ПРАЗНИЧНО СЛОВО

ЗА ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ

 

 

 

 

6/19 август 2016

ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ

 

По: Синаксар; свт. Дмитрий Ростовский. Четьи-Минеи; преп. Макарий Великий, Египетский. Духовные беседы <http://azbyka.ru/otechnik/ > ; бл. Феофилакт Болгарский. Толкование на Второе посл. к Коринфянам св. ап. Павла <http://azbyka.ru/otechnik/> ; преп. Симеон Новый Богослов. „Свет“Слова и гимны.Ч. I–III. М.: Сибирск. Благозвонница, 2011; свт. Григорий Палама. Омилия 34. Върху св. Преображение<http://tvorenia.russportal.ru/index.php?id=saeculum.xi_xv.g_09_0243> ; свт. Тадей (Успенский). Слово 101. Проповеди <http://azbyka.ru/otechnik/> ;
прот. Григорий Дьяченко. Полный годичный круг
<http://azbyka.ru/otechnik/> ;
В. Н. Лосский. Очерк мистического богословия Восточной Церкви <http://azbyka.ru/otechnik/Vladimir_Losskij/ >; „Преображение Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа“. – Кормчий, 1897 <http://www.zavet.ru/ > Преображение: событие, смысл, празник <http://azbyka.ru/days/> ; Благодатное облако на Фаворе <http://profi-rus.narod.ru/pravoslavie/text/3ch/oblako.html>

Пълното наименование на свещеното Евангелско събитие, което светата Православна Църква чества най-тържествено на днешна дата от светоотеческия Църковен календар е Преображение на Господа Бога и Спасителя наш Иисус Христос.  Днешният Синаксар повествува как към края на последната година от тригодишното Му служение (и на 33-годишната Му възраст) Синът Божий започнал все по-явно да открива пред учениците Си това, което надлежи да стане, та да се сбъднат Писанията. На път към Йерусалим, в Кесария Филипова, след Петровото изповядване на Христа като Син на Живия Бог, Иисус направо им заговорва как Синът Божий ще пострада и ще бъде убит от стареите, първосвещениците и книжниците (Мат. 16:16, 21). А като вижда, с каква скръб се изпълват сърцата на учениците Му, за да ги утеши Иисус им обещава: „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си" (Мат. 16:28). И ето, около седмица по-късно, вече в Долна Галилея, недалеч от Назарет Господ, следван от учениците Си и множество народ наближил голямото възвишение, наречено Тавор, сиреч високо изпъкнало централно място. Поначало, поради нейната загадъчна величественост древните евреи използвали планината Тавор и като метафора за нещо величествено и възвишено, чисто и светло. Така, св. пророк Йеремия, когато описва мощта на египетския цар сред другите народи, го сравнява с Тавор сред другите планини (Йер. 46:18). Не едно събитие от Стария Завет е свързано с тази планина, но най-важното е, че св. пророк Цар Давид, в един от боговдъхновените си Псалми (88:13) пророкува за особеното значение на Тавор: „Тавор и Ермон за Твоето име се радват“, с което той очертава цялата територия на земята обетована (понеже двете планини сякаш отбелязват пределите й на югозапад и, съответно, на североизток на Израелската долина). Освен това, на планината Тавор се събирали границите на земите Завулонови, Исахарови и Нефталимови (Иис. Нав. 19:12, 22, 34). И ето, именно там, на Таворския връх, в присъствието на трима Свои ученици — Петър, Йаков и Йоан — Синът Човечески изпълнява даденото обещание, Той показва как ще „дойде в царството Си“. И така, Великият Господски празник Преображение разкрива мистическото богословие на светата Църква Христова. То видимо явява Царството Божие на земята.

Това събитие се чества от светата Църква от древни времена, от IV в. в Палестина (когато света императрица Елена построява Свято-Преображенски храм на върха на планината Тавор). Тук трябва накратко да се отбележи и следното забележително явление: ежегодно, в деня на православното празнуване на свето Преображение (т. е. на днешна дата) над планината Тавор се появява облак. Той се спуска и покрива намиращия се там православен храм, и богомолците в него; това чудо е съпроводено и с други чудесни „прояви“ на този чудесен облак. При това, в тази местност през лятото изобщо не се наблюдават други облаци. Това се случва именно над православния монастир на Тавор (до намиращия се наблизо римокатолически храм облакът никога не стига) и именно в деня на православното честване на празника Преображение. Римокатолиците го отбелязват две седмици по-рано, съобразно въведения от папа Григорий XIII (XVI в.) реформиран църковно-календарен стил, впоследствие изцяло наложен в гражданския живот.

Във Византия празникът се празнува повсеместно от VII в., а съответните богослужебни текстове са дело на боговдъхновените химнописци свв. Йоан Дамаскин и неговият доведен брат Косма Маюмски (VIIIIX в.). На Запад това евангелско събитие се отбелязва изпърво само в някои църкви във Франция и Испания, и едва в XV в. латинската църква го въвежда в празничния си календар за всеобщо почитане (при това повече с политически, отколкото собствено духовни основания — в чест на победата над турците в 1456 г.); свързват го и с ветхозаветния обичай да се освещава реколтата.  Във всеки случай, там някак си се размива собствено Господският ранг на празника. Сигурно затова там той има и по-нисък статут — „празник“, което — в римокатолическата система на честванията — е по-ниско в сравнение с „тържество“.

Това Божествено събитие, Преображение Господне е едно от най-важните в Евангелската история, всъщност най-великото от земния живот на Иисуса Христа. То става не дълго преди последната Му Пасха. От свещените писания на светите евангелисти (Мат. 17:1–13; Мк. 9:2–13; Лк. 9:28–36) всеки християнин добре знае за това, как то е протичало.

Наред с евангелските описания, също и християнската иконописна традиция векове наред повествува на вярващите за Божественото Преображение в зрими образи. Обикновено Спасителят е изобразен с просияло като слънце лице и бляскави одежди, излъчващ неземна светлина (наричана след това Таворска), толкова силна, че е много трудно поносима за обикновеното физическо зрение. Та нали бе отговорил Господ на Моисеевата просба да Го види лице в лице в цялата Му Божествена слава (Изх. 33:20): „не може човек да Ме види и да остане жив"! … Затова иконописците изобразяват апостолите паднали в уплаха и несвяст, скрили с ръце очите и лицата си, върху които се излива неописуемият блясък на Божествената слава Иисус-Христова — разбира се, в онази степен, в която изобщо човек може да я понесе. Отляво и отдясно на Христа винаги виждаме двамата най-велики старозаветни пророци: Илия и Моисей със Скрижалите на завета, заети в беседа със Сина Божий за предстоящата Му спасителна саможертва в Йерусалим. Очевидно, този е моментът, в който св. ап. Петър — по свидетелството на св. еванг. Лука,— потънал в страх и трепет, дори не знае какво смислено да каже, сиреч в непосредствена близост с момента, когато те всички биват обгърнати от сияен облак, а светите пророци да бъдат отнесени от Божествената сила всеки на мястото му; обзетите пък от свещен ужас апостоли да чуят гласа на Небесния Отец: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение: Него слушайте" (Мат. 7:5; Лк. 9:35). Понякога иконописците повествуват и за изкачването на Христа с тримата му ученици на Тавор, както и слизането им от планината.

Предупреждението, което Учителят отправя към блажените свидетели на Божественото Му Преображение, изисква от тях да не обаждат никому видяното — „освен кога Син Човечески възкръсне от мъртвите“ (Мк. 9:9–10), и те съвестно спазват това (Мк. 9:10; Лк. 9:28–36). А св. ап. еванг. Марк добавя и нещо много важно за по-пълното разбиране на огромната значимост на Преображенското чудо. По думите му, свидетелите на Пресветлото Таворското Преображение все се питали един други: „що значи това: да възкръсне от мъртвите?“ Какво ни разкрива това кратко уточнение, какво ни подсказва то? В него светия евангелист ни подсеща за дълбоката историческа и богословска значимост на честваното днес Събитие от Свещената История на Новия Завет. Не само до славното Му Възкресение, дори не и до божественото Възнесение Господне, та чак до светата Петдесетница, не само обикновеният народ, но дори и учениците Христови все още лелеят ветхо-месианските илюзии за земния цар-завоевател на света. Именно затова чрез Преображението Си Господ като че иска да преоткрие завесата на бъдещето, явява се в славата на същински Син Божий, победител на смъртта и владика на живота. Той като че иска да предупреди натъжените Си ученици, че предстоящите Му страдания не ще бъдат поражение и позор, предварително да им покаже, че тези страшни страдания и мъчителна смърт, към които Той драговолно се отправя, ще бъдат всъщност победа и слава, увенчана с Възкресение.

Все със същата цел Христос прибягва и към познатото на иудеите съдебно правило, което още Моисей полага в своя Закон: нужни са поне двама свидетели, за да „става (всяко) дело“ (Втор. 19:15). С това, че в присъствие на двамата призовани пророци Светият Дух осиява Сина Човечески с Небесна слава като Син Божий, а и се чува гласът на Небесния Отец, Иисус Христос всъщност отхвърля колкото формални, толкова и нелепи обвинения срещу Му от страна на фарисеите и книжниците, а именно в това, че Той, Иисус Христос възнамерявал да разруши древното еврейско законодателство. Като призовава за двама свидетели самия Законодател, пророк Моисей заедно с най-великия сред еврейските пророци Илия, с които разговаря за чакащите Го в Йерусалим страдания и смърт, Христос показва недвусмислено, че делото Му е в пълно съгласие с Моисеевия Закон, който, както казва Иисус на друго място, Той идва не да нарушава, нито пък да отменя, а именно истински да изпълни, та да влезе в сила Новият, Христовият Завет: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“, и Законът ще пребъде, „докато всичко не се сбъдне“ (Мат. 5:17–18). Така, прочее, Иисус Христос подсказва на Своите ученици и следовници, че желае от тях да не се разколебават, да не се объркват, да не се съблазняват, да не униват, нито да изпадат в съмнения и отчаяние.  И нещо повече — сами да станат опора за съмняващите се.

Вече знаем, как словата на Спасителя, че предстои Той да бъде измъчван и убит в Йерусалим, изумяват и ужасяват апостолите. Видът на Месия, Който е оплюван, влачен, бит, разпнат и накрая убит на Кръст е могъл да тласне учениците Му към отчаяние. Могли са те и да изгубят всякаква надежда за спасение, пък и било то в ветхозаветен смисъл. В тайната на изкуплението те можели да съзрат само поражение на Месията и Неговото безсилие. В мигове на униние и на съмнения свидетелството на тримата най-близки апостоли за Преображението е трябвало да укрепва вярата и на останалите ученици и следовници Христови.

Не иде реч обаче за обикновена житейска утеха и психологическа подкрепа на Божествения Учител спрямо Неговите ученици. Към още нещо изключително важно ни отправя честваното днес събитие. В тропара на днешния празник има такъв израз: Спасителят показал на ученици Си Своята слава, доколкото можеха да я видят“.  Какво ще рече това?

На планината Тавор у тримата Христови ученика се открива особено, не физически сетивно, а духовно зрение. С него те смогват да видят Светлината, преобразила Христа. Но с това се преобразяват и самите им души. Същността на чудното Преображение Господне се разкрива в неговата символика. Планината е безмълвие, усамотеност, която способства за молитвата, за самоосъзнаване на своите действия, на състоянието на душата си. Който осъзнава действията си и се кае за сторените греховни дела, се освобождава от душевната гнилота, а така става способен и да приеме несътворената Божествена светлина. Стремежът към нея, към обожението на човешката природа, според християнското учение — такъв е духовният смисъл на човешкия живот.

В IV в. великият Божий подвижник преп. Макарий Велики, Египетски казва, че понеже седалището на ума е сърцето (сиреч, не главата), то и Божественият огън се разпалва в човешките души съразмерно не на човешката „мисловност“, а на човешкото съизволение (не просто умът, а именно волята е от основно значение). В сърца добродетелни, казва той, този огън силно се разпалва и ярко възсиява, а в сърца омрачени от страсти той закърнява и гасне. Пророци, апостоли, дори самите ангели са причастни към светлината на този огън, който, по думите на премъдрия авва, „прогонва бесове, изтребва греха; той е сила на възкресението, действеност на безсмъртието, той просветлява святи души, укрепва духовните сили.“ На страната на любов в Христа, смирението и добродетелната вяра сияе Божествената светлина; грехът пък, по словото на великия Макарий, е „царство на тъмата“.

По-късно, друг премъдър православен провидец, преп. Симеон Нови Богослов (X–XI вв.) в своите боговдъхновени химни възпява Таворската светлина като „огън невидим“, ала в същото време тя е и по особен начин видима: тя е наистина много Божествена, нетварна и невидима, безначална и невеществена, ала видима бива тя, като се преобразува съобразно степента на възприемането на всеки; тази степен пък се определя от степента на добродетелността и вярата в Христа у всеки. „Божествената светлина, казва преподобният, навсякъде прониква и навсякъде свети, при все това, за души неверни тя е невидима, а е видима само на онези, които са верни на Христа …“ Та що е тази Божествена светлина? „Тя е невеществен лъч от Невеществения … Светлината Божия е Самият Дух Свети ... Като осенява тайнствено човека, Божествената светлина просветлява очите на душата и й представя в явен вид благообразието на спасението и срамотата на грешника … Преди да бъде озарена от Божествената светлина душата не може да познае себе си; а като го види, се познава …“ Прочее, „който се съедини с Божествената Светлина, тогова Бог на всичко ще научи, всичко ще му открие и покаже …  Чуждият на съзерцанието на Божествената светлина още не е роден на света Божий, или по-добре ще е да го наречем мъртвороден …“

В една апология от XIV в., съставена от атонски монаси също се казва, че едва когато достойните получат духовна и свръхестествена благодат и сила, едва тогава те и със сетивата си, и с ума си ще виждат онова, което превишава всяко сетиво и всеки ум …“.  Тук е уместно да се отбележи, че този забележителен светогорски богословски документ е съставен в контекста на разгорелия се по това време диспут с желаещото да пусне отровни корени и сред православния свят (с което и да го ерозира отвътре) типично западно рационалистично високоумие. Това бе спор между истинското — смирено и богобоязнено — богословие и псевдо-богословието, паразитиращо върху гърба на рационалистичното философско суемъдрие; спор, релефно откроил се в проблема за естеството на Таворската светлина. Всъщност, спорът не е бил никак академично-абстрактен, а е имал и изключително важна християнска духовно-практическа, нравствена плънка: тук се решавал и въпросът за съзнателното реално богообщуване в дълбинния опит на човека, за отвъдпределното му предназначение, за Божествената благодат и реалното възстановяване на изгубения образ Божий и съзиждане на човешкото богоподобие. В този спор за естеството на Божествената Таворска светлина, преподобните атонски монаси хвърлят в прах горделивото латинско суемъдрие, с присъщото му абстрактно рационалистично високоумие, както и нездравата сетивна мистика — като негова обратна страна. Смиреното, просветлено от молитвата Божествено „безумие“ побеждава горделивото и замъглено човешко плътско мъдруване. Още чрез св. пророк Исаиа Господ заявява: „Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните“ (Ис. 29:14). А божественият апостол продължава древния пророк: „Не обезуми ли Бог мъдростта на този свят? Понеже светът в своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия … Защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците …, ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“ (1 Кор. 1:20–21, 25, 27). Така и Таворската светлина, която е колкото несътворена и невидима, толкова е и видима и сътворяваща; чиято природа е колкото свръхсетивна, толкова е и опитно (и сетивно) познаваема, е безумие — за плътско мъдруващите „разумници“. Но за Божиите „безумци“ Божието „безумие“ е висшата премъдрост.

Според великия съзерцател на Божествената светлина Солунския архиепископ свт. Григорий Палама, Божествената светлина не е абстрактно понятие; нито пък е тя метафора или алегория; светлината Христова е същинска реалност, дадена в тайнствения опит на богопознанието. Опитното познание на Божеството се дава всекиму, казва светителят, ала според мярата на всеки то може да бъде различно … според достойнството на оногова, комуто то се дава. Съвършеното виждане на Бога, което да го възприеме в несътворената Му светлина, е тайна на „осмия ден“, на идния век. Достойните обаче се удостояват още в този живот да видят Царството Божие, дошло в сила (Мк.: 9:1) — както са били удостоени виделите и чулите Го на Тавор любими Христови ученици. Преди обръщането му, гонителят на Христовата Църква Савел физически ослепява от тази светлина, ала после, когато повярва и заживява в Христа, е в състояние да съзре неописуемото, неизразимото, невъобразимото Царство Небесно ( 2 Кор. 12:2-4), та да напише на Коринтяните: „А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:18).

Св. Мария Магдалина пък, преизпълнена с вяра и любов в Христа, веднага можá да съзре светлината на Възкресението, която — още по тъмно, преди да изгрее сетивната светлина на деня — дава сила на очите й да съзре в мрака на гробницата и празния гроб, и ангелите, с които тя може да разговаря. В това се крие и една от тайните на Православието, сиреч на чистото незамътнено, не изопачено, не изкривено от плътското мъдруване християнско учение и духовна практика. Не префинената и хитроумна интелектуалистичност, нито витиеватото ораторско майсторство, нито пък външният блясък и красота на богослужението, е главното, което привлича човешките души. Не, християнството побеждава с това, че открива още и в „отсамното“ битие на човешката душа нейния истински свят, а той съвсем не е „отсамен“, но е свят на вечността, на Божествената светлина — нещо, което не е могла (а и принципно не е в състояние) да породи никоя рационалистично-философска (пък била и тя религиозно-философска) понятийност. И най-бляскавият високоумен фойерверк, колкото и той да е пъстър и ефектно искрящ, бледнее пред топлото потрепване на малката православна свещица — този смирен сетивен отблясък на несътворената Божествена светлина от върха на Тавор.

По този повод ще е уместно да се споменат и думите на бл. Теофилакт Български, архиеп. Охридски (XI–XII в.) от тълкуванието му на второто послание на св. апостол Павел до Коринтяни; по-точно относно казаното от божествения Апостол за „райското“ му откровение, за грабването и отнасянето му до трето небе (2 Кор. 12:2–4). Ако „първото небе“, според светителя, тук означава предела на непосредствения човешки свят, в който човек правилно изгражда своите нрави, то „второто небе“ е философският предел на възможното познание за естеството на нещата (ή φυσική, naturalis philosophia). „Третото небе“ пък е познание от висш порядък, богословско (θεολογική), когато някой, доколкото това му е достъпно, се сдобива със способността да възприема Божественото разбиране, превъзхождащо разбирането човешко.

Освен споменатите дотук, също и много други превелики православни богоносни отци, говорили и писали върху Преображението (свт. Григорий Богослов, свт. Кирил Александрийски, преп. Максим Изповедник, свт. Андрей Критски, преп. Йоан Дамаскин и мн. др.) утвърждават през вековете нетварното Божественото естество на явената на свв. апостоли Таворска светлина. И пак у тях не иде реч за някаква фигура на речта, за някаква метафора — не, тази светлина е наистина несътворена! Ала заедно с това те подчертават и нейната дейна и действена, творяща сила — светлина, която осиява устремената към Бога душа, и в това взаимно устремление Божествената светлина преобразува душата на вярващия, възбужда я към добротворчество и я наставлява по пътя на спасението.

От древни до най-нови времена пастирите на Христовото стадо именно така открояват духовно-творческата мощ на Божествената светлина. Ето, зверски измъчваният и умъртвен в 1937 г. свщмчк Тадей (Успенски), архиеп. Тверски в Словото си за днешния празник сочи пътя от мрака към светлината: „Да начертаем днес в мислите и сърцата си истинският път към преобразяване на живота ни — такъв, какъвто ни го е посочил преобразилият се Господ. Дори и да не можем веднага да го последваме, нека видим милостта му: нима се нахвърля с гняв Той върху учениците си, натежали от сън по време на най-великото събитие в земния Му живот? Не, Той ги пробужда с блясъка на Своето Божество. Да Го молим да пропъди Той и нашата леност като „възсияе присносъщната Си светлина“ в душите ни. … Свв. апостоли не изведнъж се преобразили духовно, но отначало дълго носили своето „унизено тяло“ (Филип. 3:21), „мъртвостта на Господа Иисуса“ в тялото си ( 2 Кор. 4:10) … И вече чрез това, тяхното унижавано и умъртвявано от униженията, обидите, скърби и страдания тяло „се преобразява в същия образ Христов …“. Нека прочее, призовава многострадалният новомъченик Тадей, душите ни да не се отклоняват към земни радости и грижи, и да се пленяват от тях, но много повече да се стремят към „радостта на Духа Свети“ (1 Сол. 1:6; Рим. 14:17), която се вселява в душата, устремила се към свръхземното Божествено житие; тоест душа, постепенно очиствана от земните страсти чрез молитва, въздържание и други духовни подвизи, както и чрез търпеливото понасяне на страданията, каквито Господ допуска за всеки човек.“ В Поучението си върху днешния празник известният богослов и Църковен историк и писател от XIX в., прот. Григорий Дьяченко обръща внимание върху още един решаващ фактор за успешното придвижване и задържане на светлината Христова, която осиява всички, но не от всички се забелязва и не всеки привлича. Защо, първо, се запитва той, св. апостол Петър се почувствал толкова добре, че не могъл да изрази радостта си с думи? Затова, отговаря о. Григорий, че докато траяло Преображението, от Иисуса Христа се излъчвала Божествена светлина, и апостолите, доколкото са били в състояние да го поберат, се наслаждавали на случващото се на Таворския връх: „При такава светлина навсякъде е добре: и в мрака ни е светло, и в самотата ни е радостно“.

Второ, продължава той, в деня на Преображението Господне ние най-вече измолваме у Иисуса Христа да възсияе Той и да излее и върху нас грешните, немощните и преходните, всесвятата Му, всемогъща и незалязваща Божествена светлина, радостна и успокоителна. Но най-вече да помним: „благословението Господне се излива върху онези, които живеят в Христова любов помежду си. Прочее, нека живеем в мир, взаимно съгласие и любов в Господа Иисуса — тогава и на нас ще ни е добре и радостно да живеем, и тогава ще заживеем в светлината Божествена: както е писано в св. Евангелие, „който обича брата си, той пребъдва в светлината …“ (1 Иоан. 2:10).

БОГУ НАШЕМУ СЛАВА! Амин.

 

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза