ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА

 

ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН (КРЪСТОВДЕН)

 

Успение на свт. ИОАН ЗЛАТОУСТ

 

 

 

ПРАЗНИЧНО СЛОВО ЗА

ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН (КРЪСТОВДЕН)

Успение на свт. ИОАН ЗЛАТОУСТ

14/27 септември 2016

По: Свт. Иоан Златоуст. Слово на Воздвижение… ; свт. Андрей Критский. „Слово на Воздвижение…“ – Церковныя ведомости… 1899. Второе полугодие. СПб.: Синодальная Типография, 1899 < http://azbyka.ru/otechnik/  > ; свт. Димитрий Ростовский. Четьи-Минеи — м. Сентябрь; „Училище добродетельной жизни“. — Маргарит, л. 411; свт. Феофан Затворник. Мысли на къждый день года… ; свт. Серафим (Соболев), архиеп. Богучарски. Проповеди; † Архиеп. Аверкий (Таушев). Слова и речи. Т. IV;  прот. Георгий Дебольский. Дни Богослужения …, т. I.

 

На днешния ден св. Православна Църква най-тържествено чества най-вече две досточудни събития в Нейната свещена история — първото е чудото с явлението на светия Кръст пред очите на светия благоверен император Константин I и на цялото му войнство, а второто е не по-малко чудесното намиране на светия Кръст от блажената му майка, света царица Елена (а по-сетне и връщането на светия Кръст от персийския плен). Макар и роден в езическо семейство Константин, наречен по-сетне и с пълно основание „Велики“, наследява от августейшия си родител милостив характер, и сам не подлага на избиване и гонение християните, за разлика от толкова много държавни владетели преди и след него. А с издадения и спазвания от него Милански едикт (313), с който официално се прекратяват гоненията срещу християните, до самата си смърт императорът остава гарант и извор на мир и спокойствие в империята. Като вижда големите старания и трудове на добродетелния владетел, Господ се вслушва в неговите молитви и го избира за Свой съсъд на добродетели.

Това става в хода на известни исторически събития. Макар и с по-малобройна и по-слабо въоръжена войска свети Константин победил въстаналия срещу него неверен Римски владетел Максентий, и то тъкмо със силата на съоръжения и богато украсения по негова наредба образ на свети Кръст, както го бе видял да се явява над главата си посред бял ден насред слънчевото небе — в сияние, украсен със символични букви и надпис “С ТОВА ЩЕ ПОБЕЖДАВАШ!” и самият той, и цялото му войнство, а и множество други очевидци свидетелстват за това: напр., бащата на църковната история Евсевий, еп. Кесарийски (III–IV в.), св. мчк Артемий (благочестив свидетел и сам ревностен участник в благочестивите деяния на имп. Константин Велики, приел на преклонна възраст и мъченическа кончина от христоотстъпните наследници на благоверния) и др. През нощта на обзетия от свещен страх и трепет владетел се явил Самият Иисус Христос и заповядал Константиновата войска да воюва под кръстовидно знаме. И ето, наистина, с такова богато украсено знаме противникът бил победен, а благоверният победител Константин I — тържествено и с почести посрещнат от гражданите на Рим, в който той встъпва осиян от блясъка,  излъчван от образа на Христовия Кръст.

В пространното житиеписание на великия император, Евсевий отбелязва нещо много важно: макар и блестящ победител, “като благочестив по рождение, [императорът] никак не изпадал в тщеславие от победата си, но като помнел помощта, получена от Истинския Бог на християните, побързал да коленичи с благодарствена молитва към Истинския Виновник за победата; с паметници и паметни писмена оповестил той на целия народ за спасителната сила на Христовото знамение.” Това станало в 312 г., ала и впоследствие неведнъж императорът и войската му изпитали спасителната сила и помощ, изливаща се благодатно от образа на Кръста Господен. Така, свидетелства и Евсевий, със силата на Кръста свети Константин победил и Август Ликиний, и скитите, и сарматите. Тези победи на благоверния император превръщат в очите на народите кръста от оръдие за позорна смърт (както го възприемали дотогава) — в символ на ликуващ триумф. Императорът бърза да забрани и смъртното наказание чрез разпятие. Та нали Христовият Кръст символизира вече славна победа, а не мъчителна смърт.

Все още младата тогава християнска Църква Константин не само не преследвал, но и покровителствал, а и сам, и достославната му майка Елена, приемат по-сетне свето Кръщение. След укрепването на Божественото единство на светата Църква и очистването й от нечисти посегателства (арианската ерес), свети Константин от благодарност Богу за благоверното единодушие на светите Отци на Светия и Велик I Вселенски Събор (в Никея, 325 г.), взима благочестиво решение да издигне храм на Едничкия Истински и Всевишен Бог в Иерусалим. Благоверната му майка Елена се посвещава изцяло на благочестивото дело на сина си. В 326 година тя пристига в Иерусалим и заедно с патриарх Макарий започва да издирва светите места, където живял, стъпвал, проповядвал, страдал и приел кръстна смърт нашият Господ и Спасител Иисус Христос. Като имали обичай да заравят оръдията на смъртните наказания близо до мястото на самото наказание, иудеите, освен това, имали още по-голямо „основание” да укриват оръдието на мъченията и умъртвяването, на които преди четири столетия те бяха обрекли Сина Божий. По словото свт. Андрей Критски за днешния празник, това те сторили „поради поразилата ги завист и от страх, след като (разбрали, че) Господарят на живота и смъртта тридневно е възкръснал след смъртта Си на кръста”. Те побързали да закопаят и другите свидетелства за Неговата смърт (гвоздеите, дъсчицата на Пилатовия надпис, гъбата, напоена с жлъчка и оцет гъба), та да могат бездоказателствено да клеветят християните, като ги обвиняват в страшна измама. Изобщо, основната им цел бе не толкова да оневинят себе си,  но и напълно да заличат всяка памет за разпнатия Месия. Във всичко, свързано с този страшен, но достославен ден, те виждали съкрушителен упрек срещу своето злосторничество и безумие.

Пък и не само те. Също и езичниците, мнозина от които се оказали достойни наследници на иудейската христофобия, се постарали да заличат всяка следа, всяко споменаване на самото Му име. След Адриановите безчинствата по тези места вече нищо сякаш не свидетелствало за страшните мъки Христови, за кръстната Му смърт и божественото Му възкресение. И ето, по Божествено просветление, благоверната царица и светителят разпореждат всичко наоколо да бъде най-щателно претърсено и разчистено. Така те откриват и свещения гроб Иисусов, от който Той тридневно възкръсва след тридневното Му погребение, и трите кръста, и табелката с надписа на Пилат “Иисус Назарянин Цар Иудейски”. Ала все не успявали да установят с точност, кой именно от трите кръста бе понесъл върху си Божественото Тяло на Бога-Слово, кой бил напоен с пречестната Му Божествена Кръв. В онези времена просто липсвали човешките средства за такова разпознаване. Затуй всички недоумявали, но и отправяли към Господа горещи молитви за помощ. И ето, милостиво се изпраща свише най-неопровержими свидетелства — чудеса: изцеление на болни, съживяване от мъртви, извършвани посредством единия от трите кръста. Така всички разбрали, кой от тях е истински Христовият. С небесна радост се изпълнили сърцата на цялото насъбрало се там преголямо множество народ; всички благоговейно паднали по очи пред Свещеното Дърво, после всички с любов се устремили да го докосват и целуват. Понеже множеството било тъй голямо, че всеки не могъл дори да доближи до светия Кръст, то светейшият Макарий се изкачил на едно възвишение и го издигнал (воздвигъ) и кръстообразно благословил с него народа и в четирите посоки на света — така, че всеки да има благата възможност поне отдалеч да го съзерцава и да му се поклони трепетно. От там и наименованието на днешния празник: “Воздвижение,” т. е. въздигане, извисяване. От там е и наименованието на празника като всемирно, сиреч световно. Целият народ паднал в земен поклон пред него с умилени сълзи молитвено многократно всенародно повтаряли Господи, помилуй! От тогава светия Кръст Господен става най-свещен предмет на всеобщо поклонение в целия християнски свят, из цялата християнска вселена. Оттогава из целия свят правоверните християни издигат кръстове — образи на онзи свещен праобраз, и да им се покланят като на истинска светиня. Днес обаче, из Европа опобеснелият дух „мира сего“ тласка обезумелите народи да вършат точно обратното: да свалят от храмовете си кръстния знак, да го крият — от криворазбрана (всъщност мнима) търпимост …

Светата Православна Църква Христова остава вярна на открития и високо световно извисения на днешна дата спасителен Кръст Господен, тя неизменно съхранява и свои собствени свети богослужебни традиции. На самото тържествено православно богослужение, в чудно красивия и умилителен специален богослужебен чин, който се извършва след Великото Славословие на Утренята, също е въплътен великият спасителен смисъл на Въздвижението. Така, казва прот. Григорий Дебольский, „чинът на великото Въздвижение на кръста е най-великата лития, която служи като образ на издигането, извисяването на Господа на Кръста и на освещаване на света в четирите му посоки. След Въздвижението, присъстващите в храма трикратно прекланят колена пред светия Кръст … и целуват триблаженото дърво, съгласно реченото в Светото Писание: „Възнесете Господа нашия и се покланяйте на подножието на нозете Му, защото то е свято!”

Когато възнесли Кръста Господен в Иерусалим, там веднага започнали да стават множества обръщения в Истинската Вяра — и на езичници, и на иудеи. От тогава започнали да издигат и храмове и обители в чест на Въздвижението. Първият такъв храм издигнала самата благоверна императрица Елена в Иерусалим, където столетия наред се съхранявал свещеният Христов Кръст. Това станало толкова по-радостно достояние за християните, че до тогава, заради езическия храм на Голгота, те не могли да се събират там на поклонение на Божественото Дело на Спасението. Според изчисленията на агиолозите, това станало в края на 20-те години на IV в., а от 13 септември 335 г., когато бил осветен (обновен) храмът на Възкресението Христово и целият Иерусалим, Църквата наредила на следния ден, т. е. на днешна Църковна дата да празнуваме и Въздвижение на Кръста Господен. И ето, от древни времена на този ден в този град се стича велико множество люде за поклонение. В V в. на този ден с тях тук дошла и преп. Мария Египетска, която след поклонението избягала от съблазните на света в пустиня и повдигнала своя кръст на велика подвижница на покаянието. У св. Григорий Велики (VI в.) също намираме свидетелство за празнуването на Въздвижението — пак на същата (днешна) дата по светоотеческия Православен Църковен календар.

След VII в. светата Църква включва в честването и още едно твърде поучително събитие: след 14-годишен плен у езичниците-перси, светия Кръст бил освободен от гръцкия император Ираклий (в 628 г.). Когато светинята се завръщала в Иерусалим,  благочестивият император смирено пожелал сам да го пренесе през градската порта до самия храм на светото Възкресение. Ала както носил на рамото си Кръста, пред самите порти сякаш някаква невидима ръка го спряла, така че той не могъл изобщо да пристъпи нататък. Иерусалимският патриарх, преп. Захария (сам спасен от персийския плен), излязъл начело на едно голямо множество народ, с палмови клонки в ръце, за да посрещнат благочестивия император, а най-вече носения от него свети Кръст, ала видял Ангел Господен, застанал пред портата и го удържал така, че той да не може да прекрачи прага й. Светейшият чул и следни слова: Не така е носил кръстното дърво нашият Творец! Със свещен трепет патриархът предал на императора думите, изречени му от Ангела: „Знай, царю, че не може човек, който носи лъскави дрехи и богати накити, да носи това свещено дърво; защото същото това дърво го е носил самият Христос, пострадал заради нас, докрай унизен. Ако искаш и ти да го носиш, следвай нищетата Христова!” Тогава Ираклий свалил всичките си регалии, преоблякъл се от пурпур и злато в прости и груби дрехи, и само така — бос и смирен — успял не само да внесе Кръста в града, но и да го изкачи до върха на Голгота. <…> Така че, празникът Въздвижение на Честния Кръст Господен отбелязва и това събитие: наред с явяването и намирането му, също и освобождението му от друговерски плен и завръщането му в Иерусалим.

На днешния велик празник, в свещения ден на Кръста, на Кръстовден, за какво друго можем да мислим и ние, освен за освобождение от игото на греховете и страстите, освен за очищение, заради което нашият Господ и Спасител се възнесъл върху Кръста над порочния и потънал в зло свят! Каква друга радост и какво по-достойно честване на непостижимата за човешкия разум Негова саможертва, освен да заридаем на този празник — заради своите грехове, станали причина Всеправедният да бъде осъден, Безстрастният да страда, Безсмъртният да умре! Към това ни призовава Златоустият Константинополски светител Иоан, чиято кончина (също по особен начин мъченическа) става на същия този ден в 407 г. С грехопаденията и беззаконията си ние също Го унижаваме, оскърбяваме, прокуждаме, предаваме и разпъваме. Това ни напомня словото на днешния празник от духовен сборник от богомъдри поучения Маргарит. Нужно ни е, прочее, това поклонение, казва свт. Теофан Затворник, та лишеният от земни блага да се радва в надеждата си, че така следва верния път към Царството Небесно; радващият се пък само на земни блага и наслади да не прегради своя спасителен кръстен път.

Великият наш съвременен богомъдър наставник за добродетелен живот во Христе свт. Серафим (Соболев), архиеп. Богучарски и Софийски Чудотворец, в Словото си за днешния празник преди около половин столетие също напомня: “Да не забравяме, … че Господ драговолно поема кръста на неописуемото Си смирение. Апостолите и всички по-сетнешни свети Божии угодници и подвижници следват Христа, като също като Него доброволно носят кръста на смирението и страданията, защото знаят: както Господ ни спасява чрез неописуемото Си смирение, така и ние по никой друг начин не ще достигнем до спасение, освен чрез смирение.”

И в Стария, и особено в Новия Завет светите Отци откриват множество примери как Господ допуска нещастия на човеците не поради някакво Свое нелепо озлобление и отмъстителност, а напротив — поради необятната си Отеческа любов към творението Си; с това Той ни смирява и сочи пътя към покаяние и спасение. „О, да бяхме пожелали да възприемем най-истинната и висша философия на Кръста Господен — философията на смирението Христово!” Свт. Серафим ни призовава към това не случайно, защото, наскърбено отбелязва той, често предпочитаме да бягаме от истинското познание на спасителния смисъл на скърбите, отегчаваме се и бягаме от кръста си като от някакво непосилно бреме. Въпреки всичките бедствия, упорито тънем в тщеславие и гордост. Желаем похвали и прослави, радваме се, когато ни считат за умни и добродетелни. А богомъдрите слова на божествения апостол не желаем нито да чуем, нито да осмислим. А той, богатият с всички дарове на Светия Дух, той сам образец на всяко духовно-нравствено съвършенство, безспирно се съкрушавал за своите грехове, наистина се чувствал така, както и наричал себе си — като пръв сред грешниците на света!

Ако обаче възприемем тази „философия на Кръста“ само с ума си, а не и най-вече със сърцето си, добавя и архиеп. Аверкий (Таушев), ще станем роби на сатанинското умопомрачение да се крием и срамуваме от Кръста! Ако Кръстът е едничкото нещо, с което можем да се похвалим, както ни учи свети апостол Павел (Гал. 6:14), то само Кръстът трябва да бъде и нашето духовно знаме, и нашето духовно оръжие (каквото е станал той за имп. Константин и всички истински Христови следовници). „Както Кръстът Христов е бил път към радостта на Възкресението, казва светителят, така и личният кръст на всеки от нас ще ни отведе пак към същото — към възкресение от мъртвите и вечна радост без край, към неизразимо блаженство в незалязващия ден на Христовото Царство”.

Богу нашему слава! Амин.