Архив на храмовото издание „Новите руски мъченици и изповедници“
През 20-те години на ХХ век, по време на борбата на Православието с обновленството, в Русия се появили множество, както ги наричали, апологети, на Православието. Те първи употребили термина „Съветска Църква“, заговорили за „Вратата адови“ и определили своето изповедание с думата „староцърковник“. Някои от тях още приживе получили всеобщо признание като подвижници. Такава билa студентката от Педагогическия институт Валентина Ч.
Евгений Карлович Милер, председателят на Общовоинския Съюз
Според доброто си християнско изповядване, което показал пред своите похитители, доблестният в миналото воин, а след това председател на Обединението на руските воини зад граница, генерал Евгений Карлович Милер може да бъде поставен сред новите мъченици и изповедници за общо назидание и подражание.
Улица Илинка и съседните на нея улици са цитаделата на съветската „държавност“. Тук са съсредоточени едва ли не всички наркомати1, централният съюз и даже самият Централен комитет на партията. Сред всички тези железобетонни гиганти, напълно обкръжени от тях под крехката защита на Главискуство или само на Главмузей са се притаили два храма. Единият е в глуха пресечка отстрани на самия ЦК на партията на стария площад – храмът на иконата на Божията Майка „Грузинска“, превърнат в музей, но с разрешение да се извършват богослужения в неговия полуподземен сутерен. Другият е на Илинка, до самите Илиински врата, преди да се стигне до голямата Черкаска улица – храмът „Св. Николай Големият кръст“.
Част VI
Седмината измъчени страдалци, седемте кротки незлобиви агнета приготвили себе си за заколение. Поругани, изоставени от всички, те изминали своя кръстен път от царските дворци до подземието на Ипатиевия дом в Екатеринбург, от блестящата свита на царедворците и славата сред народа и армията до тежката самота сред шайката от разбойници и поругаването от тези полузверове палачи и убийци.
Част V
В живота на царя и неговото семейство започнал нов етап – лишаване от свобода, унижения и оскърбления не само на неговото царско достойнство, но и на обикновеното му човешко достойнство.
Част IV
Царят, като църковен и вярващ човек, осъзнавал себе си като Божий помазаник и цар във високия и отговорен смисъл на тези понятия, както той ги е наследил от вековете на руската история. В постановлението на великия Московски събор от 1613 г. се казва: „Постановява се Божият избраник, цар Михаил Фьодорович Романов, да бъде родоначалник на царете на Русия от род в род с отговорност за своите дела пред Единия Небесен Цар, а който се обяви против това съборно постановление, бил той самият цар или патриарх, или велможа, или който и да е човек, да бъде той проклет и в този, и в бъдещия век, защото ще бъде отлъчен от Светата Троица.“
Част III
Принцеса Алиса Хесенска, бъдещата руска императрица Александра Фьодоровна, изгубила майка си на шестгодиша възраст и живяла предимно при английската кралица Виктория, която пренесла цялата си любов и нежност от починалата дъщеря върху внучката си. Принцесата не била немкиня нито по ум, нито по сърце, след като получила образованието и възпитанието си при английския двор. На дванадесетгодишна възраст тя била в Русия за сватбата на своята сестра Елисавета Фьодоровна с великия княз Сергей Александрович и се запознала с шестнадесетгодишния наследник на престола великия княз Николай Александрович, своя бъдещ съпруг. Още тогава те направили впечатление един на друг и при следващите срещи се обикнали горещо и завинаги.
Част II
„Първенствуваща и господстваща в Руската империя вяра е Християнската Православна Католична от Източно изповедание вяра. Императорът, който владее всеруския престол, не може да изповядва никаква друга вяра, освен православната. Императорът като християнски Цар е върховен защитник и пазител на догматите на господстващата вяра и блюстител на правоверието и всяко благочиние в светата Църква“.
Част I
Руската емиграция, като съзнава горчиво общоруската вина пред царя и неговото семейство, съсредоточи своето внимание върху тяхната трагична съдба и събра обширен материал за тях.
Продължение от брой 15
Продължение от брой 14
Продължение от брой 13
Най-големият страдалец от всички страдалци на Руската Църква през страшната епоха на гоненията е патриарх Тихон.
Продължение от брой 11
VIII
Обикновено в сложните многодневни процеси, след като завърши съдебното следствие се обявява прекъсване за ден-два, за да се даде възможност на страните, преди пренията да се ориентират в събрания от тях материал и „да си съберат мислите“. В дадения случай прекъсването било още по-необходимо, защото защитата се запознала за първи път с делото едва по време на заседанията на трибунала. Нямало нито възможност, нито време да бъдат проучени предварително материалите по следствието, представляващи множество дебели томове. Завършването на предварителното следствие, предаването на съд и насрочването на делото за разглеждане следвали с такава мълниеносна бързина, че защитниците фактически били лишени от каквато и да било възможност да се запознаят своевременно с делото. Но трибуналът, независимо от протестите на защитата, обявил, че след два часа ще се пристъпи към пренията.
Продължение от брой 10
V
Делото тръгнало по предварително подготвените релси на съветското правосъдие. Освен митрополитът били привлечени повечето от членовете на Управлението на обществото на православните енории, настоятелите на някои църкви, членове от клира на разни храмове и просто хора, участвали в уличните безредици при изземането на ценностите – всичко 86 души, повечето от които били задържани под стража.
Този огромен процес възбудил огромно вълнение в града. Стотици хора – от семействата на обвиняемите, техни приятели – започнали трескаво да тичат по целия град, ходатайствали за освобождението на задържаните и бързали да се подсигурят със защитници.
I
През 1909 г. ректорът на Петербургската духовна семинария архимандрит Вениамин бил ръкоположен за епископ Гдовски и Ладожки. (Владика Вениамин приел монашество още като студент във втори курс на Петербургската духовна академия.)
Продължение от брой 8
Според свидетелството на И. М. Андреевски, отец Николай Пискановски бил общ духовник за целия епископат и бялото духовенство на йосифляните [в Соловецкия лагер]. В своите спомени публикувани зад граница той съобщава, че о. Николай получил бележка от жена си и сина си: „ние винаги се радваме, когато мислим за твоите страдания за Христос и Неговата Църква. Радвай се и ти за това, че и ние се сподобихме да бъдем отново и отново гонени за Господа“.
Броеве на изданието „Новите руски мъченици и изповедници“ от 2017 г.
Броеве на изданието „Новите руски мъченици и изповедници“ от 2016 г.
Броеве на изданието „Новите руски мъченици и изповедници“ от 2015 г.
