20 февруари / 05  март 2017 г.

 

ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА

НЕДЕЛЯ ПЪРВА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ - ПРАВОСЛАВНА

ТЪРЖЕСТВО НА ПРАВОСЛАВИЕТО

 

 

 

 

Преп. Лъв, еп. Катански (VIII в.)

Икона на Пресвета Богородица „Ходатайка за грешниците“

По: Синаксар в Неделю Первую Великого поста. Торжество Православия; преп. Иоанн Дамаскин. „Три защитительных слова …“ <https://azbyka.ru/otechnik/> ; преп. Максим Грек. „Против лютеран. Слово о поклонении святым иконам“. – К истине. Месионерско-аполгетический проект <http://www.k-istine.ru/ > свт. Игнатий (Брянчанинов). „Слово в первую неделю Великого поста. О православии.“– Аскетические проповеди, т. I; свт. Иоанн (Максимович). Слова. С-Фр.: Русский Пастырь, 1994; Иконоборческая ересь … – К истине. <http://www.k-istine.ru/> ;  Архим. Серафим (Алексиев). „Летопис на някои събития…“.– Сб. 20 години открито служение на БПСЦ. С.: 2013; Л. А. Успенский. Богословие иконы…

 

В Неделя Първа на Великия пост светата Православна Църква чества своята окончателна победа над иконоборческата ерес, осъдена още на VII Вселенски събор в 787 г., но продължила известно време своето влияние и след него. В IV и V векове иконопочитанието става общоприето в християнската църква. Съгласно църковното учение, почитането на иконата трябва да се състои в почитане на лицето или свещеното събитие, което е изобразено върху нея, затова я наричат също и образ (което и означава древногръцката дума, сиреч образ, изображение, въплъщение). Още тук веднага трябва да се добави, че в гръцки език има две различни думи, икона и иол, които имат съвършено различно значение и с които свещените изображения се различават от идолите. Не случайно още и свети апостол Павел се обръща към законника иудей: „как ти, … който се гнусиш от идолите, светотатствуваш?“ (Рим. 2:21–22).

       Почтително отношение към светините е съществувало още в старозаветни времена – към изработения от Моисей (под прякото напътствие на Бога) меден змей, към Ковчега на завета и неговите изображения, към Божия храм. Известен е случаят с израилтянина Оза, когото Бог поразява със смърт заради неблагоговейното му докосване до Ковчега на завета (2 Цар. 6:6–7). А и свети пророк цар Давид не на едно място изразява благоговейно преклонение и отношение и към Божия закон, и към храма Божий: „поклонюся храму святому Твоему“ (Пс. 5:8); и свети пророк Исаия призовава да се уповаваме на Закона Божий (Ис. 42:4). Такива примери могат да се умножават, важното е, че още древните евреи са правили разлика между цялостното служение, което подобава само на Бога, и почтителното преклонение, допустимо към всичко, което е достойно за почит и посредством което ние общуваме с Бога.

Почитането на свещените образи и предмети е било характерно и за ранното християнство, макар и да не е имало специална уредба на тази църковна практика от страна на Църквата. Такова почитане се изразява в благоговейно преклонение и молитва към Господа, Неговата Пречиста Майка, към светите мъченици и изповедници на Христовата вяра чрез почитание и поклонение на светите образи, на светите места и реликви, свързани с живота и подвизите им. Освен това, когато се обръщаме посредством светите икони и други свещени предмети към Бога, Пресвета Богородица и всички Негови светии, също и Той ни отвръща посредством техните преки и символични образи. Чрез светите икони Бог дарява вярващите с благодатни дарове, включително и по явен начин — чрез мироточение, чудодейни изцеления, чудесно обновяване на икони. Това се отнася и до иконите на Божията Майка, и на светите Божии угодници. Наличието на многобройни случаи, когато една или друга икона става чудотворна, означава само, че Божията воля и сила й придава чудодейни свойства, т. е. Бог е Този, Който твори чудеса чрез иконата, а не самият й материал (дъската, камъкът, боите). Същото може да се каже и за други църковни светини, за светите мощи и прочее. Нещо повече, всичко, което ни приближава към Бога, чрез което ние общуваме с Него, например, храм, закон и т. н., изисква благоговейно отношение и може да бъде предмет на поклонение и почит.

В VII век обаче във възприетото почитане на светите образи сред православния свят започват да проникват и чужди на Православието представи — особено сред простолюдието, което е склонно да обожествява носителя на образа с това, което той изобразява, като му се покланя и го почита не по-малко (ако не и повече) от изобразеното на него. Този опасен уклон към суеверие и идолопоклонство уврежда чистотата на вярата и противоречи на църковното учение, затова е съвсем естествено Църквата да му се противопостави и да го изкоренява. За съжаление обаче, в този случай светската власт грубо се намесва в делата на Църквата и изземва това дело от ръцете на духовната власт.

Към тази причина се примесват и чисто външни обстоятелства, а именно — натискът на напиращите от югоизток агарянски пълчища. Твърде невежият в църковните и изобщо в духовните въпроси император Лъв III Исаврянин (VIII в.) решава да последва неблаговерния пример на халифа Иезид, разпоредил да бъдат отстранени всички християнски изображения и символи в християнските храмове сред завладените от него земи. Византийският владетел решава, че като забрани и той иконопочитанието и угоди така на юдеите и агаряните, ще може си възвърне изгубените от империята области. Към това го скланя и един от неговите доверени съветници, бившият мохамеданин Везер - сириец, приел привидно християнството, но вътрешно останал чужд на него. За съжаление и някои отклонили се от правата вяра църковни йерарси (напр. Николийският епископ Константин) му внушават да поведе борба срещу иконопочитанието, защото било идолопоклонство. И ето, този чужд на всякаква духовност владетел подема поредици от акции срещу почитането на светите икони. В 726 година той издава височайш едикт, забраняващ поклонението им, като първоначално разпорежда иконите да се поставят толкова високо, че народът да не може да стига до тях, за да ги целуне. Премахнат от кръста е и образът на Разпнатия Иисус Христос, нашия Спасител. Впоследствие иконите изобщо биват подложени на забрана и то не само в обществени места, но и в частните жилища на християните.

Ще бъде невярно да мислим, че народът безпрекословно се подчинява на тази богопротивна политика на властите, че я посреща с одобрение или безразличие. Самият Константинополски патриарх Герман се противопоставя на тази разпоредба, подкрепен и от Римския папа Григорий II, възхвалил своя византийски събрат за неговата храброст и твърдост в делата на правата вяра. Той се опитва да вразуми императора, като му пише послания в защита на иконопочитанието, а дори и го предупреждава, че ще напусне неговата юрисдикция, ако продължи гонението срещу светите икони. В подкрепа на свт. Герман се обявява и великият подвижник, химнописец и богослов преп. Йоан Дамаскин, който изпраща своите знаменити послания, укрепващи духа на иконопочитателите - трите „Защитни слова срещу порицателите на иконите“, в които утвърждава първенството на църковните закони над светските, защото, казва той, не светското законодателство, а църковното цели спасението на човека.

Борбата срещу иконопочитанието обаче продължава да набира сила и да става все по-яростна. В 730 година императорът разпорежда на войниците си да отстранят образа на Спасителя, отколе освещаващ самите порти на императорския дворец и особено почитан от гражданите на Константинопол. Събралият се пред двореца развълнуван народ напразно умолява своя повелител да не посяга срещу светинята, а когато императорският чиновник забива длето в свещения образ, възмутеният народ издърпва стълбата изпод краката му, та насила го сваля на земята. Това праведно възмущение на православния народ дотолкова разлютява неправедния властник, че той разпорежда същинско гонение срещу всеки почитател на светите образи. Първо жестоко пострадват онези, които непосредствено са попречили на царския чиновник да изкърти образа на Спасителя над дворцовата порта: Иулиян, Маркион, Йоан, Иаков, Алексий, Димитрий, Фотий, Петър, Леонтий и Мария Патрикия. Те са хвърлени в тъмница, където в продължение на осем месеца всекидневно безпощадно ги пребиват с по петстотин удара, а накрая в 730 година след толкова нечовешки дълги мъчения ги посичат. (Близо столетие и половина подир мъченическата им кончина светите им мощи са намерени нетленни). Заради отказа на един духовен наставник да се отрече от светите образи, императорът разпорежда той заедно с 16-те му ученици и помощника му да бъдат изгорени живи в сградата на духовното училище. /Заедно с тази сграда изгаря и разположената там библиотека, основана още от свети Константин Велики./ В 733 година императорът низвергва и свт. Герман от патриаршеския престол, както и всички архиереи, които отказват да се подчинят на богомерзкия императорски указ. И на други места в империята народът се надига в защита на православното иконопочитание - на Кикладските острови избухва цяло въстание, жестоко потушено от войската на императора.

Срещу  преследването на иконите оказват съпротива и на Изток (Сирийската Църква), и на Запад (Римската Църква). Приемникът на Григорий II, папа Григорий III, свиква през 732 г. събор в Рим, който предава иконоборците на анатема. За да накаже непокорния йерарх, Лъв изпраща флотата си срещу Италия, но по Божия промисъл тя бива потопена от силна буря, та на императора не му остава друго, освен да лиши папата от Илирийска епархия, която той подчинява на своята Константинополска патриаршия. Също и Източните църкви, останали верни на иконопочитанието, прекратяват общение с Константинопол.

Един от прославените богослови на иконата преп. Теодор Студит (VII–VIII в.) в съчинението си срещу иконоборците убедително показва, че на иконите на Христа се изобразява Ликът на Сина Божий, който е „описуем“, ала не по Божествената Му природа, която никой никога не е виждал, а по човешката, която става видима в Лицето на Сина…“. Ако Христос би бил неизобразим, от това би следвало, че Той е бил невидим през земния Му живот; но тогава и Евангелието би било невъзможно, защото и то самото е словесен образ на Въплътения Бог. По боговдъхновения израз на преподобния, и самото Евангелието е словесна икона на Бога. Как изобщо можем да твърдим, възкликва той, че и Въплътеният Бог, Синът Божий Иисус Христос не е могъл да бъде изобразяван, щом и самите Му ученици, светите апостоли свидетелстват: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на Живота (и животът се яви и ние видяхме и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа“ (1 Йоан, 1:1-3).

Едно от споменатите боговдъхновени слова, с което преп. Йоан Дамаскин се обръща към гражданите на Царския град,  започва с такива думи: „… Като виждам как силни вълни искат да разклатят нашата Църква, основана на камък, не считам, че имам право да мълча, защото се боя най-вече от Бога, отколкото от императора. … Защото примерът на владетелите може да зарази и поданиците му. … Земните царе — също и те — са подвластни на Царя Небесен, на Чиито закони сме длъжни всички да се подчиняваме.” Великият църковен писател и химнописец пише още: „Дръзвам да изобразявам невидимия Бог не така, както Той съществува в своята невидимост, а така, както Той ни се е откривал … Честта, която отдаваме на образа, преминава към първообраза“. По този начин, иконата става важно средство за общуването на човека с Бога и Неговите светии. И пак св. Йоан Дамаскин казва нещо особено важно: „Покланям се не на веществото, а на Създателя на всяко вещество, Който се е въплътил веществено заради мен и е благоволил … посредством вещество да извърши моето спасение“.

Така преподобният поставя, както се казва, пръст в раната, като сочи самата сърцевината на отстъплението, до което води иконоборството - пагубното отстъпление от православното светоотеческо учение за Боговъплъщението, за Сина Божий, въплътил се като Син Човешки, за Богочовека Христос - Спасителя на света. С това става ясно, че император Лъв Исавър и неговите злонамерени съветници и усърдни изпълнители на нечестивата му воля, а и техните по-сетнешни приемници иконоборци, водят борба не за „чистота“ на църковното учение и практика, а тъкмо обратното - те рушат самата Православна Църква, като й налагат (и то насилствено!) еретически възгледи. Не случайно по-сетне, когато иконоборците отново завземат за известно време властта в Константинопол (при Лъв V Арменец), приемникът на свети патриарх Тарасий свт. Никифор Изповедник доказва, че иконоборството всъщност възражда старата докетическа ерес, опровергана още през II–III в. от светителите Игнатий Богоносец, Ириней Лионски, Климент Александрийски и други ранни основоположници на християнското богословие (от древногръцката дума δοκέω — „привиждам се“/. Това лъжеучение обявява въчовечаването на Божия Син за „привидно“, сиреч „мнимо“, „илюзорно“, и съответно, кръстните Му страдания и смърт за само „привидни“, с което се отрича изобщо смисълът на Боговъплъщението, а значи и самото християнско учение. За своята изповедническа позиция св Никифор също претърпява гонения, лишения и мъчения.

Значението на трудовете на тези и на други радетели за чистотата на православното учение през онези смутни времена е важно да бъде оценено. Затова и православните иконописци ги изобразяват на преден план, ведно с благоверната императрица Ирина и други изповедници на светата Православна вяра на иконата на днешния празник.

Колкото повече обаче аргументите на иконоборците биват разбивани от богомъдрите изповедници на Православното учение, толкова повече се разпалва и сатанинската злоба на иконоборците. Император Лъв Исавър дотам освирепява срещу преп. Йоан Дамаскин, че най-коварно чрез нагла фалшификация го оклеветява пред Дамаския халиф, с което цели да злепостави също и всички почитатели на иконите в Сирийската Църква. В гнева си халифът заповядва да се отреже дясната ръка на преподобния, която впоследствие Пресвета Богородица, пред чиято икона светият усърдно се моли, чудодейно изцелява (светия образ на Божията Майка, известен като „Троеручица“). Впоследствие преподобни Йоан Дамаскин пак заради своето непреклонно иконопочитание претърпява тъмници и изтезания, но той на всичко мъжествено устоява с Божия помощ.

Въпреки очевидното противостоене на мнозина на иконоборството, след кратко затишие то се възобновява с още по-голяма сила. Синът на Лъв II Исавър Константин V Копроним подема още по-люто гонение срещу почитателите на светите икони. Той дори надмина баща си, като в 754 година свиква църковен събор, на който разпорежда и църковно да се узакони беззаконието – тоест, самата Църква да обяви иконоборството за канонично. Отгоре на това, иконоборците най-кощунствено провъзгласяват този събор (по същество разбойнически) за вселенски. Същият този лъжесъбор предава на анатема всички иконопочитатели и особено тези, които храбро отстояват истината за светите икони, в това число и преп. Йоан Дамаскин. Монасите като верни радетели за Православието са прокудени и не се  допускат до градовете, а всеки, който съхранява и почита иконите, бил той свещенослужител, монах или мирянин, подлежи на запрещение, отлъчване и наказание според светските (сиреч императорските) закони. Накратко казано, Константин Копроним води безогледна война не само срещу почитанието и почитателите на светите икони, но и срещу самото Православие, срещу самата Христова Църква.

Тази Копронимова война срещу Православието продължава десетилетия, докато овдовялата му снаха царица Ирина, сама тайна иконопочитателка, се оказва в състояние да подеме делото по възстановяване на православния ред в Църквата. По нейно настояване в 787 година в град Никея се свиква Вторият Никейски събор, който е и VII Вселенски. На него само малцина епископи продължават да упорстват в иконоборството, докато и те, благодарение на мъдрия подход на свт. Тарасий, тогавашния Константинополски патриарх, се покайват и се отричат от пагубната ерес. Пълното възтържествуване на Православието се установява в IX век при Константинополския патриарх Методий, когато (843 г.) се въвежда и специалното му честване. Победата над иконоборческата ерес наистина е и тържество на самото Православие, защото показва неговата всепобеждаваща сила. Този Велик Събор препотвърждава и решенията на всички предходни Вселенски събори, отхвърлили сатанинските попълзновения срещу Христовата Църква чрез всевъзможни еретически отклонения.

Сатанинските усилия за подриване на устоите на светата Православна Църква не престават и до днес - в това число и враждата  към иконопочитанието. Протестантските ереси са едно от множеството свидетелства за това. По повод ширещите се „реформи“ на Запад, а също и все по-осезателния натиск на различни протестантски деноминации и на Изток, великият Божий подвижник преп. Максим Грък (XV–XVI в.) нарича бунта срещу иконопочитанието безумие. В своето опровержение на лютеранството той възкликва: „О, безумци! Как можете да сравнявате свещените Божии предмети с идоли! Разберете, … вие сами сте като идоли, които имат очи, но не виждат… Където е Църквата за слава на Господа Бога Вседържителя, там дохожда и Самият Бог, а кой не ще се поклони на мястото, на Което Той присъства? И ако следва да се покланяме на Църквата, то как да не се поклоним и на образа на нашия Господ Иисус Христос и Неговите светии и останалите Божествени неща, чрез които се освещава и самата Църква!“

Векове наред след древните времена въпросът за иконопочитанието продължава да бъде актуален. В словото си за днешния празник свт. Игнатий Брянчанинов (ХIХ в.) богомъдро разширява смисъла на Тържеството на Православието над иконоборческата ерес в VIII в. до борба на светата Христова Църква срещу всяка ерес: „Падналите духове се стараят да забулят греховете под благовидна маска, която светите Отци в писанията си наричат оправдания. … Точно така бесовете постъпват и с богохулството: стараят се да скрият под бляскави имена, под пищно красноречия и възвишени философствания това страшно оръдие в ръцете на духовете, ереста! Така те са погубили цели народи, чието християнство те незабелязано са ограбили … <…> За да съхрани за нас Божия Завет, светата Църква днес ни предпазва с висок глас тъкмо от онези учения, които са породени и дадени от сатаната, които са израз на вражда срещу Бога … те са израз на вражда срещу Бога, те клеветят срещу нашето спасение, те искат да ни лишат от него. … За да ни предпази от тях и за да върне към спасението онези, които те са успели гибелно да прелъстят, Тя предава на анатема — и самите учения, и онези, които упорстват в тях.”

По повод на днешния празник и свт. Йоан (Максимович), архиеп. Шанхайски и Сан-Франциски чудотворец, казва следното: „Победата над иконоборството е тържествена победа над всички лъжеучения-ереси. Православието е чисто християнство, без никакви примеси от човешки измислици. Основанието му е Свещеното Писание и Светото Предание, завещано ни от апостолите, изпратени от Самия Син Божий след съшествието върху им на Светия Дух, да проповядват Истината на всички народи … Впоследствие Вселенските Събори и светите Отци на Църквата само установяват кое се съгласува със Светото Писание и учението на светите Апостоли. <…> Като почитаме иконата, почитаме самата Слава Господня. А който се радва на Славата Божия и на всичко, що ни напомня за тази Слава в тукашния живот, ще изпитва неописуема радост и в бъдещия.” И това е напълно съзвучно на светоотеческото предание. „Да бъдем православни е важно, защото православното учение за Бога е онова, което ни е открил Самият Син Божий. <…> Православието ни дава не просто отвлечено знание, то дава сили и да водим правилен начин на живот, защото чрез Църквата ни се подават даровете на Светия Дух, които ни укрепват в доброто. Всяко отстъпление от Православието е увреждане на ясното духовно зрение и оскъдняване на духовните сили. Затова не само оногова, който сам отстъпва от Православието, но и други повлича със себе си, Църквата отсича от себе си така, както отсичат заразената от рак част от тялото, за да предпазят здравата част от заболяване. … В същото време се молим щото всички заблудили се да се обърнат към правдата и да стигнат до разбирането на Истината, да я познаят и да я следват“.

За нас тук този празник е значим и по един по-особен начин. В деня, в който светата Църква чества Тържество на Православието, преди 67 години Господ е благоволил да призове блажената душа на свт. Серафим, архиеп. Богучарски и Софийски чудотворец, един от най-великите радетели на светото  Православие в ХХ век. Трябва да благодарим на милостивия Бог и за това, че свт. Серафим основава Свето-Покровската Княжевска обител — това, по думите на един от верните му ученици, приснопаметния отец архим. Серафим (Алексиев), „дивно островче на Православието и на истинския духовен живот сред днешното море от грехове и кривоверия“.

И така, като защищава иконопочитанието от всяка нападка в миналото и настоящето, светата Православна Църква отстоява самата основа на християнската вяра, догмата за Боговъплъщението. Наистина, и днешното честване на удържаната през вековете  в люти битки, с много жертви, с кръвта на стотици мъченици-иконопочитатели победа на светата Православна Църква и нейното светоотеческото Предание над иконоборческата ерес е и тържество на същинското Православие.

Богу нашему слава, днес и винаги и във вечни векове! Амин.

.....................