06 / 19 февруари 2017 г.
ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА
НЕДЕЛЯ НА СТРАШНИЯ СЪД (МЕСОПУСТНА)
06 / 19 февруари 2017 г.
ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА
НЕДЕЛЯ НА СТРАШНИЯ СЪД (МЕСОПУСТНА).
По: свт. Тихон Задонский. О Масленнице < https://azbyka.ru/days/ > ; свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года; пак той. О покаянии...; свт. Игнатий (Брянчанинов). Творения. Т. ІІІ; свщмчк Тадей (Успенский), Проповеди <https://azbyka.ru/otechnik/> ; „Святые отцы об аде“. – Вера Православная, мудрость духовноя < http://www.verapravoslavnaya.ru/?Svyatye_otcy_ob_ade > ; Н. А. Мотовилов. Огонь геены, холод тартара и червь неусыпающий. – Великия Дивеевская тайна < http://tainadiveevo.ru/motovilov-napadenie2-besa-muki-ada.html> ; прот. Сергий Булгаков. Настольная книга священослужителя... Ч. І; прот. Георгий Дебольский. Богослужебные дни Православной Церкви; прот. Григорий Дьяченко. Вера, надежда, любовь. Ч. ІІІ; пак от него. Практическия симфония; прот. Николай Никольский. Пособие к изучению устава богослужения Православной церкви (СПб.: 1862–2008); сб. Подвиги веры. Примеры добродетелей; Училище добродетельной жизни
Третата неделя от предвеликопостния период се нарича в православния каледнар Неделя на Страшния Съд или още Неделя Месопустна. Първото наименование е пряко свързано с днешните богослужебни четива на св. Литургия, напомнящи ни за идния Страшен Съд над всички живи и мъртви; второто — с предписанието на Църковния устав за изключване от храната на месни ястия след този ден до самата Пасха Христова.
Църковнославянската дума месопуст произхожда от гръцката съставна дума πόκρεω и лат. carnis privium, и означава: оставям, отказвам, „отпускам“ месоядството, правя „отпуст“ на месните продукти. В Типикон от XVIII в. се посочват два месопуста: Месопуст Великий и Петров Месопуст, тоест периоди, водещи съответно към предхождащия Пасхата Христова Велик Пост и предхождащия празненството на светите първовърховни апостоли Петър и Павел Петров пост. Първата Месопустна неделя предхожда с 56 дни празнуването на Възкресението Господне. Следва още една предвеликопостна седмица, Сиропустната, през която Уставът все още допуска млечна храна и риба (вкл. и в сряда, и петък) с увенчаващата я Неделя Сиропустна, когато заговяваме окончателно, правим „отпуст“ и на млечните продукти, и встъпваме в самия подвиг на Великия пост — една от наистина най-великите свещени аскетични практики в християнството. С днешния ден вече сме застанали на последното стъпало от подготвителното строго предпасхално въздържание. Прочее, Божествената наредба да прекарваме дните си в пост и молитва, с които да устояваме на козните на най-големия богоненавистник, злия завистник на човека и врага на нашето спасение, зазвучават особено настоятелно именно в дни като днешният, с който Светата Църква ни подготвя за предстоящото посрещане на най-великия ден в цялата история на човечеството — деня на всеспасителното Христово Възкресение.
Като се отнася милосърдно към нашите немощи, светата Църква ни води към постническия подвиг не рязко, но постепенно: „за да не би, след като минем от обилно месоядство към строго въздържание, да изпаднем в униние, но като се отдалечаваме малко по малко от приятните ястия, да поемем браздата на поста.” В VІІ век това древно църковно постановление получило допълнително потвърждение съгласно обета, даден от благочестивия византийския император Ираклий. Изморен от опустошителната за империята и пагубна за войската и за народа му шестгодишна война с персите, той дава обет пред Бога - ако Господ благоволи войната най-сетне да приключи благоприятно (за християнската империя), той ще разпореди в последната седмица пред Великия пост целият народ да прекрати да вкусва месо. И ето, с Божия подкрепа Византия накрая спечелва войната, а Църквата с радост утвърждава обещаното от благочестивия император постническо ограничение като повсеместна практика на неговите поданици християни.
За да подготви за пълно очистване и човешките тела, и душите от разяждащата ръжда на страстите, от тази седмица до самата Пасха светата Църква предписва и да не се сключват бракове, а в особено строгите постни дни сряда и петък да не се служат тържествени литургии. Вместо това се отслужват часове и други богослужебни последования; още в тези дни в храмовете започваме да възнасяме и коленопреклонната молитва на преп. Ефрем Сириец. Освен това, за да укрепи стремежа на верните към очистване, в канона на Сирната сряда светата Църква възхвалява ветхозаветните светии, прославили се тъкмо с постническия си подвиг. В Сирния петък Тя ни напомня за кръстните Христови страдания, а в Сирната събота поминава всички преподобни и богоносни мъже и жени, постнически подвижници. Както военоначалниците въодушевяват готвещите се за битка войни чрез наставления и припомняне на забележително храбри и мъжествени герои, така и Църквата ни дава за пример светите подвижници, та въодушевени от тях и укрепени във вярата си в Милосърдния Бог, да се отправим към духовната битка с падналото си естество, към подвизи на духа – не за наша, но за Божия прослава.
За съжаление, сред людете отколе битува и такава нагласа: според извратените човешки представи и обичаи, Сирната седмица се превръща в период на всякакви излишества, преяждане, гуляи и прекомерни веселби. Тези варварски обичаи превръщат самото, по израза на свт. Тихон Задонски, „предпътие“ към постническия път“, „светлия подстъп към поста” и „началото на умилението и покаянието” — в дни на неудържимо отдаване на тъкмо онези страсти, към които Църквата ни призовава да се борим, към всяческо плътоугаждане, и то без всякаква мяра, в дни на гуляи и увеселения, същността на които е откровено езическа и е богопротивна. С участието си в такива „фолклорни мероприятия“, дори и уж „чисто познавателно“ и/или уж не „насериозно“, волно или неволно човек фактически сам става враг на Христа. В храмовете вече зазвучава изумителната молитва на великия светец на покаянието преп. Ефрем Сириец, а извън храмовете се вихрят езически ритуали и песни, които би трябвало да оскверняват ухото на вярващия християнин. А в духа на немалко езически „народни традиции“ (например в нашите кукерски игри), които се разиграват тъкмо в предпостния период, когато човек трябва да обърне по-усърдно внимание върху църковния живот и да засили присъствието си в Божия храм, сред народа се вихри откровено богохулен и антихристиянски присмех и кощунстване с Църквата и с нейните служители. В пълно съгласие с новоезическия и направо сатанински „дух на времето“ е възраждането на отначало „чисто академичен“, после „възпитателно-патриотичен“, а най-вече комерсиален и развращаващ интерес към всякаква езическа обредност с присъщите й езически символи, веселби, преяждане, препиване и блудодейства. За мнозина остава скрита извратената същност на такива предпостни празненства, но тяхното разлагащо душите съдържание от това не става по-малко пагубно.
Впрочем, тук не става дума за нещо небивало досега. Колкото и да са многообразни по форма, делата на дявола монотонни по съдържание, а то е - пагуба на човешкия род още от самото сътворяване на „венеца на творението“, на човека, комуто дяволът смъртно завижда, а затова го и ненавижда. И у самите езичници празненствата в чест на техните лъже-богове са свързани с плътоугаждащи безчинства и безумия. Ето какво каза по този повод свт. Тихон Задонски (XVIII в.) : „истинските чеда на Църквата следва през Сирната седмица да постъпват още по-въздържано. Дали се вслушват те обаче в сладките песнопения на любвеобилната си Майка? Тя завещава в тези дни да благоговеем, а те още повече безчинстват. Тя заповядва да се въздържаме, а те се отдават на още по-голямо невъздържание. Тя повелява още по-усърдно да очистваме и телата, и душите си, а те още повече ги оскверняват. Тя им повелява да скърбят за сторените грехове, а те добавят към тях нови беззакония. Тя внушава да умилостивяваме Всевишния, а те още повече Го прогневяват. Тя назначава пост, а те започват още по-усилено да чревоугодничат и да се опиват. <…> Да внимаваме да не се отдаваме в дните на Сирната седмица (а и в другите седмици и празници) на същите мерзки непотребства, на каквито се отдавали древните гърци през своите вакханалии. <…> Нека пак кажа: онзи, който прекарва дните на Сирната седмица в безчинства, такъв открито въстава срещу Църквата и става недостоен да носи самото звание християнин.“
Съвсем е естествено, прочее, именно в ден като днешния, в Неделя Месопустна, светата Православна Църква да напомни на верните си чеда за Второто Христово Пришествие и за Последния Господен Съд, който се нарича и Страшен. Затова е страшен той, защото е най-свещен, абсолютно свят и абсолютно справедлив, а затова и присъдата му ще бъде абсолютно справедлива и неподлежаща на обжалване, ще важи вечно. Да, страшен е краят на времената, това ще е и краят на самото време. Във вечността времето угасва, затова тя е страшна в своята неподвижност, страшна е и в своята неизбежност. И Съдията е страшен, защото колкото е абсолютно милостив, толкова е и абсолютно всеправеден, всекиму ще въздаде според делата му. Но този страх не е просто страх от нещо мимолетно, преходно, както са преходни земните неща. Става дума за страх и трепет пред Свещено-тайнственото. Затова и великият Псалмопевец призовава да работим на Господа в страх и да Му се радваме в трепет. Затова светата Майка-Църквата специално ни напомня за този всеобщ Висш и Страшен Съд сега, именно на последното стъпало в подстъпите ни към светата Четиридесятница. Тя иска от нас да се съсредоточим върху делото на нашето спасение, което трудно ще направим, ако не загърбим всички бързопреходни, греховни и заробващи земни грижи, страсти, обвързаности и привързаности, които ни спъват по пътя към Спасението. Длъжни сме, прочее, да „отпуснем“ долното и изцяло да се устремим към горното, към Господа.
На днешна неделя свт. Теофан Затворник записва следното: „Страшният Съд! Съдията иде на облаци, заобиколен от безбройно множество безплътни Небесни Сили. Тръбите огласяват всички краища на света и карат мъртвите да се изправят. Възкресените множества като полк подир полк ще потекат към определените им места пред престола на Съдията и отнапред сякаш вече ще предусещат присъдата, която скоро ще огласи ушите на всички. Защото деянията на всеки ще бъдат изписани върху челата на самото им естество, та даже и самият им вид ще свидетелства за техните [земни] дела и нрави. Разделянето на тия, които ще застанат отдясно и тия отляво ще бъде съвсем естествено. Ето, след като всичко ще се определи, ще настъпи дълбоко мълчание. Още един миг и ще се чуе решителната присъда на Съдията: за тези отдясно на Господа „Дойдете“, за другите, тия отляво — „Идете от Мене, проклети“ (Мат. 25: 34, 41). … Но тогава вече ще е късно да призоваваме [за милост]. Още тук и сега трябва да се погрижим да очистим естеството си от неблагоприятните за нас знаци. … Още тук и сега трябва да възридаем — ако и не с реки от сълзи, то поне с ручеи; ако не и с ручеи, то поне с дъждовни капки; ако и такива не ще намерим у себе си, то да се съкрушим в сърцата си и като изповядаме греховете си, да измолим прошката от Бога, и да Му дадем обет вече никога да не Го наскърбяваме с тия наши нарушения на Неговите заповеди; пък и да се стремим да спазваме докрай този си обет“.
На Месопустната неделя, в преддверието на Великия пост, Майката-Църква ни напомня за греха на невъздържанието, на което се отдали древните прародители, не устояли на изкушението да вкусят от забранените за тях плодове. С това светата Църква ни връща към дните от началото на света. А чрез напомнянето за дните от края на света Тя ни напомня за страшните последици, произтичащи от това наше наглед незначително плътско непослушание. Чрез образите на идния Страшен Съд Църквата сякаш ни подбужда и предразполага към встъпване в пост и покаяние – „сокращениемъ пищи и страха ради суднаго” (т. е. чрез ограничаване на храна и заради страха от Съда).
Също и свт. Игнатий (Брянчанинов) ни подсеща: „Дори когато само ни известят за предстоящо посещение на някой земен началник или съдия, ние се втурваме да подреждаме всичко така, че като дойде, да не ни завари в безредие и неподготвени. Толкова повече трябва да се грижим в очакване на Христовия Съд, когато ще се решава вечната участ на всеки един от нас. Този Съдия е неизразимо страшен – и по величество, и по всемогъщество, и по всезнание. Страшен е Той, защото не приема никакви самооправдания. И като не знаем нито деня, ни часа, кога ще дойде Той, трябва всекидневно, ежеминутно да чистим душите си от безредие, да укротяваме страстите, да изкореняваме греховните плевели.“
Вече в най-ново време, свщмчк Тадей (Успенский), архиепископ Тверски (†1937) се запитва защо човекът нерадее за погиващата си душа. И така отговаря - защото не вярва на всичко, изречено от светата Църква чрез устата на Господа и светите Му апостоли, които възвестяват за Страшния Съд. „На човек му се струва, че всичко ще стане някак си иначе, че ужасите на вечната огнена геена ще му се разминат. Но тук никакво „дано“ не ще намери място, както понякога се случва то в земното ни всекидневие. Безгрижието е плод на неверие във вечни мъки. Ако бяхме живо и дълбоко вярвали вдън душите си, че такива геенски ужаси ще има, а и вече ги има, нима щяхме да бъдем тъй нерадиви! Помни своя край и никога не ще съгрешиш! — така е изрекъл Премъдрият; Това и ние трябва винаги да помним.
Значи и всеобщ свещен Съд ще има, и той ще е страшен, защото присъдата му ще бъде окончателна, и тя ще пребъде вечно. Въпреки всички приспивни лукави мъдрувания на еретиците от древния Ориген до високоумните суемъдреци след него, та чак до наши дни, подмамващи ни с еретически лъжеучения за неокончателния характер на Божията присъда, според които не само Иуда, но дори и самият сатана с неговото демонско войнство щели да бъдат помилвани по някое време. След Страшния Съд няма да има „по някое време“, просто защото във вечността всяко време приключва. Всеки се възмездява веднъж завинаги според делата му. И не някой богослов, не изобщо някой човек, а Самият Господ неведнъж предупреждава: вечен ще е онзи мрак и огънят негаснещ, вечно ще е и скърцането със зъби, вечен ще е червеят, който неуморно и неумолимо ще гризе душите на непокаялите се приживе грешници (Мат. 25:46; Ин. 3:50). Така учат и светите отци през вековете. Затова и преп. Варсануфий Велики (чиято памет днес също отбелязваме) така ни завещава: „Тук е, брате, делото, там е възмездяване; тук е подвигът — там са венците. Ако искаше, брате, да се спасиш, следвай светите отци … Сътворете плодове, достойни за покаянието“ (Мат. 3:8). Без да отлагаме, още тук — преди тръбите да провъзгласят Страшния Съд”.
Нека, прочее, се вслушаме в дълбокия смисъл на Седалния от ІІІ песен на Канона от Утренята на днешната Неделя Месопустна: „Мисля за страшния ден и оплаквам лукавите си деяния. Как ще отговарям на Безсмъртния Цар? С какво дръзновение ще погледна на Съдията аз – блудният? Добросърдечни Отче, Единородний Сине, Свети Душе, помилуй ме!”
Богу нашему слава — сега, винаги и во веки веков! Амин.