04/17 декември 2017 г.

 

НЕДЕЛЯ 25-та след ПЕТДЕСЕТНИЦА

и 11-та след Неделя подир ВЪЗДВИЖЕНИЕ.
Св. вмчца ВАРВАРА

Преп. ИОАН ДАМАСКИН

По: свт. Димитрий Ростовский. Жития святых за м. Декабрь; свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года … ;прот. Григорий Дьяченко. Полный годичный круг кратких поучений … в 2х тт. (М.: 1897).– Слово пастыря <http://slovo.russportal.ru/> ); Память великомученицы Варвары (IIIнач. IV в.) <https://azbyka.ru> ; „Иоанн Дамаскин“. – Православная энциклопедия <http://www.pravenc.ru/>

    Честваната днес св. вмчца Варвара е сред най-почитаните Божии угодници в християнския свят. За живота й научаваме от древно сказание, формирало се в VII век в традициите на източните християнски житиеописания с характерните за тях символична обобщеност, съчетана с вариации в детайлите. Според тези източници св. Варвара е била единствено чедо на знатния и богат аристократ езичник Диоскор от финикийския град Хелиопол, където е и пострадала по време на Максимиановите гонения срещу християните (III – началото на IV в.). Според някои източници, Диоскоровият род бил никомидийски, а дъщеря му Варвара била родена през последната третина на III в. в едно разложко селище (днес с. Елешница), което в древността се наричало Илиопол.   

 

    Девойката била необикновено красива. Баща й много се грижел за езическото й възпитание и я пазел като зеницата на окото си – държал я съвсем изолирана в специално построена кула, за да не я съзират недостойни за красотата й очи. Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините, но от високото й жилище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур. Веднъж, загледана в природната красота,  тя започнала да размишлява: „Чия ръка – мислела си и питала своите наставнички – е създала тая красота?” Възпитателките й отговорили, че боговете са създали вселената. Но мъдрата девица разсъждавала в себе си: „Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство, ни разум, нито могат да ходят, нито да правят нещо с ръцете си”. И все по-често се взирала в небето със силно желание и копнеж да разбере кой е създал безкрайната му светла шир. В един такъв миг благодатна светлина засияла в сърцето й и отворила очите й за познание на Премъдрия Творец на небето и земята. „Един трябва да е Тоя Бог, Сам несътворен от човешка ръка, Който е създал небесата и основал земята, Който осветлява цялата вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява”, казала си с увереност Варвара. Така, съзерцавайки природните красоти, девойката се учела да възхожда от творенията към Твореца. Умът й се възпламенил от желание да Го опознае, а сърцето й се разпалило от такава любов към Него, че нищо друго вече не я занимавало и вълнувало. Тя била съвсем сама и нямала човек, който да й открие истинското знание. Но Сам Най-мъдрият Учител и Наставник, Светият Дух, Духът на истината, невидимо я посвещавал в божествените тайни със Своята благодат.

    Когато дошло време за задомяването й, много знатни младежи поискали ръката на красивата и богата девица. Но тя категорично отказала на баща си даже да й се говори за брак. Той вече се обвинявал, задето я отгледал в самота и когато му се наложило да замине за някъде, позволил й да се вижда с други девойки и да излиза, където пожелае - дано се прелъсти от удоволствията на света. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример. Но станало друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и християнки. От тях тя чула Името на Господа, Който създал небето и земята; от тях узнала, че Единородният Син Божий, Иисус Христос, слязъл на земята, станал Човек и претърпял страдания и смърт, за да спаси людете от вечното осъждане. Сърцето й, вече подготвено от внушенията на Светия Дух, приело с възторг Благовестието и вече жадувало само за едно – за банята на светото Кръщение. Бог устроил точно тогава през Илиопол да мине един християнски свещеник, който я посветил в дълбините на Христовото учение и я кръстил в Името на Отца и Сина и Светия Дух.

    Завърналият се след дълго пътуване Диоскор намерил щерка си коренно променена. В строящата се по негова заповед баня тя била поръчала да се направят не два, а три прозореца в чест на Светата Троица, пребивавала постоянно в молитва и пост, и най-решително отказала да се покланя на идолите. След твърдия й отказ да се върне към езическите заблуди, баща й сам я предал на езическо съдилище. Това станало в 305/6 г. Жестоките изтезания ни най-малко не разколебали вярата й, а мъжественото й страдание за Христа вдъхновило една друга християнка на име Юлияния да застане редом с нея пред мъчителите. Те били напълно посрамени - и сред най-страшните мъчения, покрити с люти рани и язви, окованите девойки прославяли Бога, без изобщо да усещат болка. В тъмницата на св. Варвара се явил Самият Иисус Христос, Който я укрепил и й обещал вечна награда в небесните чертози. Накрая, побеснял от пълното си безсилие да принуди дъщеря си да се отрече от Христовата вяра, Диоскор сам изпълнил смъртната присъда над нея, като я посякъл с меч. (Затова понякога виждаме на иконите св. Варвара да държи и оръдието на своята мъченическа кончина - бащиния си меч). В последната си молитва на лобното място мъченицата изпросва от Бога всеки, който я почита и поменава с вяра, да не бъде похитен от внезапна смърт. Ето защо християните почитат света Варвара и като избавителка от внезапна смърт без причастяване със Светите Христови Тайни в предсмъртния час.

    Още в същия ден бащата-палач заедно с нечестивия управник на града Мартиан били поразени в разразилата се над града страшна буря с мълния и то така, че не могли да съберат и пепелта им. Телата пък на Варвара и нейната съратничка в страданията били погребани от един благочестив съгражданин-християнин на име Валентин. Впоследствие на това място се изгражда храм, към който се стичат вярващите в Христа люде и където те получават чудесни изцеления от сполетелите ги мъки и болести. След време светите мощи на великомъченицата биват пренесени в Константинопол. Там в нейна чест се изгражда величествен храм, дал наименование и на цял квартал от града. А по свидетелствата на една от първите жени-историци, внучката на българския цар Иван Владислав и византийска принцеса (а впоследствие и монахиня) Ана Комнина (XI–XII в.) научаваме, че в константинополския храм на св. Варвара търсели покаяние и св. Причастие също и осъдените на смърт грешници. В 1108 година носещата името на светата мъченица византийска принцеса Варвара при встъпването й в брак с великия княз на Киевска Рус Святополк II пренася светите мощи на небесната си покровителка в Русия. И до днес те почиват в построения от великия княз Светомихайловски Златовръх монастир в Киев. Много скоро почитането на св. великомъченица става повсеместно: светите й мощи освещават градове и селища и на Изток (включително и у нас, в София), и на Запад (във Венеция, Кобленц, Забржех и др. градове). А нейното житиеписание става едно от любимите четива сред християните из целия свят; това намира духовно-поетичен израз в акатиста на св. вмчца Варвара, боговдъхновено дело на ревностния защитник на православното паство в Малорусия по време на полското владичество там Киевски митрополит Иоасаф Кроковски (XVIII в.)., сам горещ почитател на светата великомъченица Не са малко и творбите на безименното народно творчество, възпяващи живота и подвига на св. Варвара, както и народните пословици и обичаи, свързани с нейното име. Много са и местностите, особено в православния Изток, носещи нейно име.

    Древните изображения на св. Варвара датират от VIII век, а от IX век въз основа на Месецослова на животописеца преп. Симеон Метафраст, тя се включва в сонма на светиците деви-помощници, сред които тя е тази, на която се молим за спасение на внезапно починалите и за избавяне от внезапна смърт. Иконописците я изобразяват ту с корона, ту с меч, на фона на кула с три прозореца, също и с паун (като символ на безсмъртието) или пък със свещена Чаша в ръка — символ на блажена християнска кончина.

    На днешна дата свт. Теофан Затворник (XIХ в.), отбелязва, че съзерцанието на красотите на видимия свят води човеците до познанието на Твореца на света. Такъв е и случаят със св. вмчца Варвара „…Печата на Своето битие, следите на божествените Си свойства и всеприсъщата Си сила Бог поставя върху цялото Си творение. Нека само не си затваряме очите, нито пък да гледаме настрани — тогава ще ги забелязваме. Както по оставените в снега следи разбираме кой е минал там — звяр или човек, — така и Божията следа ясно се отпечатва върху сътвореното от Него… Бог ни оставя толкова много свидетелства за Себе Си! Как да не Го познаем! Но ако и така има хора, които не разбират това, то нима Него ще виним? Никого освен себе си не трябва да виним. Бог е всичко устроил така, че да Го съзираме и разпознаваме, та нямаме никакво оправдание да не успяваме да сторим това. И ако все пак не успяваме, то е само по наша собствена вина. … Като се взираме във величието и красотата на творението [на цялата вселена и на заобикалящата ни природа], нека извисяваме мислите си към великия, премъдрия и всеблагия Творец на всичко; нека се прекланяме пред Него и дълбоко умилени да Го прославяме. Но и нека размислите за величието на Господа ни предпазват от недостойни дела, нека се боим от това да Го наскърбяваме и оскърбяваме с такива недостойни дела.“

    Това, че е блажен онзи, който подобно на св. Варвара не просто придобива християнската мъдрост като знание, но и живее и се подвизава в духа й, виждаме в живота, подвизите и творбите на друг велик Божий угодник, празнуван днес — преп. ИОАН ДАМАСКИН (VII–VIII в.). Той, както подчертава съставителят на целогодишния цикъл от поучения за всеки ден от църковната година, известният православен духовен писател, проповедник, катехизатор, книжовник прот. Григорий Дяченко (втората половина на. XIX в.), не просто поучава в духа на християнската мъдрост, но и сам живее в нея и чрез нея. Затова и самият му живот е истински подвиг на изповядване на чистото православно учение на Христовата Църква, и цялото му творчество (богословско, богослужебно, поетично, музикално, иконописно) е образец на християнската мъдрост и израз на Божията премъдрост.

    Заради Христовата истина бъдещият монах с готовност жертва не само цялата си превисока власт и преголямото си имане като наследник на представители на крупна сирийска финансова, данъчна и гражданска администрация (не случайно VII Вселенски събор сравнява преп. Иоан от Дамаск с апостол Матей!), и сам част от висшата управа на Дамаск. Ала най-готов той бил да пострада дори и до смърт за чистотата на Православната вяра. Знае се какво страшно изпитание преживява св. Иоан, оклеветен, преследван и измъчван заради верността му към Свещеното Предание насред разтърсващите православния свят иконоборски гонения. Неведнъж с риск за живота си той извисява глас срещу талазите на ереста с послания, увещания, наставления. Но дори когато истината Божия възтържествува - след като Пресвета Богородица чудодейно изцелява отсечената му ръка, - преподобният загърбва новопредоставените му почести, власт и богатства, и поема тежкия монашески кръст. Това става през първото десетилетие на VIII век. Раздал имота си на бедните, заедно с духовния си брат Козма той осъществява паломничество до Свещения град, за да се поклони на гроба Господен, а оттам се поселва в лаврата на св. Сава Освещени, където и се подвизава до самата си блажена кончина. Там той приема иночество, там се посвещава на подвизи телесни и духовни, издигайки се по стъпалата на съвършенството чрез отсичане на собствената воля, там Бог му разкрива корена на същинската мъдрост — смиреномъдрието.

    Духовният старец на новопостъпилия изисквал от него пълно отречение от собствената воля и пълно подчинение на строгия закон на послушанието. Забранил му да пише и да говори някому за науките. Иоан нелицемерно и безпрекословно се покорявал на повеленията на стареца. Веднъж, за да изпита смирението му, той го пратил в Дамаск да продаде на пазара кошниците, които оплели манастирските братя. Облечен в дрипи, Иоан се явил като смирен слуга в същия град, на който някога бил управител. Такъв подвиг не бил тежък за преподобния. Предал се на Бога от всичката си душа, той вече не се съблазнявал от земния блясък и величие, и затова никакво състояние не считал за унизително. Да се откаже от насладите на умствената дейност и славенето на Бога в песни и химни – ето кое било за тоя човек, тъй богато надарен с умствени способности и художествени дарби, най-висок подвиг на смирение.

    Но и тук, чрез покаен плач и смирено послушание, послушникът успява с Божия помощ да устоява на изкушенията на ума и да се извисява към съвършеното Христово смирение. След едно тежко изпитание, наложено му от неговия старец и изпълнено безропотно и с радост, в съня на стареца се явила Пресвета Богородица и му рекла: „Защо запречваш ручея, в който трябва да тече вода сладка и изобилна, вода, която търсил да пие Давид, която Христос е обещал на самарянката? Остави извора да тече, та да покрие таз вода вселената и да залее морето на ересите, та към нейната чудна сладост да прииждат жадуващите. Иоан ще поеме пророческата гусла на Давид, за да възпява нови песни на Господа Бога!“ Като видял това и чул тези слова, старецът незабавно призовал послушника си Иоан и му рекъл: „О, чадо на Христовото послушание, отвори устните си и оповести на вселената това, що Светият Дух е написал в сърцето ти. Възлез на Синай на богознанието и на познанието на божествените тайни … Велико слово за теб ми изрече Пресвета Богородица. А моята грубост към теб, моето незнание ти прости, прости ми задето досега ти причинявах толкова спънки“.

    Оттогава Иоан започна усърдно да се занимава с писане на духовни творби — и богословски, и житийни, и богослужебни. Той съставя църковния Октоих (Осмогласник), който и до днес е една от основните неотнимаеми части на църковното богослужение. Пише жития на множество светии, които и до днес дълбоко трогват сърцата на вярващите християни. Решително изкоренява всякакви лъжеучения и утвърждава догматите на християнското вероучение — пръв сред християнските учители подрежда в цялостна система и подробно изяснява догматите на православната вяра. Нему принадлежат почти всички празнични тропари, които пеем и в наши дни. Нему дължим и Пасхалните песнопения. От всичко, що е сътворил преп. Иоан Дамаскин, вее истинско, пламенно, изцяло православно боговдъхновение.

    „Неговата кротост, пише пак прот. Григорий Дьяченко, неговото послушание, неговото себеотричане и другите му добродетели, съчетани с най-дълбоките и всеобхватни негови познания, му носели и най-голямото блаженство сред всичките несгоди на този свят“. Наистина, от истински християнската мъдрост всеки може да очаква и истинско блаженство. По словото на ветхозаветния мъдрец, „да я придобиеш е по-добре, отколкото сребро да придобиеш, и печалбата от нея е повече, отколкото от злато“ (Притч. 3:14–15). Тази мъдрост обаче не се покрива с онова, което днес се нарича многознание, ерудиция, висока образованост и академична ученост. Само този може да бъде блажен, който напълно осъзнава светостта на Божиите заповеди и се стреми да ги изпълнява. Само онези от великите умове блаженствали, които — за своето спасение — са успявали да извлекат от всичките си знания полза за безсмъртната душа. Само онези се услаждали от закона Божий, които се старали да го спазват във всичките си действия… Само онези усещат благолепието на храма Господен, които го посещават не за нещо друго, а само да получат назидание и да изпитат покаяние. Можем ли, прочее, да наречем блажени онези, които само се кичат с имена на хора образовани и свръхобразовани, които в своята глобална просветеност за осветяването, за светостта на душата си съвсем нехаят; които притежават и си играят с много истини, ала те не възпламеняват сърцата им, които, по словото на божествения Апостол, „изповядват, че познават Бога, а с делата си Го отричат, бидейки гнусни, непокорни и негодни за никакво добро дело“ (Тит. 1:16). Още св. пр. Исаия възкликва: „Горко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред самите себе си“ (Ис. 5:21). Господ, казва и праведният Иов, „улавя мъдрите в тяхното хитруване“ (Иов. 5:13). Такива не само не притежават и онази мъдрост, с каквато сами се превъзнасят, а и другите ги превъзнасят, но дори не са и започвали да помъдряват, защото „Господ знае човешките мисли, че те са суетни“, а същинското „начало на премъдростта е страхът Господен“ (Пс. 93:11; 110:10). Така е изрекъл Светият Дух чрез устата и на Своя пророк Давид, чийто пък син Соломон уточнява нещо особено важно: „страхът Господен учи на мъдрост и пред славата върви смирение“ (Притч. 15:33). Също и Иисус, синът Сирахов, в своята Книга Премъдрост изрича: „Страхът Господен всичко надминава и който го има — с кого може да бъде сравнен?“ (Сир. 25:14).

    Така говорят великите старозаветни мъдреци и пророци — за страха Божий като висша премъдрост и за смирението като нейно неминуемо преддверие. Още в зората на новозаветните времена първовърховният апостол Павел, един от най-образованите люде (и не само за времето си!), предупреждава: „Никой да не се мами: ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ (1 Кор., 3:18–19). Векове по-сетне единият от тримата велики православни светители и учители-богослови, братът на свт. Василий Великий свт. Григорий Богослов, Назианин писа: „Виждал съм мнозина човеци, напънали се да изучат цялата външна наука, но пък в богословието, сиреч в науката за Бога, малцина са преуспели. Тъкмо защото у тях липсваше истинската мъдрост, която е страхът Божий, то те се отдалечиха от Бога и затънаха в тресавището на много злини“. Също и един друг велик православен мислител, изповедник и молитвеник, сънародникът на чествания днес преп. Иоан Дамаскин, преп. Исаак Сириец, казва, че страхът Божий е основа на всички добродетели, а той е едната страна на премъдростта. Другата пък й страна е любовта към Бога. Защото всяка добродетел започва от страха Божий и се превръща в любов към Бога. [И всяка любов към Бога поражда у вярващия страх и трепет пред Него]. Който не се бои от Бога, той може да си позволи всяко зло, той и се отдава на всякакъв грях. Който пък се бои от Бога, такъв се стреми да изпълнява [с любов] Неговите заповеди, тоест да живее добродетелно“.

Богу нашему слава, сега и всякога, и във вечни векове! Амин.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза