12/25 февруари 2018 г.

НЕДЕЛЯ ПЪРВА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Възстановяване на почитанието на светите икони

(ТЪРЖЕСТВО НА ПРАВОСЛАВИЕТО)

Чудотворната икона на Божията Майка „Иверска“

По: „Синаксарь в Неделю первую Великаго поста“. – Собрание синаксарей Постной и Цветной Триодей <http://www.omolenko.com/bogosluzhenia/> ; преп. Иоанн Дамаскин. „Три защитительных слова …“; свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года…, свт. Игнатий (Брянчанинов). „О православии.“– Аскетические проповеди, т. I; свт. Серафим (Соболев). Проповеди. Т. II (С.: 2000); митр. Макарий (Булгаков). Слова и речи <https://azbyka.ru/otechnik/> ; игум. Серафима (Ливен). Православието е правилна вяра и живот според вярата (С.: 2013); Торжество Православия <https://azbyka.ru/days/> ; Православная Энциклопедия. Т. XXI < http://www.pravenc.ru/ >

     В Първата неделя на Великия пост честваме събитието, наречено основателно Тържество на Православието. Този празник възниква по повод окончателната победа на православната светоотеческа традиция и исконната Христова Църква над иконоборческата ерес. Установяването му е свързано със събитията около Константинополския събор през 843 година, свикан от благоверната императрица Теодора с цел възстановяване на близо столетие преследваното почитание на светите икони.

 

     По същество иконоборството е било отхвърлено още в 787 година от VII Вселенски събор, ала като всяка ерес и иконоборската съвсем не възнамерявала да напусне заетите позиции (включително и по висшите етажи на гражданската и уви, на духовната власт). След съборното осъждане на иконоборците и възстановяването на иконопочитанието благоверната императрица Теодора организирала голямо църковно тържество, което се паднало в деня на първата неделя от Великия пост. От описанието на един древновизантийски историк научаваме, че то протекло велелепно под патронажа на самото царско семейство. Във всички църкви на Царския град отново били поставени за поклонение светите икони и свт. Методий, патриарх Константинополски с цялото множество архиереи, иереи и преподобни подвижници, стекли се под неговия омофор, постановил всяка година в първата неделя на Великия пост Църквата тържествено да отбелязва това събитие, а самият празник получава наименование Тържество на Православието.

     През последвалите няколко столетия се формира и особен църковен чин, Синодик (Последование в Неделя на Православието), който се допълва с текстове, разкриващи православните догмати. Богослужението на този празник провъзгласява победата на Православието над ересите и се преутвърждават решенията на седемте вселенски събора. Боговдъхновеният канон на празника е дело на изумителния химнограф преп. Теофан Начертани, който заедно с брат си Теодор също е пострадал от иконоборците. Особено място в празничното богослужение заема Чинът на анатемосване на лицата, извършили тежки прегрешения срещу Православната църква, чието изброяване естествено започва с ересите. Така, макар и съдържанието на празника да е посветено на едно конкретно събитие, той придобива всеобхватен, универсален, вселенски смисъл.

     Днес честваме тържеството на светото Православие над всяко изкривяване на църковното учение, над всяко отстъпление, над всяка ерес изобщо. Думата ерес има гръцки произход (хайресис) и се превежда като „вземане“, „присвояване“, „изтръгване“ на нещо единично и частично, съпроводено с неговото откъсване от цялото. Православието е католично, което значи вселенско, всеобхватно, вечно (но не „католическо“ в римокатолически смисъл!); ереста е нещо частично, абсолютизирано и противостоящо на цялото. Не случайно на ересите е присъщо да се множат, от едни ереси поникват други - ереста по самата си същност поражда сектантство. Всяка секта води до духовно разединение, до отчужденост и самодостатъчност - затова сектанството е егоистично и агресивно. Ала най-страшното, което може да се каже за ересите, е това, че те, макар и подклаждани непосредствено от човешки немощи /горделиво и самонадеяно себепревъзнасяне на плътския разум, многознайно суемъдрие или пък просто плиткоумие и невежество/, не могат да бъдат оправдани с човешката немощ. По думите на свт. Серафим, архиеп. Богучарски, Софийски чудотворец (чиято блажена кончина на утрешна дата отбелязваме днес, още повече че неговото блажено успение през 1950 година е станало тъкмо в Първата неделя на Великия пост на празника Тържество на Православието), всяка ерес е „грях на самия сатана“, който „пръв е паднал в ерес, защото дръзнал да помисли, че може да бъде равен на Бога, заради което бил навеки низвергнат от небето в огнената геена“. Там го следват и всички негови злочестиви следовници - от Арий, Несторий, Евтихий, както и останалите последователи на еретичните лъжеучения през вековете, към които основателно се числи и ереста на икуменизма в наши дни.

     Открай време ересите посягат върху най-драгоценното в християнството — учението за Боговъплъщението, за Богочовечеството, а с това и върху залегналия в самата сърцевина на християнската вяра и на целия християнски живот Божествен принцип на съвършеното съчетание на небесното и земното. Посягат и на самата Христова Църква като единен свещен, свят и нерушим земно-небесен, вечно жив и цялостен организъм. От самото начало еретиците дръзвали да изясняват истините на християнската вяра, великите тайни, непостижими за нашия ум по рационалистичен път, със своя собствен човешки ум. Но самият християнски живот, подхранван от тайнствата на Православната Църква, е велико чудо, казва светителят. Еретиците пък в своята абсолютизирана частичност се откъсват от тази чудодейна цялост на християнския живот, противопоставят й се и воюват срещу целостта на светата Църква. В резултат на това и Арий, и Евтихий, и другите еретици пропадат в бездната на страшни хули срещу истините на Христовата Църква и срещу Самия Бог. Свт. Серафим не случайно подчертава до какви още по-обхватни щети могат да доведат ересите, защото те са в състояние да „предизвикат големи смутове, кървави гонения срещу християните и дори немалки държавни сътресения“. Така е и в случая с иконоборческата ерес, довела фактически до ново същинско гонение срещу православните християни, но вече в пределите на църковната ограда. Ала главното нещастие е в последиците от тази антицърковна борба, а именно: „еретиците … се осъждат от Божието правосъдие на вечни мъки в ада и, както свидетелствува светата Църква, изпитват най-тежки адски мъчения“.

     Разпаленото от еретиците иконоборци гонение срещу иконописните, стенописните и другите пластични изображения на евангелските събития и образи на Самия Иисус Христос, на Неговата Пречиста Майка Богородица, на светите апостоли, мъченици, преподобни и други светии и светини, е агресивен и груб израз на една типична еретическа едностранчивост, разлагаща духовния живот в империята през VII–VIII векове - монофизитската ерес. Опитите пък за „догматично“ обосноваване на иконоборчеството на специално свикан събор през 754 година в Хиерия водят всъщност до отхвърляне на вярата в Божественото чудо, в тайната на реалното земно въплъщение на Сина Божий като Богочовека Иисус Христос. Почитането и дори съхранението на иконите и други визуални въплъщения на свещените образи е строго забранено и наказвано, а несъгласните с тези еретически изстъпления изповедници са анатемосани - на първо място свт. Герман I, патр. Константинополски, свт. Георгий I, архиеп. Кипърски и преп. Иоан Дамаскин, а и много други ревнители на светите икони.

     Преп. Иоан Дамаскин, например, смело се противопоставя срещу неправедната линия, подета от църковните власти, подтиквани към това от светската власт, намесила се най-грубо в църковния живот. „Като виждам, пише той до гражданите на Царския град, как силни вълни искат да разклатят нашата Църква, основана на камък, не считам, че имам право да мълча, защото се боя най-вече от Бога — не от императора. … Защото примерът на владетелите може да зарази и поданиците му. … Земните царе — също и те — са подвластни на Небесния Цар, на Чиито закони всички сме длъжни да се подчиняваме.” Великият църковен писател и химнописец пише още: „Дръзвам да изобразявам невидимия Бог не така, както Той съществува в своята невидимост, а така, както Той ни се е откривал … Честта, която отдаваме на образа, преминава към първообраза“. По този начин иконата става важно средство за общуването на човека с Бога и Неговите светии. И пак преп. Йоан Дамаскин казва нещо особено важно: „Покланям се не на веществото, а на Създателя на всяко вещество, Който се е въплътил веществено заради мен и е благоволил … посредством вещество да извърши моето спасение“.

     Знаем колко висока е цената, платена от преподобния изповедник заради отказа му да участва в общото отстъпление. Но Божията истина и Църква поругани не биват, - накрая, калена в тежки изпитания и кървави преследвания, Православната Истина побеждава отново. Впоследствие, след като VII Вселенски събор осъжда еретическите иконоборчески учения и събори, голяма част от заблудените (или уплашени) участници в Хиерийския събор се покайват и се връщат в лоното на победилото Православие. Като посвещава първата неделя от Великия пост на победата над опустошителните напъни на ересите, Църквата още веднъж подчертава своята спасителна и съзидателна роля в световната история. Православието тук с пълна очевидност доказа своята католична, сиреч вселенска природа и универсална значимост.

     Ето защо в първата великопостна неделя светата Православна Църква е наредила тържествено да празнуваме не само победата на Христовата Църква и светоотеческото предание над иконоборческата ерес, но и изобщо тържеството на православната вяра над всяка богомерзка ерес и отстъпление. Затова след отслужването на Василиевата Божествена Литургия в днешния ден в катедралните храмове вярващият народ е отправял към Господа съборна молитва за обръщане към православната вяра на злощастните заблудени, възнасял е моление за запазване на правилната вяра у всички християни чиста и неопетнена, и е отсичал от вечно живото дърво на Христовата Църква гнилите клонки на ересите и техните създатели и проповедници като закоравели отстъпници и лукави лъжеучители. Пак тогава вярващият народ възнасял и заупокойна молитва за всички, жертвали всяко свое благо (чак до живота си) в борбата за правата вяра – мъченици, изповедници, поборници, ревнители и защитници на светото Православие.

     Колко мъдри боговдъхновени слова в защита на Православието изричат през вековете светите Божии угодници, преподобните и богоносни отци на светата Майка-Църква, разкриващи най-дълбокия смисъл, самата същина на днешното църковно празненство! В словото на Неделя Първа от Великия пост свт. Игнатий Брянчанинов (XIX в.) казва: „Падналите духове, като носят у себе си началото на всеки грях, се опитват да въвлекат хората във всички грехове за да ги погубят – цел, за която бесовете жадуват. Те ни увличат по всевъзможно угаждане на плътта, в користолюбие, в славолюбие, като живописно ни представят предметите на тези страсти по най-прелъстителен начин. Особено те се стараят да ни въвлекат в гордост, от която порастват – като от растителни семена – вражда към Бога и богохулство. Грехът на богохулството пък е същност на всяка ерес, затова той е най-тежкият грях – той е грях, присъщ на падналите духове и е техен отличителен белег. Падналите духове се стараят да забулят греховете под благовидни маски ... Това те правят, за да могат по-лесно да прелъстят хората, да ги накарат по-леко да приемат греха. Точно така те постъпват и чрез едно [по-изтънчено] богохулство: стараят се да го украсят с бляскави имена, да го потопят в пищно красноречие и украсят в възвишена философичност. Страшно оръжие в ръцете на духовете е ереста! Чрез нея те са погубили цели народи, у които те са откраднали християнството – без самите народи да го забележат!” Но, продължава светителят, „… няма Православие в суемъдрите човешки учения; в тях господства плътският лъже-разум — плод на сатанинско възгордяване, плод изначално прогнил отвътре поради грехопадението. Православието е учението на Светия Дух, което Бог е дал на хората за тяхното спасение. Няма ли Православие, няма и спасение“. За да съхрани за нас този Божий Завет светата Църква днес велегласно ни припомня онези учения, от които трябва да бягаме като от чума, защото са породени и „подарени“ на хората от сатаната, като медал за богоборчество. Учения, които искат да ни измамят в спасението ни, които искат да ни го похитят като хищни вълци, смъртоносни змии, крадци и убийци.

     Тук е уместно да си припомним словата и на съвременника на свт. Игнатий, ревностният поборник за чистотата на Православието свт. Теофан Затворник, записал на днешния празничен ден следното: „Да внимаваме да не забравим Правото Слово!“ Така ни предупреждава в беседата си на днешната Неделя Първа от Великия пост светителят: „Думата, която си дал на Бога, когато си подновявал завета с Него, който пак ти самият недобросъвестно бе нарушил. Спомни си как и защо си направил това, и се старай да не му изневериш пак. Не красивото слово е славно, славна е верността! Не е ли славно да си в завет с царя? А колко по-славно е да бъдеш в завет с Царя на царете! Тази слава обаче може да се превърне за теб в посрамление, ако не оставаш верен на завета. Колко велики люде са се прославили от началото на света! И всички са се прославили заради верността си, в която устоявали, въпреки преголемите беди и скърби, които претърпявали заради тази им вярност.”

     Също и друг голям богослов от средата на XIX в., митр. Макарий Булгаков в словото си в днешния неделен ден (1859) предупреждава паството си да не се оставя да бъде подмамено от високопарните възклицания на многообразованите горделиви кресльовци от тогавашното (а май и сегашното) „наше време, които постоянно превъзнасят прогреса на човечеството и презрително си кривят устните пред неподвижното, или както казват те „изостанало“ християнство”. Да, казва архиереят, християнството е неизменно по самата си същност , също както и Бог е неизменен. Ала в земния си живот при цялата си неизменност християнството се развива — но не от отделни лица, а от светата Църква, ръководена от Светия Дух. „Не за промени и прогрес на своята вяра трябва да умуваме и да сме загрижени, казва той, а за това как самите ние — с помощта на тази свята вяра — да се променяме към по-добро, да се развиваме и усъвършенстваме. За това трябва да се грижим - как от лоши и порочни да станем добри и благочестиви, да отвикнем от гордостта си, от своето честолюбие и сребролюбие и други страсти, и да се украсим с християнска себепожертвователност и християнска любов към Бога и [в Бога] към ближните, как да се издигаме по духовната стълбица все по-високо, докато накрая не стигнем до самото небе и не паднем по очи пред престола на Всесъвършения“.

     Вече в дни съвсем близки до нашите, верните чеда на Църквата все така изповеднически съхраняват и бранят чистотата на православната вяра. По свидетелството на непосредствената ученичка, духовно чедо и наследница на един от великите православни архиереи на ХХ век, свт. Серафим, архиеп. Богучарски, приснопаметната Матушка Серафима, игумения на Свето-Покровската Княжевска обител, свидетелства колко твърдо е държал духовният й наставник на чистотата на православната вяра. „Той ни казваше, разказва тя, че грехът против православната вяра е най-тежкият грях … Най-тежък е той, защото лишава човека от благодатта на Светия Дух и го отделя от Бога. А само чрез благодатта ние можем да се приближаваме към Бога, да влизаме в общение с Него, да бъдем жители на Неговото небесно царство“. Затова Православието е органично единство на правилната вяра в Бога и правилния живот според вярата. Тоест, истинна вяра, която не може да не бъде и истински действена. Само така, чрез това единство, човекът може да се спаси в Христа Спасителя. … Всяка една ерес, всяко отклонение от истинската вяра е лъжа срещу Бога и отделя човека от Него. Бог е Истина, а между истината и лъжата не може да има общение“.

     Затова светото Православие е истинската, неизкривена, неповредена вяра, съхранявана като абсолютна, а значи вечна и непроменлива Божествена Истина от неповредената и истинска Христова Църква. Затова, неуморно ни предупреждават светите отци, като зеницата на окото си трябва да съхраняваме тази наша православна вяра, защото от това зависи самото ни спасение. Светите Отци от VII Вселенски събор са постановили толкова ясно, недвусмислено и непоколебимо, сякаш го издялали върху нерушима гранитна скала: Тази вяра е Апостолската, тази вяра е на светите Отци; тази вяра е Православната; тази вяра утвърди вселената!

Богу нашему слава, сега, винаги и във вечните векове! Амин.