ПРАЗНИЧНО СЛОВО

 

ЗА УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО

 

 

 

 

 

 

15/28 август 2016

УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

По: Свт. Димитрий Ростовский. Четьи-Минеи – Август; преп. Иоан Дамаскин. Точное изложение Православной веры; свщмчк Дионисий Ареопагит. О Божественных именах (гл. III) < http://www.hesychasm.ru/library/> ; свт. Филарет Московский. Слово на Успение Пресв. Богородицы (1832) <http://azbyka.ru/otechnik/> ; еп. Виссаріонъ (Нечаевъ) ( 1905) „Двоякое чудо въ Успеніи Богоматери“ (1898). Сб.: Костромскiя поученiя. М.: Унив. типогр., 1900. Слово пастыря. <http://slovo.russportal.ru/> ; В. Н. Лосский, Л. А. Успенский. Смысл икон. М.: 2014 (частично: <http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/>); „Успение Пресвятой Богородицы. Литургическое освещение праздника. История праздника. Успенский пост“. – Православный календарь <http://days.pravoslavie.ru/ > ;
Как провести Успенский пост?
<http://azbyka.ru/>

 

Честваният днес Богородичен празник е последният от дванадесетте велики Празника през Православната Църковна година. Самата дума „успение“ означава потапяне в сън, мирно заспиване, което пък предполага и пробуждане. Светата Църква нарича кончината на Божията Майка с тази дума, защото Тя „сякаш заспива с кратък сън и като от сън се пробужда“.

Чуден бе животът на Пречистата Дева, чудно е и Нейното Успение. Така Я възпява светата Църква: в Песен 6. от 1. Канон на празника тя, св. Църква пее: „Бог на Вселената чрез Теб, Царице, показва чудеса, надвишаващи природните закони. И по време на Твоето Рождество Той съхранява Твоето девство, и в гроба съхранява тялото Ти нетленно“. Наистина, чрез Пресветата Дева се побеждават природните закони: онази смърт, която връща пръста в пръст („… пръст си и в пръст ще се върнеш" (Бит. 3:19), и така, както пеем с думите на опелото, „всички човеци там ще отидем“) — такава смърт не докосва Нейното тяло, а напротив, в Нейното успение Тя се съединява с живота: както след Рождеството Бог съхранява девството Й, така и след Нейната смърт Тя пребъдва жива. Тя заспива, за да се пробуди за вечно блаженство. Тя се представя на Живота, Източника на всеки живот, за да избавя чрез молитвите Си душите ни от смърт. Празникът Успение Богородично е причислен към великите празници от дванайсетте, защото в деня на Успението на Пресвета Богородица, „Спасителят на всички в цялата Си Слава посреща и поселва при Себе Си Своята Майка“.

За особено голямото значение на честваното днес събитие може да съдим и по това, че светата Православна Църква му посвещава и специален пост, наречен Богородичен или Успенски, в самия край на Индикта, последния от четирите големи поста през Църковната година. За особеното значение, което Църквата придава на този пост, свидетелства и фактът, че той е и от най-строгите — в това отношение отстъпва само на Великия пост, но пък е и много по-строг от Петровия и Рождественския. Както Великият, така и Успенският пост са особено строги що се отнася до развлеченията: през императорските времена и във Византия, а по-сетне и сред другите православни народи дори с граждански закони запрещавали по време на тези пости устройване на публични веселби, маскаради, забави, театрални развлечения и др. масови зрелища.

Освен това, този пост е осветен и чрез една дълга традиция — още от древни времена на християнството. Празничното честване на Успението на Божията Майка е познато от най-дълбока древност, за което има свидетелства още от времена апостолски; а ето и други такива: Научаваме за такива чествания на Богородично Успение, например, и от древните отци на Църквата: през IVV вв. бл. Йероним, бл. Августин; в VI в. свт. Григорий от Тур; намираме ги и в беседите на свт. Лъв Велики, папа Римски (V в.), в една от които той казва: „Църковните пости са разположени през годината така, че за всяко [годишно] време се предписва собствен закон на въздържание. Така, за пролетта постим с пролетен пост — през Четиридесетницата; за лятото с летен — през Петдесетницата [Петров пост]; за есента се полага есенен пост — през седмия месец [Успенски пост]; за зимата — зимен [Рождественски]“.

Във всеки случай, в IV в. Византия отбелязва това събитие повсеместно, ала едва два века по-късно, по желание на византийския император Флавий Маврикий Тиберий, Успение Богородично се установява като общоцърковен празник. При все това, на различни места честването ставало по различно време през годината и не е било истински общоцърковно в собствения смисъл на думата: на Запад, Римската църква от VII в. отбелязва „Кончината на Дева Мария“ през януари, а на 14 август — особено се покланя и на телесното Й възнесение, а особено на коронясването Й на небето. Едва в VIII–IX вв. се установява повсеместното и единно честване на Успение Богородично, което да се осъществява именно на  днешна дата по светоотеческия календар — традиция, неотстъпно спазвана от мнозина православни църкви и в наши дни.

Непосредствената цел, която св. Майка-Църква се стреми да постигне с това празнуване, е да прослави Самата Божия Майка в блаженото Й Успение. Към тази цел обаче се присъединява и още една: разобличаване и преодоляване на обилно проникващи по това време еретически заблуди, касаещи също и Пресветата Дева Мария: като, напр., тази на сектата на колиридианите (IVV в.), подложени по-късно на остра критика и от преп. Йоан Дамаскин, които обезсмисляли почитането на самото Й телесно Успение. Така, III Вселенски Събор свикан в 431 г. в Ефес внася окончателна яснота по този въпрос. Пак тогава, в V в. свт. Анатолий, патр. Йерусалимски написва празничните стихири, а в VIII в. препп. Йоан Дамаскин и Косма Маюмски извезват същински драгоценни словесни огърлици на поетично-песенното богословие — двата канона за Успение Богородично, които и днес възнасят православните души към нозете на Пречистата Дева Мария. По-късно свт. Симеон Солунски (XIV–XV в.) пише, че „августовският [Успенският] пост е основан в чест на Майката по плът на въплътеното Божие Слово, която … постоянно се подвизавала в пост и молитви за нас, макар и тя самата като свята и непорочна да не е имала нужда от пречистване чрез пости. Така, Тя особено усилно се молела за нас, когато възнамерявала да премине от тукашния живот в бъдещия, когато на блаженната Й душа е предстояло да се съедини чрез Божествения дух с Нейния Син. Затова и ние следва винаги да постим и да Я възпяваме, като с това да подражаваме на житието Й и да Я просим да се моли за нас. … Също считам, че този пост е свързан и с двата празника [Преображение и Успение], първият ни дарява с освещаване, вторият за умилостивяване и ходатайство за нас“.

Окончателното решение за Успенския пост е взето от Константинополския Събор в XII в., председателстван от патр. Лука Хрисоверг (същият, който учредява и Рождественския пост). Тук бе потвърдено, че всички православни християни, съгласно с древните устави, трябва да спазват Богородичния пост. Тогава бе окончателно установено и неговото времетраене.

Тук обаче възниква и въпросът за източниците, по които да съдим за днешното свещено събитие. В Светото Писание на Новия Завет не намираме много и подробни сведения било то за живота, било то за кончината на Пресветата Майка Божия. Църковният историк от XIV в. Никифóр Ка́ллист Ксанто́пул отбелязва по този повод: "В свещените и Боговдъхновени писания ние не намираме нищо за кончината на Светата Приснодева Богородица Мария, но всичко сме приели от най-древното и достоверно предание“. Имаме и многобройни други извори, от които да почерпим и тези си знания — Светото Предание, светоотеческите боговдъхновени разсъждения, също и поетичното богословие на църковните богослужения, и накрая (по ред, но не и по значение) също и богословието в багри — великото наследство, което ни завещали множество православни иконописци — боговдъхновени икони и стенописи в нашите храмове през вековете. Спрямо такива свидетелства не може да има никакво съмнение.

В своето Точно изложение на Православната вяра преп. Йоан Дамаскин (VII–VIII в.) обръща внимание върху това, че много неща светите апостоли са завещали не в писмен вид, което съвсем не намалява свещената стойност на свидетелствата им, както и на свидетелствата на техните ученици, а и на всички сетнешни богоносни отци на светата Православна Църква. Свидетелства за това намираме още у самия божествен апостол, който призовава солунските християни: „братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Сол. 2:15); коринтските пък християни пак той хвали, задето го помнят за всичко и държат преданията тъй, както той им ги е предал (2 Кор. 11:2). А заедно с това преподобният формулира много важно положение: „Понеже не всички разбират писанията, нито пък всички се упражняват в четенето им, светите Отци разсъдиха щото тези [свещени] събития … като преславни дела да бъдат изобразявани на иконите, за по-бързото им припомняне". Да се подчертава това бе особено важно в епохата на иконоборството [както, впрочем, то е не по-малко важно и в нашите последни времена].

Ала и тринадесет века по-късно, свт. Филарет (Дроздов), митрополит Московски, като се позовава на преп. Иоан Дамаскин, специално подчертава по този повод: „ … Според това разсъждение да гледаш внимателно светите икони е същото като да четеш свещените книги. А оттук можем основателно да направим извода, че от иконите, също както и от книгите можем да черпим учението на нашата Православна вяра“. Струва си да отбележим, че свт. Филарет се изказва така именно в пряка връзка с честваното днес събитие. Ето няколко фрагмента от боговдъхновеното му разсъждение върху чудния (и станал отколе каноничен) иконописен образ на честваното днес събитие:

„Жадуващите да се поучат от тайните на Пресветата Дева Богородица в Свещеното Писание, казва свт. Филарет, знаят колко малко се споменава Тя там. И не бива да ни натъжава това, защото и за Самия Въплътен Син Божий в свещените книги повече неща са премълчани, отколкото са разказани, и то разказано е само крайно необходимото, както е отбелязал последният по ред Евангелист, допълнил другите си събратя: "Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги" (Ин. 21:25).

И така мислим, че ще сме прави … ако и да искаме да изследваме писанията, свидетелствуващи за Пресветата Дева, днес искаме вместо в книга да прочетем нещо за Нея в иконата Успение Богородично, чийто древен образ по дивен Божий промисъл е бил пренесен от Константинопол в Киев, и който св. митрополит Петър (XIII–XIV в.) със свещената си и свята десница е изобразил и завещал за идните православни поколения — несъмнено, не само да я разглеждаме със сетивното ни зрение, но и за да я съзерцаваме със зрение духовно.

Първият, най-близкият до съзерцаващия план на светата икона Успение Богоподично, не е много труден за възприемане: тук виждаме Пречистото тяло на Пресветата Дева почиващо на одър, след като Нейната пресвята душа вече се е сгушила в Синовните ръце на Божествения Й Син Иисус Христос. Съборът на апостолите пристъпва към упокоеното Й тяло, за да го понесе към мястото на последното му земно обиталище. Св. ап. Петър му въздава почит, като кади около него с тамян, макар че и то самото изпълвало въздуха наоколо с нищо несравнимо най-прекрасно и животворно благоухание. Ако можеше с четка и багри да се изобразяват звуци, то бихме могли да чуем и погребалното пение на апостолите и небесно пение, изпълващо пространството множество незрими сили Небесни (които също виждаме на иконописния образ). Ето и едно свидетелство на ученика и следовника на св. ап. Павел свщмчк Дионисий Ареопагит, който също е присъствал там:  „Когато и ние, както знаеш и ти самият, и мнозина от нашите свещени братя се събрахме да съзерцаваме живоначалното и богоприемно тяло, и там бяха също и Божият брат Иаков, и главният и най-старшият водач на богословите Петър, а след съзерцанието всички светители решиха да възпеем, кой както може, безгранично могъщата благост на Богоначалния, възприел [за наше спасение] немощта [а значи и телесната смъртност на човека, а и цялата човешка немощ, освен греха] …“

За какво ни подсеща, как ни поучава този иконописен образ? — Напомня ни за страшния закон на смъртта и ни поучава благовременно да мислим за това, как да посрещнем действието му. [След грехопадението на прародителите на човечеството този закон действа неотменимо и навсякъде. По думите на божествения Апостол, „смъртта царува …“ — над всеки носител на прародителския грях (Рим.: 5:14), потвърждавайки така словото на всеправедния Небесен Съдия:  … пръст си и в пръст ще се върнеш" (Бит. 3:19) опело … „Преблагословената Мария, обаче, преди още да роди безсеменно въплътения Бог Слово, според думите на църковния богослов (преп. Иоан Дамаскин, стихира на Благовещение) е била "предочистена от Светия Дух", за да стане Тя предостоен съсъд за въплъщението на Сина Божий. … Но въпреки това и Тя се покорява на закона на смъртта, макар и само видимо. И Тя бива погребана в земята, макар само за кратко време. Защо е било допуснато това? — То е било допуснато поради Нейното смирение, заради което Тя не е пожелала да остане съвсем непричастна на смъртта, след като и Самият Й Пребожествен Син е вкусил смърт. Това е допуснато по Божий промисъл и заради нас, чеда на земния Адам, които не се подвизаваме така, та да се преобразим по подобие на небесния Адам — заради нас, които съгрешаваме и не бързаме да се очистваме. Така, като съзерцаваме гроба на Пречистата Майка на Живота, със страх да си помислим колко са верни думите на Апостола, че и "праведникът едвам се спасява", и да почувствуваме дълбоко силата на извода, към който ни води той: "ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът де ще се яви?" (1 Петр. 4:18). Ако и при благодатното обновявяне на живота, при висока святост и чистота, стрелата на смъртта все пак открива уязвимо място в човешкото естество, то какво ще стане с оногова, който съвсем не го е и грижа за благодатно обновяване; който води безгрижен живот, живее безгрижен живот, като следва своята повредена природа? Какво ще стане с душата, която чрез своите греховни склонности и страсти сама отваря врати за адските стихии и умножава семената на духовната си смърт? Какво ще стане и с тялото, което и без друго е склонно да се отпуска в тлен, та не само не получава изцеление от обновения чрез благодат живот, но поема и нови, още по-зли семена на тление и смърт от опорочената душа, от разрушителните й страсти, от необузданите й похоти, от разни видове невъздържание и злоупотреба с чувствените си способности!“

Що пък се отнася до втория план на иконописния образ, той ни препраща към още по-дълбоки смисли, в сравнение с първия (план). Светителят Филарет така продължава своето предълбоко разсъждение: там, на втория план, „над смъртния одър и над бездиханното тяло на Пресветата Дева, иконата ни представя Самия Спасител — Христос, Който държи в ръцете Си Нейната душа в младенчески образ. Без съмнение това означава ново начало, [раждане за] нов живот на небето. Писанието не казва, че това са видели с телесните си очи всички свидетели на успението и погребението на Божията Майка. Затова можем да предположим, че иконописецът е представил тук като видимо онова, което принадлежи не на видимия свят, а на невидимия; а видимото по природа е съединил с духовно съзерцаваното. Като е изобразил тялото на Пресветата Дева на одъра на смъртта, той сякаш е отговорил предварително на въпроса: а какво  става през това време с Нейната душа? И в отговор на това е изобразил душата Й видимо — в ръцете на Божествения Й Син, Който със синовна грижа и любов я отнася в Небесните Си владения.

Тук се поражда нов, немаловажен въпрос: каква е достоверността на това изображение? Не е ли то просто плод на т. нар. творческо въображение (в случая —на иконописеца)? Отговорът на светителя е кратък и ясен: „Не! Да се мисли така не отговаря на достойнството на древната свята икона. Дързостта да се рисуват икони според необузданото въображение на живописеца е рожба на своеволията на последни времена. Древните са изобразявали на иконите само това, което са намирали в достоверните Писания и в Св. Предание“. Но какво тогава да кажем за този случай? „Нужно ли е, пита се светителят, според църковното правило за предпазливост да доказваме съответствие между това предание — със Св. Писание?“ И като дава примери с други — описвани в Св. Писания — събития, свт. Филарет приключва разсъждението си с такива укрепващи вярата ни слова: „Ако писанието свидетелствува, че душите на светите хора след излизането им от тялото бивали взимани от Ангели, не е ли в пълно съгласие с това и преданието, според което, по свидетелство на св. икона, Пресветата душа на Божията Майка, издигната по-високо от Ангелите, след излизането Й от тялото е била възприета от Нейния Божествен Син. Според друго предание при Нея е бил изпратен Ангел още преди смъртта Й, за да Й съобщи за предстоящото Й скорошно преселване от този свят — в свят небесен. А по-късно, Ангелският  събор Я приветства с небесни песнопения, отзвукът от които достойните чували по време на Нейното погребение. Сега нали виждате каква многообразна премъдрост са скрили в изображението на иконата нашите богомъдри отци! Те са ни представили не само назидателно възпоменание на видимото минало, но и тайнствено съзерцание на невидимото от областта на идния век.“ А в друго свое слово за днешния празник свт. Филарет казва също: "Виждаме, как подир успението следва необикновено бързо пробуждане, след смъртта — веднага безсмъртие в цялата му пълнота и сила. Виждаме душата на Пресветата Дева в ръцете на Господа, или с други думи, издигната до най-високата степен на блаженството, защото близостта до Господа и висотата на блаженството е едно и също. Виждаме и Нейното приснодевствено тяло, неподвластно на законите на тлението, не чакащо възкресението на всички, но още при самото си посяване в земята, израстващо до небето и процъфтяващо в слава".

И ето още един на пръв поглед странен момент: на иконата виждаме множество небесни сили, които служат редом с пренесените от Господа на облаци апостоли, а също и с апостолските приемници, първите епископи; тук е и първият епископ на Йерусалим, братът Господен Иаков; тук са и благочестиви миряни, сред които и предани жени, служили на Господа Иисуса и на Майка Му. В цялото това налично многообразно събрание обаче, виждаме и една липса: и пак, подобно на първото явяване на Спасителя, тук липсва св. ап. Тома. Ала и пак тази липса тук не е случайна! Тук отново виждаме съкровен Божествен промисъл: св. ап. Тома наистина отсъствал при кончината на Божията Майка, за да стане така, че когато той дошъл три дни след погребението и се примолил да му се даде възможност да се поклони на свещеното Й тяло, когато апостолите изпълнили тази негова молба, това което те всички открили, е било празен гроб с хвърлен вътре погребален саван; също така, всички усетили и неземно благоухание, излъчващо се от опустелия гроб. Свт. Димитрий Ростовский трогателно описва как светите апостоли стояли объркани и недоумяващи край благоухаещия гроб и с плач молели Господа Той да им открие случилото се с блаженното тяло на Пресветата Дева. И ето, вечерта на същия ден, по време на братската им трапеза пред апостолите се явила, заобиколена от ангели, Самата Богородица с такъв радостен поздрав: „Радвайте се! Защото съм с вас за всички времена!“ Така те получават и откровено свидетелство на Самата Пресвета Дева Мария, че е преминала в Небесното Царство не само с душата Си, но и с пречистото Си тяло.

Ето какво пише Леонид Успенски: „И така, в иконописните образи, както и в празничната служба на Успение, прославата на Божията Майка е в своя апогей. Това е така, защото вярната на Вселенското Предание Православна Църква вижда прославлението на Божията Майка и в началото на Нейния земен живот, но по значимост и преди всичко в края на земния Й път, при Нейното успение, когато Тя — със съдействието на Божията благодат — достига върха на съвършенството, предела на святост, какъвто изобщо може да е достъпен за човека. Тук се разкрива великата слава на Майката Божия, слава, която дотогава е била скрита под покрова на Нейното непостижимо дълбоко смирение. … Така не само пресветлата душа на Божията Майка преминава в живота на бъдещия век, но и Нейната пречиста плът се уподобява на Тялото на възкръсналия Господ, то също преминава от смърт към живот. Тази, Която е послужила на Неговото въплъщение е приета в славата на Своя Син, в славата на Неговото Възкресение и Възнесение: "Възкресни, Господи, в Твоя покой, — Ти и кивотът на Твоята светиня", както е речено от боговдъхновения псалмопевец цар Давид (Пс. 131:8)“. Затова в някои православни икони в горната част на изображението можем да видим Божията Майка, седнала трон, носен от Ангели, целият осиян от светлината на обоженото Й тяло; сиреч, славата Й е именно „боголепна“.

Така Православната иконописна и литургична традиция по чудесен начин органично взаимно откликват една на друга. Еп. Висарион (Нечаев) Костромски и Галицки (XIX в.), когато описва многостранното чудо на Успението на Пресвета Дева, подчертава: истинското чудо тук е в това, че „смъртната участ се отрежда на Майката не на обикновен земнороден човек като милиони други човеци, а на Един единствен Син Човечески — на Майката на Богочовека, Когото Тя ражда, с което пък става източник на Живот“. Но в такъв случай, се запитва светителят, „как е могла да умре Онази, от Която е произлязъл Животът! … Защо изобщо е било нужно Божията Майка да умира?” Чрез втория Канон на Празника (Песен 4) светата Църква дава отговор на тези въпроси: Тя умира, защото умира и Нейният Син по плът. По своето неизчерпаемо смирение и поради желанието Й да следва униженията и страданията на Божествения Си Син, Тя Сама това си пожелава: смъртта да не я отмине и Нея.

Другата страна на това чудо, казва свт. Висарион, е следната: след Своето тридневно Възкресение, … Божественият Син след смъртта Си се възнася на Небето и минава от земна смърт в Небесен живот … Също и смъртта на Пречистата Му Майка е била краткотрайна; също и за Нея гробът се превръща в стълба към Небето. Там се пренася Тя не само с душата си, но и с тялото — и в това тя следва Божествения Си Син.

Тук обаче се забелязва и едно макар и тънко, но твърде важно различие. В иконописните образи възнасящият се Христос е облечен с бляскави одежди на славата — като Вседържител. Ала дори на върха на Нейната прослава, Божията Майка е изобразена в обичайните си одежди, при това „винаги … смирено приведена, често — с ръце протегнати надолу, към света, чиято застъпница и надежда е Тя.” С това православният иконописец сякаш иска да изрази Нейната постоянна връзка със света, тази връзка, за която Църквата пее в тропара на Празника, сравнявайки я със съхранението на Нейното приснодевство: "В Рождестве девство сохранила еси, во Успении мира не оставила еси, Богородице ..."

Накрая (по ред, но не и по значение) следва да се допълни и един не рядко срещан иконописен образ, описан от химнографите на Празника (Песен 3 от Канона), а го срещаме и в акатистната му прослава. Иде реч за следното: един ревностен иудеин, обзет от демоничен бяс, като видял светите апостоли  да пренасят пречистото тяло Богородично към гроба, се спуска към носилката с цел да го събори и оскверни. Но внезапно той ослепява, а заедно с това губи и двете си ръце — те прилепват към одъра, откъсват се от тялото на техния притежател иудеин и провисват като отсечени; разбрал пагубната си заблуда, той изповядва с вяра, че това е Божията Майка и възхвалил Бога с „Аллилуиа“.

Ето, какво обяснява по този повод Леонид Успенски: Първото, което се хвърля на очи тук е, от една страна, контрастът между преизпълнените с просветлена скръб и благоговейно преклонение апостоли около смъртния одър на Божията Майка. А от друга страна — обзет от злоба заблуден друговерец, когото още в земния му живот го постига сурово възмездие заради безумната му дързост. И службата на празника, и иконографията отбелязват този епизод съвсем не случайно. Също и това, да кажем пак, не е резултат от някакъв творчески изблик или каприз на иконописеца. Наличието на този епизод на много икони „Успение“ трябва да ни внуши, че славата на безсмъртното Успение на Божията Майка е една вътрешна тайна на Църквата, недостъпна за външно (още повече, неблагоговейно) отношение. Затова и дръзкото посегателство на иудеина, … е един кощунствен опит за оскверняване на тази велика свещена тайна, достъпна за съзерцание само в светлината на Светото Предание, този вечно жив извор, от който черпим смисъла на онова почитание, което да съответства на най-високото достойнство, присъщо на Божията Майка.“

БОГУ НАШЕМУ СЛАВА! АМИН.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза