10 / 23 Април 2017 г.

НЕДЕЛЯ ІІ-ра след ПАСХА

ТОМИНА НЕДЕЛЯ (Антипасха)

 

По: Синаксар; свт. Иоанн Златоуст. Беседа за Тома и срещу арианите; свт. Игнатий Брянчанинов. Поучение въ Неделю Антипасхи; свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года … ; митр. Макарий (Булгаков). Слово в Неделю Антипасхи или Фомину <https://azbyka.ru/otechnik/ > ; Богословско-литургический словарь < https://azbyka.ru/otechnik/ >

 

Приключва Светлата Седмица, дверите на иконостаса, стояли широко отворени през цялата тази, се затварят, артосът се надробява и се раздава на вярващите. Но честването на най-великото събитие в световната история не приключва. Най-непосредствено то продължава още 32 дена, тоест до празника на Възнесение Господне, а през цялата година нему се посвещава всеки седми ден на седмицата. Всяка неделя от Пасха до светата Петдесетницата (Деня на Светата Троица) е посветена на възпоминание на определени събития от евангелската и древнохристиянската история. Целта на такова възпоминание на всяко от почитаните през тези неделни дни събития е: чедата на светата Христова Църква по-дълбоко да вникват в смисъла на онези далечни лета, месеци, седмици, дни и нощи, преизпълнени с любов и омраза, умъдреност и простодушие, съмнение и вяра, преданост и предателство — все въпроси с непреходно значение за човешката душа, пътят към чието решаване минава само през вярата, от която се ражда добродетелният живот, живот преизпълнен не просто с добри, но и спасителни дела.

Наистина, без вяра в Иисуса Христа Спасителя, спасението е невъзможно, пътят към Царството Небесно е именно пътят на вярата. Това е така. Ала и само това да се каже, не ще бъде достатъчно. Защото, по думите на свети апостол Иаков, „вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва; … вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:20–22): вярата дава импулс за добродетелност, и чрез делата на вярата тя самата става съвършена. Затова, казва и свт. Йоан Златоуст, ако само вярваме и толкоз, то не ще влезем в Божието Царство”. Нещо повече, без съответни на вярата ни дела, по израза на преп. Максим Изповедник, тя е „бесовско богословие”. А и колко ли струва нашата вяра, казва и свт. Игнатий Брянчанинов на днешна Неделя 2-ра след Пасха, ако само чакаме Господ да ни изпрати някаква поличба, за да ни подсети и увери в Своето съществуване! „Да вярваме в Бога, казва той, значи не само да вярваме в Неговото съществуване, но и изцяло да Му се доверяваме: да вярваме, че Господ е Всеблаг, Всемилостив, Всесилен, че всичко, което има място в нашия живот — и скърби, и радости — всичко произтича единствено от любовта Му към нас”.

В този втори неделен след Пасха (наричан още Антипасха) светата Православна Църква е установила да си спомняме явяването на възкръсналия Христос пред учениците Му първом в отсъствие, а после и в присъствие на свети апостол Тома (затова и наричаме този неделен ден Томина неделя). Днес тя ни припомня и неговото (на апостол Тома) първоначално неверие, и последвалото му повярване в действителността на възкресението на своя Учител. Спомняме и първоначалното му неверие, и по-сетнешното му уверяване в истинността на Христовото Възкресение. Заедно с това, по древен Църковен обичай, чрез възпоминания на осмия ден след Пасха Христова се възстановяват и някои важни събития от Свещената история, та по този начин това Божие чудо да остане дълго да живее в съзнанието и в сърцата ни.

Що се отнася до наименуването на този ден „Антипасха”, то не означава противопоставяне: на старогръцки приставката „анти” тук ще рече вместо Пасха, повторна, нова Пасха — защото това е първият от всички неделни (наричани също и възкресни) дни, когато събитието Възкресение сякаш се повтаря: в древните времена на светата Църква е било прието хората да получават във Велика Събота свето Кръщение, и от тогава до този осми ден след събитието, новопокръстените носели кръщелни бели одежди (като символ на духовно раждане и чистота, като символ на възраждане, на възкресение след греховната смърт), тези бели одежди те носели през цялата Светла Седмица, а на Томина Неделя ги събличали. Затова в древни времена западните християни наричали този неделен ден Dominica in albis (Неделя в бяло), а източните — „Ново Възкресение” — в знак, че от днешния ден новопокръстените тръгват по своя нов и много труден път вече в новото си звание — званието Християнин.

Богослужебните текстове на този ден ни връщат към срещата на свети апостол Тома с Иисус Христос след Неговото възкръсване. Тази среща е особена и не случайно е посветена на свети апостол Тома (тя така се и нарича: Томина Неделя). Като обновено възпоменание за Пасхата, което прави светата Христова Църква на осмия ден, тя сякаш обновява усещането ни за вечната радост на християните от Христовото Възкресение. Изначално, числото 8 символизира вечността; затова и Божието Царство понякога се нарича „осмият ден”. Така, и всеки осми ден от седмицата (броейки и предходния неделен ден) посвещаваме на Христовото Възкресението (в някои езици това също намира отражение: неделният ден така се и нарича „възкресение” — воскресенье).

Дори и нехристияните използват (макар и неточен) израза, свързан с днешния ден: „Тома неверният”. Корените на този израз са в евангелското повествование за свети апостол Тома, който не присъствал на първоначалното явяване на Господа след светлото Му възкръсване още в първия ден след като възкръсна, когато, поради страха си от погубилите Учителя им озлобени юдеи („страха ради юдейска”), се укриват в един дом, чиито порти здраво залостват. Те се опасявали не толкова за личния си живот, а за това, че можело и тях да ги погубят преди още да е дошло предреченото им време за изповедничество. Пък и благодатта на Светия Дух още не бе ги осенила (което става на петдесетия ден след Възкресението).

Вече се спомена, че при първоначалното явяване на Христос пред Своите ученици свети апостол Тома не бил сред тях. Когато по-сетне Тома дошъл, те с радост му разказали за срещата си с възкръсналия Учител. Той обаче не им повярвал, затова им рекъл: Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите и не туря пръста в раните от гвоздеите и не вложа ръката си в ребрата Му, няма да повярвам! На осмия ден след Възкресението на Христа учениците Му пак стояли залостени в същия дом. Този път обаче и свети Тома бил с тях. И ето, Иисус пак дохожда през затворените порти, застава посред тях и ги поздравява с думите Мир вам! Обърнал се след това към Тома и му рекъл: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми! Дай си ръката и я вложи в ребрата Ми и не бъде невярващ, а вярващ! Тогава Тома отговорил: Господ мой и Бог мой! (Ин. 20:19-31; Деян. 5:12–20).

Свт. Теофан Затворник така коментира това разтърсващо възклицание на апостола: „Господ мой и Бог мой!” — така възкликва към Господа свети апостол Тома (Ин. 20:28). Нали усещате силата, с която той се вкопчва в Господа и как здраво Го държи? Дори давещият се не се вкопчва тъй силно в дъската, чрез която той се надява да се спаси от удавяне. … Като казваме „Господ Спасител“, ние имаме предвид, че Той спасява всички. Апостолът пък казва: „Господ мой Спасител”. Този, който казва „мой Спасител”, той има живо чувство за своето спасение, което става чрез Спасителя. Усещането на спасението пък е свързано с усещането за погибел, от която Спасителят изтръгва спасявания. Усещането за своята погибел на жизнелюбивия по своята природа човек, когато той разбира че сам не може да се спаси, — това чувство го кара да търси Спасителя. А когато той Го намери, когато той усети спасителната Му сила, той крепко се вкопчва в Него и за нищо на света, дори и да го лишават за това от живот, не ще поиска да се откъсне от Него. Този род събития в духовния живот на християнина умът не може ги въобрази, те се преживяват чрез самото това дело. Защото както вярата му в Христа, така и съчетанието му с Него се свързват здраво като самият живот или смърт. Такъв човек може само искрено да възкликне [заедно със свети апостол Павел]: „кой ще ни отлъчи [от любовта Божия, скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?]” (Рим. 8:35).

Съвременникът на свт. Теофан Затворник митр. Макарий (Булгаков) в словото си в Неделя II след Пасхата (1858) казва: „Истината на Христовото Възкресение е тъй важна, защото върху нея се гради цялото християнство: по словото на божествения апостол, „ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали” (1Кор. 15:17–18). Затова не е за чудене, че свети Тома, който не е бил пряк свидетел на първото явяване на Жизнодавеца пред учениците Си, толкова силно е желаел да се убеди лично в тази истина — в пълната й очевидност, та не повярвал дори на съучениците си, когато те му казваха: „видяхме Господа” (Ин. 20:25). Господ не отхвърля желанието на Тома, въпреки цялото недоверие на ученика Му. Напротив, осем дни след Своето възкресение, Той пак се явява пред апостолите, и то именно когато също и Тома е с тях. И след като го кара сам да се удостовери със сетивата си че пред него е именно Той, Иисус Христос, в цялата му възкръснала плът и кръв, Той му казва: „не бъди невярващ, а вярващ” (Ин. 20:27).

Златоустият Константинополски архиепископ Йоан, в посветената си на свети апостол Тома Беседа, влага в устата му слова, посредством които той, сякаш в задочен диспут разобличава и оборва арианските богохулници: „… не се съгласих с апостолите, отстраних Петра, когато той се опитва да ме поучи, казах му: човече, защо ме смущаваш, защо са ми думи, щом не виждам на дело; защо искаш да приема на думи туй, което ми разказваш? Сам не видя ли, не ще повярвам! Ти си видял — искам също и аз да видя; вече си убеден — искам и аз да се убедя; ти си познал — аз също желая това. Нека видя това, за което ни предстои да проповядваме, та да мога и аз да го проповядвам! Никой не проповядва върху основа на слухове, никой не преподава учение, почерпено от мълвата; та кой би пожелал дори да ме изслуша, ако говоря въз основа на нечии думи, сиреч, от втора ръка. Ако ме запитат: наистина ли е възкръснал Христос, какво ще отговарям? Ако кажа: „Петър ми е казал”, то кой ли ще повярва? Нека първо сам видя, тогава и ще проповядвам; нека първо сам науча — тогава и аз ще поучавам; нека се уверя — тогава ще повярвам! Тогава и аз бих могъл да кажа: Тома е апостол [от Бога и чрез Бога, а ] не от човеци и чрез човеци. И ето, докато още изричах всичко това, Господ се яви и веднага реши спора: Какво има, Тома? ми каза Той. Защо се препираш с Петър и с приятелите си? Ела тук, познай чудото от свой собствен опит, научи за възкресението на дело; подай си ръката и докосни тялото ми … Ако пръстите ти са чисти, докосни раните; ако вярваш, ще успееш; ако ли просто възразяваш [просто заради спора], нищо не ще откриеш; ако не повярваш, не ще познаеш; ако се съмняваш, не ще възприемеш Пострадалия; ако те ръководи страст, не ще разбереш Безстрастния. Като чух тези слова, очистих душата си от неверие, освободих мисълта си от съмнение, укрепих ума си в твърда убеденост. Усетих тялото (Господне) с радост и трепет, а заедно с външното сетиво (осезанието) удовлетворих и вътрешното си сърце и усетих как силата му се удвоява. Докоснах и видях, с пръстите си усетих тялото, а с душата си видях Бога; външното бе за мен изумително, ала вътрешното — страшно; външно видяното — велико, ала вътрешно съзряното — същинско чудо. Именно тогава, поразен от усетеното, извиках: Господ мой и Бог мой! (Ин. 20:28).”

Сякаш през векове откликвайки на тези боговдъхновени образи на константинополския светител, в своето Слово на Антипасха свт. Игнатий Брянчанинов, продължава тази Златоустова реч от името на свети апостол Тома: „Като се уверих в Божеството Ти, не ми е вече нужно друго свидетелство за Твоето Възкресение. За Теб, Всемогъщия Бог, всяко нещо е възможно – всяко дело, превишаващо човешкото разбиране!” На това Господ отговаря: Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блаженни са онези, които не са видели, и са повярвали. Както пояснява божественият апостол, „вярата е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Сиреч, вярата ни удостоверява това, че невидимото съществува.

Свт. Игнатий Брянчанинов продължава: И така, в отговор на апостолското изповядване, Господ облажава и тези, които са видели и повярвали, ала и онези, които не са видели и повярвали. Значи и нас, и нас ни е споменал Господ — нас, които не сме Го видели с телесното си зрение. И нас ни споменал Той — тъй отдалечени от Него и по пространство, и по време! Споменал е Той и нас, когато, възприел върху Си човешкото, принесено в жертва за спасението на човечеството, и вече прославен със славата на Възкресението, Той застава сред Светите Си апостоли! Не ни е забравил Господ и нас, които днес присъстваме в светия Му храм и честваме събитието, от което ни делят близо две хилядолетия! Блаженни сме и ние, които вярваме в Него, без да сме Го видели! Блаженни са тези от нас, които вярват в Него! В това е същината на въпроса — Вярата! Тя приближава човека към Бога и прави човека свой на Бога; тя представя човека пред Божието лице, и ще го постави в последния ден от живота на този свят, в утрото на вечния ден, отдясно на Божия престол, за вечно съзерцаване на Бога, за вечна наслада в Бога, за вечно съцарстване с Бога.

Блаженни са тези, които са видели и повярвали, и тези, които не са видели, и са повярвали. С тези си слова Господ е обединил със Своите апостоли всички вярващи от всички времена. … Той прави всички чеда на Църквата съпричастни на блаженството на светите апостоли. … Съвършено недвусмисленото апостолско предание ни прави и нас свидетели на събитията, чиито очевидци са били самите апостоли. Чрез Църковните Тайнства встъпихме в истинско общение с Господа, и пребъдваме в това общение пак посредством тези Тайнства. По Божията света повеля, живата вяра прави Невидимия за сетивното ни зрение Бог видим за духовното ни зрение <…> Като съпричастни на светите апостоли, казва светителят, дръзновено смеем да твърдим, че сме по-благати и от старозаветните праведници. Онези са вярвали в Изкупителя, Който тепърва предстояло да дойде; ние пък вярваме във вече Дошлия и Извършилия изкуплението. На онези са били обещани благодатни дарове; ние пък сме ги получили преизобилно, държим ги в ръцете си, ползваме ги според свободната си воля. … Ако ли пък усещаме липса на такива дарове, то вината за това е изцяло у нас самите: това, че имаме такова усещане за липса (на благодатните дарове) произтича от собствената ни немощ и слабоверие. Нека кажа и още по-открито: чувството, че не притежаваме тези дарове произтича от собственото ни доброволно (а по-точно казано, зло-волно) отхвърляне на даряваната свише благодат. „Вярата тогава изчезва, когато, по самото Слово Божие, сърцата ни закоравяват” (Мат. 13:15) — подобно на сърцата на онези, които макар и видели с очите си извършените от Христа чудеса, не повярвали, че е Божий Син, истинският Месия, дошъл да спаси света. [Дори напротив, дори го оклеветявали, че бил оръдие на дявола!] … Злонравното сърце изгубва всяка духовност; то става плътско, закоравява в плътските дела, умира за непреходното, за вечното, за Божественото. <…> Дай си пръста тук, казва Спасителят на Своя ученик, изпаднал в недоумение пред величието на Божиите дела. Дай си ръката, … и не бъди невярващ, а вярващ (Ин. 20:27). Докоснете Ме и вижте (Лк. 24:39), т. е. започнете с вяра да вършите дела съобразно реченото в Моите заповеди; докоснете Ме чрез живота си съгласно Моята воля, и ще Ме видите – Мен, невидимия, ще Ме съзрете с духовното сетиво на душите си; всеки, който така Ме докосне, ще се убеди в Мен, и възторжен, че Ме е намерил, ще възкликне заедно с апостола: Господ мой и Бог мой!”

И тъй, уверил се по сетивен път в действителността на Христовото възкресение, свети апостол Тома с цялата убеденост на сърцето си е могъл впоследствие да свидетелства за истината на Възкресението. И цената на това му свидетелство бе висока —  това бе свидетелство, подпечатано с печата на собствената му кръв на проповедник и изповедник на християнската вяра в далечна Индия, където чрез него — също и там — за пръв път проблясва Божествената зора на християнството — всесвятото учение на Слънцето на Истината, на нашия Бог и Спасител Иисус Христос.

Богу нашему слава — и днес, и завинаги, и за вечни векове! Амин.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза