26/13 юни 2016
НЕДЕЛЯ 2. след ПЕТДЕСЕТНИЦА
ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ
и на всички Преподобни и Богоносни Отци от Св. Гора
Свщмчк Методий, еп. Патарски
Преп. Наум Охридски
26/13 юни 2016
НЕДЕЛЯ 2. след ПЕТДЕСЕТНИЦА
ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ
и на всички Преподобни и Богоносни Отци от Св. Гора
Свщмчк Методий, еп. Патарски
Преп. Наум Охридски
По: Синаксар; Патерик земли болгарской. М.: 2008; “Предговор” към Жития на българските светии (в новобългарски превод). Т. І (София: Синодално изд., 1974); свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года...; митр. Софроний, Доростолски и Червенски. Проповеди. Т. ІІ; „Българските светци: съвест и духовни зеници на народа ни“. – Православна беседа, 2005 <http://pravoslavie.bulgarian-orthodox-church.org/15/bulgariansaints.html> ; Православный Церковный календарь <http://azbyka.ru/days/sv-naum-ohridskij >; „Житие преподобного Наума Охридского, сотрудника просветителей славян.“ – Житие, гимнография <http://www.saints.ru/n/5_prpNaumaOhridskogo.html >;
“Неделя на всички български светии”. – Православието <http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/sled_Petdesetnica/02_bg_svetii/1.htm>
[По Синаксар, I]: Библията много пъти сравнява Църквата Божия с плодородна нива или плодородно лозе. . . . Българската Православна Църква като Божия нива и Божия лоза не е била безплодна през единайсетвековното си съществуване. Напротив, било е време, когато нейното народно изпълнение се славело и на място, и по света с изрядното си православно и богоугодно благочестие. А из неговите недра естествено са се излъчвали от време на време вдъхновени избраници, които посвещавали живота си на изключително богоугождение, или геройски са предавали живота си на мъки и мъченическа смърт за своята пречиста вяра. Първите са скромните прояви на народно благочестие в широкия живот, които обаче блестят със своята скрита красота за надълбоко виждащото Божествено и човешко око; а вторите са каноническите светци на нашата света Православна църква, които според броя на нашия народ съответно не са малко. [Днес светата ни Църква особено празнично чества и се прекланя пред своята, — б.н.] първокачествена жетва или гроздобер <. . .> през вековете.
[От: пак там. Т. ІІ]: Ако някой с право попита: сред българските люде, освен онези, чиито подвизи ни завещават техните животописци, „дали няма и други, които не са могли да попаднат на вниманието на последните? ще му отговорим: съвсем е възможно да има (и то много) такива, „за които не е фиксирана календарна дата“. А колко повече са неизвестните наши прадеди и деди, на които даже имената не знаем и които несъмнено са проявили велик героизъм по време на страшното насилствено помохамеданчване сред Лудогорски, Пирински и Родопски българи!
[Към Синаксара]: И както множеството съзвездия, едно от друго по-чудесно, съставят едно сияйно звездно небе над главите ни, така и съзвездията от светиите на всеки православен християнски народ изграждат Една, Свята, Съборна и Апостолска — едничка и неделима — Църква Христова, просияла през хилядолетия, и непреборима от адовите порти, Светата Православна Църква, това свещено Небе на земята, тази Нова земя, която Божиите светии чрез Богоугодните си подвизи и вярната си служба Богу превръщат в Небе, още тук и приживе.
[По: митр. Софроний]: Какво са изобщо за нас нашите родни светии? Те са просветители на народа ни в истините на Евангелската вяра; те са народни будители, просветители и осветители, които щедро са посяли семената на словото Божие; тези семена дават обилни плодове ... Родните ни светии са осветявали тъмните друми на народа ни и са били наши верни Пазители през вековете, особено през кървавите и мрачни столетия на богомерзкото агарянско иго.
Ако вникнем в богослужебните песнопения на днешния празник, ще видим, че нашите светии са и образци на вярата, на покаянието, на духовното съвършенство, на изкупление чрез подвига на тесния Христов път и кръста Христов, чрез страдания и мъченичество; че те са наши вечни спътници, наставници, утешители, вдъхновители. Прославяме ги, величаем ги, търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога. Като празнуваме паметта на Всички Български Светии, честваме самата святост, чрез която животът се възражда, умът се просветлява, сърцето се облагородява, волята укрепва, вярата расте.
Трябва обаче и да подражаваме на Светиите. Светостта всекиму е възможна — инак Господ Бог не би я изискал от земнородните. Трябва само да следваме с любов Христа и Неговата Свята Православна Църква, да не отстъпваме нито на йота, ни наляво, ни надясно от Христовия път и да не нарушаваме нито една, дори наглед и най-незначителна заповед и постановление на Светите Отци. Те са били водени от вдъхновението на Светия Дух, всичко завещано от тях е Боговдъхновено, а Божията Истина е Абсолютна, значи неизменна и не подлежаща на измененията във времето, пространството, в различните култури и за различни преходни, еднодневни, немощни в греховете си индивиди.
Още в Стария Завет Бог нарежда на богоизбрания народ, чрез Мойсея: „Бъдете святи” (Лев. 19:2). Вечен и неизменен е само Бог, и затова и в Новия завет — вече пряко — Той казва, чрез устата на Божия Син Иисус Христос: „Бъдете съвършени както е съвършен небесният ваш Отец!” (Мат. 5:48). И богоречивият св. ап. Павел неуморно ни напомня, че ние, християните, сме осветени в Христа Иисуса (1 Кор. 1:2), а значи и призовани към святост (1 Сол. 4:7). Светостта е напълно по силите на оногова, който — въпреки цялата си падналост и немощ — може да става свят, само придобил Божията благодат (1 Кор. 15:19). Затова нека всякога да изпросваме помощта на родните ни светии, та и ние да ги следваме по пътя им, в служба Богу, на ближните си, на народа си — към Божието Царство, което е на всички праведници, и не е ограничено чрез национални, исторически и други разделения: пред лицето на Христа, както знаем от божествения Апостол, след като съблечем ветхия човек заедно с делата му и облечем новия по образа на своя Създател, вече „няма ни елин, ни иудей“, но всички са чеда Божии; затова и като същинска любеща майка, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:11). Светата Православна Църква, прочее, топли в майчините си обятия всеки вярващ в Иисуса Христа Сина Божий, и в светата Му Църква и нейните преподобни и богоносни отци, сред които и заедно с които достойно сияят и множество имена на нашите свети сънародници през вековете. Защото Божието Царство не е от мира сего, с всичките му човешки немощи и ограничености, с цялата му тленност, а най-вече с цялата му омерзителна падналост.
Нека усърдно да просим тяхното застъпничество — особено в днешното бурно, несигурно, страшно време на отстъпления и предателства — не просто срещу народа, но и (което е най-страшното) срещу Христа! Нека те молят Бога да умири света и да ни спаси, както ни е спасявал през всичките десет столетия, от покръстването ни в светата Православна Вяра и до наши дни. Приели веднъж Божията благодат чрез св. Кръщение, българските светии, както, впрочем, всички истински светии, оставят всичко земно и тръгват след Господа. Защо е станало така? И защо сега не сме тъй силни да сторим същото, както те го правят? В записките си за днешния ден свт. Теофан Затворник отговаря на този въпрос: „Тъй охотно са тръгнали те [светиите] подир Христа, защото са видели по-доброто. Те видели онова съкровище, намерили са онзи бисер, заради който се отрекли от всичко друго. А това съкровище, този бисер е — вярата в Господа и общуване с Него, според силата на вярата. Ние пък толкова лесно разменяме това съкровище срещу някакви дрънкулки, безсмислени и ненужни неща и занимавки, разменяме пълнотата на Богообщуването срещу същинска пустош. Защо? Защото, казва светителят, от самото ни възпитание не ни се присажда вкусът към истинското съкровище; така то остава чуждо за сърцето ни. Сърцето ни не различава това „по-добро,” към което се устремили Светиите. Тук е причината, поради която някои повикани от Господа, не отиват при Него; ние пък, дето сме даже призовани, просто бягаме от Него! ...
[Пак по Синаксар:] Затова, като честваме днес пресветлата памет на Всички Български Светии, да отправим към тях усърдна молитва: да ни назидават и възпитават чрез боговдъхновения си пример в усет към истината и към истинното, да ни наставляват за избор на „по-добрата част“, да закрилят от всяка сатанинска и антихристова напаст целия ни единокръвен народ, да го напътстват към преуспяване в Православната Христова вяра, да ни учат на любов, смирение и благочестие. А ние, които с вяра, надежда и любов признателно ги почитаме, като имаме пред очи техния богоугоден живот, нека винаги да имаме пред духовния си взор техните святи подвизи, самите тях — като образци святост, та чрез молитвите им да се сдобием и ние — като тях — спасение в Господа, по неизразимата Му милост!
[По: Православна беседа]: Кога един народ престава да бъде народ? Когато се разпадне духовната му цялост, чиито устои се коренят в духовната му сърцевина, пренесена през времето, ненакърнена от духа на времето. Единствено неподвластна на „духа на времето”, духовната традиция на Православието е запазила българския народ през вековете. Всеистинни са думите на високопросветения йерарх на Българската Православна Църква, Търновския митрополит Климент (Друмев): „има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ”. Гледащ на народа ни от висотата на зрелия духовен опит, обобщаващ чрез този опит многовековния исторически опит на българския народ, митрополит Климент ясно и непререкаемо е преизказал вечно валидните евангелски Христови слова: „без Мене не можете да вършите нищо” (Ин. 15:5). Укоренен в Православието, нашият народ просъществува благодарение на устойчивостта си в православната духовност, на предаността си към православното Предание и на вярата си в извечността, всезначимостта, небесността на Православието. Чрез Православието нашите прадеди осмисляха и живота, и смъртта си. Първи сред славяните нашите прадеди чуха животворните слова на Йоановото свето благовестие: „В начало беше Словото ...” Първата твърдиня на народността ни — книжовното слово — бе и първото духовно съкровище на нашия народ: славянският превод на Свещеното Писание. Огромното славянско море, свързано чрез различните наречия на общия ни праезик, в един миг се приобщава към всеспасителното слово на Богочовека и Господа Христа. Изведнъж човешкото немощно и разноречиво слово се потапя в богоизкованото кирилометодиевско слово и добива криле. Поставя се основата за духовно единство на народа ни.
[По Жития] Ето, съвсем естествено е да бъдат причислени към лика на равноапостолите свв. братя Кирил и Методий, които, заедно с техните ученици придобиват равноапостолна святост и предстоят пред сияйното лице на Господа с молитви за своя многострадален (и в наши дни) български народ. А и единият от светите Седмочисленици, особено почитаният — не само у нас — преп. Наум Охридски (честван на днешна дата по светоотеческия Църковен календар) основава в IХ в. една от първите християнски книжовни школи — именно у нас, в Преслав. Заедно със светител Климент Охридски (наричали ги „нови Моисей и Аарон“), както и с другите техни сподвижници — Сава, Горазд и Ангеларий, — преди да стигнат до спасителната порта на покръстителя на българския народ и великия благодетел на светата Православна църква у нас, благоверния княз Борис I (в иноческо пострижение - Михаил) те претърпяват в Моравия множество притеснения, гонения и същинско мъченичество от страна латинското (немско) свещенство, от лютия враг на славянското просвещение. По-сетне преподобни Наум възприема от светител Климент ръководството на Охридската школа, а в началото на Х в., на южния бряг на Охридското езеро той основава Архангелския манастир, събрал голямо множество иноци, и бързо се превърнал за векове напред в крепост и убежище за телесно и душевно немощни християни. Там почиват и светите му мощи, притежаващи голяма целителна и изобщо чудотворна сила и до наши дни. Заедно със светител Климент Охридски преподобни Наум се почита и като един от основоположниците на средновековна християнска словесност сред славяните. А и извън славянския свят се разнася неговата слава: в далечния Атлантически океан на негово име е наречена и една планина на един островите (о-в Ливингстон, наричан също и Смоленск) от Южно-Шетландски архипелаг близо до Антарктида.
И тъй, защо блаженият митрополит Климент (Друмев) неразделно свързва Православието и българския народ? [Пак по: Православна беседа]: Защото, „както тялото без душата се превръща в труп, тъй и българският народ без своята душа, без светото Православие, тоест без Христовата истина, без Христа, се превръща в съсипня, руина, в сбор от живи мъртъвци ... <…> Всички без изключение носим отговорност за Светото Православие — със своя нравствено-ценностен избор, с възпитанието на своите деца, с отношението си към светата наша православна вяра. Ето как се сбъдват върху ни думите на Търновския светител Климент!“
[По Патерик… Т. 2] Известният наш писател от преди столетие Петко Ю. Тодоров (1879–1916) беше писал: „Нашите истински благодетели, българските светии са и ще останат вовеки истински хора, родени тук, и следователно — истински българи, мерило за нас самите. Ето защо ни е нужно да знаем житията им, да се обръщаме към тях молитвенно, да усещаме тяхната близост и да се стремим да се приобщим към духа им. Тяхното родство с Христа е най-верният залог на нашето доверие към тях“.
Затова уместно е да приключим днешното причастно четиво с боговдъхновените слова на Тропара на Всички Български Светии: „Светии, просияли сред българите, като почитаме честното ваше множество и празнуваме вашата свята памет, усърдно ви молим: молете Господа за всички, а най-вече винаги за верните, за да се съхрани българската земя от всякакви беди и народът да се утвърди навеки в православната вяра, та като преживеем благочестиво мирен живот, като вас да достигнем Вечното Отечество, заедно с вас в блаженното Царство Божие.“
Богу нашему слава! Амин.