05/18 юни 2017
НЕДЕЛЯ ІІ след св. ПЕТДЕСЕТНИЦА
НЕДЕЛЯ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ
И НА ВСИЧКИ ПРЕПОДОБНИ И БОГОНОСНИ ОТЦИ ОТ СВЕТА ГОРА
Свщмчк Доротой, еп. Тирски
Преп. Авва Доротей
По: Синаксар; Свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года...; Софроний, митр. Доростолски и Червенски. Проповеди. Т. ІІ; “Предговор” към Жития на българските светии (в новобългарски превод). Т. І и ІІ (София: Синодално изд., 1974); Патерик земли болгарской. Т. 1. (М.: 2008); Слово за Неделя на всички български светии <http://www.pravmladeji.org/>; Завет на митр. Климент Търновски (Друмев) към българския народ (1893) ; Неделя на всички български светии <http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/>
Преди шест десетилетия Светият Синод на БПЦ постановява в Неделя Втора след Петдесетница да се чества паметта на всички български светии. Тогава се отслужва и първата литургия за този празник в столичния храм „Свети Седмочисленици". Съвсем наскоро преди това Българската православна църква възстановява своето патриаршеско достойнство и обявяването на неделята след Неделя на всички светии като Неделя на всички български светии става една от първите големи инициативи на възродената след вековни несгоди Българската Патриаршия. Оттогава Денят на Всички български светии заема трайно място в българския църковен календар.
В Синаксара четем: „ ... Библията много пъти сравнява Църквата Божия с плодородна нива или плодородно лозе. ... Българската Православна Църква като Божия нива и Божия лоза е давала пребогат плод през многовековното си съществуване. Било е време, когато нейното народно изпълнение се славело и на място, и по света с изрядното си православно и богоугодно благочестие. А из неговите недра естествено са се излъчвали от време на време вдъхновени избраници, които посвещавали живота си на изключително богоугождение, или геройски са предавали живота си на мъки и мъченическа смърт за своята пречиста вяра. Първите (преподобните и богоносни наши отци и майки) са скромните прояви на народно благочестие в широкия живот, които обаче блестят със своята скрита красота; а вторите (мъчениците) са останалата част от каноническите светци на нашата света Православна църква.
Ако някой с право попита: „Дали няма и други [български светии, освен тези, чиито жития са съставени и са ни завещани от техните животоописатели], които не са могли да попаднат на вниманието на последните?” ще му отговорим: съвсем е възможно. . . . [Има и то много такива], за които не е фиксирана календарна дата. А колко повече са неизвестните наши прадеди и деди, на които даже имената не им знаем, и които несъмнено са проявили похвален героизъм при потурчването в Лудогорието, Пирина и Родопите!
И както множеството съзвездия, едно от друго по-чудесно, съставят едно сияйно звездно небе над главите ни, така и съзвездията от светиите на всеки православен християнски народ изграждат Една, Свята, Съборна и Апостолска — едничка и неделима — Христова Църква, просияла през хилядолетията и непреоборима от адовите порти, Светата Православна Църква, това свещено Небе на земята, тази Нова земя, която Божиите светии чрез богоугодните си подвизи и вярната си служба Богу превръщат в Небе още тук и приживе.”
Доростолският и Червенски Митрополит Софроний пише: Какво са изобщо за нас нашите родни светии? Те са просветители на народа ни в истините на евангелската вяра; те са народни будители, просветители, които освещават и щедро посяват семената на словото Божие — семена, дали обилен плод ... Родните ни светии са осветили тъмните друми на народа ни и вярно са ни съхранили през вековете, особено през кървавите мрачни столетия на богомерзкото иго.
Богослужебните песнопения на днешния празник възпяват нашите светии като образци на вярата, покаянието, духовното съвършенство, на изкупление чрез подвига на тесния Христов път и кръста Господен, чрез страдания и мъченичество, като наши вечни спътници, наставници, утешители, вдъхновители. Прославяме ги, величаем ги, търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога. Като празнуваме паметта на всички български светии, честваме самата святост, чрез която животът се възражда, умът се просветлява, сърцето се облагородява, волята укрепва, вярата расте.
Трябва обаче не само да се прекланяме пред нашите светии, но и да ги следваме. Та те са живо свидетелство за това, че светостта не е нещо недостижимо от човеците — инак Господ Бог би ли я изискал от тях когато, след изричането на новозаветния закон пред учениците Си Той завещава на тях и на всички бъдещи християни: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Толкоз ли е тежко това изискване, че да махаме с ръка и да казваме: „Това не е за нас, обикновените хора"? … Но и светиите са били хора като всички останали, а светии те стават защото необхватната им любов към Христос ги води неотклонимо по Неговия спасителен път - по пътя, по който ни води и Неговата Света Православна Църква. Трябва просто и ние да не отстъпваме нито на йота, нито наляво, нито надясно от Христовия път и да не нарушаваме нито една, дори наглед и най-незначителна заповед и наредба на светата Православна Църква. Всички Божии угодници, а значи и нашите родни светии, всеки на своето поприще и увенчани със свои венци, са били ръководени свише, боговдъхновени от пламъка на Светия Дух. И всичко, що са ни завещали, е боговдъхновено, а Божията Истина е абсолютна, сиреч неизменна и неподлежаща на изменения във времето и пространството, в различните култури и за различни преходни (подобно на полски цветове и трева по словото на светия псалмопевец), немощни и тънещи в греховете си индивиди.
Още в Стария Завет Бог чрез Моисей е наредил на богоизбрания народ: „Бъдете святи” (Лев. 19:2). Вечен и неизменен е само Бог, и затова и в Новия Завет вече пряко Той казва, чрез устата на Божия Син Иисус Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен небесният ваш Отец!” (Мат. 5:48). И богоглаголивият свети апостол Павел не се уморява да повтаря: ние, християните, сме осветени в Христа Иисуса (1 Кор. 1:2), призовани сме към святост (1 Сол. 4:7). Светостта е нещо напълно посилно за човека, стига единственото му упование да бъде Самият Бог, стига при цялата си падналост и немощ да се стреми да се бори с грехопадналата си природа и да се кае пред Господа, и така да придобива Божията благодат, и сам да става свят (1 Кор. 15:19). Затова нека всякога да изпросваме помощта на родните ни светии, та и ние да ги следваме по пътя им в служба Богу и на ближните си, а най-вече на православния народ към Божието Царство, което е на всички праведници и не се разграничава чрез национални, исторически, социални, политически и други земни разделения. Особено усърдно да просим тяхното застъпничеството в днешното бурно, несигурно, страшно време на отстъпления и предателства — не просто национални, но и (което е и най-страшното!) предателства към Самия Христос! Нека те молят Бога да умири света и да ни спаси, както ни е спасявал през всичките десет столетия от самото ни покръстване до наши дни.
Приели веднъж Божията благодат чрез светото Кръщение, българските светии са оставили всичко земно и са тръгнали след Господа, вперили погледа си в Него и само в Него. Как става това възможно? Свт. Теофан Затворник боговдъхновено отговаря на този въпрос: тъй охотно светиите тръгват подир Христа, защото успяват да прозрат по-доброто. Те са видели най-живо онова съкровище, намерили са онзи бисер, заради който можеш, без да умуваш, да се отречеш от всичко друго. А това съкровище, този бисер е вярата в Господа и общуването с Него според силата на вярата. Ние пък толкова лесно разменяме това съкровище срещу някакви дрънкулки, безсмислени и ненужни неща и занимавки, разменяме пълнотата на богообщуването срещу същинска пустош. Защо? Светителят обяснява как и това става възможно: от самото ни възпитание не ни се присажда вкусът към Истинското Съкровище, което не се намира на земята; така то остава чуждо за сърцето ни. Сърцето ни не различава това „по-добро,” към което се устремили светиите. Тук е причината, поради която някои, при все че са били призовани от Господа, не се отзовават на Неговия благ призив и дори направо бягат от Него!"...
Големият български писател от втората половина на XIX и началото на XX в. Петко Тодоров е казал, че нашите истински благодетели, българските светии, са и навеки ще останат реални хора, родени тук и следователно — истински българи, мерило за нас самите. Ето защо е нужно да познаваме техните жития, нужно е молитвено да се обръщаме към тях, да ги чувстваме близо до нас и да се стремим да се приобщаваме към техния дух. Тяхното родство с Христа е най-верният залог на нашето доверие към тях.
Верността към исконното Православие, изповядвано повече от хилядолетие по нашите земи бляскаво защищава друг забележителен хранител на истинската духовност у нас, Великотърновския митрополит Климент (Друмев), казвайки: „Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загинвание. И занапред: има ли Православие у нас, ще има и български народ; няма ли Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целия наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдущето, напомнюва ни свещените наши длъжности спрямо народът и вярата му." Ала да не бъде радостта и признателността ни лицемерна и суетна, трябва и ние да се подредим да почерпим за себе си „надлежен урок от всичко това, което е направило Православието за народът ни през миналите тежки времена". Това по-конкретно означава: да не се отклоняваме от православната вяра, но да я лелем чиста и непокътната", а затова е нужно и да живеем според нейните изисквания, както ни учат българските Божии угодници.
Митрополит Климент предупреждава: „Да се не лъжем, братие. Няма по-голямо зло, което би се нанесло на народът ни, от това — да не пазим и да не зачитаме вярата му, да посягаме на нея, защото поколебай ли се народът ни в праотеческата си православна вяра, сетнините от това не могат да бъдат други, освен разпокъсвание, нравствено умаломощение и най-сетне съсипия и загинвание. Да не забравяме, че посегателствата върху вярата на народът никогаж не остават безнаказани за самият народ: те поколебават твърдостта му във вярата и ако се продължават, могат да подкопаят и самото му съществование." И ни призовава: „Да пазим Православието като очите си — това е най-висока и свещена длъжност на всеки честен българин".
Пак в Синаксара четем: „Затова, когато днес честваме пресветлата памет на всички български светии, да отправим към тях усърдна молитва: да възпитат у нас чрез боговдъхновения си пример усета за истинското, за по-доброто, да закрилят от всяка сатанинска и антихристова напаст своя единокръвен народ, да го тласкат към преуспяване в Православната Христова вяра, в любов, мир и благочестие. А ние, които с вяра, любов и признателност ги почитаме, като имаме пред очи техния богоугоден живот, да подражаваме на техните святи подвизи, на самата им святост, та чрез молитвите им да постигнем и ние спасение в Господа по неизразимата Му милост!”
Такъв е предълбокият смисъл и на чудните слова от тропара на всички български светии: Светии, просияли сред българите, като почитаме честното ви множество и празнуваме вашата свята памет, усърдно ви молим: молете Господа за всички, а най-много винаги за верните, за да се съхрани българската земя от всякакви беди и народът да се утвърди навеки в православната вяра, та като преживеем благочестиво мирен живот, заедно с вас да достигнем до Вечното Отечество в блаженото Царство Божие.
Богу нашему слава! Амин.