ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
25 дек. 2016 / 7 ян. 2017
ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
25 дек. 2016 / 7 ян. 2017
По: свт. Димитрий Ростовский. Жития (м. Дек.); свт. Ириней Лионски. Творби; свт. Афанасий Великий. “Слово о воплощении Бога …” Творения. Т. I; прп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на Православната вяра; свт. Теофан Затворник. Мысли на каждый день года и Изъяснение пророчеств о Мессии < http://hram-vsr.ru/>; свт. Николай Сербский (Велимирович). „Рождество Христово“– Беседы. Кн.2; прот. Григорий Дебольский. Дни богослужения… Т. I ; От Рождества до Сретения. Праздники Рождественского цикла http://azbyka.ru > ; „Религия и этика в изречениях и цитатах: Справочник“ < http://modernlib.ru >
В избраните от светите отци на Църквата за днешния Велик Господски празник Евангелски четива забелязваме, че ако свети апостол и евангелист Матей започва своето свещено повествование с най-подробно проследяване на древното родословие Иисус-Христово (такова встъпление на описанието на свещените събития от земния живот на Спасителя бе изключително важно за древните иудеи — като свидетелство за реалното сбъдване на древните пророчества за Цар-Давидовия корен на многовековното очакване на Месия, то свети апостол и евангелист Лука лаконично описва историческите обстоятелства, обстановката и времето на раждането на Божествения Младенец. Тук свети Лука описва също и причината, накарала Светото Семейство да извърши тъй трудното за онези времена и съвсем несвоевременно (с оглед на особеното положение на Божията Майка, трепетно очакваща във всеки момент да роди своята Божествена първа Рожба). Според тогавашните разпоредби в Римската империя, гражданите на Римската империя се регистрирали според своето местожителство, но иудеите се регистрирали съгласно родовите си традиции — по мястото на произхода си. Дева Мария и нейният обручник Иосиф са произхождали от Давидовия род; техните предци изгубват царския си статус още в VI в. пр. Р. Хр., а земното семейство на идещия Царствен Спасител водело смирен и тих живот на обикновени граждани на империята. Макар и живели в галилейския град Назарет, те и двамата били по произход от иудейския град Витлеем, недалеч от Иерусалим. Светото Писание изрично подчертава, че този Витлеем е градът иудин, за който говорят старозаветните патриарси и пророци (защото имало и друг Витлеем); само иудините витлеемци се смятали за истински Израел. Така или иначе, съгласно предписаното от Кесаря преброяване на населението в империята, Пречистата Отроковица и Нейният праведен обручник трябвало да се върнат в родния си град, където и да се регистрират. А по-сетне се наложило дори и отпътуват и още по-надалеч, спасявайки се от безумната кръволошка заповед на побеснелия узурпатор Ирод. Последният, като научил, че се ражда „законният наследник“ на царския престол, постъпил така, както постъпва всеки тиранин: този именно Ирод придобива печална известност в историята и с това, че разпорежда поголовно изтребване на хиляди невинни младенци, сред които, според тиранина, можело да се таи заплаха за неблаговерната му власт. Ето, в такава трудна и напрегната обстановка, в града на собствените му царствени предци, Светото Семейство се оказало без дом; то дори изобщо не е имало къде глава да подслони в града, ни в дом, ни в някоя страноприемница — заради големия наплив от дошлите за преброяване хора. Господ обаче премъдро устройва нещата: в една крайградска пещера, служила като заслон и обор за местните скотовъди, в тиха и звездна, но мразовита нощ, стоплян от дишането на укрилия се в пещерата добитък, върху покрития със слама под, Пресветата Дева ражда по плът истинския Цар на Царете — Царя на Славата, нашия Бог и Спасител, Емануил, което ще рече „с нас е Бог“ и Иисус, което ще рече „Господ спасява“. С това име Божественият Младенец е включен в имперските регистри при преброяването на Витлеемското население.
Така се извършва умонепостижимото Божествено свещенотайно действо, раждането в тварна плът на Самия нетварен Творец на целия сътворен свят и на всичко тварно в него; Неговото Боговъчовечване, Неговото първо явяване в плът, същинската Теофания, сиреч Богоявление (затова първоначално то се чествало от ранните християни заедно с празника Богоявление). Обобщената формулировка на тази Божествена Тайна, върху основата на писаното и реченото от светите Отци на Църквата, звучи така: „Бог става Човек, за да може човекът да стане Бог.“ През Средните векове тази кратка по форма, но необхватна по съдържание формулировка се приписва на блажени Августин, у когото наистина можем да срещнем подобни изрази: напр., в една от своите проповеди (192, 1), Нипонският епископ казва, че „за да направи богове тези, които дотогава са били (просто) човеци, стана човек Онзи, Който е Бог“. Впрочем, не само за бл. Августин, но и за повечето раннохристиянски отци на Христовата Църква такъв е бил общовъзприетият смисъл на чудото Богоявление на Господа в човешка плът. Свт. Климент Александрийски, напр., казва: „Словото Божие става човек, та да научиш ти от Човек, как човекът може да стане Бог“. Също и у свт. Ириней Лионски четем, че Христос „става като нас, за да направи нас такива, какъвто е Той“. И свт. Атанасий Велики: „Божието Слово се въчовечи, за да се обожим ние“. Същото намираме и у свт. Григорий Богослов, и у много други преподобни и богоносни отци на Църквата. Забележително е това единодушие, единомислие и единоречие, в което се разбиват шумните разноречиви вълни на еретическото суемъдруване и словесни витийства на всевъзможните ариани, монофизити, монофилити и пр., и пр. еретически лъжеучения от древни времена, та и до наши дни.
Цялата история на човешко съществуване — и на отделния човек, и на цялото човечество, — се центрира около този тайнствен, но непоклатим, страшен и свещен „Факт“, както светите Отци наричали боговъплъщението на Бога в човек, откриващ пътя за обожване на човека чрез човековъплътилия се Бог (Filius Dei homo factus est, ut homo fieret deus). За светите Отци това не бе просто една умозрителна теза, изискваща хитросплетени доказателства, а именно самоочевиден факт, Фактът — дълбоко преживявана Истина. Именно този умонепостижим Факт се превръща в универсална точка на отчитане на световната история; точка, придала непреходна цел и вечен смисъл на целия времеви и преходен космос. Дори недълбокият поглед не може да не забележи, че именно Денят на Рождеството на Витлеемския Младенец, дошъл в света тихо и незабелязано, а отгоре на всичко, и в заслон за добитък, завинаги разделя световната история на две големи епохи, две ери: преди и след Рождество Христово. Евангелистите не уточняват рожденната дата на Иисуса Христа, но календарната дата на празнуването на това Събитие в началото на IV в. се установява като задължителна за целия християнски свят. Това е денят на зимния слънцеврат, когато светлината нараства, а мракът започва да се свива, сиреч денят на победата на светлината над мрака. Погледнато в мисионерски аспект, този ден изразява победата на Христа, Който е нашето „Слънце на Правдата“, нашата „Светлина на света“ — над мрака на езическото идолопоклонство.
Това ясно проличава и в самия тропар на празника, в който е вплетен и полемичен момент срещу магьосничеството, астрологията, слънцепоклонството и др. езически рудименти. Не само на Изток, но и в митрополията Рим, опитал се да създаде единна религия от смесици на всички религии в рамките на цялата Римска империя, наред с култовете към Изида, Озирис, Астарта и пр., е бил разпространен и древният култ към езическия бог на слънцето Митра (аналогични култове откриваме и в елинското езичество и в други нехристиянски вярвания). Но чрез Божественото човековъплъщение на Бога-Словото, единствено истинският ден на раждане на Незалязващото истинско Слънце е само денят на Рождество на Слънцето на Правдата. Пред Новородения Младенец Иисус, пред човековъплътения Бог Слово и само пред Него като пред единственото истинско Слънце сега се прекланя цялата природа, та дори и небесните светила, звездите; дори и те сега се подчиняват на новороденото „Слънце на Правдата“. Това прозират и неуките простички овчари, и високообразованите източни мъдреци-звездобройци. Не случайно именно от този свещен ден на раждане на Христа-Слънцето също и небесното светило слънце прави своя забележителен поврат — към пролетно възраждане, към възкресение на природата. Затова и светата Църква, чрез устата на светия химнописец, призовава в Първия ирмос на Рождественския канон не само човеците да възпяват Господа с радост, но и цялата земя да Го възхвалява!
От светите Апостоли насетне ранните християни отчетливо схващат и преживяват това, което проличава и в самия факт, че те специално отбелязват събитието Рождество Христово (наедно с Богоявлението); за това свидетелстват и по-сетнешните преподобни и богоносни отци на Христовата Църква (към вече споменатите могат да се добавят и имената на свт. Иоан Златоуст, свт. Григорий Богослов (IV в.) и др., а също и по-сетнешните богослови и химнографи, напр., авторите на двата Рождественски канона, братята преподобните Иоан Дамаскин и Косма Маюмски (VIII в.). А предложеното в 525 г. от римския архивариус Дионисий Младши разделяне на историята на две основни ери — на преди и след Рождество Христово — постепенно завоюва целия свят и днес е възприето от всички (не само християнски) народи. Това ще рече, че наистина не съществува никаква по-важна точка за отчитане, освен празнуваният днес Ден на Витлеемското Рождество на Богочовешкия Младенец Иисус Христос — точка на съединение в неразделна, ала и неслята цялост на Божественото и човешкото, на Вечността и времето.
Така и самото празнично богослужение днес е съсредоточено върху още едно велико чудо с Пречистата Дева Мария: след непорочното Й зачатие сега идва и времето за също тъй пречистото Й раждане на Сина Спасител и Нов Адам, Който идва в света, за да възстанови „ветхия Адам“ в изначалното му достойнство. Столетия и хилядолетия наред ние, християните, трепетно преживяваме на днешния ден тайнство, наречено от богослова-химнописеца „странно и парадоксално“: пещерата става небе, Божията Майка става Херувимски престол на Вседържителя, а яслата — вместилище на невместимия Създател на всичко, Който в същото време ни се явява като положен върху слама безпомощен Младенец.
Както винаги, както и сега, така и преди две хилядолетия светът е бил обзет повече от самия себе си, от земното, отколкото от „едничкото на потребу“ (едничкото, което му е потребно). Както преди и сега, така и във времената на Боговъплъщението той, светът поставя външните, мирските, плътски (икономически, политически, „цивилизационни“ и др. подобни) задачи като първостепенни. Затова и това Събитие, Фактът на Христовото Рождество остава за света някак си в периферията на зрението през повечето време, или дори изобщо сякаш се забравя, затулва се под бремето на злобата на деня. Ако и светът да се сеща за него веднъж годишно, то по-скоро пак в мирски, плътски аспект (като празнични пиршества) или пък просто в прагматично-комерсиален аспект. Свещеното съдържание на Празника просто се стопява. Ето, дори и тогава, за посрещането на своя Спасител светът не се постарава поне да му намери място в родния град на Неговите родители по плът. Ала и тогава, и през вековете се оказва, че не всички люде са дотам поразени от духовна слепота и глухота. Ето, и обикновените пастири първи чуват ангелското песнопение в небесата и научават за „великата радост“; те чистосърдечно и простодушно повярват на ангелското слово и изтичват към своята пещера-подслон, за да се поклонят на Новодошлия в света Спасител. А скоро подир тях, след дълъг изнурителен път се появяват и източните влъхви, мъдри звездобройци и магове, поведени Свише от пътеводна звезда — също и те, макар и езичници се покланят и принасят дарове-символи на новородения Спасител: злато като знак за царското достойнство на потомъка Цар-Давидов Иисус Христос; използвания при богослуженията тамян — като знак за Божествено начало на Младенеца; благовонното масло смирна или миро, с което помазвали покойници преди погребването им — като символ на очакващите Иисуса страдания и мъчителна изкупителна смърт заради нашите грехове и за наше спасение.
Светите Апостоли-Евангелисти не споменават нито народността, нито броя на тези влъхви, но за това можем да съдим по техните дарове, а те са били, както току-що се посочи, три вида, сиреч и самите влъхви са били най-вероятно трима. От Преданието узнаваме, че след завръщането си от Палестина, те се посветили на богосъзерцание, а срещата им със свети апостол Тома стана за тях решаваща — Христовият апостол ги покръства в светата Христова вяра. Впоследствие те стават Христови проповедници и изповедници, и тримата приемат мъченически венци от Христа. Векове по-сетне, светите им мощи открива благоверната императрица Елена и ги пренася в Цариград.
В своето Тълкувание на Евангелието от Матея, свт. Иероним Лионски, сочи още един съществен момент в това поклонение на влъхвите: Господ така нарежда нещата, че „за срам на иудеите, самите те (самопревъзнеслите се иудеи, – б.н.) да приемат от езичниците вестта за Раждането на Месията — затова звездата се ражда именно на Изток“. Свт. Николай Сръбски обръща внимание върху естеството на светлината, водила източните поклонници на Иисуса. „Светите отци, казва той, мъдро са схващали, че тази пътеводна звезда, довела източните влъхви във Витлеем, не е била звезда, подобна на другите звезди; а тя е била някаква духовна сила, възприела външния облик на звезда.“
И така, днешният празник чества чудото на Боговъплъщението, с което Самото Небе слиза на земята, та да даде на човека възможност да надникне дълбоко в Небето и да разбере, че със земното съвсем не се изчерпва нито собствено човешкия свят, нито, още повече — светът Божествен. По словото на свт. Теофан Затворник, „пророчествата са огледало на Евангелието; то пък за пророчествата е тялото на съзерцавания в огледалото образ. Едното в другото — двойно свидетелство“. Затова правилно е да се каже: с Витлеем се сбъдват ветхозаветните и изобщо всякакви дохристиянски пророчества, а с това приключва и целият дохристиянски свят. И пак с Витлеем започва новият свят, светът на Благата Вест Христова (без никакво измислено и вменявано „постхристиянство“!), светът на всепобеждаващата Светлина Христова. Его же Царствию не будет конца.