Казанският и Свияжки митрополит Кирил (Смирнов)

Неговата оценка към момента се различавала от тази на митрополит Йосиф (Петровѝх), последователите и съмишлениците му, които вече били разгърнали мощно опозиционно движение със структури в много епархии на страната. Митрополит Йосиф също бил склонен да приеме, че митрополит Сергий не е извършил вероучителни отстъпления1, но той мислел, че в случая не това е определящото. В свое писмо от началото на 1928 г. той писал:

„И може ли да се спори за това, че много по-лошо и по-вредно от всяка ерес е, когато забиват нож в самото сърце на Църквата – нейната свобода и достойнство. Кое е по-вредното – еретик или убиец?“2

Но трябва да подчертаем, че въпреки тези различия в оценките за дейността на митрополит Сергий, още в този начален период на отделянето от неговия Синод, йосифляните и митрополит Кирил взаимно се смятали за съмишленици. Наистина, имало и такива, които били разочаровани и дори се отнесли остро критично към прекалено меката, както им се струвало, позиция на митрополит Кирил, но това били отделни случаи на хора с крайни разбирания. Много скоро станало ясно, че тази позиция е обусловена от един широк пастирски поглед и подход, мотивирани от стремежа да бъдат запазени максимално възможностите за обединяване в бъдеще с мнозинството от тези, които останали в подчинение на митрополит Сергий, не защото го одобрявали, а поради незнание, неразбиране или инерция. За това ще стане дума по-надолу.

Митрополит Сергий отговорил на майското писмо на митрополит Кирил след четири месеца. За него не било изгодно да се конфронтира открито с най-авторитетния руски йерарх и затова не бързал с отговора. Но така, както у него нямало колебание за продължаване по поетия вече път, така нямало колебание и за отношението му към митрополит Кирил при така заявената от него позиция. За митрополит Сергий Казанският светител представлявал едно значително препятствие, което трябвало да бъде отстранено решително и без никакво колебание. По тази причина той бил готов да приложи безкомпромисно мерките на „каноничната“ църковно-административна репресия, както вече неведнъж досега бил правил. Останалото – физическото отстраняване на митрополит Кирил от възможността да влияе върху църковното управление – щели да свършат служителите на ГПУ. Както ще видим по-нататък, веднага след налагането на църковните наказания на заточения митрополит Кирил, той бил арестуван от органите за безопасност. Същото се случило преди това и с всички архиереи, обявили отделянето си от митрополит Сергий. Тази противоестествена „симфония“ на църковната власт и атеистичната съветска власт бил именно моделът на „сътрудничество“, който Тучков предлагал срещу „легализирането“ на църковното управление. Комунистическите власти били готови да допуснат легалното съществуване на църковното управление, но при условие, че то им съдейства … за разрушаването на Църквата и за отчуждаването на народа от вярата. Да си припомним казаното от Тучков в разговора му с митрополит Кирил, когато предлагал на самия него да оглави „легалното“ църковно управление: „Ако на нас ни е необходимо да бъде отстранен някой архиерей, Вие ще трябва да ни помогнете.“ При това Тучков допълнил съвсем ясно: „Вие трябва да се престорите, че правите това сам и да намерите съответното обвинение.“ Митрополит Кирил отказал да участва в подобна зловеща „симфония“ и да оглави от името на Църквата такова фасадно управление. Митрополит Сергий приел. Но като се обявявал срещу неканоничния сергиев Синод, митрополит Кирил всъщност се изправял срещу самия модел. В това била същността на противоречието им. Казанският владика не можел да заяви това открито и затова полемиката му със заместника се съсредоточила изключително около превишените правомощия и узурпацията на църковната власт от страна на митрополит Сергий, но и двамата, а и съветските власти много добре знаели за какво всъщност става дума. Нито митрополит Сергий, нито Тучков щели да допуснат моделът да бъде разрушен. Всеки имал своите мотиви да го отстоява безкомпромисно. Този модел работел вече от две години и сега предстояло да бъде приложен срещу най-авторитетния руски архиерей – митрополит Кирил. Впрочем, в следващото десетилетие съветската власт приложила този модел така успешно, че в навечерието на Втората световна война Руската Църква била на прага на пълното физическо унищожение, поне що се отнася до нейните легални структури. Защото замисълът на ГПУ бил „симфонията“ да бъде временна. Тази част от йерархията, която сътрудничела с властите, също трябвало да бъде унищожена, след като бъде използвана за унищожаването на най-устойчивата част на Църквата. Болшевиките вече приложили успешно този подход спрямо всички свои бивши политически съюзници при овладяването на властта в страната. Но митрополит Сергий и съмишлениците му се надявали, че като изпълняват всички поръчки на властта, включително и за църковни репресии над своите събратя3, ще получат възможност за някакво легално съществуване в съветската държава. С течение на времето ставало все по-ясно, че планът на властите не е такъв. След като била употребена, сергиевската йерархия също била подложена на поголовно унищожение. Обаче, докато все още продължавала Втората световна война, Сталин стигнал до прозрението, че това е грешка и спрял репресиите, преди да бъдат арестувани и последните трима действащи архиереи на територията на Съветския съюз4. Наистина, моделът на „симфонията“ към това време вече бил изпълнил първоначалното си предназначение – изповедниците на вярата, които отстоявали свободата на Църквата били вече унищожени физически (с изключение на тези, които успели да минат в нелегалност и да устроят църковния си живот на катакомбни начала). Но Сталин решил, че моделът на контролираната от властта църква може още да бъде полезен и няма защо да бъде унищожаван с унищожаването на последните легални църковни структури. Преди всичко той решил, че една подчинена църковна йерархия, която безпрекословно изпълнява разпорежданията на специалните служби, може успешно да бъде използвана като инструмент във външната политика на съветската държава. След войната тези планове наистина били реализирани много успешно от съветското ръководство. Освен това, оказало се, че ефективното унищожаване на църковната йерархия и духовенството, ведно с унищожаването на храмовете, все още не постигали главната цел – унищожаването на вярата в Бога сред народа. Преброяванията на населението, при които трябвало да се попълни анкета, включваща въпрос за отношението към вярата, показали, че след всички репресии и масираната антирелигиозна пропаганда, повече от половината съветски граждани заявявали, че вярват в Бога. Една легална, подчинена на държавата църковна власт можела да бъде използвана за контролиране на настроенията на вярващите. Липсата на такъв механизъм и на открити храмове, в които да може да се следи църковният живот, криела опасността от излизането от контрол на масата на вярващия народ и ориентирането му по посока на катакомбното движение. Именно поради тези причини Сталин разпоредил да бъдат възстановени църковните структури и легалната дейност на Синода на митрополит Сергий, разбира се, в ограничени, контролирани рамки. Така моделът на „симфонията“ бил възроден за работа в новия си вид и с новите поставени пред него задачи. Този изпитан модел след войната бил пренесен в страните от Източна Европа, които попаднали в сферата на съветското влияние и били оглавени от атеистични комунистически режими. Именно с това се обяснява несравнено по-ограниченото разрушаване на храмове и манастири в новите страни-членки на комунистическия блок след Втората световна война в сравнение с това, което се случило в Съветска Русия в двете десетилетия след революцията. Концепцията била нова – вместо да се унищожават,  материалните светини и църковната йерархия можели да бъдат използвани за целите на комунистическото правителство. Разбира се, след подходяща обработка на последната, за което богатият опит на съветските служби бил приложен в новите страни от източния блок.

Разбира се, когато през 1927 г. митрополит Кирил отказал да приеме предложената му роля да участва в тогава все още изграждащия се модел на сътрудничество с органите за сигурност на атеистичната власт, дори самите служби били много далече от идеята за бъдещите лукави трансформации на модела. Тогава те просто целели унищожаването на Църквата и за архиерейската съвест на владиката не било трудно да прецени, че това, което се иска от него не е просто компромис, а предателство и разрушаване на Църквата отвътре. Той отказал без колебание и през 1929 г., след като прекарал девет години в затвори и заточения, предстояло да бъде подложен на преследване и от страна на легализираната от болшевиките църковна власт.     

На 18 септември 1929 г., след четири месеца, митрополит Сергий отговорил на посланието на митрополит Кирил от месец май. Още в самото начало той започвал с обвинение срещу митрополит Кирил в разкол и разрушаване на Църквата преди изобщо да подложи на обсъждане аргументите за неговата позиция: „Лъжех се с надеждата, че ще поправите своята грешка и … ще прекратите неблагодарната работа по подриването на Божия дом“; „Вие и теоретично сте единомислен с нашия нов разкол, не съвсем правилно наричан ‘йосифлянски’…“5

Митрополит Сергий слагал знак за равенство между Църквата и управляваната от него структура и обявявал за отпаднали в разкол изповедникът митрополит Йосиф (Петровѝх) и неговите последователи, тъй като прекратили общението си с него. Това е един характерен тезис на неговата идеологическа доктрина: Църквата, това е управляващата йерархия. Всеки, който не е в общение с нея отпада от вселенската църква, независимо от мотивите, които може да има. На практика той обвинявал в това и митрополит Кирил, като го „изобличавал“ в общение с йосифлянския „разкол“. Нещо повече, той приравнявал позицията на митрополит Кирил към действителния разкол, устроен от архиепископ Григорий (Яцковски).

По-нататък той отхвърлял обвиненията на митрополит Кирил в превишаване на правата си и узурпация на църковната власт. За да обоснове действията си като канонични, митрополит Сергий развил тезата, че не е правилно митрополит Петър да бъде титулуван „местопазител“, тъй като патриархът му е предал пълномощията си в пълен обем и той е по-скоро „изпълняващ длъжността патриарх“. Самият митрополит Петър предал на него пълномощията си в пълен обем и затова не е правилно той да бъде титулуван „заместник“, а „временно изпълняващ длъжността патриаршески местопазител“. По тази логика, митрополит Сергий заявявал, че има всички права, които има патриархът на Руската Църква. Всъщност само така той можел да представи действията си за законни и да изисква подчинение на учредения Синод. Разбира се, нито първото, нито второто твърдение били верни. Митрополит Петър получил правомощията си не по силата на завещанието на патриарха, в което бил посочен като трети възможен кандидат за местопазител, а вследствие на съборно решение на епископата. Митрополит Сергий пък бил назначен еднолично от митрополит Петър, което формално дори противоречало на правилата, но поради невъзможността да бъде взето съборно решение, с което да се избере друг местопазител или заместник на митрополит Петър, епископите не протестирали против това назначение. Сега митрополит Сергий злоупотребявал с положението си и макар да не нарекъл себе си открито „изпълняващ длъжността патриарх“, претендирал за пълния обем на патриаршеските правомощия и наричал себе си „пръв епископ на страната“. Това наистина било открита узурпация на църковната власт, тъй като бил жив действителният първи епископ, митрополит Петър. Но митрополит Сергий нямало как другояче да обоснове действията си, на които нямал право, освен да защитава несъстоятелната си теза за пълния обем на правомощията. Това можело да бъде направено с полуистини, неистини и казуистични извъртания. Но Нижегородският митрополит не се и потрудил особено да защитава тази слаба позиция, а отделил по-голямата част от писмото си за нападки и обвинения срещу самия митрополит Кирил. Преди всичко той просто обявил повдигнатите срещу него обвинения за лъжи, като приложил характерната за него квази аргументация. Той обвинил митрополит Кирил в три „неправди“: първата, че митрополит Сергий е превишил правомощията си; втората, че така е посегнал самочинно на патриаршеското управление на Църквата; третата, че така е изменил на линията на действие на покойния патриарх. Така митрополит Сергий с една колкото обиграна, толкова и безпринципна, полемична ловкост обръщал обвиненията срещу себе си в обвинения срещу опонента си.

По-нататък той използвал един аргумент, който също станал характерен за неговата идеология: „Колкото и да са радикални Вашите изводи, Вие не може да не осъзнавате, че моят грях, даже преувеличен до последна степен, не прави възглавяваната от мен йерархия (тези думи са израз на разбирането на заместника, че не митрополит Петър, а той е „първият епископ“ на Руската Църква – получерният шрифт и бележката мои, м. В.) нито еретическа, нито даже разколническа, че нашата Църква, чрез това не се е лишила нито от единството с Вселенската Църква, нито от благодатта на Св. Дух, изливана в тайнствата …“6. Оттук митрополит Сергий продължавал с извода, че след като той и подчинената му йерархия са „в“ Църквата, то митрополит Кирил, който прекъснал общение с тях, е направил разкол. Следващият аргумент за това твърдение бил: „Кои са Вашите съмишленици, с които Вие … се солидаризирате … публично и официално? … Те смятат нашата, оглавявана от мен Църква (виж предходната бележка, получерният шрифт мой, м. В.) за царство на ‚антихриста’.“7

Действително, голяма част от йосифляните смятали, че предателството на митрополит Сергий е толкова пагубно за Църквата, че е по-тежко от всяка ерес и разкол. Такова било мнението, както видяхме по-горе, и на самия митрополит Йосиф, който винаги се отличавал със сдържаност в изразите и оценките. Някои смятали действията на митрополит Сергий за равни на отстъпничество от Христос и оттук правели извода, че той и подчинената му йерархия са изгубили Божията благодат. Може да се дискутира доколко този извод не е бил прибързан и в известен смисъл краен, но във всеки случай хулите срещу тайнствата на сергианите, които митрополит Сергий приписвал на йосифлянските водачи били твърдение, почиващо само на слухове. Самият митрополит Кирил му отговорил по-късно, че за пръв чува за такова нещо от него. Самият митрополит Сергий обаче никак не бил въздържан в квалификациите си по отношение на своите опоненти. За него те били „отделено от Църквата обособено общество“, което било „в пълния смисъл на думата ‘церковь лукавнующих’“ („сборище на злонамерените“, Пс. 25:5). „Поради това – смятал той – вождовете на това общество справедливо са предадени на съд и им е наложена забрана за свещенодействие, и всички молещи се с тях и тези, които ги следват, подлежат на отлъчване.“8 Необходимо е да вметнем, че „вождовете на това общество“ били прославени през 1981 г. от Руската Православна Църква зад граница като мъченици и изповедници, а някои от тях днес вече са прославени и от Московската патриаршия. По-нататък следвала неприкрита заплаха, че с митрополит Кирил може да се случи същото, тъй като „Вие сте в общение с тази ‘церковь лукавнующих'.“9 И за да бъде съвсем ясно на Казанския светител какво го очаква, ако не промени позицията си, митрополит Сергий цитирал няколко канона, според които присъединяващите се към разкол, подлежат на „низвержение, тоест на лишаване от сан и изключване от клира“. При това той подчертал: „толкова повече на всичко това подлежите Вие, в когото, при Вашия авторитет, трябва да виждаме не редови съмолитвеник или полупасивен съучастник на разкола, а един от главните му вдъхновители, своего рода ‚учител на безчинието’ (16-то Апостолско правило).“10

Митрополит Сергий развил аргументацията си за отпадането в разкол на митрополит Кирил и в още една посока: „Вие прекъснахте с нас евхаристийното общение и в същото време не смятате нито себе си за извършил разкол, нито нас, за стоящи извън Църквата. За църковното мислене такава теория е абсолютно неприемлива – това е опит да се запази лед върху горещ котлон. Ако между нас няма евхаристийно общение, то или Вие правите разкол, или ние сме извън Църквата.“11

Това рационалистическо мислене е твърде далеч от духа на църковното Предание. При всички случаи, когато има кризисна ситуация, водеща дори до отпадане от Църквата, минава един по-дълъг или по-кратък период от време, преди съборният църковен разум да констатира отпадането. Автоматизмът на отпадането, с който митрополит Сергий си представя нещата, прави позицията му идентична и дори по-крайна от тази на най-крайните му противници. Или, както днес бихме казали – на най-крайните „зилоти“ (в лошия смисъл на думата). Впрочем, опонентите на митрополита, които го смятали за отпаднал от Църквата, излагали, за разлика от него, верово основание за това. Сътрудничеството му с гонителите на Църквата, което обективно съдействало на техните планове за разрушаването ѝ, те смятали за равно на отстъпничество. В първите векове на християнството за отпаднали от Църквата били смятани тези християни, които поради страх от мъченията се отричали от Христос пред мъчителите. Тези, които смятали митрополит Сергий за отпаднал от Църквата, изтъквали, че неговата простъпка е дори по-тежка, защото предава Църквата на гонителите и едновременно с това прикрива гоненията пред света. Митрополит Кирил се въздържал за сега – поради споменатите по-горе пастирски съображения – да заяви открито, че това, което върши Нижегородския митрополит е предателство. Митрополит Сергий злоупотребявал с тази съзнателна сдържаност.

От своя страна той обявил за отпаднали от Църквата всички, които прекратили църковно общение с него и то само на това основание. Неговият критерий за принадлежност към Църквата бил признаването на неговата власт като „пръв епископ“ и подчиняването на неговия Синод. Не е трудно да се види, че такова разбиране е идентично с римокатолическото, което приема, че ако някой християнин не признава върховната власт на Римския папа, то той не може да принадлежи към вселенската църква. Православното светоотеческо разбиране поставя в основата друг критерий за принадлежност към католичната (съборната) Църква: точното изповядване на правилната вяра. Самото евхаристийно общение не е условие за единството, а е най-висш израз на това единство, на единомислието във вярата. Митрополит Сергий завършил изложението на формалистичния си възглед за принадлежността към Църквата и общението в тайнствата с аргумента, че може да има „само една законна причина за отклоняване от Светото Причастие […] – когато причастието не е спасително, а пагубно, когато хлябът и виното не са Тяло и Кръв Христови.“12 Тоест, митрополит Сергий допускал за възможно прекратяването на евхаристийното общение само като израз на убеждението, че тайнствата, извършвани от този, с когото се прекратява общението, са недействителни, тоест, той е изгубил благодатта на свещенството, тоест, той е отпаднал от Църквата. Наистина, странно е, че човек, робуващ на такъв рационализъм по въпросите на вярата, е минавал за изтъкнат богослов в дореволюционна Русия. Нещо повече – той имал славата на един от новите богослови, поставили си за цел да освободят руското богословие от „латинския плен“. Неговото формалистично разбиране е много далеч от истинския дух на църковните канони. Светите отци, които прекратявали църковното си общение с йерарси, разпространяващи открито еретически възгледи, правели това, съвсем не защото били убедени, че тези йерарси вече окончателно са отпаднали от Църквата. Те се ръководели от съвсем друг мотив – да бъде пресечено разпространяването на еретическото учение, за да бъде запазена Църквата от него. Подобни в случая били и мотивите, изложени от митрополит Кирил – той целял да бъде ограничено незаконното разрушаване на каноничния строй на патриаршеската Църква и подмяната на каноничното църковно управление. Казанският светител изтъквал, че прибягва до това средство, „тъй като не разполагам с друг способ да изоблича съгрешаващия брат.“

В отговор на това заместникът на местопазителя поставял с административна властност въпроса: „имате ли Вие пълномощия за оказване на такова въздействие?“. И в същия тон добавял: „Светата Църква ни напомня всеки ‚да знае своята мяра’“, тоест своето място. Мястото на митрополит Кирил било на епархийски архиерей, а себе си митрополит Сергий определял като „пръв епископ“. Но доколкото, според каноните на Църквата първият епископ също подлежи на съда на епископите на своята област, заместникът изтъквал: „но на съда на всички тях в съвкупност, а не на съда на всеки от тях поотделно“. Некоректността на този аргумент граничи с издевателство. Митрополит Сергий прекрасно знаел, че болшевишката власт никога няма да позволи свикването на събор на православните епископи. Особено пък на такъв, който би осъдил неговата дейност. Но той настоявал, че всички, които са недоволни, трябва да чакат събор, на който да изразят мнението си. И без да се смущава ни най-малко, че неговата „канонична“ непоклатимост се крепи на крайно ненормалните условия на църковен живот, създадени от репресивната машина на атеистичната власт, той отправял открита заплаха за лишаване от свещен сан, обосновано на каноните на Църквата: „А този измежду недоволните от нещо, който, без да чака съборно огласяване и окончателно съборно осъждане‘ и рискува църковното единство, като произнесе собствено ‚съждение за дейността‘ на своя първи епископ и ‚дръзне да отстъпи от общение с него‘, за такъв свещеният Събор е определил ‚да бъде напълно чужд на всяко свещенство‘ (15-то правило на Двукратния събор)“.13

Митрополит Сергий завършил писмото си до митрополит Кирил с напомняне, че е предизвикал „голяма съблазън“ в църковната среда и го призовал „в името на послушанието и любовта към Светата Църква“ да признае, ако не цялата погрешност, то поне излишната прибързаност на разрива си с него, като отложи този въпрос до съборно решение и призове към същото тези, които са го последвали. При това поставил срок от два месеца, като заявил недвусмислено, че ако до тогава не получи отговор, ще бъде принуден да премине „към съответните действия, съгласно поверената ми власт“. За митрополит Сергий би било голяма придобивка, ако най-авторитетният руски архиерей се огъне пред заплахите и се подчини на властта му.

Митрополит Кирил знаел много добре, че неминуемите църковни наказания ще бъдат последвани от нови репресии спрямо него от страна на съветската власт, но не се поколебал. Отговорът му от 10-12 ноември 1929 г. бил изпълнен с достойнство и съзнание за архиерейската отговорност, която носи при особеното положение, заемано от него в Руската Църква. Самият митрополит Кирил озаглавил това писмо „Отзив“ на предхождащото го (първо) писмо на митрополит Сергий в преписката им. В него той преди всичко потвърдил, че продължава да мисли и твърди, че митрополит Сергий е преминал „всяка мярка на самовластие, посягайки самочинно на самите основи на нашия патриаршески строй“. Казанският светител посочвал също, че заместникът е прехвърлил отговорността за действията си върху неканоничния Синод, а сам е похитил власт, на каквато нямал право. Поради това той нямал моралното право да се позовава на починалия патриарх като, уж, продължител на неговата линия. Патриархът правел точно обратното – съветвал се и се съобразявал с мнението на епископата и църковния народ, а цялата отговорност за действията си пред Църквата и пред властите поемал лично. Митрополит Сергий, напротив, игнорирал многобройните протести на архиереи, духовници и миряни срещу неговия нов курс и извършваната от него „реформа на църковното управление“. Митрополит Кирил призовал заместника да разпусне своя Синод, като последва в това отношение примера на патриарха, който неведнъж отменял свои действия, предприети като компромис пред натиска на властите, с мотива, че тези действия предизвиквали безпокойството на вярващия народ. Това обаче означавало митрополит Сергий да отхвърли подчинеността си на службите за сигурност, тъй като учредяването на Синода било по тяхно настояване и членовете му били персонално одобрени от ГПУ. Между тях имало такива, които били сътрудници на органите. Синодът бил средството на ГПУ да се информира своевременно и да контролира дейността и на самия митрополит Сергий, ако реши да поеме в посока неприемлива за властите. Ето защо полемиката, която водел митрополит Кирил за незаконно учредения Синод не била формален спор за канонично право, а по същество била борба за отстояване на свободата на Църквата от вмешателството на властите. В тази връзка той имал основанията да твърди, че ако митрополит Сергий изправи извършените канонични нарушения, всички отделили се от него заради отхвърлянето по същество на новия му църковен курс на съглашателство с властите, ще се завърнат под неговото ръководство. Именно това би запазило единството на църковното изпълнение и би прекратило необходимостта  заместникът да раздава все нови и нови църковни запрещения, а „мен да обявявате за ‘учител на безчинието’ с всички произтичащи от такова учителство последствия“. Изповедникът добавял: „Ако пък Вие намерите за себе си позволително и необходимо да утвърдите за мене този мой плачевен титул, то аз ще знам, че съм го получил, защото сметнах за задължение на моята съвест да назова гласно действителния източник на развиващото се у нас през последните две години църковно безчиние.“14 С тези думи митрополит Кирил недвусмислено посочил управляващия заместник като „действителния източник“ на църковните бедствия и разделения в последните две години, тоест, откакто през 1927 г. подчинил Църквата на ГПУ, подчинявайки я на себе си.

Към част VII


1 ]  Впрочем, митрополит Йосиф приемал това с известна условност. Той посочвал, че мнозина по това време смятали, че има достатъчно основания митрополит Сергий да бъде обвинен и в ерес.

2 ]  Польский М., протопресв. Новые мученики Российские. Джорданвилль, 1957. Т. 2, стр. 6-8 Письмо митрополита Иосифа (Петровых) архимандриту Льву (Егорову).

3 ]  В последните две десетилетия бяха публикувани архивни документи, от които се вижда, че сергиевият Синод  в много случаи е снемал архиереи от катедрите им и е налагал църковни наказания, включително до лишаване от сан по нареждане от службите за сигурност на съветската власт. Виж например: Диакон Александр Мазырин. Секретная деятельность ОГПУ против Русской Православной Церкви в 1927-1930 гг. (на примере Ленинграда). http://www.rspp.su/pravoslavie/sovr_statyi/secrets_ogpu.html

4 ]  Това били самият митрополит Сергий (Страгородски) и митрополитите Алексий (Симански) и Николай (Ярушевич).

5 ]  Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, С. 526.

6 ]  Пак там, с. 530.

7 ]  Пак там, с. 531.

8 ]  Пак там.

9 ]  Пак там.

10 ] Пак там, с. 532.

11 ] Пак там.

12 ] Пак там, сс. 533-534.

13 ] Пак там, с. 535.

14 ] Пак там, с. 540.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание