Митрополит Петър (Полянски)

Два месеца по-късно митрополит Петър написал още едно писмо до митрополит Сергий, за да направи някои добавки и корекции към първото писмо, за което уточнява, че го е изпратил препоръчано, до московския адрес на своя заместник. Второто писмо е датирано от 13/26 февруари 1930 година:

   „Високопреосвещенейши Владико!

Представи се случай да Ви напиша в допълнение към писмото, изпратено препоръчано до Вашия московски адрес. Докато писах това писмо, бях твърде болен, а след това се почувствах и съвсем зле. Трябваше да направя малки допълнения. Когато дойде пощата – рядък наш посетител, започнах да се суетя и така го и дадох, като съвсем забравих за допълненията. На едно място е пропуснат изразът: „за общо наше утешение“. Това е там, където се говори за запазване на разположението към Вас.

   На друго място между думите: „сред клира“ трябва да се вмъкне: „представителите на православния епископат и клира…“ Това е в абзаца за отношението към съветската власт. В същия абзац, спомням си, не се получи добре с отрицанието „не“. Но, разбира се, тези пропуски не променят същността. Постоянно мисля за това, че Вие трябва да бъдете прибежище за всички истинно вярващи хора. Признавам, че от всички огорчителни вести, които получавам, най-много ме огорчават съобщенията, че множество вярващи остават извън стените на храмовете, в които се възнася Вашето име. Изпълва ме душевна болка и за възникналите около Вашето управление раздори и другите печални събития. Може би тези съобщения са пристрастни, може аз да не съм достатъчно запознат с характера и стремежите на тези лица, които ми пишат. Но известията за духовните смущения идват от различни места и главно от клирици и миряни, които ми оказват силен натиск.

   Според мен, предвид на извънредните условия, в които живее Църквата и при които нормалните правила на управление са подложени на всякакви колебания, е необходимо да поставите църковния живот на този път, на който той стоеше при Вашето първо заместничество. Благоволете да се върнете към този уважаван от всички Ваш начин на действие. Аз, разбира се, съм далече от мисълта, че Вие ще се решите изобщо да се откажете от изпълняването на възложеното Ви послушание – това не би послужило за добро на Църквата. Повтарям, че много скърбя, че Вие не ми писахте и не ме посветихте в намеренията си. Щом като пристигат писма от други, то несъмнено би дошло и Ваше¹. Пиша Ви откровено, като на най-близкия ми архипастир, на когото съм задължен много в миналото и от светителската ръка на когото съм приел монашеския подстриг и благодатта на свещенството. Не мислете, Владико, че в центъра на моето внимание се намират съжденията на моите съседи-архипастири.² Няма да скрия, че веднага след като пристигнаха в Обдорск, те ми изпратиха общо писмо; но в него се съдържаха само приветствия. След това, вече около година, не съм чул нищо за тях.  

   Моето здраве силно отслабна в борбата със суровите климатични условия. Нееднократно молих за преселване в друг пункт, с по-сносен климат и малко или много обезпечен с медицинска помощ, която тук е съвсем слаба – безуспешно. Всички домашни теготи нося сам, при мен няма постоянен човек. На стари години се налага да се подвизавам по пустинному. По такъв начин устройва Господ делото на вътрешното ми привеждане в ред. Моля Ви да се помолите на Господа Бога да подкрепи силите ми и да ми помогне да живея в безропотно послушание на Неговата свята воля.

                          На Ваше Високопреосвещенство покорен слуга

митрополит Петър

26 февруари 1930 г., Хе, Обдорски район“³

Това второ писмо също било изпратено препоръчано и като че ли имало за цел преди всичко да напомни на заместника за поръченията, възложени му в първото писмо. Местопазителят отново настойчиво указвал на заместника си, че е необходимо да се върне към курса от първия период на неговото управление, тоест, до ареста му през месец декември 1926 г., след който той вече започнал да управлява Църквата под диктовката на ОГПУ. В същото време прави впечатление, че местопазителят е спестил в това писмо много от критичния тон, пребладаващ в първото. Тук той сякаш се стреми да въздейства върху съвестта на митрополит Сергий, като изтъква преди всичко колко близък го е чувствал, колко му е задължен за направеното от него в миналото, колко голямо е било доверието му към него и колко е наскърбен, че с това доверие е било злоупотребено. Другата засегната тема – трагичната картина на църковния живот, като че ли също е поставена по такъв начин, че да пробуди съвестта на митрополит Сергий. За дълбоките разделения и за възникналите раздори около неговото управление, светител Петър говори отново не обвинително, а само от гледна точка на болката, която предизвикват. В същото време той показва и привлекателния позитивен образ, който би могъл да има митрополит Сергий – като „прибежище за всички истинно вярващи хора“. Местопазителят не пропуска да припомни и положителната оценка за дейността на своя заместник през първия период от неговото управление, която нарича уважавана от всички.

   За съжаление, нито недвусмисленото посочване на простъпките от първото писмо, нито апелът към съвестта от второто, могли да накарат митрополит Сергий да се съобрази с ясното искане на главата на Църквата: да изостави поетия пагубен курс, като анулира всички свои действия, с които е превишил правомощията си. Несъмнено, той е бил длъжен да се съобрази. Това обаче означавало за митрополит Сергий да се изправи срещу властите, да поеме отговорността и удара върху себе си, както направили всички негови предшественици на този пост след патриарх Тихон. Той нямал нито сили, нито желание за това. Заместникът не отговорил на писмата на местопазителя. Но дал недвусмислен отговор с поведението си.

   На 2/15 февруари 1930 г. (на празника Сретение) той дал интервю за представители на съветския печат, на което му били поставени множество въпроси. Присъствали и членове на синода. Ето някои от отговорите на митрополит Сергий и синода на въпросите на съветските журналисти:

   „Въпрос: Действително ли съществува в СССР гонение срещу религията и в какви форми се проявява то?

   Отговор: Гонения срещу религията в СССР никога не е имало и няма. По силата на декрета за отделянето на църквата от държавата изповядването на всяка вяра е напълно свободно и не се преследва от никакви държавни органи. Нещо повече. Последното постановление на ВЦИК и СНК на РСФСР за религиозните обединения от 8 април 1929 г. /н. ст./ напълно изключва даже и най-малката проява на каквото и да било гонение срещу религията.

   Въпрос: Вярно ли е, че безбожниците закриват църквите и как се отнасят към това вярващите?

   Отговор: Да, наистина, някои църкви се закриват. Но това закриване става не по инициатива на властите, а по желание на населението, а в някои случаи даже по решение на самите вярващи. Безбожниците в СССР са организирани в частно общество и затова правителствените органи въобще не смятат задължителни за себе си техните искания за закриване на църкви.

   Въпрос: Вярно ли е, че свещенослужители и вярващи биват подлагани на репресии за своите религиозни убеждения, арестуват се, изселват се и т. н.?

   Отговор: Репресиите, осъществявани от съветското правителство по отношение на вярващи и свещенослужители, се прилагат към тях съвсем не заради техните религиозни убеждения, а по общия ред, както и към другите граждани, за разни противоправителствени деяния. Трябва да кажем, че нещастието на Църквата се състои в това, че в миналото, както това е добре известно на всички, [тя] се беше срастнала твърде много с монархическия строй. Поради това църковните кръгове не успяха своевременно да оценят цялото значение на извършилия се голям социален преврат и дълго време се държаха като открити врагове на съветската власт (при Колчак, при Деникин и пр.). Най-добрите умове на Църквата, като например патриарх Тихон, разбраха това и се стараеха да поправят създалото се положение, като препоръчваха на своите последователи да не вървят против волята на народа и да бъдат лоялни към съветското правителство. За съжаление, даже и досега някои от нас не могат да разберат, че връщане към старото няма и продължават да се държат като политически противници на съветската държава.

   Въпрос: Допуска ли се в СССР свобода на религиозната пропаганда?

   Отговор: На свещенослужителите не се забранява да извършват религиозни служби и да произнасят проповеди (само че, за съжаление, понякога ние самите  не сме особено усърдни в това). Допуска се даже преподаване на вероучение на лица, достигнали пълнолетие.

   Въпрос: Съответстват ли на действителността сведенията, помествани в задграничната преса, за жестокости, извършвани от агенти на съветската власт по отношение на отделни свещенослужители (например: „Морнинг пост“ от 20 декември 1929 г. /н. ст./ и 4 февруари 1930 г. /н. ст./)?

   Отговор: Тези сведения ни най-малко не отговарят на действителността. Всичко това е пълна измислица, клевета, недостойна за сериозни хора. Към отговорност се привличат отделни свещенослужители не за религиозната им дейност, а по обвинения в едни или други антиправителствени действия и това, разбира се, става не под формата на някакви гонения или жестокости, а в обичайната за всички обвиняеми форма. […]“⁴

   След три дни митрополит Сергий дал подобно интервю за представители на чуждестранния печат с отговори в същия дух.

   Очевидно е, че опитът на митрополит Петър да апелира към съвестта на митрополит Сергий е бил обречен, след като по същото време последният се е ангажирал дотолкова с политиката на съветските власти, че се е решил публично и официално да твърди неща, за които цяла Русия и светът знаели, че стоят по точно обратния начин.

   Междувременно продължавала и преписката между митрополит Сергий и Казанския митрополит Кирил (Смирнов) – посочен от патриарх Тихон като първи кандидат за патриаршески местопазител. Митрополит Кирил разглеждал преди всичко неканоничността на сергиевския синод, но също така и целия кръг от въпроси, свързани с превишаването на правомощията от страна на митрополит Сергий. Удивително впечатление прави единомислието между митрополит Кирил и митрополит Петър, при сравняването на писмата им до митрополит Сергий. Двамата свещеномъченици на места използват почти идентични изрази при оценките си⁵. При това, към момента те не са имали връзка помежду си, за да могат да обменят мисли и евентуално да се повлияят един от друг. Не може да не се удивим и на благодатната проницателност на патриарх Тихон, проявена при съставяне на завещателното му разпореждане. И тримата архиереи – митрополит Кирил, митрополит Агатангел (към това време вече покойник) и митрополит Петър, които посочил като кандидати за поста местопазител на патриаршеския престол до избора на нов патриарх, се оказали на висотата на това призвание и в изключително сложната обстановка устояли докрай на всички гонения, съблазни и коварства, като проявили изключителна нравствена устойчивост.

   От своя страна митрополит Сергий, в характерен за него стил, не се поколебал да заплаши митрополит Кирил – безспорно най-авторитетния в момента йерарх на Руската Църква – с канонични наказания и, както обикновено, обилно аргументирал тезите си с ловко манипулиране с каноните. Митрополит Кирил поискал преписката им да бъде препратена на местопазителя, митрополит Петър, за да се произнесе той по нея. Митрополит Сергий не се посвенил открито да откаже това със съвсем некоректна аргументация. Крайният резултат от полемиката бил, че на 11 март 1930 година сергиевския синод наложил на митрополит Кирил забрана да свещенодейства „за подкрепа на разкола и молитвено общение с разколниците, за демонстративен отказ от евхаристийно общение с ръководството на Руската Патриаршеска Църква и неподчинение на Заместника [на патриаршеския местопазител].“ Митрополит Кирил бил лишен от управлението на Казанската епархия и уволнен на покой. Той отказал да признае решението на сергиевския синод, който поначало не признавал като законно съществуващ орган.

   Три дни след това митрополит Кирил бил арестуван в Енисейск, където се намирал на заточение и бил откаран в затвора в областния център - в Красноярск, който отстои на 4000 км източно от Москва. След проведената следствена процедура той бил изпратен на ново място на заточение – Туруханск, на 1500 км северно от Красноярск, близо до полярния кръг.

   Така в крайна сметка митрополит Сергий наложил запрещения на всички архиереи, които не били съгласни с неговата политика, независимо от техния ранг и старшинство в йерархията на Руската Църква. Единственото изключение бил самият местопазител на патриаршеския престол - митрополит Петър. Но и това изключение се дължало не на някакви скрупули или на уважение към сана на първосветителя или към достойнствата на човека.⁶ Просто било абсурдно заместникът да наложи наказание на този, който го е назначил. Това щяло да изложи много митрополит Сергий в очите на целия църковен народ. Освен това, подобно действие би унищожило всякакво канонично основание самият той да продължава да заема поста си, тъй като той можел да управлява поне на вид „законно“ като заместник, само докато митрополит Петър бил глава на Църквата. Да престане открито да признава неговата власт към този момент все още било твърде рисковано за митрополит Сергий. Мнозина му се подчинявали с голямо нежелание, мнозина все още били мотивирани от опасенията да не би наистина да изпаднат в разкол, ако се отделят от Сергий, който е „законен“. Всички тези съображения щели да отпаднат, ако заместникът престанел да признава законния глава на Църквата, местопазителя митрополит Петър. Затова през следващите години тактиката на митрополит Сергий била да управлява, като се съобразява само с разпорежданията на ОГПУ, като в същото време продължава да възнася на богослуженията молитви „о Господине нашем Митрополите Петре“. С това той подчертавал своята „законност“ – на заместник на всепризнатия законен глава на Руската Църква.

   Затова именно митрополит Сергий не отговорил на писмата на митрополит Петър по обичайния за него начин – с „канонични“ аргументи и наказания. Но така или иначе, за него опасност можела да възникне само, ако съветските власти освободят патриаршеския местопазител и той получи възможност да се завърне реално към църковното управление. Но в това отношение митрополит Сергий можел да разчита на здравомислието на отговорните фактори в ОГПУ, с които контактувал – те нямало да повторят грешката си с освобождаването на патриарх Тихон през 1923 г., след което обновленският разкол се разклатил из основи и започнал стремително да губи влияние.  

   В тази връзка има значение въпросът: стигнали ли са до митрополит Сергий писмата на митрополит Петър, в които той давал недвусмислена оценка на дейността му и съвсем ясни разпореждания?

   По всичко личи, че митрополит Петър умишлено пуснал тези писма препоръчани по официалната съветска пощенска служба, за да може да се позове на тях при необходимост като имащи стойност на документи. Той бил съвсем наясно, че те ще бъдат прочетени първо в ОГПУ и там ще бъде решено дали и кога да стигнат до адресата им. Някои изследователи смятат, че той изпратил екземпляри от тези писма паралелно по частен път чрез доверени лица и именно по този начин те стигнали до Москва и до митрополит Сергий. Има запазени сведения в потвърждение на това. Същото се отнася и до едно съвсем кратко, трето писмо на митрополит Петър до митрополит Сергий, което било изпратено по-късно, през лятото на 1930 година. Всъщност, то било съпровождащо и било изпратено заедно с копие от първото писмо от месец декември 1929 г., на което митрополит Петър придавал най-голямо значение. Ето текста на съпроводителното писмо:

   „До Високопреосвещения митрополит Сергий.

Дълго време не получавам сведения достигнали ли са до Вас моите две препоръчани писма, отправени на адрес: Соколники, ул. Короленко, № 3/5 и какво е предприето по тях, по-точно по първото писмо, тъй като второто е написано, за да заостри Вашето внимание върху това писмо. Копие на последното изпращам за всеки случай по частен път и моля по-дълбоко да укорените убеждението, че моето решение – да Ви предложа да поправите грешката и да премахнете всички мероприятия, превишаващи Вашите правомощия, - е благословено от Бога и има задължителна сила.

   Местопазител на патриаршеския престол
   Митрополит Петър“⁷

   Както се вижда, в сравнение с първите две писма това кратко писмо е написано в много по-различен стил. То звучи строго, административно-разпоредително. Очевидно свещеномъченик Петър вече не е разчитал да събуди съвестта у митрополит Сергий и му напомнял, че той е длъжен да изпълни неговите разпореждания. За да отстрани предварително възможни спекулации, че писмото му не е получено, той заявил открито (тоест и пред ОГПУ), че е заобиколил възможността съветските власти да изземат писмото от пощата, като го е изпратил по доверен човек. Но този път той се погрижил не само то да стигне до митрополит Сергий, а го „разгласил“. Това свидетелства в своя сборник  „Мъченици, изповедници и подвижници на благочестието на Руската Православна Църква през ХХ век“ игумен Дамаскин (Орловски)⁸. Авторът не дава пояснение какво точно има предвид и кой е източникът на информацията му.⁹ Със сигурност не е имало възможност за широка разгласа. Най-вероятно митрополит Петър е изпратил копие освен до митрополит Сергий и до още някого, на когото е имал доверие, с молба да го разпространи в църковните среди. Разпространението не е било много широко, защото опозиционерите не се доверявали на сергианите поради страх от предателства. Но във всеки случай двете писма – първото и съпроводителното трето – достигнали например до митрополит Кирил (Смирнов). През 1934 г. той ги предоставил на епископ Дамаскин (Цедрик).

   След изпращането на писмата неизпълнението на разпорежданията на местопазителя вече означавало фактическо непризнаване на неговата власт като глава на Църквата от митрополит Сергий. Разпореждането: „да отстраните всички мероприятия, превишаващи Вашите правомощия“ означавало митрополит Сергий да оттегли своята Декларация, да анулира указа за споменаване на съветските власти и на своето собствено име, да разпусне назначения от него синод, да възстанови отстранените от катедрите им по искане на ОГПУ архиереи. С една дума, да промени изцяло църковния курс, налаган от него под диктовката на ОГПУ. Но митрополит Сергий отдавна решил да се съобразява със силата, а не с истината и не реагирал на това разпореждане на предстоятеля на Църквата, както не реагирал и на първите му две писма.

   Двете писма, от декември 1929 г. и февруари 1930 г., на митрополит Петър до митрополит Сергий били публикувани за първи път през 1994 г. в документалния сборник „Актовете на Светейшия Тихон, патриарх Московски и на цяла Русия и преписката за каноничната приемственост на висшата църковна власт 1917-1943“. Съставител на този сборник е Михаил Е. Губонин, който през съветските времена грижливо събирал и преписвал всички достъпни му документи, засягащи църковния живот. Неговият труд бил издаден през 1994 г. от Православния Свето-Тихоновски богословски институт¹⁰, като редакцията добавила и други важни документи, които били предоставени на института. Двете писма на митрополит Петър – от декември 1929 г. и февруари 1930 г. – били добавени именно по този начин. Те били предоставени на редакцията от игумен (тогава йеромонах) Дамаскин (Орловски), известен църковен историк и съставител на сборници с жития на подвижници, пострадали при болшевишките гонения през ХХ век. През 1991 г. йеромонах Дамаскин бил включен в състава на комисията при синода на Московската патриаршия, занимаваща се с проучване на материалите, отнасящи се до реабилитацията на духовници и миряни, пострадали през съветския период. Като член на комисията, той получил достъп до архивите на КГБ. Дори и през 90-те години, след разсекретяването на архивите, достъп до документите нямали всички желаещи, а само изследователи, представители на определени институции. Йеромонах Дамаскин предоставил текста на двете писма (без третото) без информация за мястото на тяхното съхранение, така те били и отпечатани. Малко по-късно, през 1996 г., той самият ги публикувал във втория том на своя сборник „Мъченици, изповедници и подвижници на благочестието на Руската Православна Църква през ХХ век: Жизнеописания и материали към тях“ Кн. 2. Тверь, изд-во „Буллам“, 1996, сс. 609-610, също без посочване на мястото на съхранение. Той публикувал цялото първо писмо, по-голямата част от второто и за първи път – третото писмо. Така писмата влезли в научния оборот, без да е ясно по какви източници е направена публикацията. Предположително, това би трябвало да е следственото дело на митрополит Петър в архива на КГБ, до който йеромонах Дамаскин получил достъп. След 2000 г. текстът на писмата станал известен и от един друг източник. През 1934 г. епископ Дамаскин (Цедрик), който полагал много усилия за преписването и разпространяването на документи, за да информира епископата и духовенството за действията на митрополит Сергий срещу архиереите, прекратили църковното си общение с него, преписал на ръка в тетрадка множество документи. Сред тях били и приведеното по-горе трето, съпроводително писмо на митрополит Петър, заедно с първото му писмо до митрополит Сергий. Второто писмо липсва в този ръкопис. Вероятно към този момент то не е било достъпно за свещеномъченик Дамаскин. Незнайно как, след време тази тетрадка попаднала зад граница и се съхранявала в архива на Руската Православна Задгранична Църква в духовната семинария „Света Троица“ в Джорданвил, САЩ. След 2000 г. тетрадката била ксерокопирана и копието изпратено в Москва, в Свето-Тихоновския богословски институт. Както се съобщава в статия, чийто съавтор е ректорът на института, протойерей Воробьов¹¹, при сравняването на текста на писмата от тетрадката на епископ Дамаскин, с този, който вече бил публикуван от йеромонах Дамаскин (Орловски) и в изданието на сборника на Губонин, се установили някои различия. Според изследователите, Джорданвилският препис, направен от свещеномъченик Дамаскин определено заслужава много по-голямо доверие. Най-значителното от установените различия се отнася към третото писмо на митрополит Петър. В един пасаж там просто е преобърнат смисълът на казаното и то по въпрос от съществено значение. Да сравним двата варианта на този пасаж на български и на оригиналния руски език на текста. Различията са дадени в получерен шрифт:

Вижда се, че във варианта, публикуван от йеромонах Дамаскин, изречението е разделено на две, липсва една дума, като е оставена една „неправилна“ запетая. Смисълът на казаното от митрополит Петър в преписа на свещеномъченик Дамаскин е, че неговото предложение към митрополит Сергий да поправи грешката си, като отстрани всички мероприятия, с които е превишил пълномощията си, е благословено от Бога и има задължителна сила. Тоест, то представлява задължително за митрополит Сергий разпореждане. В публикацията на йеромонах Дамаскин смисълът на казаното от митрополит Петър е, че той е решил да направи предложение на митрополит Сергий да премахне всички мероприятия. Но едновременно с това се изтъква, че именно пълномощията на митрополит Сергий имат задължителна сила. Тоест, последното решение остава негово. Освен това, след като неговите пълномощия имат задължителна сила, то и неговите разпореждания са задължителни, тоест архиереите, които протестират срещу тях, са задължени да ги изпълняват. Казаното може да се разбира и в смисъл, че митрополит Сергий е длъжен да продължава да изпълнява правомощията си, тоест, да упражнява властта над Църквата. Нещо повече: пълномощията му са благословени от Бога. Като че ли и самият митрополит Петър, който му ги е предоставил, не може да му ги отнеме. Всъщност това е тезата, която митрополит Сергий започнал да лансира все по-открито след 1927 г. – че той е получил от митрополит Петър целия обем на патриаршеската власт и самият местопазител, който го е назначил, не може да се намесва, за да коригира решенията му.  

   Според съобщение в посочената по-горе статия на протойерей Воробьов и О. Косик, публикувана през 2009 г.,¹² оригиналите на писмата към този момент вече ги нямало в следственото дело на митрополит Петър, там имало само копия¹³. Надали би могло да се установи кой и кога е създал копието с променения смисъл, но съвсем ясна е посоката на промяната. В единия случай е налице ясното разпореждане на митрополит Петър, мотивирано от неприемането на политиката на неговия заместник. Разпореждането е направено така категорично, че би било логично да се очаква, че неизпълнението му би могло да бъде последвано от административни действия на местопазителя по отношение на неговия заместник. Още повече, че въпросът е бил от изключително значение за живота на цялата Руска Църква. Вместо това, публикуваният вариант оставя впечатлението, че макар и да изразява несъгласие с действията на заместника си, митрополит Петър в същото време, смята, че разпорежданията му са задължителни и пълномощията му са неотнимаеми. Ако с тази промяна се цели определено въздействие и формиране на мнение, то логично е да се предположи, че тя не е извършена по време на следствието през 1930-1931 гг. или непосредствено след това. Тогава следствените материали са били строго секретни и не е имало достъп до тях. Остава да допуснем, че промяната е адресирана към съзнанието на съвременния читател и следователно е извършена в наше време. Кой би имал полза от нея? Несъмнено някой, който би искал да създаде мнение в полза на митрополит Сергий. В случая – че той е имал правото да твърди, че веднъж дадени, правомощията му не зависят от митрополит Петър и действията му не могат да бъдат коригирани от него. Тук сякаш имаме „потвърждение“ на това от самия местопазител.

   Този пример показва с колко голямо внимание и критичност трябва да се отнасяме към сведенията, които идват от архивите на КГБ. Мнозина изследователи отбелязват това и го отчитат. Изкривяването на информацията в следствените протоколи и приложените към тях документи може да бъде различно по вид и продиктувано от различни мотиви. Най-простият и разпознаваем случай е, когато показанията не са написани собственоръчно, а са описани в протокол, който е напечатан на пишеща машина или е написан на ръка от следователя и е подписан от подследствения. В много случаи тези протоколи са били съставяни предварително и съдържали необходимите „самопризнания“, така че лицето да може да бъде осъдено. Ако показанията съдържат признания за принадлежност към „контрареволюционната монархическа организация ИПЦ (Истинно-православна църква)“¹⁴, която „под прикритието на религиозни предразсъдъци провежда работа сред населението срещу мероприятията на съветската власт“ или други подобни изрази, характерни за езика на съветската бюрокрация, то ясно е, че те не са формулирани от подследствения, а са му приписани от следователя. Духовниците и вярващите дори не умеели да се изразяват по такъв начин. Тези формулировки били удобни за процеса, защото направо подвеждали поведението на подсъдимия под определени членове от наказателното  законодателство и нататък нещата вървели гладко. Самият подпис под „признанията“ бил изтръгван с психологически тормоз, понякога – с изтезания. Ако подследственият успявал да издържи и да не се пречупи, можел да бъде осъден по „свидетелствата“ на други подсъдими по делото, получени по същия начин. По време на „Големия терор“, 1937-1938 гг., следователите били претрупани с множество дела, които трябвало да завършат в срок като „разстрелни“ и, за да си облекчат работата, понякога дори без особено старание направо фалшифицирали необходимия подпис.

   Друг вид изкривяване на информацията в следствените дела може да произтича от това, че при разпитите следствените нерядко се опитвали нещо да прикрият, да преиначат, за да заблудят следователя. Например, често пъти те отнасяли към вече починали лица неща, които можели да послужат за обвинение срещу живи, за да предпазят по този начин живите.  

   В следствените дела, разбира се, се намират и множество надеждни източници на информация. Това са най-вече приложените към протоколите документи: иззети при обиските лични дневници, записки, кореспонденция, разпространяваните от ръка на ръка обръщения, възвания, декларации на архиереи и клирици, обръщения към паството и др. п. Много такива документи станаха известни именно след публикуването им от изследователи, допуснати до архивите на КГБ. Някои от тях имаха неоценимо значение за възстановяването на действителната картина на църковния живот през изследвания период. Но, оказва се, че в някои случаи работата с този тип документи също не е безпроблемна, тъй като очевидно има опити за манипулации чрез тяхната подмяна в наше време. Разгледаният по-горе случай с копието на третото писмо на митрополит Петър до митрополит Сергий от периода 1929-1930 гг. е много красноречив. Разбира се, ако един документ е наличен в неговия ръкописен оригинал, степента на надеждност на съдържащата се в него информация е много висока. Но, оказва се, че много от приложените документи в следствените дела не са налични в оригинал, а само като копия. В тези случаи изследователите трябва да бъдат особено внимателни при работата с тях. По-долу ще бъде разгледана още една публикация на писма на митрополит Петър, при която има очевидно фалшифициране на текста.

Към IV част →

[ 1 ] Тук митрополит Петър като че ли иска да каже, че не би приел извинение с ограниченията, налагани от властите и следенето на пощата от службите. Мнозина са намерили начин да му изпратят писма по сигурни хора. Същото би могъл да направи и митрополит Сергий, ако би искал.

[ 2 ] Става дума за архиепископ Прокопий (Титов) и епископ Амвросий (Полянски). Тези двама архиереи, като близки до митрополит Петър, били арестувани заедно с него в края на 1925 г. След три години прекарани в Соловецкия лагер, различни затвори и етапи, през април 1929 г. те били заточени в Обдорск, в „съседство“ с митрополит Петър – на около 200 км. Изглежда, че с казаното митрополит Петър искал да ги предпази от обвинения, че те са го подтикнали да предприеме действия срещу заместника си. Всъщност, това отговаряло на истината. Както беше посочено по-горе, митрополит Петър бил информиран за актуалното положение в Църквата от епископ Дамаскин (Цедрик).

[ 3 ]  Акты Святейшего Тихона, Патриарха Московского и всея России, позднейшие документы и переписка о каноническом преемстве высшей церковной власти. 1917—1943. Сб. в 2-х частях / Сост. М. Е. Губонин. М., 1994, сс. 691-692.  http://download.pstgu.ru/docs/acts_tikhon.pdf

[ 4 ] Пак там, сс. 682-683.

[ 5 ] Например при характеризиране на фигурата на заместника на местопазителя: какво е нейното място в системата на управлението на патриаршеската Църква и каква точно функция трябва да изпълнява.

[ 6 ] Още през 1926 година в писмо до митрополит Агатангел от 13 юни  митрополит Сергий, очевидно раздразнен, заявил, че „самият Петър“ подлежи на църковен съд, заради признаването на правомощията на митрополит Агатангел.

[ 7 ] Слово Местоблюстителя. Прот. Владимир Воробьев, О. В. Косик. Вестник ПСТГУ II: История. История Русской Православной Церкви. 2009. Вып. II:3 (32). С. 62. http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900

[ 8 ] Виж: Иеромонах Дамаскин (Орловский). Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Жизнеописания и материалы к ним.  Книга 2. Тверь, "Булат", 1996 год. С. 361.  http://www.fond.ru/index.php?menu_id=386

[ 9 ]  Игумен Дамаскин е може би първият съвременен църковен изследовател, получил достъп до архивите на КГБ. Оказва се, че много от документите, които той е видял, цитирал, публикувал или предоставил за публикуване, след това вече не са открити от други изследователи в съответните следствени дела или са намерени там, но само като копия, без оригиналите.

[ 10 ]  Създаден през 1992 г. През 2004 г. получава висш акредитационен статус като университет. Оттогава се нарича Православен Свето-Тихоновски хуманитарен университет (Православный Свято-Тихоновский гуманитарный университет – ПСТГУ).

[ 11 ] Виж: Слово Местоблюстителя. Прот. Владимир Воробьев, О. В. Косик. Вестник ПСТГУ II: История. История Русской Православной Церкви. 2009. Вып. II:3 (32). С. 63-64. http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900

[ 12 ] Виж Слово Местоблюстителя. Прот. Владимир Воробьев, О. В. Косик. Вестник ПСТГУ II: История. История Русской Православной Церкви. 2009. Вып. II:3 (32). С. 63. http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900

[ 13 ] Най-вероятно изследователите са решили да направят справка с оригиналите в следственото дело при наличието на два варианта с различен смисъл и тогава са се натъкнали на този факт.

[ 14 ] Терминът е въведен именно от съветската администрация. Едва по-късно бива възприет като самоназвание.