29 юни / 12 юли  2017 г.

СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ

ПЕТЪР И ПАВЕЛ (Петровден)
Икона на Пресвета Богородица Касперовска

 

По: Свт. Иоанн Златоуст. „Беседы о св. Апостоле Павле“. – Творения. СПб. ДА, 1896. Том 2, Книга 2 <http://azbyka.ru/otechnik/Ioann_Zlatoust/>; бл. Феофилакт Болгарский. Толкование на 2. Коринтяном. <http://azbyka.ru/otechnik/Feofilakt_Bolgarskij/tolkovanie-na-vtoroe-poslanie-k-korinfjanam/11>; свт. Филарет Московский. Слово 1825 <http://azbyka.ru/otechnik/Filaret_Moskovskij/slova/48> ; прот. Григорий Дьяченко. Полный годичный круг кратких поучений… (1897) <http://slovo.russportal.ru/>; прот. Валентин Свенцицкий. Проповеди. Ч. 2 (1926/27) <http://az.lib.ru/s/swencickij_w_p/> ; иг. Мельхиседек (Артюхин). Проповедь на прадник свв. Петра и Павла <http://optina.org.ru/> ; День памяти свв. первоверховных Апостолов <http://www.pravoslavie.by/ >

 

На 29 юни / 12 юли по светоотеческия православен църковен календар светата Църква чества паметта на славните и всехвални първовърховни апостоли Петър и Павел. Тя причислява празника към „великите“. Макар и той да не принадлежи към дванайсетте, по същество той е носител на множество божествени смисли и значения.

Свети апостол Петър (първоначално Кифа, Симон) е рибар от Витсаида, брат на свети апостол Андрей. Призован е към Апостолско служение пряко от Сина Божий, от нашия Господ Иисус Христос. След Възнесението Господне и съшествието на Светия Дух пак той пръв започва да проповядва учението на Възкръсналия Господ. Заради това той много пострадва от юдеите, претърпява тъмнично заточение, от което Господният Ангел чудесно го освобождава. Впоследствие сее спасителните семена на Благата Вест в Самария, Сирия, Понт, Галатия, Витиния, Асия и Египет — предимно сред юдеите, мнозина от които обръща към спасителната Христова Вяра. За това свидетелства още първата му обществена проповед в деня на светата Петдесетница, под чието въздействие, както знаем, се кръстиха и присъединиха в оня ден около 30 хиляди души в Иерусалим (Деян. 2:41). Такова е началото на Петровото благовещение, което продължава до самия край на апостолския му живот. По време на лютите Неронови гонения срещу християните, около 97 година свети Петър приключва земния си жизнен път, възнесен като Своя Учител на кръста. От Светото Предание също научаваме, че считайки себе си за изцяло недостоен да приеме смъртта по същия начин, по който умира разпнатият му Учител, свети Петър сам пожелава да бъде разпнат с главата надолу. Забележително е това, че и неговият събрат по апостолство и първовърховенство свети апостол Павел приема мъченическа смърт в същия ден (някои историци на Църквата обаче считат, че това става на идната година след свети апостол Петър).

Първоначално Павел се наричал Савел, роден в киликийския град Тарс и очевидно произхождащ от знатен род, защото е имал възможността да приеме римско гражданство. Савел получил и високо образование - негов възпитател е бил самият Гамалиил, високопочитан фарисей и законник, член, а по едно време и председател на Синедриона. Между другото, същият многоуважаван сред народа законоучител се застъпил за апостолите, когато развилнели се юдеи се втурнали да ги убиват. (Деян. 5:33–40). Ревностен охранител на отеческите предания съгласно фарисейското учение, Савел най-дейно се впуска в юдейските гоненията срещу християните и дори съучаства на гонителите в някои техни жестоки изстъпления (убийството на свети архидякон Стефан, например). Ала обърнат по чудесен път от Самия Иисус Христос по пътя за Дамаск, Савел отхвърля гоненията, приема в Дамаск свето Кръщение, възприема и новото си име Павел. Така той се превръща в един от най-ревностните проповедници и изповедници на Христовото име и Христовата Вяра. От всички апостоли той най-много се труди за делото по изграждане на Христовата Църква и посяването на спасителните семена на Христовото учение сред езичниците (неслучайно го наричат „апостолът на езичниците“). Затова претърпява и множество страдания и гонения както от юдеи, така и от езичници. Свети апостол Павел основава множество църкви на Малоазийския полуостров, в Гърция и в Рим. И ето, заедно със своя събрат во Христе свети апостол Петър той също приема в Рим мъченическия венец на Христов изповедник. Посечен е с меч, защото като римски гражданин не е можело го подложат на обичайното за другите позорно наказание — кръстната смърт.

Най-важните събития от живота и дейността на всички апостоли са описани в Новия Завет, в книгата „Деяния на светите апостоли“. Оттам и от Светото Предание узнаваме колко преизпълнен с безброй трудности, беди и напасти е бил земният им път. Христовите слова „в света скърби ще имате“ се сбъдват за тях с пълна сила. Ала сред всичките беди и скърби светите Първовърховни апостоли се утешавали и радвали, защото живо и непоклатимо са вярвали в Божия Син, Който веднага след споменатото казва също: „но дерзайте: аз победих смъртта“ (Иоан. 16:33).

Почитането на светите апостоли Петър и Павел започва веднага след мъченическата им кончина. Мястото на тяхното погребение веднага става свещено за първите християни. В IV в. светият равноапостолен благоверен император Константин Велики издига храмове в тяхна чест в Рим и в Константинопол. Съвместното  им честване на днешна дата от светоотеческия православен църковен календар става обичайно също още в ранните векове на християнството. Като празнува в този ден твърдостта на свети Петър и разума на свети Павел, светата Църква ни рисува чрез тях и образа на падналия човек, който се обръща от греха, колкото и той да е ужасен (та има ли нещо по-страшно от богоотстъпничеството и нещо по-безумно от богопреследването!) и се връща в лоното на Божията благодат чрез предълбоко, ридаещо, най-искрено, по думите на Псалмопевеца, „из глъбини“, сиреч искрено и истинско покаяние. Истинско покаяние пък е само онова, което се изразява не само в слова и чувства, но е и дейно. И ето, първовърховните апостоли принасят преизобилни плодове, дела на покаянието. Както светата Църква пее днес в празничната стихира: „Ти даде образа на обръщането на двамата Си апостоли: единият се отрече [от Теб] по време на [Твоите] страдания, но после се покая; другият пък се противеше на Твоята проповед, но [сам] повярва“.

Има дълбок смисъл и това, че още в ранните дни на Христовата Църква тя определя почитта към светите Първовърховни Апостоли да включва и особен пост, чийто венец е именно днешният празник. След време този пост придобива и свое специално наименование, наричат го апостолски - посветен на апостолското покайно смиреномъдрие и неуморна прослава на Господа чрез служение Нему и на хората чак до саможертва в Христовото име.

За църковното установяване на този пост откриваме свидетелства още в самите Апостолски правила. А от IV–V век и насетне срещаме свидетелства за него и у други отци на Църквата - у светителите Амвросий Медиолански (IV в.), Атанасий Велики, архиеп. Александрийски, Лъв I Велики, папа Римски, Теодорит Киpски (V в.) и др. От велики православни химнографи сме наследили боговдъхновените стихири на празника - свт. Андрей Йерусалимски (Критски) и свт. Герман Константинополски (VII-VIII в.), Козма Маюмски (VIII в.), чийто доведен брат преп. Иоан Дамаскин (VIII в.) написва по един канон за всеки от двамата първовърховни апостоли.

Светата Църква ни призовава към апостолските пост и тържества по примера на светите апостоли, които след приемането на Светия Дух в деня на светата Петдесетница, напредвали по думите на божествения апостол, „в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост…“ (2 Кор. 11:27). А и по свидетелство на свети апостол и евангелист Лука апостолите винаги се готвели за своето служение чрез пост и молитва (Деян. 13:3). По-сетне блажени Теофилакт Български, архиеп. Охридски (IX в.) обръща внимание, че светите апостоли драговолно са си добавяли тези вътрешни трудове (пост, молитва, бдение) към външните — към гоненията, притесненията, заточенията, мъченията, сякаш тези външни скърби са им били недостатъчни! Впрочем, Златоустият светител Иоан Константинополски от IV в. казва, че притесненията и по-специално постническите подвизи дори радвали светите апостоли, понеже всеки „пост с вяра много укрепва човека, защото го научава на велико любомъдрие, прави го Ангел, а още го укрепва срещу безтелесните вражески сили <…> Който пости, става лек и окрилен, моли се с дух бодър, и гаси злите си похоти, и умилостивява Бога като смирява надменния си дух“. Та именно за да съхраняват своята чистота, да бъдат винаги бдителни срещу демонските козни и устойчиви срещу съблазните и сатанинските изкушения — именно с тази цел, обяснява светителят, „апостолите почти винаги са постили“.

Знаем, че светите Апостоли полагат началото на благодатния градеж върху непоклатимата основа, която Самият Неин Устроител и Първоиерей залага като устои на Своята Църква - със своето устно и писмено Предание, с дейната си вяра и със самия си подвижнически живот като сияен образец-ориентир на живот в Истината, живот в Христа, а накрая - по ред, но не и по значение, - и чрез самата си драговолна мъченическа саможертва. Със своята мъченическа кръв те обилно напояват почвата на дарената от Господа християнска права вяра и светата Христова Църква, която чрез техния непреставащ благодатен труд за кратко време се разпростира, просветлява и осветява цялата вселена. Именно затова светата Църква им посвещава един от основните пости през годината. По думите на свт. Симеон Солунски (XIV–XV в.) този пост е посветен на светите Апостоли, защото „чрез тях се сдобихме с множество блага, и за нас те се явяват деятели и учители на пост, послушание … и въздържание. Съгласно апостолските наредби, <…> след съшествието на Светия Дух, празнуваме една седмица, а вече по-сетне честваме и самите апостоли — също и чрез поста, който те ни наредили да спазваме“.

В Словото си за днешния празник през 1825 година свт. Филарет, митрополит Московски така обяснява равночестното и равностойностното празнуване на двамата най-велики сред великите, първовърховни сред върховните следовници, проповедници и изповедници на Словото Божие. „Във всяко събрание, казва светителят, на дори равни помежду си люде, обикновено някой има първенство било по избор и назначение, било за ред, било заради превъзходството на неговите способности и по особеното присъствие на духа. Ето, в много случаи, когато евангелската история представя Петър сред събралите се апостоли, името му първенствува сред апостолските имена, а лицето му първенствува сред апостолите било то в словото, било то в делото… Ала не е нужно, продължава свт. Филарет, надълго и нашироко да проучваме и доказваме, че апостолството на свети Павел е също толкова величествено и божествено по своето начало, както и Петровото, и на другите апостоли - Ще е достатъчно да кажем, че Онзи, Който е призовал Петра и другите към апостолство по време на Своето пребъдване на земята, Сам призовава към това и Павла, [но този път не от земята], а от отворилите се небеса. [По свидетелството на самия Павел]: „Павел апостол, призован не от човеци, нито от човек, а от Иисуса Христа и Бога Отца, Който Го възкреси от мъртвите“ или, както пак той добавя: не чрез човек научено и прието, а „чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:1,2). И светителят продължава: „Ако велик е онзи, който от дълбоко незнание за кратко време възхожда към висшата и божествена мъдрост, то по-малко ли е велик онзи, който от смъртна вражда срещу божествената истина начаса се обръща в любов към нея, любов крепка до смърт? Вчера рибар, а днес първи сред богословите провъзгласява: „Ти си Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16) — ето в това е величието на Петър. Вчера гонител Христов, а днес апостол Христов: „сега проповядва вярата, що преди разоряваше“ (Гал. 1:23) — ето, в това е величието на Павла!“ „Впрочем, при все наличието на определена апостолска първовърховност в превъзходството на даровете, висотата на добродетелите и широтата на подвизите, все пак бихме могли пак да запитаме: защо тъй тържествено се възвестява първовърховенството на проповедниците на вярата, които полагат и други учат да полагат своето тържество не във върховенство [и превъзходството], а в смирението, и не в предвождането, а в служението на другите? За да отговорим на това, ни подканва свт. Филарет, нека си припомним Христовата притча: „Не може се укри град, който стои навръх планина“ (Мат. 5:14). Градът навръх планина е символ на душа, извисена, преизпълнена и украсена с добродетели и съвършенство.“ И както пътници, съзрели от далеч град навръх планина, се спират, за да го разгледат и му се налюбуват в цялата му хубост и величие, така и нашите богомъдри Отци и ръководители по пътя на спасението ни спират за малко в нашето поприще през времето с цел да ни посочат цели два величествени града — великите души на Петър и Павел … Така те „позволяват на вече очистените души да се насладят на съзерцанието на тези две високи обители на Светия Дух; онези, които в момента се очистват, те подбуждат да се насладят, пък макар и отдалече, на духовното зрелище и да насочат и ускорят стъпките си към спасението чрез ревностни подвизи и добродетели; за онези пък, които още не са се очистили от праха на мирската суета, те откриват възможност да се очистят, като извисят духовния си взор над преходните плътски грижи и радости. Така те се постараха да изградят сякаш една духовна висина, по което да се изкачим чрез пътеката на постния подвиг, който предхожда днешния празник. … Така, завършва светителят, също и ние можем да захранваме душите си чрез размисли за светите първовърховни апостоли, а и целия си живот да одушевяваме, като разглеждаме превисоките им съвършенства. В това е същността на празника на апостолите и така тяхното благословение ще осени всеки, който ги празнува в този дух.“

Богу нашему слава! Амин.