26 февруари / 11 март 2018 г.

НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ — КРЪСТОПОКЛОННА

Свт. Порфирий, архиеп. Газки

 

По: Синаксар; Свтт. Йоанн Златоуст и Софроний Йерусалимский. Слова на Неделя Трета …; Свт. Игнатий Брянчанинов. Крест свой и Крест Христов; св. прав. Иоанн Кронштадтский. О Кресте Христовом; свт. Аверкий Таушев. … свт. Серафим, архиеп. Богучарский. Проповеди; прот. Григорий Дебольский. Дни Богослужения Православной Церкви; „Неделя Крестопоклонная: история, смысл, песнопения …“. – Православие и современность <https://eparhia-saratov.ru/Articles/> ; „Крест“.– Сокровищница духовной мудрости <http://www.biblioteka3.ru/biblioteka/> ; “Слово за славяно-аварската обсада на Цариград в 626 година”. – ГИБИ. Т. 3. С.: 1960 <http://istorianasveta.eu/>

     Неделният ден на третата седмица от Великия пост в Православната Църква се нарича Неделя Кръстопоклонна. В съботното всенощно бденно богослужение духовенството изнася от светия Олтар Честния Животворящ Кръст Господен и го полага в центъра на храма. С това нашата любеща Майка Църквата иска да ни напомни за наближаващата Велика седмица на страданията, земната смърт и последвалото Възкресение на Богочовека Иисуса Христа, Спасителя на човека от игото на греха. Това се прави също и да се даде на всеки вярващ възможност благоговейно и молитвено да се поклони на свещеното Дърво, превърнато от Господа в могъщо оръдие за спасение на грехопадналото човечество. Затова и наричаме тази великопостна Неделя Кръстопоклонна. Тази почит всички молещи се в храма отбелязват с три земни поклона, съпроводени от умилителното църковно песнопение: „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и прославяме светото Ти Възкресение“. Същото песнопение се възнася към Бога и по време на Божествената Литургия вместо обичайното Трисвятое.

     Освен днешното Средопостно кръстопоклонение, през Великия пост Църквата е установила още едно поклонение на светия Кръст — на утренята на Велики Петък, когато при четенето на евангелските текстове, възпоменаващи светите и спасителни страдания на нашия Господ насред храма се изнася Христовото Разпятие. В църковния календар има и други чествания на Кръста Господен - августовското Изнасяне на Честния и Животворящ Кръст Господен и септемврийското Въздвижение на Честния Кръст Господен в деня, наричан Кръстовден. Също така всяка сряда и петък от годишния богослужебен цикъл Църквата отдава специална почит към Кръста Господен.

     Свт. Василий Велики (IV в.) отнася почитането на Кръста Господен и полагането на кръстния знак към онези неписани свещени извори на църковното учение от апостолските времена насетне, които са възприети и се спазват наравно с писаните догмати на Църквата. Векове по-късно, като изхожда от много църковно-исторически източници, св. прав. Иоан Кронщатски (XIX-ХХ в.) в резултат от своето — както той сам го назовава — „археологическо изследване“ на Кръста определено утвърждава факта, че християнското почитане на Кръста и полагането на кръстния знак е древно наследство, завещано още от самите свети апостоли Христови.

     Що се отнася до историята на днешното поклонение на светия Кръст, тя е добре известна, затова тук ще е достатъчно да бъде само бегло припомнена. Това празнуване се заражда преди около хиляда и четиристотин години, в 614 година, когато персийският цар Хозрой II обсадил и превзел Йерусалим, пленил тамошния патриарх Захария и заграбил свещеното Дърво на Животворящия Кръст Христов — свещената реликва, която св. равноапостолна благоверна царица Елена била намерила на Йерусалимската Голгота около три века по-рано. В 626 г. Хозрой стигнал и до царския град Константинопол, който той чрез съвместната със славяните и аварите обсада щял за малко да покори. Падането на Царския град било предотвратено по чудо, благодарение на застъпничеството на Божията Майка във Влахерна по начин, подробно описан в анонимно историческо свидетелство на един очевидец. И така с Божия и Богородична помощ Византия най-сетне успяла да сложи триумфален край на една изтощителна, близо трийсетгодишна война. Скоро след това, най-вероятно в 631 година, на 6 март, Животворящият Кръст се завърнал в земната родина на Спасителя. Императорът собственоръчно внесъл Кръста в Йерусалим, съпроводен от преизпълнения с радост патриарх Захария, освободен и той от персийското владичество. Оттогава в Йерусалим започнали да празнуват годишнината на възвръщането на Животворящия Кръст от персийския плен. След време, този строго йерусалимски празник губи локалния си характер и се разширява до вселенско празнуване на Честния Кръст.

     Кръстопоклонното честване на светия Кръст се превръща в средство за укрепване на християнския дух и подкрепа на вярващите в средата на техния постнически подвиг през времето на Великия пост — не само най-продължителният, но и най-строгият и труден от всички църковни пости. Освен това Средопостът, до който плътно се доближава Неделя Трета, Кръстопоклонна, в древни времена полагал началото на интензивна подготовка на оглашените, на които предстояло да приемат свето Кръщение в дните на предстоящата Христова Пасха. Светата Църква счела, че е напълно уместно тази подготовка да започва именно с поклонение на светия Господен Кръст, чрез който се извършила победата над сатаната и ада — свещен знак, който в скоро време щял да осени за цял живот гърдите и на новопокръстените. На всяка Преждеосвещена Литургия от идната сряда нататък до самата Пасха към ектенията за оглашените се добавя още една — за „готвещите се към просвещение“, за молитвено усилване на подкрепата им по пътя към Пасхалното Просвещение.

     Следва да се отбележи, че в онези древни времена продължителността и строгостта на Великия пост са били все още предмет на обсъждане, а редът на великопостните служби е бил в началото на своето формиране. Постепенно се формира и обичаят честването на празниците, падащи се през великопостните делнични дни, да се пренася върху дни съботни и неделни, за да не се нарушава строгата нагласа на делниците. Така и празнуването в чест на светия Кръст също бива пренесено и се закрепва за Неделя Трета от Великия пост.

     Знаем също, че свещеното Дърво на светия Кръст Господен, както и много други християнски светини са разграбени и изчезват през опустошителните и пагубни, всъщност грабителски и съвсем не свещени кръстоносни походи, неколкократно инициирани от латинската църква. При все това частиците от свещеното Дърво на Кръста и до днес се съхраняват на много места по света. Под пластовете на времето потъва и първоначалният замисъл на първото великопостно кръстопоклонение; свидетели сме още как осезателно се е размила през вековете връзката между огласителната подготовка и кръщението. Основателно обаче е и това, че близкото до Средопоста Кръстопоклонение цели да даде утешение и укрепи вярата на постещия народ чрез едно предварително сякаш съживяване на страданията, драговолно понесени от Спасителя, поел върху Си греховете на падналото човечество. Така Църквата се стреми да вдъхнови чедата си за достойно устояване срещу натиска на бесовските изкушения и съблазни сред нарастващата тежест на постническото подвизаване, за да продължават поста като мощно средство на себеотричане. Този е смисълът на днешното изнасяне и поклонение на светия образ на Пречестния Кръст Господен.

     Този именно смисъл светата Църква разкрива и чрез самото Слово Божие, като чрез днешното евангелско четиво тя ни припомня и условията за следване на Христа: „И като повика народа с учениците им рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква е ползата за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мк. 8:34–38). Какво всъщност иска да ни каже Спасителят и Неговата света Църква с тези — наглед не съвсем понятни слова?

      Какво има предвид Христос, когато предупреждава, че за да се спаси, човек трябва да погуби душата си, а който иска да я спаси, ще я погуби? И каква е връзката на всичко това с кръстопоклонението?

     За да се отговори на този въпрос, трябва да се вземе предвид контекстът, в който тези тежки съдбовни слова са били изречени. Спасителят ги изрича скоро след слизането на Таворската планина, т.е. след великото събитие на Господнето Преображение и непосредствено след като Той сгълчава Петър, възпротивил се срещу предречените от Самия Месия страдания и смърт, които Му предстоят.(Мк. 8:31–33). В този контекст релефно изплува дълбинният спасителен смисъл на Христовото учение. Реч иде именно за спасителното себеотричане (погубване на душата, за да бъде тя спасена), себеотричане чак до смърт в името на Христа и Евангелието. Та нали и Самият Спасител драговолно поема бремето на този подвиг, когато по неизразимата Си любов към творението Творецът стига до пълно себеотричане чрез кръстните страдания и смърт на Сина Божий за спасяване на грехопадналото човечество от робството на греха, от пламъка на тържествуващия ад! Със Своето кръстно себеотричане Богочовекът възвестява на Своите ученици и на всички, които ще ги последват: ще се спаси само онзи, който положи душата си за другите в името Христово, който е готов за пълно себеотричане в името на Христовото Евангелие. Онзи пък, който бяга от такава саможертва, който не полага живота си за другите в името на Господа и Неговото учение — за душата на такъв не ще има спасение!

     Светата Църква разкрива един забележителен паралел между Животворящия Кръст на Голгота и послужилото за смъртоносно падение дърво в някогашната Едемска градина. Тя го сравнява и с дървото, чрез което пророк Моисей превръща горчивата вода на Мера в питейна за спасение на богоизбрания народ при скитането из безводната пустиня, та да бъде възможно — векове подир това — Давидовият род чрез светите прародители да дари човечеството с Истинския Месия Иисус Христос. Тя сравнява Кръста и със широколистното дърво, под чиято сянка прекланят глава за отдих морни пътници по пътя си към обетованата земя на вечното наследство. Този смисъл на кръстопоклонението постоянно и многостранно ни разкриват в своите боговдъхновени и проникновени разсъждения светите Отци на Православната Христова Църква.

     Така например, преп. Ефрем Сириец (IV в.), един от най-великите образци на смирение, певец на спасителното покаяние, казва: „Царят понесе върху Себе Си Кръста, този ключ от райските двери. С този ключ той безотказно отваря тези двери за (всеки каещ се, пък бил той и) разбойник и убиец“. „Чрез дърво сме умъртвени и пак чрез Дърво сме спасени“, казва той.

     Също и по-младият му съвременник, златоустият архиепископ Константинополски свт. Иоан (IV в.) казва: „Вместо Ева — Мария, вместо дървото на познанието на доброто и злото — Дървото на Кръста, вместо Адамова смърт — смърт Христова. С онова, с което дяволът победил, с това и той сам бива победен. Чрез дърво дяволът погубва Адам, чрез Кръста Христос преодолява дявола; онова дърво низвергнало [човеците] в ад и пак Дървото извлича от ада падналите в него“. Пак златоустият светител казва: „На Кръст Господ възнесе Своята плът, за да яви нашата плът — извисeна, а смъртта — победена“. „Да имаме пред очите си Кръста, казва неговият близък съвременник, по-младият брат на свт. Василий Велики свт. Григорий Нисийски, ще рече да разпнем [на кръста] целия си живот и да го умъртвим за света…“.

     Също и преп. Исаак Сириец (VII в.) казва: „Има два начина да се изкачим на кръста: единият е като разпнем тялото, а другият — като потънем в съзерцание; първият следва от освобождението от страстите, вторият — от действителните дела на духа“. И двата пътя са тясно преплетени. „Когато умъртвим страстите, казва и свт. Теодор Едески (IX в.), когато унищожим похотите, а плътското мъдруване подчиним на духа, — само тогава ще поемем кръста си и последваме Христа“.

     Смисълът на кръстопоклонението има още един много важен аспект. „Кръстът се превърна в страшен жертвеник, защото на Кръста Синът Божий умря заради човешкото падение, затова е справедливо Кръста и да го почитаме, и да му се покланяме, и да виждаме в него знамето на човешкото спасение, та вярващите като се покланят на кръстното дърво, да се освобождават от Адамовата клетва и да се сдобиват с благословение и благодат Божия… За християните кръстът е величание, слава и сила … Чрез кръстната Си смърт Христос, Който благоволява да вкуси смъртта дори заедно с разбойници, умъртвява цялата ни греховност… Поради това вярващите в Христа християни се осеняват с кръстния знак не както и да е, не небрежно, не само по навик, но с цялото си внимание, със страх и трепет, и крайно благоговение — защото според мярата на благоговението, с което се отнасяме към Кръста, получаваме и съответната сила и помощ от Бога…“ Тези пък слова принадлежат на един от най-ярките представители на поетичното мистично богословие и аскеза преп. Симеон Нови Богослов (X–XI в.).

     Двe столетия след него друг велик подвижник на християнската аскеза и богомъдрие, солунският архиепископ свт. Григорий Палама, нарича „безумие“ непочитането и нескланянето на колене пред Христовия Кръст. „Но като приклоним коленете и сърцето си, казва той, … и се поклоним с вяра и целунем [Кръста с начертаното на него име Христово], нека поемем и съхраним полученото от Него обилно освещение, та в преславното идно Пришествие на Господа и Бога и наш Спасител Иисус Христос, като видим знака на Сина Човечески да Го предхожда в слава, да можем да се възрадваме и възвеселим в безмерна и безкрайна радост!“ „Не само на образа на Христа Господа се покланяй, казва същият богомъдър солунски подвижник-мислител, но и на образа на Неговия Кръст, защото той е знакът на победата на Христа над дявола и над цялото пълчище вражески сили, от който [знак] те побягват в трепет, щом видят, че го начертаваме. Този образ дори и преди появата на първообраза бе високо прославен от пророците и извършил велики и дивни чудеса, а и през Второто Пришествие на Разпнатия върху му Господ Иисус Христос, Който има да дойде, за да съди живи и мъртви, този Кръст ще Го предходи, като страшно и велико знамение на Неговата сила и слава. Затова сега прославяй Кръста, та да можеш тогава дръзновено да го съзерцаеш и с него да се прославиш!“

     Особено важно е за човека, подчертават светите отци, като разпъва плътските си страсти върху кръста на постническия и молитвен труд, като възнася плътта си на кръста, да се пази от опасно себепревъзнасяне, от пагубно възгордяване. Нека вместо това той не забравя за изначалната си греховност, да пребъдва в непрестанно покаяние и смирение. В дълбоките творби на великия учител на съвременното монашество свт. Игнатий (Брянчанинов) (XIX в.) откриваме цяло съкровище от проникновени разсъждения върху тази изключително важна страна на кръстопоклонението. Ето само някои от тях: „Смирението, пише светителят, издигна Господа на Кръста, също и учениците Му то, смирението, издига на кръст, който е търпение, непостижимо за плътския ум… Христовият ученик тогава носи кръста си правилно, когато признава, че именно тези скърби, които са му изпратени [от Господа], а не някакви други, са необходимите за неговото израстване в Христа и неговото спасение… [Затова именно] от своя кръст прославяй Господа и отхвърляй всеки помисъл за жалба и ропот, отхвърляй такива помисли като престъпление и богохулство“. „Да поемем кръста си, продължава мъдрият свт. Игнатий, означава доблестно да претърпяваме тежък невидим труд … и мъченичество за Евангелието, в борба със собствените си страсти, срещу впилия се в нас грях, срещу духовете на злобата, които яростно ще ни връхлетят, щом само видят, че възнамеряваме да се освободим от тяхното иго и да се подчиним на игото Христово. … Да поемем кръста си означава драговолно и с усърдие да се подчиним на лишения и подвизи, които да обуздават безсловесните щения на плътта ни. Да поемем кръста си означава покорно и смирено да се подчиним на онези временни скърби и бедствия, които Божественият Промисъл благоугодно допуска, за да се очистваме от нашите съгрешения. Тогава кръстът ще се превърне за нас в стълба от земята към небето. … Да последва Христа разумно и правилно може само този, който е приел … своите обстоятелства, своето външно и вътрешно положение… [Затова именно, в смирение] от кръста става възможно да изповядваме и славословим Бога, докато сред земното благополучие по сме склонни да Го загърбваме“.

     В заключение ще е уместно да се приведе и разсъждението на един ярък проповедник от нашето скорошно минало, архиеп. Аверкий (Таушев) от РПЦЗ (1906–1976), живял и учил през младостта си като емигрант и на Балканите (вкл. и у нас, в град Варна), по-сетне ректор на Свето-Троицката Духовна семинария в Джорданвил (САЩ), относно особения смисъл на днешното кръстопоклонение. Този уставен обичай на светата Църква, казва той, е дълбоко назидателен за нас, вярващите. Ако добросъвестно сме постили през цялата първа половина на Великия пост, не сме вкусвали блажна храна, … честно сме се борили с греховните си наклонности и навици, то не сме могли да не почувстваме известна умора и дори отпадане на силите поради необичайното напрежение и телесна слабост. А като помислим, че сме преминали само половината път, някой може малодушно да възроптае: „Тежко е, не ми е по силите, кога най-сетне е краят!“ И ето, за да укрепи нашата воля и дух да продължим и по-нататък постническия подвиг, светата Църква ни предлага духовна утеха — изнася Кръста Господен за всеобщо тържествено поклонение. С това тя сякаш иска да ни каже: „На вас ви тежи и вие роптаете, а какво Му е било на Господа да страда заради вас, да понася нетърпими мъки на кръста! Нима мислите, че страданията Му са били по-малки от вашите? Ала Той всичко претърпя, за да спаси вас. Той е търпял зарад вас, потърпете и вие заради Него и в Негово Име! … Спомнете си за великата Му любов към вас, която Той проявил, като драговолно се предал на разпятие и позорна смърт, и повдигнете духа си! Неговата любов и чудодейната кръстна сила ще ви укрепят и ще ви помогнат да изминете докрай попрището на постния подвиг и ще ви преведат през бурите на поста към великата радост на празника на Възкресението!“

    Друг прославен архиерей и наш учител от близкото минало, свт. Серафим, архиеп. Богучарски, Софийски чудотворец (1881 – 1950), в една своя проповед ни предупреждава: вместо да се взираме и сравняваме кръстовете на другите, трябва от своя кръст да съзерцаваме Кръста Господен. „Защото, казва светителят, пред лицето Му всички еднакво ще бъдем страшно и нелицеприятно съдени за това кой как е носил своя кръст! От апостолските времена до наши дни светите отци призовават: „Ти, който си разпнат на своя кръст, познай Христа — и ще ти се отворят райските двери. От своя кръст прославяй Господа, благодари Му … и така ще избегнеш всеки ропот и оплакване, които всъщност са богохулство; ще се приобщиш към страданията на Самия Бог; ще изучиш истинското и единствено училище на истинското и единствено потребно знание, Богопознанието… Без Кръст няма живо Богопознание.” А без живото Богопознание няма спасение.

Богу нашему слава днес и винаги, и във вечни векове! Амин.