22 май / 4 юни (2017)
Неделя 8. след Пасха
ПЕТДЕСЕТНИЦА. СВЕТА ТРОИЦА
Мчк. Василиск
Възпоменаване на втория Вселенски Събор (Константинопол, 381 г.)
Вмчк Иоан-Владимир, княз Български, чудотворец (1016)
По: Свв. Отцы о Святом Духе <http://www.pravoslavie.ru/> ; свт. Иоанн Златоуст. Толкование на кн. Деяний свв. Апостолов (Беседа 4) и Слово на св. Пятидесятницу <http://azbyka.ru/> и <http://ekzeget.ru> ; свт. Василий Великий. „Правила“. – Каноны Православной Церкви <https://ru.wikisource.org/wiki/Каноны_Православной_Церкви> ; свт. Афанасий Великий. Праздничные (Пасхальные) послания (5., 10., 19) <http://www.orthlib.ru/> ; свт. Григорий Богослов. Слова <http://www.pravoslavie.ru/> ; свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года; История праздника <http://www.pravoslavie.ru/> ; К. П. Победоносцев. „Предисловие“ – История Православной Церкви до начала разделения Церквей и „Троицын день“. – Праздники Господни <http://dugward.ru/library/pobedonoscev/>; История богослужения … <http://troitsa.paskha.ru/> ; Иконография изображения „Сошествие Святаго Духа на апостолов“ – Пасха.ru <http://troitsa.paskha.ru/> ; „День Святой Троицы. Пятидесятница“. – Троица <http://www.pravmir.ru/>
Честваното днес свещено събитие е съшествието (снизхождане, слизане) на Светия Дух върху светите Апостоли, наричано още Петдесетница, а също и Света Троица; то е подробно описано от свети апостол и евангелист Лука в гл. 2 на Деянията на светите апостоли (Деян. 2:1-18). Знаем, че веднага след Възнесението на нашия Господ Иисус Христос, станало на четиридесетия ден след Неговото Възкресение, учениците Му, сред които и Иисусовите братя, заедно Пречистата Майка Божия Дева Мария и жените мироносици се връщат в Иерусалим. Там те се събират в един дом, разположен в юго-западната му част, на Сионския хълм (евр.: Har Zion, като har значи и планина, възвишение, височина). Очевидно, изборът на това място е не случаен, а промислителен: отколе юдеите възприемат Сион като символ на Иерусалим, пък и изобщо — на Земя Обетована, мечтата за която те лелеят още от времената на египетското робство, от което Господ ги освобождава чрез пророк Моисей.
В деня на Своето Възнесение, както знаем също от светото Евангелие, Господ се прощава до време с учениците Си, като им обещава да изпрати Утешител — изхождащия от Бог-Отец Свети Дух. Учениците още не знаели какво означава това, но са вярвали, че всичко изречено от Господа ще се сбъдне. В усамотената Сионска горница те се събирали, молили се, четели Светото Писание в очакване да се сбъдне обещаното им от Господа. Така възниква и първият християнски храм.
Кому е принадлежал домът, в който учениците и близките на Христа се събрали след чудесното Господне Възнесение — това ние не знаем. Знаем обаче, че именно този дом се превръща в първи християнски храм, и то не само защото „като дойдоха, възлязоха в горницата, дето и пребиваваха“ в моления (Деян. 1:13), но и защото пак там Христос на два пъти ги посещава след Своето Възкресение. Там Той преломява хляба и пълни чашата с вино, сиреч извършва и първата Божествена Литургия. Като огън в огнище поддържали учениците в душите си благодатното състояние от тези срещи. Именно там върху Христовите ученици снизхожда Светият Дух. С това Бог полага началото на самата Христова Църква — не просто като храм, сграда, в която хората се събират да се молят и се провеждат богослужения и таинства, но и като нещо, чиято същност е във висш смисъл на думата мистична, небоземна, именно духовна (а не просто социолнополитическа, социалнопсихологическа, икономическа, гражданска или някаква друга мирска).
След въплъщението и възкресението на Сина Божий, съшествието на Свети Дух и основаването на светата Христова Църква е събитие несъмнено най-забележително, най-велико по значение и по последици в човешката история. В него духовният поглед съзира нещо повече от това, което е имало място веднъж и после отминало; то е едно чудодейно жизнено произшествие, източник на безброй божествени деяния и откровения, извор на живата вода, която безспирно струи от векове насам и не ще пресъхне во веки.
През целия ветхозаветен период Светият Дух озарявал само от време на време неголям брой особени люде. Преди да се възнесе с Божествената Си плът при Своя Отец Небесен, Господ Иисус Христос утешава светите Апостоли, които скърбели заради туй, че Той ги напуска, като им обещава да изпрати Утешител, Духа на Истината, Който ще ги наставлява във всяка истина (Ин. 16:13) и ще пребъде с завинаги с тях, а чрез тях — и сред всички, които вярват в истинския Месия, в Иисуса Христа Спасителя. При това, Иисус им нарежда да не се отлъчват от Иерусалим докато това обещание не се изпълни, тоест, докато те не бъдат озарени от Светия Дух (Деян. 1:4–5). И наистина, не дълго време след Христовото Възнесение Свети Дух се вселява в Христовите ученици и от тогава насетне Той действа и в родената пак тогава Негова света Църква, чрез която Светият Дух излива благодатните Си дарове, огражда верните й чеда от козните на Христовите врагове и води вярващите човеци към висшата ценност и цел на човечеството — към спасението в Господа Иисуса Христа. Така се сбъдва и древното пророчество Исаево, че от Сион ще изходи закон за света, а словото Господне — от Иерусалим (Ис. 2:3).
И така, събитието имало място в деня на юдейския празник на първата жътва, Сионската горница, където както обичайно се събрали Христовите ученици и Пречистата Му Майка, на десетия ден след Възнесението Господне, тоест на петдесетия ден след Възкресението Му, в три часа след обяд се чул сякаш бурен шум. Във въздуха пламнали трепкащи пламъци. Този огън обаче не бил обикновен, веществен, а благодатен, от същото естество като онзи, който всяка година пламва над гроба Господен в Иерусалим в деня на Православната Пасха — той осветявал, но не изгарял. Тези пламъци се спуснали над главите на Христовите ученици и там спрели. Заедно с външното явление се извършило и вътрешното, станало в душите на събралите се: „всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деян. 2:1–4). И Божията Майка, и светите Му ученици в онзи миг усетили необикновена вътрешна сила, нов благодатен дар слово — способността да говорят на езици, които преди това не знаели. А този дар им е бил изпратен свише, защото то е било необходимо за проповед на Благата Вест, на Светото Евангелие сред другите народи по целия свят.
Щедро дарени с Един Дух, те се държали за ръцете и така образували ново свещено единение, нова сияйна, християнска Църква, в която незримо присъства Самият Бог, който действа във всяка вярваща душа. Възлюбените от Господа Негови чеда, възсъединени с Него чрез Светия Дух, те напуснали Сионската горница за пръв път след очакването да се сбъдне Иисус-Христовото обещание, и вече напълно освободени от „страха юдейски“, безстрашно започнали да проповядват Христовото учение, Новия Завет, който Господ им завещал. Техните слова са били наистина толкова богодухновени, че още след първата проповед три хиляди от събралите се него ден в Иерусалим юдеи прегърнали апостолското слово на драго сърце, повярвали, приели свето кръщение и се присъединили към апостолите. А и не само се присъединили, но, по свидетелството на свети евангелист Лука, също и „постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите. … А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха“ (Деян. 2:41–47).
Чрез явлението на Свети Дух, изходил от Бог-Отец по обещанието на Бог-Син се явява и тайната на триединството на Светата Троица. В памет на това събитие, празникът Петдесетница се нарича също и ден на Света Троица. Наричаме го и Петдесетница не само в памет на древния празник, в чийто ден Светия Дух осиява светите Христови ученици и ги превръща в проповедници и изповедници на Христовата вяра, сиреч в Негови апостоли, но също и затова, че това събитие има място на петдесетия ден след Христовата Пасха. Както тя заменя старата юдейска пасха, така и Петдесетницата полага основи на новата, новозаветната Христова Църква — като вселенско единство, съюз в Духа. Затова съвсем естествено, християнската Петдесетница е и ден на Светата Троица, който прелива в празника на онази нейна ипостас, непосредствено чрез Която новозаветната Църква се ражда на земята — Свети Дух, Когото Тя празнува заедно с Петдесетницата. (Затова и утрешният ден е посветен на Свети Дух).
От този ден можем да говорим и за началото собствено на историята на християнската Църква. Руският обществен и църковен деец от XIX в., придворен преподавател (в това число и на тогава все още бъдещ благоверен имп. Николай II) и близък на гениалния писател Ф. Достоевски, обер-прокурорът на Свещения Синод Константин Победоносцев пише: „При належащото отношение към Църквата ще се прояви в цялата му пълнота значението на самата Църква и ще стане ясно, че нищо не може да я съкруши, че и днес тя е същата, като в онези далечни времена — извор на нашата радост, нашето единствено съкровище на земята.“ Той призовава и сами да се научим, и децата си да учим непосредствено в тази свята книга, Деянията апостолски, в безхитростните й вдъхновени сказания да откриваме как се изграждала историята на Църквата от същата онази минута, когато тя възприема Светия Дух. А в самия ден Петдесетница, същият писател записва: „Днес приключва кръгът празници, който започва с Неделята на митаря и фарисея. Тези празници са стъпала, по които душата се изкачва в молитвеното си съзерцание — от едно тайнство към друго. Съзерцахме тайната на въплъщението, тайната на страданието, тайната на възкресението ... И ето, възсиява и ни осиява самият венец на цялото това съзерцание, неговите алфа и омега, началото и краят — радостният празник на Света Троица. Хора Божии! Та това е най-голямата дълбина на нашата вяра!“
За да е възможно това събитие, послужило за начало на цяла епоха, да бъде веднага оповестено на целия свят, Бог избира един от трите велики юдейски празника, за чието честване обикновено в Иерусалим са се събирали „човеци набожни“ от всички краища на тогавашния свят, „от всеки народ под небето“ (Деян. 2:5) — именно денят на ветхозаветната Петдесетница. За юдеите той имал двойно значение — физическо и историческо. В този ден те радостно благодарили на Бога за новата жътва, а също и възпоменавали Синайското законодателство, срещата на Моисей с Бога на Синайската планина на петдесетия ден, или седем седмици след изхода им от Египет („празник на седмиците“).
Свт. Димитрий Ростовский (XVII в.) казва: „От времето на Моисей, осмата неделя след като юдеите честват своята пасха, тоест след приключването на седем седмици след нея, ветхозаветната Църква ежегодно празнува и деня Петдесетница, който затова се наричал и празник на седмиците. Това число не е било случайно, защото за юдеите числото седем символизира нещо свещено: то изразява пълнота и е носител на Божието благословение. Това празнуване започвало с тържествени обреди и възпоменание на Синайското законодателство, което Самият Бог е връчил на водача на древния юдейски народ, пророк Моисей. В Стария Завет този празник предизобразява Новозаветната Петдесетница и новото законодателство — Сионското. Това предричат и ветхозаветните боговдъхновени пророци Исаия (Ис. 2:3) и Иоил (Иоил. 2:28, 32). И двете тези значения се преобразуват в християнското празнуване на Петдесетница: в този ден се осъществява и първата жътва на душите, раждането на новозаветното Законодателство, на Христовата Църква; и в същия този ден Христовите следовници получават благодатна сила за изпълнение на новия Закон, Новия Завет, Светото Евангелие.
По този повод, пак свт. Димитрий Ростовский прави важно уточнение: „Съшествието на Свети Дух върху апостолите бележи окончателното установяване на Нов и вечен Завет с хората, за което е пророчествал и пророк Иеремия (Иер. 31:31-34). Светият Дух, Духът на Истината, на Премъдростта и Откровението, начертава нов, Сионски Закон — вместо стария, Синайски. А той, по думите на свети апостол Павел (2 Коринт. 3:3) се пише „с Духа на живия Бог, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето“. Затова Светата Църква този ден възпява Бога и с такива слова: „Този, Който в древността е начертал закон за Моисея, в апостолските сърца изписва величието на Новия Завет и ясно изразява Закона на благодатта” (5 песен на Канона на Светия Дух).
Един от първите отци на Църквата, християнският апологет от II в. бл. Йероним, еп. Лионски казва: „На петдесетия ден след Пасхата са станали двете законоположения — и Синайското, и Сионското. Тогава, на Синайската планина се разтресла земята; сега се разтресъл домът на апостолите. Тогава, сред пламъци и блясъка на мълниите се чули гръмотевици и глас на бурята; тук, в шумоленето на огнените пламъци се чуло диханието на небесата... ”
Още от апостолски времена е възприето всички християни ежегодно да отбелязват този ден по най-тържествен начин и най-подобаващо да го осветяват. Светата Църква причислява днешния празник към великите Господски празници от Дванадесетте. Свт. Григорий Богослов в словото си за днешния празник казва: „Празнуваме Петдесетница — идването на Духа, окончателното изпълнение на обещаното, сбъдването на надеждата, великото и достопочитано тайнство.” В словото си на този ден също и свт. Амвросий Медиолански призовал християните: „Да се възвеселим в този свят ден, както се възвеселихме на Пасха. На Пасха се кръстят огласените, а на Петдесетницата са покръстени апостолите…” А свт. Иоан Златоуст нарича този празник Митрополия на празниците, същинският плод на Господнето обещание: „Много всякакви блага е изпращал Той на рода човешки от небето, но такъв дар, като днешният, досега никога не е имало! ... Не мана небесна, нито огън, нито дъжд ни изпраща днес Той, а излива върху ни даровете на Светия Дух. Днес облаците се събрали не за да направят земята плодоносна, а за да раздвижат човешкото естество, да дадат плод добродетелен на Божествения Деятел. ... В един миг, както дъждовните капки променят природата, така и днес земята се изпълва с Ангели — ала не [като същества] небесни, но явяващи се чрез човешките тела добродетели, които инак са наистина присъщи на безплътните сили.”
Величието на този празник проличава и по древнохристиянския обичай повярвалите хора да приемат на този ден (както впрочем и на другите велики празници) свето Кръщение. Така те отдават особена почит, по думите на свт. Григорий Богослов, на явяването на Светия Дух. За този обичай свидетелстват и свт. Иоан Златоуст и неговият ученик свт. Прокъл. Този обичай по всяка вероятност е имал място още в апостолските времена. Затова на днешната света Литургия, преди четенето на Апостола, светата Църква пее (вместо обичайното Трисвятое): Елицы во Христа крестистеся, во Христа облекостеся, алилуйа. (Вие, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте.)
Не само богослужебните текстове, това, както го наричат, поетично богословие, но и цялото Свето Предание — тази „жива памет на Църквата“ — не само свидетелстват за реалните исторически събития, станали основание за учредяването на днешния празник, християнската Петдесетница (Деян. 2:1–41), но му придават и догматично измерение. И в църковното богослужение, и в иконографията на празника намираме израз на основните догмати на Новозаветното учение за Църквата, на християнската еклезиология, на Новозаветното учение за Христовата Църква — като единна, свята, съборна и апостолска. Тайнственото духовно единство, за което се моли Господ Иисус Христос в Своята Първосвещеническа молитва („да бъдат всички, едно: както Ти, Отче си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно — та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ — Ин.17:21), което провъзгласява също и свети апостол Павел (Еф. 4:4–6): „Едно тяло сте и един дух, … една надежда за вашето спасение, един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас …“ — това всекидневно с едни уста изповядва светата Църква по време на Божествената Литургия в Символа на Вярата — за това не веднъж ни напомня и богослужението на светата Петдесетница: в Кондака на празника, в стихирите, в празничния Канон (в Песен 3., например).
Също и в православната иконописна традиция: Църковният догмат за единство в Христа Спасителя изпъква много релефно и силно въздейства върху душата на вярващия християнин. Както се подчертава, светите апостоли са събрани единодушно вкупе — те се изобразяват седнали един до друг в полукръг (или полуовал), чиито краища са отворени откъм страната на съзерцаващия иконата. Отгоре от небето върху апостолите се спускат лъчи, а непосредствено над главите им — огнените пламъчета на Светия Дух. В долната част се изобразява арка с алегоричен образ на Космоса (тоест, за древните гърци думата космос, за разлика от хаос, означава вселена хармонична и във висша степен красива) — символизиран от старец увенчан с корона с разгърнат убрус, в който са разположени дванадесет свитъка, символизиращи свещените апостолски проповеди. Това, че кръгът, който поначало символизира изпълненост, пълнота, тук е разтворен, говори за посланието, което Христовата апостолска Църква отправя към всеки, който съзерцава иконата, пък и към целия свят като призив за присъединяване, за общо единение в Бога, в Светата Троица. Въпреки обичайното наличие на съответен надпис в арката (Космос), в иконографската история са налице и някои други тълкувания на фигурата с корона — ту като свети пророк Иоил, ту като свети пророк Цар Давид, и двамата пророчествали за съшествието на Светия Дух; ала независимо от различните „прочити“ на образа, православната иконописна традиция свято съхранява догмата за родената на света Петдесетница Христова Църква — като една, свята, съборна и апостолска. От създаването й в деня на Петдесетница, когато, по думите на евангелиста, „всички вярващи бяха заедно и всичко им беше общо“ (Деян. 2:44), това апостолско начало на единство, на съборност, остава неин неотменим белег. Всичко в нея се извършва съборно: и молитвите, и свещените тайнства, и самата света Евхаристия, и решенията, и изборите, целият църковен живот е съборен. И това е именно белегът на Православието, а там където има отстъпление от него, там има отстъпление от свещения завет на Самият й Основоположник, Господ Иисус Христос; тогава започват и загниване, което води в крайна сметка до нелечима гангрена. Вечно зеленото дърво на светото Православие обаче остава строго вярно на апостолския принцип на съборното единение в Христа. Там, където липсва съборност, липсва и Православие.
Що се отнася до иконописта, този непреходен факт се потвърждава дори и с една такава на пръв поглед (всъщност чисто формална, фактологична) неточност: в ранните (а и по-сетнешни) иконописни изображения на Петдесетницата, ведно със светите апостоли (при това, на видно място) е изобразен и свети апостол Павел, който, както се знае, в този ден не е бил сред тях. Ала това прословуто фактично разминаване се оказва по същество мнимо, и не в чисто фактологично „отсамно“, „земно“, а в мистично, духовно измерение напълно съответстващо на реалността. Духовното озарение на иконописеца ни пренася от „отсамната“ историческа фактология към духовното зрение, виждащо в изобразяваното събитие не просто нещо, имало място в определен ден, на определено място и в определен час — „исторически факт“, който иконата трябва просто да „илюстрира“, а свещен образ на свещенотайнственото събитие — основаването и утвърждаването на Църквата Божия по цялата земята, в целия свят. Събитие не с конкретно историческо, локално, а с наистина космично значение. Именно затова древният иконописец дава едно от първовърховните места сред апостолите — на първоучителя на езическите народи светия апостол Павел. Книгите и свитъците в ръцете на апостолите символизират именно тяхното вселенско църковно учителство и пастирство (понякога те се изобразяват дори с пастирски геги). Главите на всички са осияни с ореол — знак на озарението със Светия Дух. Така че тук няма никакво същинско разминаване с „фактите“.
Същото може да се каже за наличието и на други наглед уж неуточнени (пак от чисто фактологично гледище) моменти. Ето, например, светият летописец на апостолските Деяния не споменава изрично дали Пресвета Богородица е присъствала в Сионската горница в деня на честваното днес свещено събитие. Ала също и тук формалното фактологично измерение отстъпва място на духовното — именно онова измерение, което се опитват да ни предадат боговдъхновените християнски иконописци. В една от своите беседи (4.) върху Деяния свт. Иоан Златоуст (IV в.) специално се спира върху този момент и утвърждава присъствието и на Пресвета Дева Мария на свещеното събитие. Той се позовава на безспорния първоизвор, на Светото Писание, от което узнаваме, че събралите се в онзи Сионски дом Христови ученици и близки, след възнесението на Господа Иисуса — „всички единодушно прекарваха в молитви и моления“ (Деян. 1:14)? Още повече, от всички присъствали, а и не само сред тях, но и сред всички люде — единствено Пресвета Богородица превъзхожда по своето достойнство не само човеците, но и самите ангели. „Та нима е било възможно, възкликва Златоустият светител, благодатта на Светия Дух да Я подмине“ — точно Нея, чието достойнство надвишава херувимското и серафимското! Пък нали също и тя приема жребия на апостолското служение и се отправя да разпръсва светлината на Благата Вест по света. Както знаем от светото Предание, Тя е покръстителка на Атонското население, тънело дотогава в мрака на зловещите езически култове. Затова няма нищо неточно в това, че в някои иконописни изображения виждаме и Пресветата Дева Мария сред Христовите ученици в Синайската горница в деня на Петдесетница.
И така, съшествието на Светия Дух в деня на Петдесетницата, появата на огнените езици сред небесния шум и първото открито апостолско изповядване на Христовата вяра пред събралия се от всички краища на света народ — всичко това, по словото на свт. Теофан Затворник, е първото дълбоко вдишване на Божествения живот от човечеството. „Защото, казва на днешния празник светителят, по онова време човечеството вече е било мъртво. То е било подобно на онова покрито с кости поле, което вижда с прозорливия си поглед свети пророк Иезекил — кости, които чрез диханието на Свети Дух се съединяват отново в живо тяло; това дихание значи вдъхва нов живот и на умрялата душа на човечеството. От тогава насетне цялото човечество диша с това дихание — чрез Църквата. Църквата получава диханието на Божествения живот чрез Тайнствата и свещенодействията. И нашите пости, и молитви, и празниците, всичко, що се извършва в Църквата, — това са онези кръвоносни съдове, чрез които в тялото на Църквата постъпва диханието на вечния живот. Цялото човечество може да живее само чрез това — но само дотолкова, доколкото то има допир и участва в този живот, само дотолкова, доколкото съществува Христовата Църква. И така, този ден поставя началото на Христовата Църква. Синаксарът така и нарича деня на светата Петдесетница — рожден ден на Христовата Църква. В този ден се изпълняват всъщност двете обещания, дадени от Господа Иисуса: изпращането на Светия Дух и основаването на Църквата, на която и адовите порти не ще надделеят, защото е Църква на живия, вездесъщ, всесилен Бог — Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Дух Свети, Троица единосъщна и неразделна.
Кто Бог велий, яко Бог наш! Богу нашему слава! Амин.