Казанският и Свияжки митрополит Кирил (Смирнов)

Сред духовенството също имало либерално мислещи, които приветствали революцията като освобождение на руския народ от „оковите на самодържавието“. Някои от тези свещеници писали писма на владиката с искане да се свика епархийско събрание, което да се устрои на новите начала – с отчитане на революционните промени, които да намерят съответното отражение в църковния живот. С много такт, изчакване на подходящото време за провеждане и лично управление на хода на работата на епархийското събрание, архиереят успял да овладее нездравите настроения и да предпази основната маса от сериозните духовници да не се оставят да бъдат увлечени от духа на времето.

Междувременно започнала подготовка за провеждане на поместен събор на Руската Църква. Синодът свикал предсъборен Съвет, в чийто състав бил избран и архиепископ Кирил. С телеграма му било съобщено, че работата на този подготвителен орган ще започне на 12 юни 1917 г. в Петроград. На владиката било поверено ръководството на отдела по църковното стопанство.

Самият събор бил открит с тържествено богослужение в Москва на празника Успение на Пресвета Богородица, 15 август (ст. ст.) 1917 г. Работата на събора била твърде напрегната, делегатите не само участвали в заседанията, но работели и в разните отдели, подготвящи проектодокументите за устройването на различните страни на църковния живот. Тази усилена работа се провеждала на фона на страшните и разтърсващи обществено-политически събития през 1917 и 1918 гг. Архиепископ Кирил оглавявал образователния отдел. Той бил един от най-активните участници на събора. Със значителния си вече архиерейски опит участвал в обсъждането на най-различни въпроси от църковния живот.

Отделът на владика Кирил изработил проект за обръщение към Временното правителство от името на Събора по повод на приетия на 20 юни закон, който предвиждал национализиране на църковно-енорийските училища и преминаването им във ведомството на министерството на Народната просвета. Съборът сформирал делегация за среща с представители на правителството, оглавявана от Тамбовския и Шацки архиепископ Кирил.  

Срещата с министъра на просветата, а след това и с министър-председателя Керенски показала, че новите управляващи възприемат системата на църковно-енорийските училища като отживелица на „симфонията“ на православното царство, с която новата руска държава трябвало да се раздели, за да стане „надконфесионална“. В извънреден доклад на 14 октомври архиепископ Кирил изложил пред Събора хода на преговорите с Временното правителство. След по-малко от две седмици Временното правителство било пометено от новата вълна – на болшевишката революция. В тази нагнетена атмосфера Съборът взел решение да избере патриарх на Руската Църква. Дискусиите се провеждали на фона на боевете за Кремъл, където шепа юнкери продължавали отбраната срещу обкръжаващите ги болшевики. В края на октомври за повече от денонощие владика Кирил се оказал блокиран в Кремъл в центъра на военните действия и при една провокация оцелял по щастливо стечение на обстоятелствата.

Съборът избрал първоначално 25 кандидати за патриаршеския престол, в числото на които влизал и архиепископ Кирил. След това били проведени три тура на гласувания, при които били избрани трима от двадесет и петте кандидати за патриарх: митрополит Антоний (Храповицки), митрополит Арсений (Стадницки), митрополит Тихон (Белавин). От тях, както е известно, чрез жребий бил избран за патриарх митрополит Тихон. Архиепископ Кирил заемал по броя на събраните гласове пета позиция.

На 19 януари 1918 г. патриарх Тихон издал своето известно послание, в което предавал на анатема болшевиките, повдигнали гонение срещу Църквата и вярващите. Патриархът възложил на архиепископ Кирил да огласи посланието пред Събора при приемането му. 

След убийството на митрополит Владимир в Киев, Съборът сформирал комисия, която възнамерявал да изпрати, за да проведе разследване на място. За председател на комисията бил избран архиепископ Кирил. На друго съборно заседание, на 22 март 1918 г. архиепископ Кирил бил избран и в комисията по борба с болшевизма в Църквата. Всички тези случаи показват, че участниците в Събора оценявали високо смелостта и решителността на Тамбовския архиерей.

По същото време възникнала тежка криза с Грузинския екзархат, който тогава бил част от Руската поместна Църква. В Грузия се водели военни действия. Трябвало да се изпрати решителен човек, който да се ориентира на място и да предприеме необходимите мерки. На 1 април патриарх Тихон назначил архиепископ Кирил за митрополит на Тифлис¹ и Баку и екзарх на Кавказ. Поради военните действия митрополит Кирил не могъл да стигне до Тифлис. Той пристигнал в Баку и оттам опитал да въведе в ред разстроения църковен живот. Междувременно Грузинската Църква се самопровъзгласила за автокефална. Митрополит Кирил бил реалист. Той не препоръчал противопоставяне, а насочване на усилията по посока на обгрижването на руските енории в региона. За целта той предложил викариатството на Баку да се преобразува в самостоятелна епархия, а към Кавказкия екзархат да бъдат придадени Дагестан и Прикаспийската област.

Докато митрополит Кирил се опитвал да се добере до Тифлис, в Нижни Новгород се провеждали избори за епархийски архиерей на овакантената катедра. Сред издигнатите кандидати бил и митрополит Кирил. На първи тур той получил две трети от гласовете и бил обявен за избран. Самият владика не знаел нищо за това, било му съобщено с телеграма от Нижни Новгород. Той също телеграфирал в Синода:

„Получих телеграма от митр. Сергий за моето избиране на Нижегородската катедра; ще се радвам, ако църковната власт признае този народен глас за глас Божий за мое недостойнство. Докато това не е налице², изпълнявам своя дълг и се отправям към Тифлис; в момента напускам Астрахан. Митрополит Кирил.“³

Синодът утвърдил законността на избора на нижегородци, но решил на първо време да назначи друг архиерей като временно управляващ епархията, а митрополит Кирил да продължи да изпълнява задълженията на Кавказки екзарх, защото нямало друг, който можел да го замени в размирния регион. Но всички опити на митрополита да стигне до Тифлис били неуспешни. Скоро след това той трябвало да се върне на започващата нова сесия на Събора в Москва. Тя била трета и се оказала последна. Преди началото на работата ѝ патриархът отслужил панихида за убития малко преди това император и семейството му.

Митрополит Кирил пристигнал на Събора в средата на август 1918 г. По време на тази сесия той периодически изпълнявал длъжността заместник на председателя на Събора – патриарх Тихон, и често сам председателствал заседанията. На 24 август Съборът приел постановление, в което се съдържало обръщение към болшевишкото правителство.

На 31 август била сформирана делегация, която трябвало да връчи постановлението на правителството. За водач на делегацията бил избран митрополит Кирил. В постановлението на Събора се настоявало да бъде отменена инструкцията на Народния комисариат на юстицията⁴ „За привеждането в изпълнение на Декрета за отделяне на Църквата от държавата.“ Според тази инструкция религиозните общини се задължавали да съставят описи на църковното имущество, което се национализирало, а след това то вече можело да се предостави на„двадесятката“ като „народна“ собственост за ползване. „Двадесетките“ били групи от двадесет граждани, които властите регистрирали и те можели да представляват енориите пред държавните органи. Държавата не регистрирала нито Църквата като цяло, нито каквито и да било други църковни структури и органи. Така Църквата била поставена извън закона и лишена от юридически статус.

Тази инструкция била въведена на фона на продължаващите репресии срещу духовенството, в това число на епископи и членове на Събора. Почти всеки ден заседанието на Събора през тази трета сесия започвало с пеенето на „со святыми упокой“. Болшевиките въвели т. нар. „дни на червен терор“. Те арестували без никакъв повод хора, принадлежащи към „враждебни на пролетариата класи“ и ги държали като заложници. Есерите и други радикални леви партии, които преди били съюзници на болшевиките, по това време вече започнали борба срещу тях. Есерите вдигнали въстание. Извършвали и терористични актове срещу видни функционери на съветските власти. Именно при такива случаи болшевиките обявявали ден на „червен терор“ и разстрелвали масово задържаните невинни заложници. Така били избити множество свещеници. Междувременно приетата Конституция на РСФСР лишавала от избирателни права монасите и църковнослужителите.  

В документа на Събора, адресиран до правителството се казвало: „Комунизмът […] се разкри като сила враждебна на всяка свобода и всяко право и даже на обикновената човешка справедливост и на най-елементарното човеколюбие. Тук вече го няма диханието на Божия Дух, няма го даже и човешкия дух, тук диша дух на зло, ненавист и разрушение. Последните заповеди на народните комисари с официални призиви за ‘залавянето на значителни количества заложници’ и за ‘масови разстрели’ без съд внушават неволен ужас на всеки нормален, запазил елементарния си нравствен усет човек. Насилие над заложници – това ни връща не само в тъмните векове на варварството, но пренася мисълта от покръстената християнска Европа някъде в дълбините на Африка. …“⁵

Съборът не можел повече да продължи работата си и я прекратил принудително. На 7 септември 1918 г. било последното заседание.

След закриването на Събора митрополит Кирил останал да служи в Москва. От запазените спомени на московчани от това време се вижда колко впечатлени били те от неговата личност: „Необикновено красивият глас и библейската външност на митрополит Кирил ме наведоха на грешната мисъл – защо ли не избраха него за патриарх на Русия?“⁶

В края на декември 1919 г. той бил арестуван за първи път. Няколко дни преди това патриарх Тихон бил задържан под домашен арест. Двамата били обвинени в „контрареволюционна агитация посредством разпращане на възвания и връзки с Колчак и Деникин“. В това обвинение нямало нищо вярно. Арестът на митрополит Кирил продължил около два месеца. През месец април 1920 г. патриарх Тихон назначил митрополит Кирил като управляващ архиерей на Казанската епархия.

Катедрата била вакантна още от месец септември 1918 г., а в същото време нямало никаква перспектива митрополитът да може да встъпи в управлението на Кавказкия екзархат. Съветските власти обаче бавели издаването на разрешение за заминаването му за Казан. Временно управляващ епархията бил Чистополският епископ Анатолий (Грисюк). Катедралният храм на града „Благовещение на Пресвета Богородица“ бил вече закрит и епископ Анатолий служел в големия храм на Казанския Богородичен манастир, построен на мястото, където през XVI век била намерена Казанската икона на Божията Майка. Пристигането на митрополита в Казан било знаменателно събитие за вярващите. Първата му среща с тях е описана от участник по следния начин:

„Настъпи денят за посрещането на иконата на Смоленската Божия майка⁷ – 26 юни. След като отслужи литургия в Казанския манастир, епископ Анатолий излезе с кръстен ход на края на града и посрещна тук чудотворния образ. Понесоха светата икона с пеене в града и я внесоха в Казанския манастир. Шествието наближи обителта, мина през светите врата, влезе в манастирския двор и изведнъж пред него се разкри чудна гледка. На площадката пред храма стоеше висок, величествен старец в пълно архиерейско облачение и на главата му блестеше митрополитска митра, увенчана с кръст. Това беше митрополит Кирил, който беше пристигнал в Казан, точно когато кръстният ход посрещаше светата икона. Митрополит Кирил пое благоговейно в ръцете си чудотворната икона, осени с нея народа и влезе в храма. Всички плакаха от радост, когато светителят застана на митрополитската катедра посред храма. Започна тържествен молебен, а след това Преосвещеният Кирил произнесе своето първо слово, като го започна с изречението: ‘И откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ?’ (Лука 1, 43). Той разказа как се опитвал да отпътува за Казан и как чудесно, по милостта на Божията Майка, съвсем неочаквано получил пропуск и билет.

Влакът пристигнал от Москва в 12 часа по обяд и когато митрополит Кирил дошъл с файтон до Казанския манастир, кръстният ход бил отишъл да посрещне иконата. Преосвещеният се облякъл в богослужебни одежди и с пристигането на иконата излязъл да я посрещне пред вратите на манастирския храм.

Чудесното съвпадение на пристигането на митрополит Кирил с тържеството на ‘посрещането‘ направи голямо впечатление на казанци. Вярващите бяха във възторг, изживяваха истинска радост след толкова преживени страдания. Те почувстваха, че са получили истински вожд. ‘Стопанинът дойде’ – говореше се сред народа. Митрополит Кирил направи на всички прекрасно впечатление и народът беше напълно очарован от него. Висок на ръст, с величествена осанка, красиво лице, побеляла брада, съсредоточен орлов поглед, с бял клобук или митра увенчана с кръст, митрополит Кирил привличаше всички още със самата си външност.“⁸

От първите дни на пристигането си владиката се заел, както било обичайно за него, с богослужения и с усилено църковно строителство. Преди всичко били изгладени всички конфликти, съществували до неговото пристигане. Последвали нови назначения на вакантните места. Владиката започнал често да посещава и да служи в препълнените енорийски храмове. Преди да изминат и три седмици от пристигането му, митрополит Кирил ръкоположил и нов епископ. Хиротонията извършил заедно с епископ Анатолий и специално поканения за случая епископ Петър (Зверев) от Нижни Новгород. Ръкоположеният бил архимандритът на манастира „Свето Преображение“ Йоасаф (Удалов). Така в епархията имало вече двама викарни епископи. Това осигурявало възможността при арестуването на един от архиереите останалите двама да ръкоположат трети. Едновременно с това този избор на митрополита се оказал изключително сполучлив. При всички по-нататъшни превратности в църковния живот епископ Йоасаф защитавал неизменно и твърдо принципната църковна позиция, запазил верността си към митрополит Кирил, с когото останал докрай в близко духовно единомислие и завършил изповедническия си път увенчан с мъченически венец.

Тази активна дейност на митрополит Кирил обезпокоила веднага местните власти. Неговият авторитет сред най-различни кръгове на казанската общественост, очевидното увеличаване на вярващите и сплотяването им около него и особено независимото му държане спрямо съветските власти били крайно неприемливи за последните. Той бил арестуван по телеграфно разпореждане от Москва веднага след богослужението на празника Преображение Господне, тоест, по-малко от два месеца след пристигането си в града. След няколко дни бил откаран в Москва в Таганския затвор. Повод за ареста му било това, че макар и да имал разрешение за пътуване до Казан, той не уведомил „съответните инстанции“ преди отпътуването си от Москва. Постановено било да бъде изпратен в Соловецкия лагер, „докато трае гражданската война“, но на първо време бил оставен в затвора в Москва.

В скоро време казанските викарни епископи успели да установят връзка с митрополит Кирил в затвора и по негово благословение двамата епископи Анатолий (Грисюк) и Йоасаф (Удалов) ръкоположили за Чебоксарски епископ архимандрит Атанасий (Малинин). Това станало на 8 ноември (ст. ст.) 1920 г., Архангеловден. По-късно, през месец март 1921 г. бил арестуван епископ Анатолий. Тогава отново след връзка с митрополита епископите Йоасаф и Атанасий ръкоположили за Спаски епископ архимандрит Андроник (Богословски). По това време затворниците в съветските затвор все още имали право на свиждане и това позволявало осъществяването на контакти. Митрополит Кирил практически продължавал да управлява епархията по отношение на по-важните решения, включително и относно назначенията на енорийските свещеници: „Преосвещеният Кирил, който управляваше епархията, пребивавайки в Таганския затвор, удовлетвори желанието на Богоявленската енория и енориашите получиха млад и енергичен пастир.“⁹

Междувременно присъдата на митрополит Кирил била преразгледана и предишният неопределен срок „до завършването на гражданската война“ бил заменен с пет години затвор. Към края на 1920 г. Гражданската война вече била приключена в европейската част на Русия. На 7 ноември (н. ст.) 1920 г. по случай третата годишнина от болшевишката революция била обявена широка амнистия за лишени от свобода. Въпреки това обаче митрополит Кирил не само не бил освободен, но присъдата му била променена на по-тежка. Това показва ясно, че властите били оценили по достойнство качествата и характера на авторитетния Казански митрополит и били решили да не допуснат излизането му на свобода.   

Владика Кирил бил оставен в Таганския затвор. Властите позволили провеждането на богослужения в този затвор в отговор на многочислените молби на затворниците. Но всъщност истинската причина за този „либерализъм“ била, че там често водели чуждестранни делегации, на които трябвало да бъде демонстрирана „хуманността“ на съветската наказателна система. В същия затвор имало организирано и затворническо училище. „Хуманното отношение“ обаче било проявявано типично по съветски: в затвора съществувала църква отпреди революцията, но тя била закрита и в нея се помещавал клуб. А за извършване на богослуженията било предоставяно помещението, определено за училище. Според спомени на затворници „храмът“ изглеждал така:

„Това беше неголяма светла зала с ученически чинове. На лавици на стените отстрани имаше портрети: отляво на Карл Маркс, отдясно – на Троцки. В този импровизиран храм нямаше иконостас… […] Масата беше покрита с бяла покривка, върху нея беше Чашата за извършването на тайната вечеря, кръстът и Евангелието. Всичко беше просто, както може би е било в първохристиянските катакомби. Седмосвещникът беше направен от арестантите от дърво.

Обикновено служеше митрополит Кирил, който имаше величествена фигура, беше висок, с правилно лице и широка бяла брада. Съслужеха му епископите Фьодор¹⁰ и Гурий¹¹. […] Бившият обер-прокурор на Свещенния синод А. Д. Самарин¹² дирижираше хора. […] Пееха и мнозина от богомолците.“¹³

Митрополит Кирил възглавил и пасхалната служба в затвора през 1921 г. В края на същата година той бил освободен предсрочно във връзка с амнистията, обявена по случай четвъртата годишнина от болшевишката революция. Може би наблюденията на представителите на репресивните органи са ги довели до заключението, че митрополитът е достатъчно респектиран след година и половина престой в затвора. Неговото поведение било винаги сдържано, той винаги се стремял да избягва излишното конфронтиране и дори подчертавал, че е необходимо да се оказва подчинение на гражданската власт. Съветските функционери все още не можели да разберат, че това подчинение е поставено на принципна основа и има граници – дотам, откъдето започват въпросите на вярата.

Вестта за освобождаването на митрополита стигнала бързо до Казан:

„Настъпването на Новата година беше съпроводено с разпространяването на радостната вест за освобождаването от затвора на митрополит Кирил и епископ Анатолий. […]  

В първите дни на януари Преосвещеният Кирил вече пристигна в Казан. Влакът от Москва пристигна около 12 часа през нощта (на 4 срещу 5 януари¹⁴) и, независимо от нощното време, в зимния храм на Казанския манастир вярващите се събраха подобно на евангелските девици, готвещи се да посрещнат небесния жених с мисълта: ‘Се жених грядет в полунощи’.

Архимандрит Ефрем посрещна Преосвещения Кирил на станцията в Свияжск, о. Александър Гаврилов също го посрещна още по пътя. Преосвещените Йоасаф и Атанасий посрещнаха митрополита на гарата в Казан. По пътя на митрополит Кирил от гарата до Казанския манастир, независимо от нощния час, се разнасяше камбанен звън от всички църкви, покрай които той минаваше. Най-сетне очакваният с радост владика влезе в обителта на Божията Майка и започна кратък молебен, след който Преосвещеният Кирил се обърна с приветствено слово към своето паство. Независимо от краткото време на първото пребиваване на митрополита в Казан¹⁵, казанци успяха да го обикнат искрено и в продължение на 17-те месеца на неговото отсъствие връзката с него не прекъсваше.“¹⁶

Буквално на следващия ден владиката се заел с обичайната си енергия с оживяването на църковния живот, в който на първо място били богослуженията. На 19 януари, Богоявление, бил извършен тържествен кръстен ход от Богоявленския храм в града до езерото Кабан, където бил отслужен Великият водосвет.

През пролетта на 1922 г. започнала организираната от съветското правителство кампания по изземането на църковните ценности под предлог, че средствата ще бъдат използвани за мерки срещу разразилия се в различни региони на страната глад. Поволжието, където се намира Казан, било една от областите, в които гладът бил най-силен. Изземането на ценностите от Казанските храмове започнало през месец април 1922 г. „Гладуващите от Поволжието“ били само предлог за болшевиките да разграбят православните храмове и да подложат на репресии духовенството и вярващите. Сега се знае, че по онова време от средствата, получени от продажбата на ценностите зад граница, в помощ на гладуващите реално били отделени под един процент. Инициативите на Православната Църква, оглавявани лично от патриарх Тихон за подпомагане на умиращите от глад хора били крайно нежелателни за властта, защото не само не представяли Църквата в негативна светлина, но издигали нейния авторитет. Правителството обявило, че Всеруският църковен комитет, сформиран за събиране на средства е излишен, а събраните от комитета средства били конфискувани. На властите им бил необходим конфликт, а не решаване на въпроса с глада, който до голяма степен бил създаден изкуствено, чрез принудително изземане на всички хранителни запаси от селското население. Според някои оценки в „Голодомора“ загинали приблизително пет милиона души¹⁷ и то предимно от селските райони, които произвеждали хранителните продукти. Унищожаването на „реакционните класи“ било основна идеологическа постановка на болшевишката партия. „Несъзнателното“ селячество, което било главната социална група, подкрепяща Църквата, несъмнено попадало в тази категория. Самото духовенство било една от „най-контрареволюционно“ настроените прослойки от гледна точка на съветската власт. Именно затова трябвало да бъде устроена провокация, така че, съгласно известната инструкция на Ленин, да бъдат разстреляни колкото може повече свещеници.

На 26 февруари 1922 г. правителството издало Декрет за изземането на църковните ценности „предадени за ползване на групите вярващи“ по описи. Още в началото на 1918 г. с Декрета за отделяне на Църквата от държавата болшевиките конфискували цялата собственост на Църквата. Така че от гледна точка на съветското законодателство сега правителството просто си прибирало държавната собственост, „предоставена за ползване на групите вярващи“, тоест енорийските настоятелства, които били единствената църковна структура, регистрирана и легализирана от държавата. С декрета духовенството и църковните настоятелства били задължени да предадат по описи всички ценни предмети. Липсата на някои предмети била повод за обвинения в укривателство и посегателство срещу „държавната собственост“ и за образуването на съдебни процеси. Но за да даде провокацията желания ефект, изземането било обявено за принудително, в него били включени и богослужебните съдове, използвани включително за Светата Евхаристия и вярващите били отстранени от какъвто и да било контрол върху разходването на получените от продажбите средства. На места комисиите по изземането се държали провокативно и кощунствено, протестите на вярващите придобили масов характер, стигнало се до сбивания и кръвопролития. След това били образувани множество публични процеси.  

В Казан, благодарение на авторитета на митрополит Кирил събитията преминавали относително спокойно. Били запазени част от богослужебните предмети от изземане. Но наред с премереното си поведение и избягването на конфронтацията, владиката изразил ясно и открито и принципната си позиция относно кампанията на съветската власт. В сградата на Казанския университет на 9 април 1922 г. било организирано общоградско събрание. На него председателят на местната комисия по изземането на църковните ценности призовал митрополит Кирил да помогне на съветската власт със своя авторитет за изпълняването на правителствения декрет. В Казан наистина царял ужасяващ глад и владика Кирил вече благословил да бъдат предадени доброволно ценните предмети, които не се употребявали в богослужението. Но той отказал да съдейства на насилственото изземане на църковните ценности, включващо при това и осветените богослужебни съдове. Той бил подложен на силен натиск на „общоградското“ събрание, което се състояло при подбран от организаторите състав. В своя доклад от 22 юни 1922 г. председателят на комисията по изземането на църковните ценности в Казанска губерния описва това събитие по следния начин:

„В Казанския университет в актовата зала на 9 април беше проведено общоградско събрание в присъствието на група вярващи и духовенство начело с митрополит Кирил. След като докладчикът обстоятелствено осветли икономическото положение на страната, а също така посочи целта на събранието, се изказа митрополит Кирил, който дипломатично изрази своя възглед за декрета за изземането и своето отношение към него. Той каза, че след цялата мръсотия, която е изляла Съветската власт върху духовенството през периода на революционното време, той не може да служи на Соввластта и да изпълнява ролята на полицай…“¹⁸

По-нататък митрополит Кирил наистина дипломатично се отклонил от необходимостта да изрази ясно отношение си към декрета, като припомнил, че след издаването на предходния декрет – за отделяне на Църквата от държавата – не само църковните сгради, но и инвентарът в тях са обявени за държавна собственост, така че той няма основание да изразява одобрение или неодобрение. Архиереят завършил изказването си със становището, че духовенството не следва да участва в изземането на църковните ценности. Това бил ясен публичен отказ на оказания му натиск от властите да ангажира със свое разпореждане духовенството на епархията да съдейства при изземането на ценностите. Това всъщност била и позицията, изразена от патриарх Тихон в неговото обръщение по повод на декрета. Продължението на цитирания по-горе доклад дава представа за атмосферата, в която се провело т. нар. „общоградско събрание“:

„Последвалите изказвания на ораторите определено доказаха глупавия и престъпен възглед на Кирил и той беше изобличен в търгашество и престъпно отношение към умиращото от глад човечество.“¹⁹

Скоро висшестоящите власти сменили дотогавашния председател на комисията по изземането, чиято работа очевидно не ги удовлетворявала, може би именно защото се съгласил на някои отстъпки пред митрополит Кирил и при първите изземания в Казан били оставени част от богослужебните съдове. Новоназначеният председател, С. С. Шварц, който е и автор на цитирания доклад, разпоредил в църквите и манастирите по възможност да не се оставя нищо, „независимо от условията, при които ще протича изземането“. Това било ясно указание за прилагане на насилие при оказване на съпротива. Също така той разпоредил да не се приемат повече застъпничествата и особените мнения на експертите. А такива били привлечени към работата на комисията, тъй като в казанските църкви и манастири имало изключително много старинни предмети, които и нецърковните експерти оценявали като ценни от културна гледна точка произведения на старинното руско изкуство. В доклада се казва още:

„Реакционно настроеното към изземането духовенство беше взето на отчет и върху него се осъществяваше вътрешно наблюдение чрез осведомители-попове и лица, които се движат в техните среди. Към тези, за които беше забелязано, че водят злостна агитация, беше приложена незабавна изолация²⁰. Установено беше, че известна част от духовенството се придържаше към политиката на митрополит Кирил – политика на невмешателство, но мнозина попове се отнесоха към изземането като към необходим в условията на глада акт²¹, тъй като кошмарът на глада е пред очите на всички.“²²

Още когато била отнета собствеността на Църквата през 1918 г., били съставени подробни описи на имуществото на всеки храм, като един екземпляр се съхранявал в храма и настоятелството отговаряло за опазването на „държавното“ имущество по описа, а друг екземпляр се съхранявал в местното поделение на Народния комисариат на юстицията (Министерство на правосъдието). В доклада на Шварц по този повод се казва:

„Преди да пристъпи към фактическото изземане на църковните ценности комисията поиска от Татнаркомюст²³ описите на църковните имущества, съставени в момента на изпълнението на декрета за отделяне на Църквата от държавата, но за нещастие тези описи били унищожени от пожар в зданието на ТНКЮ. Тогава същите описи бяха поискани от митрополит Кирил, който не сметна за необходимо даже да отговори. В някои църкви описите се бяха съхранили, но в много не се намериха такива, поради което комисията пристъпи към нова инвентаризация на ценностите, а след това вече – към фактическото им изземане.“²⁴

С поведението си по време на кампанията за изземането на църковните ценности митрополит Кирил проявил отново независимия си характер, като отказал съдействие на властите и в същото време не дал повод за съдебни разправи над епархийското ръководство и духовенството. От доклада става ясно, че в цялата епархия били арестувани всичко седем души, от които четирима свещеници и трима църковнослужители.

Но на Църквата предстояло ново, много по-тежко изпитание. Още докато продължавала кампанията по изземането на църковните ценности, през месец май 1922 г. бил арестуван патриарх Тихон и започнал да се развива провокираният и поддържан от властите обновленски разкол. Обновленците създали свое Висше църковно управление (ВЦУ), което узурпирало църковната власт след ареста на патриарха. На 16 юни 1922 г. обновленското ВЦУ получило силна подкрепа от трима архиереи – митрополит Сергий (Страгородски), архиепископ Евдоким (Мещерски) и архиепископ Серафим (Мещеряков), които подписали и разпространили печатно възвание със следното съдържание:

„Ние, Сергий, митрополит Владимирски и Шуйски, Евдоким, архиепископ Нежегородски и Арзамаски, и Серафим, архиепископ Костромски и Галички, като разгледахме платформата на Временното Църковно Управление и каноничната законност на Управлението, заявяваме, че напълно споделяме мероприятията на Временното Църковно Управление, смятаме го за единствената канонически законна върховна църковна власт и всички изхождащи от него разпореждания смятаме за напълно законни и задължителни. Призоваваме всички истински пастири и верни синове на Църквата, както поверените на нас, така и от другите епархии, да последват нашия пример.“

Това възвание смутило мнозина клирици и вярващи. От тримата подписали го архиереи най-авторитетен и известен бил Сергий (Страгородски), познат като член на Синода още от преди революцията. Тази подкрепа надали убедила много хора в „законността“ и „каноничността“ на обновленското ВЦУ. Но тези, които се интересували преди всичко от политическите тенденции, вярно разчели в нея ясна индикация, че зад обновленското Управление стои съветската власт със силата на своите репресивни органи. В рамките на един месец 37 управляващи епархийски архиереи признали властта на обновленското ВЦУ и се присъединили към него. Почти същият брой – 36 архиереи – останали верни на патриарх Тихон. Двадесет и четирима не заели никаква позиция. ВЦУ започнало да издава укази за лишаване на неподчинилите се от техните катедри и отправянето им на покой. Архиереите и мнозинството от вярващите и клира, разбира се, не признавали тези незаконни разпоредби, но много скоро станало ясно, че те имат реално практическо значение, тъй като зад тях стояла грубата сила на репресивните органи. След издаването на указите ГПУ започнало да арестува отказалите да се подчинят на ВЦУ архиереи. Процесът по създаването на разкола се застъпил във времето с кампанията за изземането на църковните ценности и властите много често използвали като повод за арестите измислени обвинения за оказване на съпротива или укриване на църковни ценности. Под този предлог те отстранявали от епархиите верните на патриарха архиереи и авторитетните клирици, които ги подкрепяли, а истинската причина била съпротивата им срещу обновленския разкол.

Във всички епархии процесът по овладяването на църковната власт протичал при откритата подкрепа на властите с помощта на измами, заплахи, шантаж. Водещи фигури навсякъде били т. нар. пълномощни представители на ВЦУ, които били разпратени по епархиите. Това били свещеници, вербувани като сътрудници на специалните служби. Според сводките на самото ГПУ, в нравствено отношение те били почти изключително клирици с най-лоша слава. От своя страна, службите им предоставяли по места не само материално и оперативно съдействие, но и сътрудници – в лицето на вече вербуваните местни свещенослужители, които влезли в състава на местните структури на новата просъветска църковна власт и се опитвали да повлияят на по-неустойчивите от своите събратя.

В Казан също пристигнал такъв функционер на ВЦУ – свещеник Николай Пелц. Характерът и позицията на Казанския митрополит, а и авторитетът му сред местните свещеници, били добре известни и изглежда по тази причина пристигналият емисар не се решил да го атакува директно. Той опитал първо да си осигури подкрепа сред свещенството. Преди всичко той обявил, че ще бъде проведено събрание за обсъждане на проблемите на църковния живот и поискал от митрополит Кирил да издаде писмено разрешение на казанското духовенство да присъства на събранието. Митрополит Кирил отговорил, че ако за планираното събрание има разрешение от гражданските власти, то гражданите, в това число и духовниците, не се нуждаят от никакви допълнителни разрешения, за да присъстват. С този отговор владика Кирил категорично демонстрирал, че за него, както пристигналият емисар, така и упълномощилото го ВЦУ нямат изобщо отношение към църковния живот и Църквата. Той подчертавал ясно, че техните инициативи са изцяло в полето на гражданските отношения. Подтекстът бил, че те са креатура на съветската власт и осъществяват нейната политика. Скоро той изказал това и открито, но все така умело избягвайки открит конфликт с властите. На първо време митрополитът демонстрирал пълна липса на интерес по отношение на пребиваването и дейността на Пелц в града.     

Събранието, което трябвало да положи началото на обновленското движение в Казанска епархия, се провело на 2 юли 1922 г. в актовата зала на Казанския университет. Свещеник Николай Пелц го открил с реч, в която преди всичко изобличил рязко „контрареволюционера“ Тихон, когото обновленците винаги обвинявали, че със своята „реакционна“ политика на конфронтация със съветската власт носи цялата отговорност за репресиите над архиереите и духовенството.  След това Пелц представил програмата на „Живата църква“ за революционни реформи в Руската Православна Църква: въвеждане на женен епископат, разрешаване на второбрачие за свещенството, преминаване към новия Григориански стил, съкращаване на постите, модернизиране на богослужението и т.н. Тази първа публична изява на обновленците в Казан завършила с провал:

„След като Пелц завърши речта си, пред слушателите излезе младият учен Александър Исаакиевич Никифоров и произнесе кратка, но пламенна реч, в която каза, че е срамно за нас, православните християни, да слушаме такива позорни речи и предложи на всички присъстващи да се разотидат. Присъстващите станаха като един човек и веднага напуснаха залата на събранието. Така Пелц претърпя позорно поражение. В същата нощ ГПУ се опита да арестува А. И. Никифоров, но не го намериха. В близките дни той напусна града.“²⁵

Пелц не само не се отказал да пробие в Казан, но поискал да бъде допуснат в канцеларията на митрополит Кирил, за да я ревизира от името на обновленското ВЦУ. Митрополит Кирил го изгонил, като му забранил да служи и проповядва в Казан. Авторитетът на митрополита бил висок и свещениците не смеели да допуснат Пелц да служи в техните храмове, макар и вероятно да им е бил оказван натиск от ГПУ. След забраната Пелц бил принуден да напусне града, тъй като вече оставането му било безпредметно – той нямал възможност да използва църковната проповед като контакт с вярващите, за да пропагандира обновленството. Все пак преди заминаването си той бил допуснат, вероятно след силен натиск върху свещеника, да отслужи литургия и да произнесе проповед в един храм в покрайнините на Казан. За нарушаването на забраната владика Кирил отстранил настоятеля на храма от длъжността архиерейски наместник, каквато той заемал.

Митрополит Кирил поискал да получи достоверна информация за причините, подтикнали тримата известни йерарси начело с митрополит Сергий (Страгородски), да подпишат по-горе цитираното скандално възвание в подкрепа на обновленско ВЦУ и да признаят властта му за „канонична“. За целта той изпратил един от казанските протойереи в Нижни Новгород, където в момента продължавал да пребивава митрополит Сергий. Последният обяснил на пратеника, че тримата подписали възванието за признаване на ВЦУ, защото им било обещано, че ще бъдат включени в неговия състав. Самото възвание било подписано в местното управление на ГПУ. По-късно митрополит Сергий твърдял, че искал да влезе в състава на обновленското ВЦУ, за да го върне в каноничното русло и така да предотврати анархия в Църквата. Разбира се, подобни обяснения не можели да бъдат приемливи за митрополит Кирил. Църквата имала своето законно ръководство в лицето на Ярославския митрополит Агатангел, на когото патриархът предал управлението, преди да бъде арестуван.

Следва продължение...

[ 1 ]  Старото име на Тбилиси, столицата на Грузия.

[ 2 ]  Тоест, докато няма решение на Синода, което утвърждава избора и постановява назначение на митрополит Кирил на Новгородската катедра.

[ 3 ]  Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 180.

[ 4 ]  Министерство на правосъдието.

[ 5 ]  Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 188.

[ 6 ]  Пак там, с. 196.

[ 7 ]  Традиционно, всяка година на 26 юни (ст. ст.) тази чудотворна икона била пренасяна от манастира, в който пребивавала постоянно, до град Казан и това било голям местен празник.

[ 8 ]  Степанов А. Ф. История Казанской епархии в 1918—1924 гг. в свидетельствах современника. https://www.sedmitza.ru/lib/text/6416948/

[ 9 ]  Пак там.

[ 10 ]  Фьодор (Поздеевски) – бивш ректор на Московската духовна академия.

[ 11 ]  Гурий (Степанов) – бивш инспектор на Казанската духовна академия.

[ 12 ]  Първоначално присъдата на А. Д. Самарин била разстрел, впоследствие била изменена на лагер със срок „до победата на световния пролетариат над световния империализъм“. Присъдата била последователно съкращавана до двадесет и пет, пет и две и половина години.

[ 13 ]  Марцинковский В. Ф. Записки верующего. - Новосибирск : Посох, 1994. Сс. 170-171.

[ 14 ]  По стар стил.

[ 15 ]  То продължило четиридесет дни, преди властите да го арестуват на Преображение, 1920 г.

[ 16 ]  Степанов А. Ф. История Казанской епархии в 1918—1924 гг. в свидетельствах современника. https://www.sedmitza.ru/lib/text/6416948/

[ 17 ]  Два и половина пъти повече отколкото в цялата гражданска война.

[ 18 ]  НА РТ. Ф.Р-4470. 0п.1. Д.51. Л.30-33 об. Цитира се по: Федорова П., Абрамов Л. Голод 1921-1922 годов и казанское духовенство // Эхо веков. 1998. № 3 /4, сс. 91-92.  http://www.archive.gov.tatarstan.ru/magazine/go/anonymous/main/?path=mg:/numbers/1998_3_4/03/03_2/ 

[ 19 ]  Пак там.

[ 20 ]  Това означава, че те били арестувани, което се потвърждава по-нататък в доклада с цитирането на отделни случаи.

[ 21 ]  Тези свещеници, сред които били и посочените по-горе осведомители, съставили основата на обновленското движение в епархията, оформило се скоро след тези събития.

[ 22 ]  Федорова П., Абрамов Л. – пос. съч.

[ 23 ]  Татнаркомюст – Татарски народен комисариат на юстицията. Така с характерните за съветската администрация съкращения се обозначавало Министерството на правосъдието на Татарската автономна република, чийто център бил град Казан

[ 24 ]  Федорова П., Абрамов Л. – пос. съч.

[ 25 ]  Степанов А. Ф. История Казанской епархии в 1918—1924 гг. в свидетельствах современника. https://www.sedmitza.ru/lib/text/6416948/