05 март / 18 март 2018 г.

НЕДЕЛЯ IV от ВЕЛИКИЯ ПОСТ
Преп. Иоан Лествичник, игумен Синайски
Мчк Конон Исаврийски (III в.)

Мчк Иоан Български (+ 1784)

По: Синаксар; преп. Иоан Лествичник. Лествица или Стълба но духовното възхождане (Жития и Подвижнически слова) (С.-: 1982); свт. Афанасий Велики. Из бесед на Евангелие от Матфея <https://azbyka.ru/otechnik/> ; свт. Теофан Затворник. О покаянiи … и Мысли на каждый день года; прот. Георгий Дьяченко. Полный годичный круг … м. Март. Кн. 10. Поуч. 8 <https://azbyka.ru/otechnik/ > ; митр. Макарий (Булгаков). „Слово на Нед. 4. Великого поста (1858)“– Слова и речи. Слово 22 <https://azbyka.ru/otechnik/> ; прп. Иустин Челийски (Попович). Толкование на 1Иоанн (М.: Подв. Св.-Троиц. Лавры, 1999); „Преп. Иоанн Лествичник“.– Православноя энциклопедия <http://www.pravenc.ru/text/471351.html>

     През изминалата седмица от Великия пост, последвала Неделя Кръстопоклонна, ние преполовихме попрището на светия предпасхален подвиг. По примера на неизречимо смирилия се чрез позорната и мъчителна кръстна смърт Спасител, Божия Син Иисус Христос, в самото средище на великопостния път светата Църква настойчиво ни предупреждава да внимаваме да не помрачим достигнатия с Божия помощ духовен напредък, по-голям или по-малък, като го припишем изцяло на себе си и раздуем неговите размери, за да ни предпази от фарисейския грях. За това ни говорят и светите отци още от древни времени. В IV век свт. Амвросий Медиолански в словото си на Средопост казва: „Да благодарим, братя, на Божественото Милосърдие за това, че [Бог] ни е допуснал до средата на светата Четиридесетница! … Такива нека се възрадват!“ Онези пък, които „през изминалата половина от поста нито са постили всекидневно, нито са вършили делата на милосърдието, нито са бързали за молитва, пък и когато са се молили, вършили са това без сърдечно съкрушение“ не бива да се отчайват, защото и към тях любещата Майка-Църква проявява същинско християнско милосърдие. На тях тя предлага смирено покаяние и постепенно духовно усъвършенстване - изкачване със сърдечни ридания, но и с надежда в Христовата любов и милосърдие, по стъпалата на духовното усъвършенстване към Небесното царство.

     Затова на днешния неделен ден светата Майка-Църква чрез евангелското повествование за необходимостта от поста и молитвата, чрез припомняне на новозаветните заповеди-блаженства, както и чрез всички богослужебни песнопения и четения иска да ни каже: всеки, който съгрешава, се уподобява на човек, пленен от безпощадни и алчни разбойници - греховете, които люто уязвяват и накрая умъртвяват душите ни. И същевременно ни напомня, че Спасителят Иисус Христос, Синът Божий, е дошъл тъкмо за да спаси човеците от разбойническия плен, от игото на греха. Затова трябва не да униваме, да губим надежда и да се отказваме от спасение, но да вперим с беззаветна синовна любов погледа си в Христа Спасителя, да се вкопчим в хитона Му и да Го следваме, без да се озъртаме и без да се домогваме кое, как, що… Помощ от Господа за безвъпросна синовна вяра — това трябва да изпросваме от Него, подобно на бащата на бесноватия младеж от четения днес евангелски текст (Мк. 9:24). Тогава и Господ ще направи така, че всяко наше иго за нас ще стане благо, и всяко наше бреме — леко (Мат. 11:29). По този повод свт. Атанасий Велики припомня, че не случайно Светото Писание уподобява греховете с тежки „късове олово“ (Зах. 5:5–7), а и това, че който не се освободи от такъв товар, ще потъне в ада; та затова, казва светителят, „който носи плътско бреме и плътски похоти, той е обзет от греха — такива нямат свободата да издигат очите си към небето“. Само Христовото бреме е леко — за вярващите в Него, обикналите Го и последвалите Го.

     Тъкмо за да ни ободри и укрепи строго постилите през първата половина на светата Четиридесетница, но също и да вразуми и обнадежди не тъй усърдните, да ги предпази от униние и да ги подтикне към по-усърдно подвизаване през останалата половина от поста, светата Майка-Църква в Неделя трета от Великия пост, в самото преддверие на Средопоста, ни предлага за поклонение светия Кръст Господен. Предлага ни го като висш и съвършен образ на кръстния подвиг — подвига на пълно и драговолно себеотричане на Божия Син от любов към творението заради неговото спасение чрез възсъединяване с Твореца. В Неделя четвърта от Великия пост със същата крайна цел тя ни припомня изречената от Спасителя необходимост от пост и молитва. Днес ни се предлага един образ, който да ни бъде пример за подражание - образа на игумена на Синайската св. обител от VI-VII в. (тогава „Неопалима Купина“, а по-сетне „Св. вмчца Екатерина“) преп. Иоан Синаит, наричан Схоласт (учен, оратор), а най-вече Климакус (изкачващ се, стигащ до върха) или Лествичник. Така светата Църква сякаш обгражда Средопоста с два образа, с два образеца, два примера на драговолно себеотричане и поемане на кръста: абсолютната Божествена саможертва чрез Христовите страдания и смърт, която победи смъртта и ни отвори небесните двери на Царството Божие, от една страна, а от друга - образа на постепенното, стъпка по стъпка, възхождане към духовното съвършенство чрез загърбване на злото в света и борба със страстите. Чрез първия Божествен образ на себеотричане, чрез саможертвата на възприелия човешка плът Син Божий, Църквата ни зове всеки да поеме кръста си и да Го последва — без това няма спасение. Чрез втория образ тя ни показва и начина, по който човек може и трябва да се отрече от себе си в името на Христа, и да върви с кръста си нагоре по стъпалата на усъвършенстването към Царството Небесно, Новия Иерусалим.

     Защо все пак светата Църква решава да посвети втората от тези две средопостни Недели от светата Четиридесетница тъкмо на преп. Иоан Синаит, чиято памет се чества отделно и в деня на неговата блажена кончина на 30 март по светоотеческия църковен календар? Още повече, както е известно, преп. Иоан Лествичник поне външно не се отличавал нито с престрого постничество, нито с някакъв забележимо суров телесен аскетизъм? Отговор на този въпрос намираме у свт. Теофан Затворник в първото му Слово на Неделя IV от Великия пост: „Да не би някой, който се е потрудил донякъде в доброто, като е извършил подвиг или е прекарал известно време в строг духовен живот, да помисли, че вече е … напреднал много по пътя на съвършенството, всекиму от нас днес се напомня и за св. Иоан Лествичник, та като си спомняме за него, да си представим мислено и неговата Лествица, и като измерим с нея собствените си старания, да определим, докъде наистина сме стигнали и колко ни предстои да изминем.” А в тропара на празника светата Църква ни напомня, че честваният днес преп. Иоан Лествичник, който първоначално бил във всичко подобен (или „подобострастен“) на всеки човек, „с пост, бдение и молитва станал и в тяло като ангел". Празничният кондак пък насочва нашето внимание към непреходното дело на земното му подвижничество — богодухновената му творба, наречена Лествица (тоест Стълбица), която съдържа „вечноцъфтящи плодове“ — поучения, с които премъдрият синайски подвижник услажда сърцата на всеки, който с вяра го почита и с внимание вкусва от тях. Да, такова вечноцъфтящо и плодоносящо духовно дърво е тая Стълбица за душите, желаещи да се освободят от бремето на страстите, да се възкачват от преходните земни благини към небесната слава, пребъдваща во веки.

     Външно животът на Божия угодник Иоан, родом от Сирия и живял в VI век, не е изпъстрен с разнообразни, шумни и впечатляващи външни събития. След неколцината години на усърдни молитвени и телесни трудове в името Христово и на борба със страстите, този тогава още съвсем млад подвижник приема ангелския монашески чин, след което в продължение на четири десетилетия живее както и подобава на един истински земен ангел, — в непрестанен телесен труд, живо съединен с труд духовен, молитвен и богосъзерцателен. Преп. Иоан бил преимуществено проповедник (затова едни са го наричали още и Схоластик, други Ритор, сиреч учен оратор) и изпълнител на духовната вътрешна дейност. Християнско-нравственото усъвършенстване на човека — в това виждал той целта на християнския живот. Що се отнася до телесни подвизи, преп. Иоан се придържал към мъдрата умереност - постел неизменно, но винаги толкова, колкото било нужно да удържа напора на плътските страсти и похоти. Той сам споделя, изпълнен с дълбоко смирение, че нито в постене преуспявал, нито в бодърстване, нито се просвал върху гола земя, но се смирявал — и Господ го спасявал. Това, разбира се, съвсем не значи, че преподобният подценявал значението на поста и самоограниченията. Опазил ни Бог дори да си помислим такова нещо! Всички предписвани от Църквата пости той спазвал, но свръх мяра нищо не си самоналагал. Защото в поста и в другите форми на телесното самопритеснение виждал най-вече не самоцел, а средство в главното дело на християнина — в борбата със страстите за придобиване на кротко смиреномъдрие и любомъдрие, на Христовата любов и милосърдие. Все неща, които не са постижими без постоянно молитвено преклонение пред Господа и без Негова помощ.

     По свидетелство на единия от житиеписателите му (също и според Чети-Минеи), макар и преп. Иоан да не ограничавал по свое собствено усмотрение храната си дори и през светата Четиридесетница (за да се предпази от коварно дебнещото възгордяване!) и ядял всичко, което предписвал монастирският устав; но от всичко това хапвал в такова ограничено количество, сякаш само да го вкуси - при това съвсем не лакомо, а с явна неохота и без никакво услаждане. За да може да упражнява дарения му от Господа пребогат и предълбок ум, той не се отдавал и на строг бденен подвиг, но спал толкова, колкото му било необходимо да изпълнява послушанието си пред Бога и братята. „Затова пък, повествува днешният Синаксар, от всяка страст, той решително се въздържал, и на всяка страст той заповядвал: Млъкни! Онемей! Покаянието му било придружено от дълбоко сърдечно съкрушение и [вътрешни] сълзи, с отречение от всичко земно, най-много от собствената си воля, която той изцяло предал в Божиите ръце чрез свято послушание.

     В отношенията си с хората преп. Иоан никога не бил навъсен – напротив, бил доста общителен, винаги приветливо весел. Обичал да участва в назидателни беседи, да се задълбочава в Словото Божие и в светоотеческите поучения – дори  почнали да го наричат „нов Моисей“ заради голямата полза, която неговото богомъдрие носело на братята, а и на външните люде. Поради порасналата му известност и привлекателност (мнозина идвали за съвет и поучение при него) някои братя му завидели и го обвинили в празнословие и тщеславие. Той пък не се обидил, не се втурнал да се самооправдава и да отвръща на обиди, не възроптал пред Господа, но приел клеветата с голяма радост, дори разбрал, че чрез нея Господ го призовава към още един подвиг - към тъй възлюбеното от него безмълвие. В него той и потънал с преголяма радост и пак с възхвала на Бога. След време обаче братята разбрали колко много им липсват боговдухновените му слова и наставления, цялата огромна духовна помощ на преподобния. Те горчиво се разкаяли за злостореното от тях, и почнали да го молят за прошка и връщане при тях. Това той също възприел като Божия воля, та даже накрая склонил на увещанията да заеме игуменско място. Сетне обаче се отказал от тази длъжност и пак си възвърнал усамотения живот насаме с Бога.

     Като възхождал по стъпалата на духовните съвършенства, преп. Иоан оставил боговдъхновени наставления, които наистина са като неизтощимо благоуханни духовни цветове на вечното дърво на Богопознанието. Защото още приживе Бог му посочил стъпалата нагоре към Рая, като го дарил и с прозорливост, и със способност да изцелява всякакви недъзи — и телесни, и душевни. Сред множеството случаи особено показателен е един, когато по молитвите на преподобния Бог изцелява един брат, люто притесняван от зли нападения на блудния бяс. При това този зъл и упорит бяс напуснал страдащия начаса, щом преп. Иоан се помолил, докато самият брат така и не успял нищо в борбата си срещу тази пагубна напаст, въпреки всичките си усилия и старания преди това. Още дълго време след блажената кончина на преподобния на 80 (по др. източници на 70) годишна възраст братята показвали на гостите едно скришно място - тясната пещера в подножието на Синайската планина, която той си бил избрал извън монастирските стени, на разстояние достатъчно, за да не бъдат чути неговите покайни ридания пред Господа.

     Къде точно почиват светите останки на достославния Синайски подвижник Иоан, това и днес не е известно. Явно по този начин Господ благоволява да съхрани и след земната му кончина онова смирено пребъдване на преподобния, което му е било винаги тъй присъщо. Пребиваване в битие, тъй възлюбено от преподобния, който приживе винаги бягал от всякаква земни почести, слава и преклонение.

     Едно от по-древните свидетелства за живота на преподобния Иоан от Синай съдържа важно предварително пояснение, вероятно дело на някой негов анонимен ученик: „На всички, които бързат да впишат имената си в небесната книга на живота, тази книга тук сочи един превъзходен път. Ако напредваме по този път, ще се убедим, че тя безпогрешно ръководи тези, които следват нейните указания, запазва ги неуязвени от всякакви препъвания, и ни показва укрепена стълбица възхождаща от земното към „святая святих“, на върха на която се възцарява Бог на любовта. Предполагам, че тази лествица [съединила земята с небето] е видял противоборникът на страстите Иаков в пустинята (Бит. 28:12–16). <…> Преподобният наш отец е разсъдил премъдро, като ни представил възхождането [по тази стълба] съобразно възрастта по плът на Господа. Защото в съответствие с трийсетата годишнина от Господнето съвършенолетие [по плът] провидчески изобразил стълбица, съставена от трийсет стъпала на духовното съвършенство, по чиито стъпала ако се изкачим до пълнотата на [земната] възраст на Господа, ще ставаме все по-непоклатни и склонни към падение [макар и възможността подвизаващият се по тази стълба да падне от нея да не е изключена, защото колкото по-нагоре той се изкачва, толкова по-многобройни и зли стават нападенията на враговете на спасението и неговите слуги страстите-демони, както често изобразяват иконописците].…“

     Тук, като се говори за възраст, иде реч, разбира се, за възраст духовна. Самото пък житие на преп. Иоан Лествичник, както вярно отбелязва същият древен житиеписец, най-неоспоримо ни доказва верността на неговото учение. „Този блажен Иоан, пише неговият близък съратник в подвизите монах Даниил от Раитската св. обител, когато навършил 16 години от телесната си възраст — по съвършенството на ума си той още тогава бил подобен на хилядолетник, — принесъл на Великия Архиерей непорочна и драговолна жертва — самия себе си. Тялото си възнесъл на Синайската планина, а душата — на планина Небесна; видимо се изкачил на планината [Синай], той приближил [душата си] към небесната висота, съзерцавайки с ума си невидимия Бог. Отстранил се от света, той от самото начало възлюбил украсената със смирение кротост, като началница на „мисловните чеда" [тоест на добрите наклонности, според тълкуването на преп. Илия Критски] и учителка на добродетелите. Отсякъл своеволието и гордостта, той възприел благолепно смиреномъдрие. Още с встъпването си по монашеския път, след внимателно разсъждение прогонил от себе си коварните измамници — себеугаждането и самонадеяността. Склонил смирено глава, той се поверил на опитен духовен наставник [по свидетелство на друг синайски монах това бил авва Мартирий,], желаейки под негово ръководство безопасно да премине опасната бездна на страстите. Отрекъл се от светския живот, той се държал с другите монаси като малолетно дете безсловесно, като че душата му била съвсем неразумна и лишена от воля и други свойства, присъщи на всяка душа. А най-удивителното е било това, че при своята обширна ученост Иоан оставал смирен монах, възлюбил небесната простота и в своето богоугодно смирение не се превъзнасял с любомъдрие. По всеобщо признание, четем от друг източник, на Синай се появил „втори“ или „нов“ Моисей, който стигнал до „горния Иерусалим“, докато „първият“, „старият“ пък се лишил от „долния“.

     Съвременникът на свт. Теофан Затворник, авторитетен специалист по православно-догматично богословие и по църковна история акад. Макарий (Булгаков), митр. Московски и Коломенски, в словото си на днешната Неделя (1858 г.), казва: „В това съчинение, което също ни предлага светата Църква през Великопостната Четиридесетница, той подробно описва целия път на възхождане на човешката душа към Бога … Първите стъпала са, така да се каже, предварителните подвизи на човека, пожелал да се доближи и съедини с Бога. Следват подвизи, чрез които малко по малко християнинът съблича от себе си „ветхия човек, който съответства на предишния му живот и който изтлява в прелъстителни похоти“, очиства се от „всяка сквернота на плътта и на духа“ (Ефес. 4:22; 2 Кор. 7:1) и изкоренява у себе си всичко греховно. Накрая, вече на висшите стъпала, се разполагат подвизи, чрез които християнинът облича новия човек и достига състояние „на пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13). Виждаме, че всички тези подвизи се извършват не иначе, освен чрез непрестанна битка с дявола и неговите слуги, поднебесните духове на злобата. Затова християнинът е длъжен да бъде винаги въоръжен с нужните оръжия — с пост и молитва.

     Степените или стъпалата, по които преподобният се изкачил до този Нов Иерусалим, значи и до върха на съвършенството, в най-общи черти са от три вида: 1) отвръщане от света с всичките му цели и упования, 2) безусловно послушание спрямо духовния си наставник, и 3) безмълвие. На тези пък, които биха възразили, че тези стъпала са типично монашески, и то отшелнически, а за миряните (още повече пък съвременните, тоест хилядолетие и половина по-късно) са неприложими, у свт. Теофан Затворник намираме подобаващ отговор: „Можем да преминем трите степени по съвсем същия начин, по който ги преминал св. Иоан. Но можем да ги преминем така, както е възможно това да стане в света и в съжителство с миряни и помежду им; макар и в друга форма, но в същата сила.… Това, което за преп. Иоан е напускане на света (уединяване в св. Синайска обител), за нас е напускане на греховния живот и обръщане на ума и сърцето към богоугаждане: защото светът е символ на греховния живот, а монастирът – символ на живот добродетелен. Който напуска греха и желае да заживее свято, той прави същото като онзи, който напуска света и постъпва в монастир.

     В какво по-нататък се състои послушанието в житейския ни бит? В изпълнението на изискванията, които се предявяват към начина на живот на всеки от нас като членове на семейството, на обществото и на Църквата. Върши всичко, що гласят изискванията и ще бъдеш добър послушник. Слуга ли си, изпълнявай задълженията си на слуга. Родител ли си, изпълнявай родителските си задължения. Син ли си, изпълнявай заповедите на синовството. Съдия ли си – следвай заповедите на правосъдието. Търговец ли си — търгувай както е заповядано. Ако гражданското устройство изисква нещо, спазвай изискванията. И всичко което светата Църква ти разпорежда — от най-малкото до най-голямото, — спазвай! [Всеки монах има свой наставник — неговият старец.] А кои са нашите духовни ръководители? Това са нашите църковни пастири. Питай ги и постъпвай според техните указания. Те ще ти налагат не своята воля, а ще ти предават заповедите на Евангелието и наредбите на светата Божия Църква.”

     „Как обаче да подражаваме на св. Иоан в безмълвие?” - пита светителят. И отговаря: „Ето как! Външното безмълвие (пребиваване в самота, далеч от всичко) не е по нашите сили и сред житейския бит е нещо само случайно и временно. Ала вътрешното (съсредоточаване в сърцето си, във вътрешната килийка — винаги пред лицето на Всевишния и пазене на ума от всякакви помисли) е в наши ръце. „У дома ли сте или на път, на работа или в храма, напрегнато внимавайте да не се разсейвате в сърцето си, не отклонявайте вътрешното си зрение от богосъзерцанието! И ще пребъдвате в уединение и безмълвие. Усилията да вършим добро и да следваме Божиите заповеди изкореняват страстите и греховните навици на [падналото ни] естество. … Това е началото на вътрешното безмълвие, което е възможно и сред семейния бит.”

     Ето, казва пак митрополит Макарий за Синайския подвижник Иоан, пред нас е образът не на въчовечения Син Божий, а на човек, напълно нам подобен по своите страсти („подобострастен“). Този човек почти цели четири десетилетия е живял в пост и молитва, а нима ние ще се откажем да се подвизаваме като него поне през четири десетки дни! Недейте казва: е, той е бил инок. Но нима не сме длъжни всички да живеем в подвизи, особено когато се каем? Нима не сме длъжни всички да се откажем от греховното плътоугаждане на света, та да можем да служим на Господа. Недейте изтъква, че Иоановата Лествица е писана най-вече за иноци! Да, за тях е писал той, но книгата съдържа прекрасни наставления и за миряни. Затова именно светата Църква ни препоръчва благоговейно да я четем, поне през тази Четиридесетница.“

    За самия преп. Иоан знаем как веднъж при него дошли за съвет и благословение хора, които инак не се замисляли много върху спасението на душите си. Своята порочност те искали да извинят с това, че като живеели не в монастир, а в света, били сковани от всякакви задължения и светски дейности — служебни, семейни и пр. А той не ги сгълчал, ала и не оправдал тяхното нерадение към духовното, но кротко и с любов ги наставил така: „Вършете такива добри дела, каквито имате възможност да вършите: недейте злослови никого и никого не клеветете, никого не ощетявайте, пред никого не се превъзнасяйте, не изпитвайте към никого ненавист, не се откланяйте от църковните събрания, на бедните състрадавайте, никого не съблазнявайте, към чужда жена не пристъпвайте и съхранявайте съпружеската вярност. Ако така постъпвате, то няма да сте далече от Небесното Царство“.

    Днес, също както преди столетия и преди хилядолетия, изобщо след първото грехопадение насетне, „целия свят лежи в злото“ (1 Ин. 5:19). Затова и днес борбата със злото изисква отхвърляне на света, но трябва веднага да се добави и подчертае едно уточнение, за което животът и учението на преп. Иоан Лествичник дава велик пример, като никога актуален и в наши дни. Вече в ХХ век наш достославен съвременик, големият православен изповедник и мислител, историк, богослов и поет преп. Иустин (Попович) подчертава: като говорим за злото в света, реч иде не за света, като Божие творение, а за онова състояние, в което го превръщат хора грехолюбиви и богоборци. Да, пише той, „целият свят е потопен в злото, разкъсва се от злото, низвергнат е в злото и е унизен от него. И този свят се състои от хора, които с удоволствие вършат грехове и се отдават на пороци. … Ангелският подвиг на християнина е в следното: независимо от това, че живеят в този свят, който целият в лежи в злото, който целият се намира в ада, християните побеждават злото в целия свят и не се оставят то и тях да ги превърне в зли, сатанински люде на света.“ И още нещо: злото изнурява Божието творение и този свят, който лежи в злото, е всъщност тежко болен. Божиите чеда — с Божия помощ — са призовани да допринасят за освобождаването на света от злото и греха, да освободят света от това негово иго.

    Уместно е накрая да се припомнят думите на свт. Теофан Затворник, записани в Неделя четвърта от Великия пост: пътят е очертан, посочени са стъпалата му и това е път нагоре, това е стълбата към Бога. „Трябва, казва светителят, с усилия и Божия помощ да продължим в същата посока! … Вижте този съвършен образец [преп. Иоан и неговата велика Лествица]. Туй, що досега сме постигнали, е нищожно в сравнение с постигнатото от него. Ала да не се взираме в онова, що е отминало; нека се устремим към това, което предстои — към почестите на небесното звание в Христа Иисуса.”

Богу нашему слава, сега и всякога, и във вечните векове! Амин.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза