел, чрез която вярващите се възраждат. Маслинените клонки са милосърдните души, а палмовите клонки са душите на праведниците и символизират победа и свобода от ада. Пътят са пътеките на добродетелите. Светилището е Царството Небесно, от което Христос изпъжда недостойните. ... Ето как трябва да разглеждаме този празник — като тайнство, което Господ извършва заради нашето спасение. Освен това, добавя свт. Методий Патарски, върбовите клонки предизобразяват и Кръста Господен, и с това изразяваме готовността си да състрадаме с Христа. Ослицата има духовното значение на израилския народ, а малкото осле, дотогава не носело ярем — езическите народи, върху които Господ също е пожелал да възложи благото Си и леко бреме.

     Свт. Игнатий Брянчанинов също подчертава: Господ въвежда учениците си в Иерусалим — в лоното на Своята света Църква, във вечния и неръкотворен град Божий, в града на спасението и блаженството. Отхвърлените иудеи също присъстват на събитието. С устата си те се провикват: Цар Израилев, а в душата си, в този свой вътрешен Синедрион, вече са взели решение да Го убият. А жребя осле означава всеки човек, който се води от безсловесните си пожелания, който е лишен от духовна свобода, който е вързан с пристрастията си и плътски навици. И ето, Христовото учение освобождава ослето от свързващите го въжета, т. е. освобождава душите ни от ярема на плътската ни греховна воля. Понеслата Господа душа я приветства Самият Дух Светий. Вместо отхвърлените плътски земни радости Той й предлага духовна, нетленна, вечна радост. Господ шества в тези блажени човешки души, които са положили в краката Му и са пожертвали заради Него плътските си свойства и привързаности. Върху такива души шества Царят, влизайки в светия град Божий и въвеждайки там със Себе Си души святи и ревностни!

     Тези многостранни и предълбоки смисли на всеки аспект от днешния празник сякаш отдавна са забравени, затрупани от греховните сажди на потъналия в зло свят, потискани от безбройните ни земни грижи и страсти. Ала значи ли това, че трябва да изпадаме в униние, да се откажем да се радваме в този ден? Или пък обратно - високомерно да презрем затъналите в житейски грижи и суеверия, обсебени от злонравие и заблудени от антихристовците хора? Оберпрокурорът на Светейшия Синод в Русия, възпитателят на двама бъдещи императори, близък на Ф. Достоевский и сам вдъхновен православен писател, К. П. Победоносцев на младини е писал: „При вида на мятащата се тълпа строгият моралист, суровият проповедник може да запита: има ли някой сред това множество, който да е съхранил у себе си свещен спомен за този празник, който пази навика да освещава с живота си и с делата си този Господен ден? Риторичен въпрос е този! Защото пред него можем само да немеем. Ала на днешния ден Църквата и не изисква да отговаряме на този въпрос. Днес, в деня на Своя празник, Господ закрива черната бездна, в която е страшно да надзърне грешният човек; днес Той полага върху й печата на Своята благодат. Децата се радват. Нека всеки си спомни — като дете, знаел ли е той на какво се е радвал, когато просто му е било радостно? Но тази детска радост е останала като основа на всяка по-сетнешна радост в живота на човека; тя е отправна точка, първата брънка от веригата на всички празници в живота му. В детската душа празничната радост посява зърното на благодатта... Днес празникът отваря дверите на Храма за всички ни; и в този Храм свети „тихата светлина на светата слава на Небесния Отец“. На едного тя свети по-ярко, на другиго по-слабо; един тази светлина ще освети още на храмовия праг; друг пък може да осияе в самия храм, а на друг ще блесне на изхода. Ще мине време, храмовите двери ще се затворят, но в душата ще остане сладостта от блаженото съзерцание. И ето ни — стоим пред дверите, хлопаме и зовем с грешните си души: „Отвори, Господи!“ ... У всеки се съхранява в душата детски спомен и ключовете към детската памет не са окончателно изгубени. Радостното очакване на всеобщото възкресение от днес започва да проблясва за всеки вярващ християнин. Днес всеки се осиява от радостта на всеобщото възкресение. ... Затова нека всеки носи своята върбова клонка, нека всеки се присъедини и последва ликуващия народ, пък дори и сам да не осъзнава напълно на какво той се радва заедно с народа; всекиму Господ е отредил свое време за радостно осияване и божествено спасение. [Неуморно да Му се молим да не ни оставя да го пропуснем това наше време.] Господ е дошъл да потърси и да спаси погиващите! Нека се радваме, без да ни смущава това, че всеки се радва по своему! Бог знае с каква радост да дарява всекиго.

     И днес, както винаги, се убеждаваме, че в Светото Писание няма нито едно събитие, нито една дума дори, която да не е пребогата с непресъхващи дълбини от божествен смисъл. Това и не може да бъде другояче, защото самият му произход е божествен. Ето, в сутрешното свето Евангелие, което прозвуча на всенощното бдение, има такъв момент, пряко свързан с днешния празник. Непосредствено преди да встъпи в Иерусалим, Господ изпраща Свои двама ученици до близкото село, като им обяснява къде да намерят там „вързани ослица и осле с нея“, които да докарат при Него. А също им казва: „…ако някой ви рече нещо, ще кажете, че те са потребни Господу…“ (Мат. 21:1–3). Да, дори и безсловесните скотове могат да се окажат потребни Господу, а и мъртвите камъни могат да станат гръмогласни свидетели на славата Му (Лука. 19:40), или пък, както е речено от боговдъхновените пророци, дори и камъните могат да нарушат безмълвието си: „камъните от стените могат да завикат“… (Авакум. 2:11). Нали всекидневно се възсъединяваме чрез богослужебните и домашните си молитви с всичко, що хвали Господа, било то дишащо или недишащо — по словото на божествения Псалмопевец, — с небе и земя, с ангели и звезди, луна, планини, гори, птици, и зверове, всичко! (Пс. 148–150)!

     И в богослужението на днешния празник, в неговите текстове, молебствия, химни, стихири и канони виждаме как боговдъхновените химнописци са прозрели същинската значимост и на безсловесното за прославата на Бога-Слово. Освен цитирания богослужебен текст в началото на това празнично четиво, в началния стих от Синаксара, но също и на много други места в богослужебния текст, можем да открием това. Така,например в един от тропарите на песен 8 се казва: „кроткий и спасаяй, праведный Избавитель наш, прииде на жребяти, конское свирепство убити врагов, не вопиющих: благословите вся дела Господня Господа“ („кроткият и спасяващият наш праведен Избавител, дойде на осле, за да унищожи „конската свирепост“ [т. е. животинските страсти] на враговете [т. е. на бесовете и подвластните им], които отказват да възпеят: всички Божии дела да благословят Господа!“).

     Бл. Теофилакт Български, архиеп. Охридски (XI–XII в.) така тълкува смисъла на този момент от събитието — аспект, наистина никак не случаен: „С това, казва светителят, че Господ възсяда ослето, Той цели две неща едновременно: първо, за да изпълни пророчеството, гласящо: ето, твоят цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (Зах. 9:9); и второ ,,за да ни позволи чрез този образ да разберем, че Той ще покори нов, неочистен и необуздан народ - езичниците. Като съдим по разстоянието на пътя, Господ очевидно не се е нуждаел от дълъг превоз, значи и от подяремното осле… Но това [че Той пожелава да влезе в града именно възседнал подяремни скотове] Той изпълва с таинствен смисъл… <…> Ослето е било вързано, имало е много стопани, но Христовите пратеници, тоест апостолите, го развързват [т. е. освобождават го от ярема, от игото]…“ и го отвеждат при Иисуса. Сиреч, Господ изпраща учениците Си да освободят подяремните, които не познават светлината на Неговото Слово, защото са оплетени в много житейски мрежи и обременени с много греховни тежести; и от роби на много господари и идоли Христовите пратеници, апостолите ги превръщат в почитатели на единия Господ Иисус и Неговия Небесен Отец. <…> Ослето го довеждат от някакво „селище“, за да стане ясно, че езическият народ тънел в голямо нехайство и невежество, защото никога не се е подчинявал нито на някакъв закон (подобно на иудеите, които се подчинявали на Моисеевото учение), нито на пророците. Бил е прочее именно като осле необуздан. <…> Ако ли пък, както казва друг евангелист (Мат. 21:15), дори и децата възхваляваха Сина Давидов с „Осана!“, то и тях можем да приемем като символ на все същия нов народ, който като повярва в явилия си от Давидовото семе Иисус, прославя Бога … Постилането пък на дрехите изглежда да означава, че достойните да възпяват Иисуса, като събличат от себе си ветхия човек, го полагат пред Него и така Му се подчиняват, та да може Той, като стъпи върху му [т. е. върху ветхия човек], да го освети, та и плътта да не може да се противи срещу духа, така че и самите човеци, възпяващи Иисуса, да могат да кажат: „Покори се на Господа и Нему се надявай“ (Пс. 36:7).

     Такова тълкуване поначало е присъщо на светите отци на Христовата Църква. Споменатият по-рано свт. Епифаний Кипърски, например, открива също и един друг аспект в многозначния символ на ослицата: „Какво може да означава тук ослицата? Несъмнено синагогата, чийто живот станал твърде обременен и чийто хребет /хребет на църковнослав. значи гръбнак/ предстояло да бъде превит, подчинен и обуздан от Христа. А какво може да означава ослето? Това е необузданият езически народ, който никой не можел да възседне — нито законът, нито страхът [от Бога], ни Ангел, ни пророк, ни Писанието; само Бог Слово ... е могъл да го освободи от тази му безсловесност, само Той е могъл да ни направи Богослови [или знаещи за Бога, познаващи Бога]. ... Какво означава това, че децата постилали одеждите си пред Влизащия в Иерусалим? Това означава събличане на ветхозаветния човек, оголване и опустяване на синагогата“. [И защо именно деца? Освен че както е рекъл Пророкът, „из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала, за да засрамиш Твоите врагове, та да направиш да млъкне враг и мъстител“ (Пс. 8:3); освен че на децата е Божието Царство, и „който не приеме Царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Мат. 19:13–15; Марк. 10:13–15), но също и защото очевидно именно децата са носители на бъдещето на всеки народ].

    Прочее, „празникът Господен осиява цялата Вселена и свети на всеки, който устремява [нека дори и все още неосъзнато] душата си към добро и към спасение, който достойно Го почита. Затова нека в този ден, сътворен от Господ за всички, да се възрадваме и възвеселим съборно с цялото творение — пред Твореца!”

Богу нашему слава сега и всякога и в бъдещата вечност! Амин.