Казанският и Свияжки митрополит Кирил (Смирнов)

Митрополит Кирил (Константин Иларионович Смирнов) се родил на 26 април 1863 г. в град Кронщад, Санкт-Петербургска губерния. Баща му бил църковен певец. За ранните години от живота на Константин Иларионович няма почти никакви запазени сведения. През 1883 г. той завършил Духовната семинария и постъпил в Духовната академия на Санкт-Петербург. През 1887 г. завършил академията със степен кандидат на богословието. Темата на дисертацията му била „Никифор Теотоки и неговото значение в историята на Руската Църква и руската духовна литература“. Професор Николай Иванович Барсов, известен духовен писател и църковен историк, завършил рецензията си за дисертацията със следните думи: „Въобще, обширното (500 страници) съчинение на г. Смирнов е труд с много достойнства, плод на най-добросъвестно отношение и особена любов към научната (в дадения случай много старателна) работа. По своето съдържание то е толкова ценно, че би било желателно да го видим, след още по-щателна разработка, в качеството на магистърска дисертация.¹“ За своето съчинение Константин Смирнов получил правото на защита на магистърска дисертация, без да полага нови устни изпити.

През 1887 г. Константин встъпил в брак. Съпругата му, Олга Николаевна, произхождала от свещеническо семейство. През същата година на 15 ноември бил ръкоположен за дякон, а на 21 ноември –– и за свещеник. С ръкоположението получил и назначение като свещеник и законоучител в гимназията на град Елисаветпол². В далечния за него Кавказки край той служил седем години, след което получил назначение отново като гимназиален свещеник и законоучител, във Втора Петербургска гимназия. В столичния град отец Константин се включил активно в обществено-църковния живот. Бил избран за член на епархийския комитет на Мисионерското дружество. През 1900 г. бил включен в състава на комисията, която се занимавала с въпросите, свързани с преподаването на Закон Божий в средните училища в системата на Министерството на народното просвещение.

През месец октомври 1900 г. отец Константин се преместил в родния си град Кронщад. Там служил в неголяма дървена гробищна църква. Свещеническата му заплата била четири пъти по-ниска, отколкото в престижната столична гимназия. В Кронщад живеели неговите родственици, но основната причина за този странен избор била друга. Отец Константин искал да бъде близо до великия праведник и чудотворец, отец Йоан Кронщадски, който служел в катедралния храм на града „Св. Андрей“. Не е известно кога и при какви обстоятелства се установили тесните духовни връзки между двамата. Най-вероятно това е станало по времето на свещеническото служение на отец Константин в Петербург, където отец Йоан Кронщадски често бил канен.

Много скоро, след четиринадесет години брачен живот, отец Константин трябвало да преживее дълбока семейна трагедия. Божият промисъл отредил много тежко изпитание за самоотвержения пастир. Единственото дете в семейството, малката дъщеричка Оля, погълнала случайно игла и умряла от мъчителна смърт. Съпругата на отец Константин, Олга Николаевна, не могла да преживее трагедията и от непоносимата скръб също скоро починала. Нещастният баща дълго и тежко преживявал загубата на двете най-скъпи за него същества, но приел неведомите за човека Божии съдби без ропот. Тежкото изпитание станало за него и указание за по-нататъшния му път. На 10 май 1902 г., в навечерието на празника на светите братя Кирил и Методий (11 май, ст. ст.) той приел монашеско пострижение с името Кирил в чест на свети равноапостолен Кирил Славянобългарски.  

През същата година йеромонах Кирил бил възведен в сан архимандрит и назначен за началник на Урмийската духовна мисия в Персия. Православната мисия там съществувала едва от четири години. Тя била създадена, за да подпомогне присъединяването към Православната Църква на несторианите-асирийци (айсор), които от древни времена живеели по тези места. Архимандрит Кирил трябвало да преодолява много трудности. Съществували проблеми с властите, не достигали средства. Oтец Кирил се заел да устройва духовния живот на мисията с голямо усърдие. Той предприел и строителни работи за изграждането на главния корпус на мисията, на училище и жилищни помещения за служещите в мисията. Тяхното строителство било завършено през 1905 г. при следващия началник на мисията. Архимандрит Кирил прослужил само две години в Персия, но през това време успял също така да организира и преводаческа, и печатна дейност към мисията, която оставил в благоустроено състояние. След неговото управление тя разполагала със свои храмове, богослужебни книги, преведени на древносирийски (или асирийски) език, собствена типография и училище. Отец Кирил подготвил и добър заместник за себе си на поста началник на мисията. Всичко това било осъществено в много сложна обстановка. Персийското мюсюлманско правителство поначало било настроено подозрително към руската духовна мисия и гледало на нея като на политически проект на северната си съседка, чрез който тя придобивала влияние върху поданиците-християни на персийския шах. Традиционното ислямско право поставяло местните християни-асирийци в неравностойно положение спрямо мюсюлманите. Сложният възел допълнително се заплитал и от английските интереси в региона. На място имало организирана и добре финансирана англиканска мисия, а също така и протестантска американска мисия, които противодействали на усилията на православните. В даден момент съществувала опасност храмовете на преминалите към православието асирийски християни да бъдат отнети и да бъдат дадени на тези, които останали в несторианството. Дори била издадена такава заповед от персийския шах. Това, че въпросът стигнал до най-високото ниво на властта, показва колко голям бил залогът за интересите на великите сили в региона. За тях въпросът не бил религиозен, а политически и икономически. Англия и Германия били заинтересовани от ограничаването на руското влияние в Персия, тъй като за тях била важна възможността да получат концесии за добив на природните богатства в тази страна. Скромната православна мисия се оказала въвлечена в този вихър на голямата политика, който заплашвал да блокира дейността ѝ.    

През октомври 1903 г. архимандрит Кирил заминал за Петербург. Той трябвало да обясни в Светейшия синод много точно от каква подкрепа се нуждае мисията, за да може да продължи работата си. Тази подкрепа трябвало да бъде на най-високо, дипломатическо ниво. Необходима била намесата на правителството. Архимандит Кирил съставил подробно обстоятелствено изложение на сложността на ситуацията, особеностите на подхода на персийските власти, трудностите, които трябва да се преодолеят, позицията и действията на руското дипломатическо представителство, които биха могли да доведат до успех. Синодът приел записката и я представил във Външното министерство. Анализът на началника на мисията бил оценен по достойнство и представителите на министерството се ръководили от него при дипломатическите преговори. За проблема бил информиран и самият император, който проявил жив интерес към съдбата на новоприетите в православието християни в Персия. Дипломатическите усилия завършили с успех и храмовете, а и самата мисия, били спасени.

Архимандрит Кирил разширил постигнатия в Петербург успех със създаването в началото на 1904 г. на „Кирило-Сергиево Урмийско братство“, което имало за цел да подпомага дейността на мисията. Заместникът на обер-прокурора на Светейшия синод станал постоянен председател на братството, майката на императора, императрица Мария Фьодоровна приела братството под своето покровителство, а най-старшият член на Синода, Петербургският митрополит Антоний (Вадковски), станал негов попечител. Преди отпътуването си от Петербург архимандрит Кирил бил приет лично и от император Николай II. Тази среща направила впечатление на царя и имала важно значение както за съдбата на Урмийската мисия, така и в личен план за нейния началник.      

Значителните резултати, постигнати от мисията само за две години, както и забележителните лични качества на архимандрит Кирил, направили впечатление в Петербург. На 6 май (ст. ст.) 1904 г. той бил награден с орден „Св. Анна“ II степен. На 7 май Синодът разгледал въпроса за ново епископско ръкоположение за вакантната длъжност на Гдовското викариатство на Санкт Петербургска епархия. През синодалния период изборът на новите епископи се определял с императорски указ, като Синодът предлагал трима кандидати с подробна справка, от които царят избирал единия. По неписано правило Синодът изразявал предпочитанията си чрез подредбата на имената на кандидатите. Пръв сред предложените бил вписан началникът на Урмийската духовна мисия, архимандрит Кирил. Следващите кандидати били ректорите на Тверската и Петербургската духовни семинарии. Архимандрит Кирил имал на своя страна симпатиите и на обер-прокурора на Синода Константин Победоносцев, както и на най-високопоставения член на Синода, Петербургския митрополит Антоний. Но самият император имал и собствени впечатления от неотдавнашната си среща с него и без колебание избрал първия от тримата кандидати, архимандрит Кирил. Но по всичко личи, че отец Кирил имал покровителство по-високо от всяко земно покровителство, защото царят положил резолюцията си върху доклада на Синода на 10 май (ст. ст.) 1904 г. – в навечерието на празника на небесния му застъпник, свети равноапостолни Кирил. На същата тази дата, на която само преди две години приел монашеското си пострижение отец Кирил. На самия ден на празника на светите братя Кирил и Методий, 11 май (ст. ст.), Синодът бил уведомен за решението на царя и от своя страна изпратил уведомление на архимандрит Кирил в Урмия да предаде по установения ред длъжността си на своя заместник, след което да пристигне в Петербург за епископско ръкоположение.

На 6 август 1904 г. архимандрит Кирил бил хиротонисан за епископ Гдовски, трети викарий на Санкт Петербургска епархия. Хиротонията била извършена от Петербургския митрополит Антоний (Вадковски) заедно с още трима архиереи. Много скоро епископ Кирил станал най-близък сътрудник на митрополита. На новото високо служение младият епископ запазил своята независимост и принципност, като си позволявал действия, на които даже митрополитът не се решавал. По това време светският рационализъм на „просветеното общество“ вече вземал връх и се налагал над религиозния мироглед в общественото пространство. Така например, Богоявленският водосвет, на който присъствало и било поръсвано царското семейство, се извършвал с предварително преварена вода от медицински съображения и съображения за сигурност. През 1909 г. Великият водосвет в присъствието на царското семейство трябвало да бъде отслужен от епископ Кирил, който по това време вече бил първи викарий на епархията. Той решително отказал да изпълни изискването на полицията да извърши водосвета с преварена вода, като заявил, че освещаващата благодат на Светия Дух има несравнено по-голяма сила от огъня, който унищожава бактериите. От храма шествието се отправило към река Нева, пробили леда на реката и епископът отслужил чина над речната вода според стародавната традиция.

По време на Петербургското служение на владиката старата му духовна дружба с отец Йоан Кронщадски била възобновена. Колко дълбоко е било тяхното духовно единомислие се вижда от това, че великият праведник и чудотворец завещал след кончината му опелото му да бъде отслужено от Гдовския епископ Кирил. Отец Йоан починал на 20 декември (ст. ст.) 1908 г. С благословението на митрополит Антоний владика Кирил се отправил към Кронщад, за да изпълни предсмъртната молба на духовния си отец. Той отслужил първата панихида веднага след пристигането си в дома на отец Йоан. Вечерта на същия ден и на следващата сутрин отново били отслужени панихиди. След това духовенството, предшествано от хоругви и икони, понесло ковчега по улиците на града към катедралния храм „Св. Андрей“, където великият пастир служил няколко десетилетия. Храмът бил препълнен, на площада пред него и в околните улици имало няколко хиляди души. Епископ Кирил отслужил заупокойна литургия заедно с многочислено духовенство. След това през целия ден и цялата нощ вярващите се прощавали с отец Йоан, включително и по време на заупокойния парастас, който продължил от седем до единадесет часа вечерта. На другия ден отново била отслужена литургия, след която владика Кирил произнесъл проникновено слово за покойния, който още приживе бил обкръжен с ореола на небесната слава. Около двадесет хиляди души изпратили ковчега до брега и мнозина от тях последвали процесията, която се отправила пеш, по леда на финския залив към Ориенбаум, на другия бряг. Там ковчегът бил поставен в специално приготвен траурен вагон, с който бил откаран до Петербург, където влакът пристигнал на 23 декември. Ковчегът, съпровождан от епископ Кирил и Кронщадското духовенство бил посрещнат на гарата от петербургските архиереи. Вечерта процесията пристигнала в Йоановския Петербургски манастир, построен от св. Йоан Кронщадски в чест на неговия небесен покровител, преподобни Йоан Рилски Чудотворец. Ковчегът бил положен в криптата под големия манастирски храм. На следващата сутрин отново била отслужена заупокойна литургия от всички петербургски архиереи и множество духовници. Епископ Кирил отслужил заупокойна литургия в катедралния Исаакиевски храм в Петербург и на четиридесетия ден от праведната кончина на своя духовен отец и „произнесъл с особено вдъхновение прекрасно слово в похвала на о Бозе почившия и за назидание на всички“³.   

На 30 декември (ст. ст.) 1909 г. епископ Кирил бил назначен от Синода на овакантената Тамбовска катедра и станал управляващ архиерей на Тамбовска епархия. Той пристигнал в Тамбов на 24 януари 1910 г.

Още в първите месеци на своето служение владиката се заел с енергична дейност по благоустройването на църковния живот в епархията. В центъра на всичко той поставял богослужението. Неговите служби винаги привличали огромно множество богомолци. При това владиката рядко служел в катедралния храм на Тамбов. Той предпочитал манастирската служба и обикновено служил в Казанския манастир, наричан така по името на главния манастирски храм, посветен на иконата на Божията Майка, известна като „Казанска“. В манастира била и резиденцията му. Вярващите в града с любов го нарекли „катедралния манастир“. При служенето на владиката по манастирския устав литургията започвала в девет часа и завършвала обикновено към 13:00 ч. Всенощното бдение продължавало не по-малко от пет часа. Но служенето на владиката така увличало вярващите, че те обикнали именно тези дълги архиерейски служби по манастирски устав. Епископ Кирил бил чужд на всяка рутина и смятал, че всички присъстващи в храма трябва да чувстват живо своето участие в общото богослужение. На Сретение 1910 г., тоест само седмица след пристигането си в Тамбов, след запричастния стих на светата литургия владиката излязъл на амвона и като благословил общо народа, предложил на всички да изпеят заедно тропара на празника „Радуйся, Благодатная Богородице Дево“. Очевидно малцина знаели тропара и затова не били много тези, които взели участие в пеенето. Епископ Кирил отбелязал, че не е добре да не се знае тропара на празника. След това го прочел ясно няколко пъти, като предварително разяснил съдържанието му. После изпял пет пъти последователно тропара заедно с хората, докато при последното пеене се включили вече по-голямата част от богомолците. Владиката въвел общо пеене на Символа на вярата, молитвите „Отче наш“, „Богородице Дево, радуйся“, „Достойно есть“, като при това стоял на амвона и лично ръководел пеенето.  

Архиереят отделял голяма част от времето си за посещения в обширната Тамбовска епархия. В нея имало над хиляда и сто енорийски храма и 27 манастира. През първата година от служението си той предприел десет пътувания из епархията, при които посетил 63 храма и 25 училища в тринадесетте града на губернията и 124 храма и 53 училища по селата. Посетил също така пет мъжки манастира и единадесет женски. Произнесъл около 180 поучения. През следващата 1911 г. отново предприел десет пътувания, при които посетил пет мъжки и девет женски манастира и 191 селски енории, като произнесъл 210 поучения.   

Темите на проповедите му винаги били насочени към болните проблеми на народния живот. Пиянството, невежеството, предубежденията срещу грамотността и училищното образование, влиянието на сектантството – тези теми били винаги в кръга на неговите проповеди и поучения. Но той ги съчетавал и с действени мерки. В първите години на дейността му в Тамбов рязко нараснал броя на дружествата за трезвеност като надвишил двукратно средното ниво за страната. Само в две от дванадесетте околии на Тамбовска губерния те включвали в състава си около тридесет хиляди души.

Владиката посещавал много често губернската семинария и духовните училища. Беседвал с учащите, посещавал занятията им, изслушвал някои лекции, за да добие представа за нивото на преподаването на предметите. Понякога отделял за посещенията на семинарските занятия и разговорите с възпитаниците по пет-шест дни подред.

Епископ Кирил обръщал голямо внимание на благотворителността, за което народът много го почитал. Той привличал манастирите за оказване на помощ на съществуващия занаятчийско-възпитателен приют за малолетни. В Тамбов имало училище за слепи деца. Той го посещавал постоянно, като дълго и ласкаво разговарял с децата, лишени от зрение по рождение или вследствие на заболявания. Училището се издържало от организираното братство „Въздвижение на светия кръст“. Владиката го подпомагал с лични средства, а с примера си привличал и мнозина други, които се включвали в братството.

Епископ Кирил смятал за много важно да бъде почитана паметта на все още непрославените от Църквата праведници. Той въвел обичаят ежегодно да се отслужват в дните на тяхното преставление заупокойни литургии за непрославените по това време протойерей Йоан Кронщадски, епископ Теофан Затворник, епископ Питирим Тамбовски, Оптинския старец Амвросий и много други подвижници на благочестието през XIX и XX век. В тези дни в училищата и другите образователни учреждения се устройвали четения в тяхна памет.

Цялата тази енергична и самоотвержена работа на владиката не останала незабелязана и неоценена. На 6 май 1913 г. той бил възведен в сан архиепископ.

Архиепископ Кирил извършил още едно забележително дело, докато управлявал Тамбовската епархия. Това било прославлението на светител Питирим Тамбовски. Владика Кирил имал изключителна заслуга за това прославление. Канонизацията била извършена, когато вече започнала Първата световна война. Подготовката траела почти три години. В синодалната епоха процедурите по канонизацията били сложни и процесът можело да продължи  дълги години. Светител Кирил положил много усилия, за да бъдат преодолени за сравнително кратко време всички препятствия. Преди всичко той отправил молба за прославлението на светител Питирим Тамбовски от свое име и от името на духовенството на всички градове на епархията и на местните власти. През месец май 1912 г. Светейшият синод, след като разгледал молбата, възложил на „преосвещения Кирил, епископ Тамбовски и Шацки, да състави на място комисия, която да изследва чудесата, извършили се при мощите на светителя и да докладва за резултатите на Светейшия синод“. Комисията провела осем заседания, при което били засвидетелствани като несъмнено достоверни описанията на 54 чудеса, станали по молитвите на светител Питирим. След последното заседание, проведено на 14 януари 1913 г., докладът бил изпратен в Синода. След още една година, в края на януари 1914 г. архиепископ Кирил получил решението на Синода за прославлението на светителя. То трябвало да се извърши в деня на неговата памет, 28 юли 1914 г.  С решението се разпореждало също така във всички православни храмове на империята да се отслужи всенощно бдение на 27 юли за новопрославения Божий угодник; на 27 юли трябвало да се отслужат Божествени литургии, а след тях – молебени.

След като получил синодалното решение, архиепископ Кирил се обърнал към своето паство с възвание, в което призовал всички вярващи да се включат според възможностите си с молитва, личен труд и средства, така че да може епархията да организира достойно това тържество на цялата Руска Църква. Но още преди възванието, докато се очаквало положителното решение на Синода, от храмовете и манастирите на епархията започнали да постъпват средства, които към декември 1913 г. вече възлизали на 15 хиляди рубли. Скоро след издаването на указа императрицата-майка Мария Фьодоровна дарила три хиляди рубли за построяването на параклис над кладенеца на светител Питирим. Други членове на царското семейство също дарили средства.

Наистина се изисквали много усилия, за да бъде създадена добра организация. Както се оказало впоследствие, в дните на тържествата Тамбов бил посетен от 50 хиляди поклонници от различни епархии и поради започналата война този брой бил значително по-малко от това, което можело да се очаква.

Архиепископ Кирил се погрижил на първо място за тържествеността на самото богослужение. Той сформирал грандиозен мъжки хор от 160 души, в който влизали само клирици от Тамбовска епархия. Били изписани от патриаршеския архив ноти от XVII век – времето, когато живял светител Питирим. Мнозина били скептични, че за оставащото време могат да бъдат научени достатъчно добре песнопенията на излезлия от употреба знаменен напев, но енергията и ентусиазмът на архиерея се предавали на всички участници в подготовката и хорът се подготвил великолепно. За всички клирици, които трябвало да участват в богослуженията, били изготвени нови празнични облачения. Били извършени ремонти в катедралния храм на града и в храма под него, където почивали мощите на светителя. До неговия кладенец била изградена широка гранитна стълба. Площадът пред храма бил асфалтиран. Тук била разпъната огромна шатра, където се отслужвала света литургия за множеството, което не можело да се побере в храма.

Бил отпечатан план на града с обозначение на местата за наемане на квартири, болниците, медицинските пунктове. Били подготвени квартирна и медико-санитарна комисии. Извън града бил създаден лагер от палатки за безплатна нощувка за няколко хиляди души, пак там били изградени две бараки за 400-500 човека – най-немощните поклонници. Над кладенеца на светител Питирим бил поставен огромен резервоар, който се пълнел от кладенеца, а от резервоара излизали множество тръби с кранове, от които поклонниците можели да си наливат вода, без да се получава голямо струпване на хора и дълго чакане на големи опашки. Владика Кирил помислил за всичко.

В последните дни преди тържеството ежедневно се отслужвали всенощни бдения, заупокойни литургии и панихиди за светител Питирим. От много епархии започнали да прииждат пеша кръстни ходове с хоругви, макар и много от кръстните ходове да били отменени поради военното време. Службите се отслужвали: в долния храм „Свето Благовещение“ при мощите на светителя – от архиепископ Кирил; в горния катедрален храм „Преображение Господне“ – от викарния Гомелски епископ Варлаам; на площада в шатровия храм – от викарния Козловски епископ Зиновий.

Най-сетне дошъл дългоочакваният ден на празника. На 27 юли след светата литургия кръстен ход с владика Кирил тръгнал към кладенеца на светител Питирим, където бил осветен новопостроеният параклис. След възгласяване на многолетствията кръстният ход се завърнал под камбанен звън в катедралния храм. За участие в тържествата от Петербург пристигнал митрополит Владимир – най-високопоставеният руски архиерей по това време, бъдещият Киевски новомъченик.

В шест часа вечерта започнало всенощното бдение. Ковчегът с мощите на светителя бил поставен пред архиерейската катедра. Литията извършил архиепископ Кирил с множество свещеници. На полиелея от олтара излезли митрополит Владимир, архиепископ Кирил и останалите присъстващи архиереи, с множество архимандрити, игумени и други свещенослужители. Хорът запял на древния разпев „Хвалите имя Господне“. Шестима архимандрити снели капака на ковчега. Митрополитът извършил трикратно кадене около светите мощи, след което те били вдигнати и изнесени извън храма, където били поставени на специално приготвена носилка. Започнал кръстният ход около храма. Духовенството, хорът и всички богомолци запели за пръв път величанието: „Величаем Тя, святителю отче наш Питириме“, пеенето било подхванато от многочислените гласове на стоящите извън храма. Забила камбаната на катедралния храм и след нея се раздал камбанен звън от всички църкви в града и от Казанския манастир. Народът изпълвал площада пред храма, оградите и покривите на близките здания. Всички искали да видят поне отдалече тържествения момент. Кръстният ход влязъл отново в храма, мощите били поставени на предишното им място и всенощното бдение продължило. При четенето на канона двама архиереи помазвали вярващите и всеки получавал осветено хлебче с изображение на светител Питирим.

Всенощното бдение завършило в два часа през нощта. През цялата нощ хората се покланяли пред ковчега с мощите, а свещениците непрекъснато служели молебени към светителя. В три часа започнала ранната литургия в Смоленския придел на храма за поклонниците, които искали да се причастят. В шест часа започнала втората литургия в долния храм, която била отслужена от двама архиереи. В десет часа в катедралния храм пристигнали митрополит Владимир, архиепископ Кирил и останалите архиереи и започнала тържествената литургия. По време на малкия вход със Светото Евангелие свещенослужителите внесли тържествено мощите в олтара през царските двери и ги поставили на горното място с лице към светия престол. Четирима дякони с рипиди застанали край тях и изглеждало така сякаш сам светителят възглавява божествената служба. След края на литургията започнал молебен. След прочитането на светото Евангелие на молебена отново с кръстен ход мощите на светителя били понесени около храма, а в края на кръстния ход били внесени в долния храм и поставени до южната стена, където било и погребението на светителя. През целия ден до късно вечерта богомолците се покланяли пред ковчега с мощите, където непрекъснато се служели молебени. През целия ден до вечернята камбанният звън от всички църкви огласял града. На третия ден архиепископ Кирил отслужил света литургия и осветил в катедралния храм престол в чест на светител Питирим.

Така завършили тържествата на прославлението. През тези дни се извършили няколко чудеса на изцеление пред мощите на светителя и на неговото аязмо. След това владика Кирил отслужвал всеки понеделник – денят на прославлението – молебен с четене на акатист към светител Питирим.

Скоро обаче светлите преживявания на тамбовци, свързани с голямото църковно тържество, започнали да отстъпват място на тъжните последствия от започналата световна война. В края на месец август пристигнали първите ранени от фронта. В града били докарани над 600 човека. На гарата ги посрещнали множество граждани. Владика Кирил бил сред тях. Разбира се, той желаел победата на своето отечество, но в същото време имал трезво и мъдро отношение към войната. Пред лицето на голямото кръвопролитие и страдания той бил чужд на високопарните патриотически речи и възторзи. По това време в регионалния тамбовски вестник била публикувана дописка, озаглавена „Излишна скромност“, в която авторът изразявал съжаление, че няма достатъчно тържествени прояви на народното чувство по повод успехите на руското оръжие, няма флагове по улиците, ракети и илюминации. Ето какво написал по този повод в писмо до редактора на вестника архиепископ Кирил:

„С чувство на дълбока скръб прочетох тази бележка и протестирам против нейното съдържание с цялото си същество. Твърде сериозно време преживяваме, за да мислим за ръкопляскания и забавления. Ще дойде време да засипваме с цветя нашите доблестни войни, връщащи се от бойното поле […]; но сега е време да мислим за подмяната на пробитата от куршумите дреха, за превързочни материали и марли за превързване на раните, за мека възглавница под изранената глава. Моля Ви, уважаеми господине, да поместите това писмо в следващия брой, като противоотрова на лекомислената бележка, дала повод за неговото написване.⁴“

Владиката положил особено старание да предпази възпитаниците на семинарията от патриотичните юношески пориви, които подтиквали много млади хора да се записват доброволци за фронта. Той си давал сметка колко тежък отпечатък може да остави върху младите души участието във войната, колко много може да бъде увредено душевното състояние на бъдещите пастири при участието и дори само при гледката на масовите убийства – дори когато войната е в защита на родината. Той им казвал:

„Като ваш архипастир се смятам задължен да ви дам моя съвет. Не се решавайте на подвига на доброволчеството без съгласието на вашите родители; ‘защото само бащиното благословение утвърждава домовете на чедата’. Ако има нужда, ние сами ще ви кажем: ‘Идете и защитавайте родината’. И така, не се увличайте от излишни пориви, продължавайте спокойно вашите занятия с твърдата надежда, че Господ ще ни помогне да съкрушим врага.⁵“

Владиката отделял много време и внимание да обяснява на вярващите причините за военните бедствия. Скоро след началото на войната руската армия започнала да търпи неуспехи. Словата на владика Кирил се отличавали значително от проповедите на по-голямата част от духовенството и патриотичния апломб на официалните вестници. Той призовавал руските хора да насочват своя гняв не срещу врага, а срещу собствените си пороци. Посочвал греховните обществени язви, виждал причината за бедствията в презрителното отношение на мнозина към вековните религиозни устои на нацията, в отдалечаването от Църквата и вярата и призовавал преди всичко към покаяние.  

През тежките военни години архиереят не намалил пастирските си трудове. Той осветил няколко новопостроени храма. Както и преди, отделял много време и сили за обхождане на обширната епархия. Сега към това се прибавили грижите за множеството обществени и частни лазарети, открити за приемане на ранените от фронта. При посещенията си той беседвал дълго с ранените войници, стараел се да ги утеши, да ги ободри, раздавал им за благословение кръстчета, Евангелия, книги, служил молебени, извършвал заупокойни молитви на гробовете на починалите от раните си.

Сред редките отрадни събития през тези години било тържественото отбелязване на 100-годишнината от рождението на епископ Теофан Затворник на 15 януари 1915 г. Поменаването на Вишенския подвижник в този ден било извършено във всички храмове и манастири на епархията, а в учебните заведения били проведени четения в негова памет. Самият архиепископ Кирил отслужил заупокойна литургия в катедралния храм и произнесъл забележително слово за светител Теофан. Друго радостно събитие за владиката по това време било посещението на великата княгиня Елисавета Фьодоровна в Тамбов.

1915 и 1916 г. били тежки във всяко отношение, въпреки че по това време царят поел лично командването на армията и във военните действия настъпил известен обрат в полза на Русия. Но независимо от успехите, бедствията на войната си оставали тежко изпитание. Към тях се прибавило засилващо се падение на нравите, съпроводено с фактическото напускане на църковната ограда на голяма част от руското общество – било чрез отпадането в различни сектантски и инославни общности, било чрез увлечението по окултни и теософски възгледи или с присъединяването към политически партии и движения с материалистическа идеология. Зачестили кражбите и грабежите, включително и от храмове, засилила се подривната терористична дейност. Всичко като че ли предвещавало приближаващия се обществен катаклизъм.

В неспокойната обстановка обиколките на владиката из епархията започнали да стават рисковани, но той не ги преустановил. Той продължавал да беседва навсякъде с вярващите и духовенството за съвременното положение на Църквата и държавата, като обяснявал смисъла на войната и свързаните с нея страдания като наказание за руския народ заради отпадането му от вярата и благочестието.

Началото на 1917 г. донесло на Русия февруарската революция и принудителното абдикиране от престола на последния руски монарх, император Николай II. Архиепископ Кирил бил монархист по убеждение. В първите дни след преврата следял с напрегнато внимание събитията, като от изявленията му се вижда, че се ръководел преди всичко от мисълта, че в дадения момент за вярващите хора най-важното нещо е да не допуснат от своя страна нарушаване на дадената пред Бога клетва за вярност на царя. Николай II проявил изключителна отговорност и самообладание. Той сам освободил от дадената клетва верните си привърженици, за които тя имала определящо значение и ги призовал да бъдат верни на Временното правителство, което поело управлението на страната. С това той направил всичко възможно, за да предотврати избухването на междуособна борба и да запази единството на националните сили в продължаващата война. След акта на императора владика Кирил също призовал паството си да се съобрази с указанието на царя и да бъде лоялно към Временното правителство.  

Но още в самото начало на революцията се проявили мощните разрушителни сили, които отхвърляли радикално цялото минало на страната и се подигравали открито с всичко свято за руския народ. Владика Кирил предупредил от амвона:

„Ако не се въздържим от подигравките над своето минало, ще напишем такава страница в своята нова история, която следващите поколения ще четат със срам на лицето и ще бъдат готови да я изтръгнат, но няма такива ножици, с които да може да се изреже нещо от паметта на историята.“⁶

  Следва продължение...

[ 1 ] Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, С. 14.

[ 2 ] Сега град Ганджа, третият по големина град в Азербайджан.

[ 3 ] Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, с. 66.

[ 4 ] Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, сс. 110-111

[ 5 ] Пак там, сс. 111-112.

[ 6 ] Свещенномученик Кирилл (Смирнов), Казанский митрополит. Житие. https://azbyka.ru/days/sv-kirill-smirnov