Казанският и Свияжки митрополит Кирил (Смирнов)

Станция Хантайка, където митрополит Кирил бил изпратен на заточение, се намирала в зоната на полярната тундра, на няколкостотин километра отвъд северния полярен кръг. В тази зона със субарктичен климат температурата била над нулата само през летните месеци и месец септември. Снеговете започвали да се топят в края на май, началото на юни. Лятото представлявало един непрекъснат тримесечен ден. Но то не било най-привлекателният сезон на годината. По това време се носели като гъсти облаци мушици и комари, от които не можело никъде да се намери покой. Заточените по тези места пишели, че очакват с нетърпение времето, когато температурата ще падне под нулата, за да могат да се разходят на спокойствие на чист въздух. На мястото на заточението митрополит Кирил пристигнал през лятото на 1927 г. До Новосибирск и след това до Красноярск той бил откаран с влак. След това бил изпратен с първия параход по река Енисей до Туруханск. Това е могло да стане не по-рано от месец юни, когато ставало възможно корабоплаването до Туруханск, намиращ се почти на северния полярен кръг. В станция Полой, на около 200 км на север от Туруханск по река Енисей, били заточени епископите Дамаскин (Цедрик), Николай (Добронравов) и ръкоположеният от митрополит Кирил викарен Казански епископ Йоасаф (Удалов). По пътя си към мястото на заточението владика Кирил преминал през Полой и срещата с единомислените архиереи била много отрадна за всички тях. Тогава митрополит Кирил се запознал с епископ Дамаскин (Цедрик) и след тази среща между тях се установило дълбоко духовно приятелство, което продължило до края на живота на двамата светители.

От Полой митрополит Кирил продължил към станция Хантайка, която се намирала на приблизително още толкова разстояние от Туруханск. Там той преживял почти две години, до месец юни 1929 г. В този откъснат край на далечния север новините идвали с голямо закъснение. През по-голямата част от годината пощенската връзка се осъществявала с кучешки впрягове по замръзналата река Енисей веднъж месечно. Близките и духовните чеда на заточениците им изпращали продукти и ги информирали за събитията в църковния живот. С пристигането си владика Кирил установил връзки със заточени в този край духовници. В протокол от разпит на епископ Йоасаф (Удалов) от месец декември 1930 г. е записано:

„По време на моето пребиваване в затвора (през 1926 г.) и първата година на моето заточение, съвпадаща и с неговото пребиваване в затвора, нашата преписка беше прекратена и се възобнови с пристигането му през август 1927 г. в Туруханския край, в съседство с мен.“¹

„В съседство“ в случая означава на разстояние 170-180 км по течението на река Енисей, с възможност за изпращане на писмо един път месечно по редовната поща. Тук, в Туруханския край владика Кирил научил за предприетия от митрополит Сергий нов курс на подчиняване на Църквата на съветските власти. Най-вероятно обменът на мнения между заточените епископи по този въпрос е започнал още преди края на 1927 г., но първото известно запазено писмо, в което владика Кирил изразява отношението си към новата църковна политика на митрополит Сергий и към неговата Декларация е от 13 юли (н. ст.) 1928 г. – празникът Събор на светите дванадесет апостоли. То е адресирано до архимандрит Неофит (Осипов). В него владиката пише:

„Скъпи Авва,

Писах Ви след Преображенската Сергиевска ябълка.² […] Аз също не признавам учредяването на новата форма на В[исшето] ц[ърковно] у[правление]. Не смятам покойния патриарх за реформатор, а заявлението, направено за нас в Сергиевската декларация смятам за клевета. „О Господине нашем Петре“ се моля, защото не знам какво е неговото отношение към така наречения Патриаршески Синод.“³

В тези няколко изречения митрополит Кирил изразил отношението си към основните пунктове на Декларацията. Той отхвърлил като клевета твърденията на митрополит Сергий, че Църквата носи вината за отношението на съветските власти спрямо нея и че църковните деятели са предизвикали властите със своите политически антисъветски изявления и действия. Също така митрополит Кирил отхвърлил и опитите на митрополит Сергий да представи своя колаборационизъм като продължение на политиката на патриарх Тихон. Казанският светител смятал сформирането еднолично от митрополит Сергий на незаконния, т. нар. „Временен Патриаршески Светейши Синод“, за драстично канонично нарушение. За него то било толкова тежко, че той заявил, че би престанал да споменава като глава на Църквата и самия патриаршески местопазител, митрополит Петър, ако се окажело, че последният признава Синода за законен. С други думи, митрополит Кирил би прекъснал молитвеното си общение с него. Това означава, че към този момент – Петровден на 1928 г. – митрополит Кирил вече не смятал себе си в молитвено общение със самия митрополит Сергий, който учредил Синода. Той все още не бил обявил това официално и лично на митрополит Сергий, но заточените в Туруханския край духовници, които поддържали връзка с него, били в течение на позицията му. Сведения за нея достигнали и до изповедниците в европейската част на Русия. Така например в свое послание до паството от 8 януари 1929 г. Яранският епископ Нектарий (Трезвински), викарий на Вятска епархия, писал, че разполага с достоверни сведения, че митрополит Кирил „също не признава Нижегородския отстъпник Сергий и не се намира нито в църковно-канонично, нито в молитвено общение с него“⁴. Епископ Нектарий се позовавал на протойерей Яков Галахов като източник на сведенията си. Протойерей Яков се намирал на заточение в близост до митрополит Кирил – на около 60 км разстояние. В писмо на други двама заточени духовници, пак от началото на 1929 г., които преминали през Хантайка и разговаряли с митрополита, се казвало:

„Той е извън молитвено общение с митрополит Сергий и одобрява и благославя нашите воронежки, вас и всички верни. Разказа ни как всичко, изпълнено от митрополит Сергий, било предложено на него и се радва, че е останал на праволинейния път.“⁵

Но всички тези сведения достигали до европейската част на Русия опосредствано. Самите писма на митрополит Кирил не пристигали до адресатите си и информацията за позицията му била ограничена. В същото цитирано по-горе писмо на двамата заточени духовници се казвало:

„Той скърби, че, както се вижда, писмата му не пристигат до адресатите и злите езици разпространяват от негово име неправилни мнения.“⁶

Някои привърженици на митрополит Сергий злоупотребявали, като разпространявали фалшиви слухове, че митрополит Кирил одобрява действията на митрополит Сергий и Синода. Но така или иначе от началото на 1929 г. в средите на опозицията на митрополит Сергий постъпвала все повече информация за позицията на митрополит Кирил. Писма, като посоченото по-горе писмо на двамата свещеници, пък и някои собствени писма на митрополита, се преписвали и разпространявали. Самият той не бързал да се обърне официално към митрополит Сергий. Това негово поведение било мотивирано от следните съображения, които той изложил в писмо до епископ Дамаскин (Цедрик) от 19 юни 1929 г.:

„Обръщане към митрополит Сергий с обширно послание ми се струва ненужно преувеличаване на църковното значение на митрополит Сергий и наливане на масло в огъня на самомнението, който и без това изгаря бедния владика. През последните две години няма недостиг на братски увещания отправени към него. Но митрополит Сергий е глух за тях. Няма да чуе той и нов, макар и по-строг възглас. Поради това ми се струва достатъчно за лично упълномощения заместник на местопазителя да бъде доведено до неговото знание от страна на всеки несъгласен с неговата църковна дейност, че тази дейност минава встрани от нас и ние не можем да я поощряваме със своето съгласие и послушание. Митрополит Сергий може направо да бъде помолен, докато съществува така нареченият „Временен Патриаршески Синод“, да не си прави труда да изпраща своите разпореждания, тъй като по архиерейска съвест те не могат да бъдат приемани за задължителни.“⁷

Митрополит Кирил осъществил и практически това свое разбиране,  като избрал един своеобразен начин да уведоми митрополит Сергий за становището си. На 15 май 1929 г. той му препратил „за сведение“ своето писмо до викарния епископ на Казанска епархия Атанасий (Малинин). Както пише митрополит Кирил, повод за това писмо били редица въпроси, поставени му от неговото казанско паство относно това, какво следва да бъде отношението „към митрополит Сергий и възглавяваната от него Църква“. Въпросите били обобщени от митрополит Кирил в пет групи и той им отговорил последователно, като с това изложил своите еклесиологични възгледи към момента относно положението на сергиевския Синод и подчиняващите му се църковни структури. Тези възгледи отразяват дължимото според митрополит Кирил отношение в един все още начален момент от възникването на сергианското направление, когато все още имало надежда за коригиране на курса и трябвало да се прояви търпимост и да се даде възможност и време да бъдат поправени грешките. С течение на времето, когато се изяснило, че това не са просто грешки, а съзнателна обмислена политика, която нейният главен идеолог и съмишлениците му упорито продължават да прокарват, отношението на митрополит Кирил значително се изменило по посока на все по-голяма строгост и разграничаване. Поставените на митрополита въпроси от неговото паство били следните:

1. Можем ли да ходим, можем ли да се молим, можем ли да се приобщаваме със Светите Дарове в църква, в която поменават митрополит Сергий?

Преди да даде конкретния си отговор, митрополит Кирил посочил главната причина, довела до такива смущения сред паството: вярващите са почувствали, че в административно-църковната си дейност митрополит Сергий е превишил значително пълномощията си, предоставени с назначаването му като заместник от митрополит Петър. Всъщност той си присвоил правата на назначилия го местопазител:

„За мен лично не подлежи на съмнение, че никакъв заместник не може да се равнява по своите права на този, когото замества или да го замени напълно. Заместникът се назначава за разпореждане с текущите дела, редът за решаването на които е точно определен от действащите правила на предшестващата практика и личните указания на замествания. Никакви, така да се каже, учредителни права от рода на реформиране на съществуващите служебни учреждения, откриване на нови длъжности и т. н. не могат да бъдат предоставени на заместника, без предварително да бъдат получени съгласието и указанията на замествания.“⁸

Митрополит Сергий извършил нещо още по-недопустимо:

„Коренното изменение на самата система на църковното управление, което се осмели да извърши митрополит Сергий, превишава компетенциите и на самия местопазител на патриаршеския престол.“⁹

С това той си присвоил права, каквито има само църковния събор. Като учредил колегиално управление под формата на „Временен Патриаршески Синод“, той прекратил действеността на законната еднолична приемствена власт, установена в лицето на патриаршеската институция от Поместния събор през 1917 г.

„Затова, докато митрополит Сергий не унищожи учредения от него Синод, нито едно от неговите административно-църковни разпореждания, издавани с участието на т. нар. Патриаршески Синод, аз не мога да приема като задължителни за изпълнение.“¹⁰

По-нататък митрополит Кирил пояснявал, че се въздържа от църковно общение с митрополит Сергий и единомислените с него архиереи, „тъй като нямам друг способ да изоблича съгрешаващия брат […] с това подчертавам нежеланието  и отказа си да участвам в чужди грехове“. В същото време митрополит Кирил не смятал към този момент, че свещенодействията и тайнствата на сергиевските свещеници са безблагодатни. Той дори смятал, че е допустимо в случай на смъртна опасност да приеме последно причастие от свещеник, подчиняващ се на сергиевския Синод, ако няма налице свещеник, който споделя неговите виждания и отношение към Синода.

По подобен начин той, макар и да смятал за недопустимо за себе си и за всеки единомислен с него клирик да посещава подчиняващите се на Синода храмове и да се моли в тях по време на общото богослужение, в същото време приемал, че би могъл сам или заедно с единомислени клирици да служи света литургия в такъв храм, без да се налага предварително той да бъде освещаван. Това означава, че владиката не гледал на сергианските храмове като на осквернени от еретическо богослужение. За миряните митрополит Кирил смятал за допустимо дори да приемат тайнствата в сергианските храмове, ако нямат възможност да посещават храм, където не се поменава митрополит Сергий; като единствено ограничение приемал, че по съвест не би следвало да участват активно в църковно-енорийския живот на такива храмове.

2. Може ли в църковната молитва да бъдат споменавани заедно митрополит Кирил и митрополит Сергий?

В Руската Църква в църковната служба във всички епархии винаги се споменавал първо патриархът и след това епархийският архиерей. След кончината на патриарх Тихон на негово място споменавали местопазителя на патриаршеския престол, митрополит Петър. През месец октомври 1927 г. митрополит Сергий издал указ, с който разпоредил да се споменава и неговото име след това на митрополит Петър и едва тогава на съответния епархийски архиерей. С това той си присвоил право, принадлежащо само на първия епископ на Църквата, на когото бил само временен заместник. По-важната цел на това нововъведение била да се провери по този начин кои архиереи и клирици признават властта на митрополит Сергий и му се подчиняват.

Митрополит Кирил заявил в отговора на този въпрос съвсем категорично:

„Богослужебното споменаване на митрополит Сергий наред с митрополит Кирил, ако такова се извършва някъде в Казанска епархия, е, разбира се, плод на недоразумение, създадено от уверенията, че уж митрополит Кирил е единомислен с митрополит Сергий във всички негови църковни мероприятия. От страна на този, който знае действителното становище на митрополит Кирил, такова споменаване би било съзнателна измама по отношение на вярващите и е грях.“¹¹

3. Каква следва да бъде църковната молитва за светските власти, така че да не се изкривява смисълът на църковната молитва и християнското отношение към властта, каквато и да би била тя?

Със споменатия по-горе указ на митрополит Сергий се въвеждало освен неговото собствено споменаване и споменаване на гражданските власти. Този указ скандализирал вярващите не по-малко от самата Декларация, тъй като в храмовете започнали да се възнасят молитви за успехите на съветската власт, която официално си поставяла за цел да изкорени вярата в Бога и с войнстващия си атеизъм, безбожните петилетки и гоненията срещу Църквата наистина неотклонно работела за това. Митрополит Кирил отговорил на този въпрос, като предложил формулата за споменаване на властите, която използвал самият той: „О всех, иже во власти суть и о еже возглаголати в сердца их благая и мирная о Церкви святей, Господу помолимся“¹². Тоест, той не просто се молел за тези, които упражняват властта, а се молел Господ да смекчи сърцата им спрямо Църквата, иначе казано – за прекратяване на гонението. Владиката смятал, че тази молитва „отразява искреното църковно отношение и към Божието, и към кесаревото“.

4. Какво да прави този, който иска да бъде посветен в свещен сан при съвременното църковно положение, така че да може да принася Божието на Бога без сърдечна тъга, смущения и съблазни?

Този въпрос бил породен от един или повече конкретни случаи на желаещи свещеническо ръкоположение миряни, подкрепени от вярващите в своята енория, които искали след това те да станат техни енорийски свещеници. Проблемът идвал от това, че кандидатите се отнасяли отрицателно към дейността на митрополит Сергий, а останалият на свобода викарен Казански епископ Атанасий (Малинин) вече се бил подчинил на сергианския Синод, макар и още да не обявил прекъсване на общението си с митрополит Кирил. Така че тези кандидати не можели да се надяват да бъдат назначени на свещеническо място от въпросния викарен епископ, ако заявят открито възгледите си. За това именно те питали какво трябва да бъде тяхното поведение. Митрополит Кирил отговорил със следните впечатляващи думи, които разкриват неговата дълбока нравствена чистота и устойчивост:

„Искреността и пълното отстраняване на всяко лукавство и недоизговореност в църковното дело обуславят самото битие на истинската Църква. Затова дълг на всеки желаещ ръкоположение в свещена степен е да изповядва открито своето разбиране на съвременното църковно положение.“¹³

5. Допустимо ли е обръщането за църковно обгрижване към някой епархийски архиерей на друга епархия, който не се подчинява на разпорежданията на митрополит Сергий и така нареченият Временен патриаршески Синод?

Към момента митрополит Кирил намирал този подход за преждевременен що се отнася специално до Казанска епархия. Това писмо било подписано:

„Кирил, митрополит Казански и Свияжки.

2(15) мая 1929 г.

Станция Хантайка, Турухански район, Красноярски окръг“

Писмото отразява доста изчерпателно възгледите на митрополита към този момент за случващото се в Руската Църква. Както се вижда от отговорите на въпросите, в този начален период на разделението митрополит Кирил смятал, че „личният грях на митрополит Сергий по отношение на управлението на Църквата не поврежда съхраняваното и от тази част на Църквата православно-догматично учение (получерният шрифт мой, м. В.).“ Казанският светител поставял това положение в основата на оценката си; той смятал, че извършеното от митрополит Сергий и подкрепящите го архиереи е падение и грях, но не е отстъпничество. Прекъсването на църковното общение от негова страна било израз на духовно-нравствената му оценка за поведението на митрополит Сергий и било обосновано с каноничните нарушения на заместника на местопазителя. Затова и митрополит Кирил, макар и прекъснал общение, смятал себе си все още за принадлежащ към една и съща църковна структура с митрополит Сергий. Трябва веднага да направим уговорката – към момента. От самото начало митрополит Кирил имал ясно изразеното съзнание, че това, което се случва е процес и той очаквал да види как ще се развие по-нататък.

Към VI част ->

[ 1 ] Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 73. Цитира се по: http://krotov.info/history/20/1920/mazyrin_02.htm  Посещение 11.09.2017г.

[ 2 ] Този израз означава Декларацията на митрополит Сергий. Тя била публикувана във в. „Известия“ на 19 август, Преображение Господне. Този празник в руската народна традиция се наричал „ябълков Спас“.

[ 3 ] Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 71. Цитира се по: http://krotov.info/history/20/1920/mazyrin_02.htm  Посещение 11.09.2017г.

[ 4 ] Послания и письма святителя Нектария // Православная жизнь. 1997. № 2. С. 20. Цитира се по: Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. сс. 70-71. http://krotov.info/history/20/1920/mazyrin_02.htm  Посещение 11.09.2017г.

[ 5 ] ЦА ФСБ РФ. Д. Н-7377. Т. 3. Л. 360 об. Цитира се по: Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 71.  http://krotov.info/history/20/1920/mazyrin_02.htm  Посещение 11.09.2017г.

[ 6 ] Пак там.

[ 7 ] Л[опушанская] Е. Епископы исповедники. Сан-Франциско. 1971 г. Послание митрополита Кирилла  Цитира се по: http://true-orthodox.narod.ru/library/book/lopushanska.html  Посещение 12.09.2017г.

[ 8 ] Пак там.

[ 9 ] Пак там.

[ 10 ] Пак там.

[ 11 ] Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, С. 524.  

[ 12 ] Пак там.

[ 13 ] Пак там, с. 525.