06/19 август 2017 г.

 

ПРЕОБРАЖЕНИЕ НА НАШИЯ ГОСПОД БОГ И СПАСИТЕЛ

ИИСУС ХРИСТОС

 

 

 

 

По: свт. Дмитрий Ростовский, Синаксар и Слово на Преображение; свт. Иоанн Златоуст, Слова; преп. Ефрем Сирин, Слова; Павел (Лебедев), архиеп. Казанский, Слово в день Преображения Господня

На днешна дата от православния църковен календар се чества един от великите Господски празници, а и един от най-светлите  през цялата православна църковна година – Господският празник Преображение Господне. Честването му датира от най-древни времена – изпърво в Палестина, а по-сетне и другаде сред православния Изток. Знае се, че още през IV век св.Елена, майката на св. Константин Велики, построява Свето-Преображенски храм на планината Тавор, просъществувал осем века, чак до разрушаването му от тюркските завоеватели начело с кюрдския водач Салах ад Дин. Пак от IV век датират и някои от първите слова, прославящи това божествено събитие, писани от велики отци и учители на Църквата -  преп. Ефрем Сириец,  свт. Иоан Златоуст, а и по-късно свт. Прокл, еп. Константинополски и св. Лъв I Велики (V в.). От това време датира и първото химнографско прославяне на Преображенския празник - свт. Анатолий, патр.  Константинополски, а в VII-VIII вв. и св. Йоан Дамаскин, и доведеният му брат Козма Йерусалимски, еп. Маюмски боговдъхновено съставят чудни чинопоследования, с които светата Православна Църква и днес прославя чудесното Преображение на Господа Иисуса.

На Запад всеобщото честване на този празник се въвежда доста по-късно, едва след като папската курия се самоотделя, сиреч отпада от светата православна традиция (1054 г.), а по-точно – чак в средата на XV в. И то не толкова от почит към самото божествено събитие, а по един чисто военнополитически повод - победата на западните войски над османците край Белград. Макар и някои отделни поместни църкви на Запад да празнуват Преображение Господне и от по-рано(по чин, въведен от папа Калист III, XIV–XV в.), ала честването му не е подобаващо тържествено и достолепно, както е присъщо на Източната, на православната традиция. Освен това на Запад то е и по специфичен за западния манталитет начин прагматизирано - за по-голямо удобство божественото събитие може да бъде чествано не на точната дата, а да се премества към по-близкия неделен ден (та чрез такова съчетание да се „пести време“).

Особеното значение на този празника проличава и по наглед най-дребните практически детайли на църковната традиция. Дори и да се случи в сряда или петък, Църквата разрешава на този ден да ядем риба. Самото празнично богослужение притежава такава особеност - след отслужването на светата Божествена Литургия се благославя и освещава грозде (понякога смокини, ябълки или някакъв друг дървесен плод). С оглед на това е избрано и времето да се празнува Преображението, защото в Иерусалим по туй време гроздето вече е узряло. Със забраната да се вкусва грозде преди това светата Църква възпитава своите чеда в такива християнски добродетели като смирение и послушание - всичко, което вярващият употребява, да бъде благословено от Нея. Който пък дръзне самочинно да наруши тази традиция, следва да понесе и съответната епитимия — да не вкусва от този плод до края на месеца. След този празник обаче, нареждат пак светите Отци,  през последвалата седмица се полага три пъти да се поставя грозде на трапезата (в постните дни понеделник, сряда и петък). Като благославя донасяните в Божия храм плодове, светата Църква ни напомня, че в Нея като в свещено общество, всичко — от човека до растението — трябва да бъде посветено на Бога. Защото всички сме дело на Неговия премъдър  всесвят Божествен Промисъл.

Що се отнася до същинското съдържание на събитието Таворско Преображение Господне, то може да се каже, че в неговото празнично честване се разкрива мистичното богословие на Христовата Църква. Преображението е видимо явяване на Царството Божие на земята. Когато наближило времето на кръстните страдания, спасителната смърт и възкресение Господне, Синът Божий напуснал Капернаум и се запътил на север към планината Тавор, извисила се като крепост над галилейските хълмове. Иисус Христос взел трима Свои ученици — Петър, Иаков и Иоан, за да се изкачи с тях навръх планината — за усилена молитва, ала и за нещо повече от молитвата. В предчувствие на нещо велико и необичайно, учениците Му мълчали. Мълчанието е било необходимо, защото човешкото слово немее пред дълбините на Божията Премъдрост, пред Божествената тайна на Бога-Слово.

На Тавор тримата Христови ученика биват удостоени да съзерцават Божественото Преображение на Христа, явяването на Неговото величие и слава. Лицето на Спасителя става подобно на светлината на светкавицата, одеждите Му засияват с ослепителен снежен блясък. Пробудени, те Го съзират да стои обгърнат от сияние — като от слънчеви лъчи. Виждат те и двама пророци, които Той призовава, Моисей и Илия, за да беседва с тях за предстоящата Си Голготска жертва, за страданията и кръстната Си смърт -  за изкуплението на човешките грехове чрез свещената кръв на Сина Божий, истинския Избавител и Спасител на грехопадналото човечество.

 На Тавор Господ удостоява трима човеци с явяване на Божествената Си слава. Ала по Своята велика Милост Той я явява само в онази степен, в която живущият на земята човек изобщо може да понесе лицезрението на Божието всевеличие. Защото, както Самият Бог обяснява още на Моисей, когато той Му се моли да му яви божествената Си слава лице в лице: „не може човек да Ме види и да остане жив“ (Изх. 33:20).  И така, на тримата Си апостоли Господ явява Божествената светлина (наричана също и Таворска), която те преживяват с нищо несравнима велика радост. Облени с тази Таворска светлина, за тях времето сякаш спира. Изумените Христови ученици падат на земята. Таворската светлина постепенно секва. Заедно с Учителя те се спускат от планината и призори се връщат в Капернаум.

В словото си за днешния празник свт. Дмитрий Ростовски поставя такъв въпрос: „С каква цел Господ изкачва учениците Си за молитва навръх планина, вместо да ги отведе в някакво равно място?“ Затова, отговаря светителят, щото като ги изкачи от земни низини към небесни висоти, Той тайнствено да преподаде на всички важен урок - онзи, който желае да се сдобие с откровение от Бога и да види славата Му, трябва да остави долу в низините всичките си земни суети и пристрастия, да спре да мисли за земни дела и блага, и да се устреми единствено към благата небесни. „Той ги изкачва на висока планина, казва и бл. Теофилакт Български, за да им покаже, че ако някой не се извиси над земните пристрастия, той не ще се удостои да стане свидетел на небесните откровения. <…> Който ходи в низини, не може да вижда надалеч - онзи пък, който се изкачва на висока планина, без затруднение съзира и най-далечни простори; който го е грижа само за настоящия си живот, как ще усети сладостта на бъдните небесни блага? <…> Земните влечуги и животни не могат да погледнат към слънчевия лъч; така и умът на човека, потънал в земна суета, никак не може да понесе славата Христова и да се озари от светлината на Неговата благодат.“

Защо обаче, пак се запитва свт. Димитрий Ростовски, Господ взима със себе си именно Петър, Иаков и Иоан, а не някой друг от апостолите? И пак отговаря: „Като си припомним трите добродетели, необходими за спасението — вяра, надежда и любов, — нека кажем така: и трите тези добродетели се откриват най-пълно и най-ясно тъкмо в тях тримата. В Петър се разкрива вярата: той пръв от всички изповядва Христа като Син Божий (Мат. 16:16). В Иаков — надеждата: той пръв от дванадесетте скланя главата си за посичане в името на Надеждата Израилева, на Иисуса Христа. В в Иоан пък се разкрива любовта - той е най-любимият Христов ученик, наречен син на Пречистата Дева Мария (Иоан, 19:26). Затова по-късно именно тия трима апостоли свети апостол Павел  нарича „стълбове“ (Гал. 2:9). Златоустият архиепископ Константинополски Иоан така разкрива смисъла на тази чудесна прослава на апостолите: „велики и дивни (стълбове), сред всички прославени те се първи във вярата, в надеждата и в любовта; те като стълбове крепят първенствуващата Църква“.

В тези трима апостоли, освен това, предварително са проявени и трите чина на Божиите угодници, удостоени да съзрат Христа в небесната Му слава - чинът на боголюбците, чинът на мъчениците и чинът на девствениците. Свети апостол Петър е образ на първите, на тези, които най-силно обичат Бога и само Бога; свети апостол Иаков е образ на мъчениците заради Христовото име (пръв от апостолите приел мъченически венец от ръцете на своите обезумели сънародници); а свети апостол Иоан въплъщава лелеяното целомъдрие, святата чистота сърдечна и телесна. Господ избира именно тези трима свои ученика да Го последват за молитва на Таворския връх, където и да яви пред тях Божествената Си слава, за да ни поучи, че който иска да обитава заедно с Него в Небесното царство и да съзерцава тази слава, трябва да подражава в боголюбието на Петър, в мъченичеството  на Иаков, в чистотата на сърцето  на Иоан.

На свой ред свт. Иоан Златоуст така отговаря на един не рядко задаван въпрос: защо от всички ветхозаветни праведници Христос призовава на Тавор именно Моисей и Илия, с които да беседва там? Отговорът се съдържа в думите на самия Иисус, който неведнъж подчертава, че за Него свидетелстват пророците, а и самият Закон, който Той идва не да руши, а да изпълни. Появата на двама от най-великите ветхозаветни пророци демонстрира тъкмо това: Моисей олицетворява Закона, а Илия — пророчествата. Моисей, който пръв получава Закона от самия Бог, е и първият строг блюстител на Закона Божий. Свети пророк Илия пък е един от първите и най-велики от Божиите пророци.

Не само страх и трепет обзема смаяните Христови ученици на връх Тавор, но и неизречима радост. Радват се, по словото на преп. Ефрем Сириеца и пророците (защото виждат въплътяването на Бога-Слово, което те дотогава не познавали), радват се и апостолите, съзрели Божествената Му слава, която те дотогава не разбирали. Печатът на туй свидетелство е гласът на Небесния Отец.

Високопреосв. Павел, архиеп. Казански (наричан още и „проповедник Бесарабски“) в словото си, произнесено на днешния празник в 1862 година, специално обръща внимание върху същностната връзка между Преображението, кръстните страдания и възкресението Господне. Плътският, душевният човек, казва той, не може да съзре небесната Таворска светлина, камо ли да я съзерцава. За него тя ще е невидима. За да я съзре и да я понесе според своите човешки възможности, той трябва да се преобрази в човек духовен. А това преображение става възможно чрез следване на Христа, сиреч чрез носене на своя кръст, а значи чрез усилен труд по самоизправяне и самоусъвършенстване в Христа. Ако противостоим на света чрез добродетелен живот в Христа, ако в любовта си към Него се противим срещу  господството на плътта в сърцето, ако разпъваме плътския човек с всичките му страсти и похоти, ако неуморно призоваваме Господа в борбата си срещу тях, чрез покаяние и добри дела, то и самото ни сърце ще престане да бъде средоточие на злото; тогава Господ ще го превърне в извор на доброто. Така ще придобием плодовете на Духа, които, по словото на Божествения Апостол са любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5: 22-23). Прочее, на Тавор Христос се е преобразява пред учениците Си, за да покаже  и на тях, а чрез тях  и на цялата вселена, Чие подобие е висшето създание Божие, човекът - към Кого може и трябва да се се стреми той чрез безспирни и неотстъпни усилия за своето и на своите ближни духовно извисяване в името на Иисуса Христа Спасителя.

Богу нашему слава, сега и винаги и за вечни векове! Амин.