Митрополит Петър (Полянски)

През лятото на 1929 г. епископ Дамаскин (Цедрик) направил опит да изясни всички тези въпроси, като влезе във връзка с митрополит Петър. Той грижливо подготвил тайното изпращане на куриер до селището Хе. Опитът сполучил, пратеникът¹ успял да се срещне с митрополита и да се завърне, без да бъде разкрит и арестуван. Благодарение на това посещение митрополит Петър получил възможност да се запознае с най-важните църковни документи след издаването на Декларацията.

   Епископ Дамаскин започнал да подготвя пакета от документи през пролетта на 1929 г. Според неговия биограф, Елена Лопушанска, те били двадесет и два на брой². След разсекретяването през 90-те години на ХХ век на делата на репресирани свещеници от този период се открили и сведения, според които наборът от документи бил придружен и от доклад на владика Дамаскин³. В него той представял обективно описание на църковните събития и излагал своите лични мотиви за несъгласието си с митрополит Сергий, най-вече по неговите неканонични административни разпореждания. Цялата тази информация достигнала до митрополит Петър, но пратеникът трябвало да си тръгне скоро от Хе, без да може да получи писмен отговор на поставените въпроси. Е. Лопушанска пише: „Пратеникът заварил митрополит Петър съвсем болен. За пратеника, а и за митрополит Петър, било опасно да остане в селото и да чака отговор. А внимателния прочит и проучването на двадесет и двата документа и вземането на решения по тях изисквали време и сили, които у митрополит Петър вече угасвали.“⁴

   Въпреки това опасната експедиция постигнала своята цел. След завръщането си през август или септември 1929 г., пратеникът предал устно на епископ Дамаскин непосредствените впечатления и оценки, които митрополит Петър споделил при първото четене на документите. Епископ Дамаскин вече разполагал с отговорите на законния глава на Църквата по всички въпроси, които се коментирали оживено в църковните среди. Той писал в свое писмо: „Нашият пътешественик предал благополучно всичко и вече се завърна с отговор – засега устен; писмен ще получим скоро. Всичко, изпратено от мен там било съвсем ново. Не можело веднага да бъде изпратен отговор поради обстоятелства от чисто външен характер. Изпратеният казва, че, след запознаването, дядото⁵ се изказал за положението и по-нататъшните изводи от него почти с моите думи.“⁶

   Епископ Дамаскин запознал в лични контакти мнозина свои съмишленици с оценките на митрополит Петър. Той изпратил и друг пратеник – протойерей Григорий Селецки – който да предаде на архиепископ Димитрий (Любимов) в Ленинград получените от местопазителя отговори. По молба на архиепископ Димитрий протойерей Григорий описал в писмо за митрополит Йосиф (Петровѝх) устната информация, която предал на ленинградци. Писмото се е запазило в следственото дело на архиепископ Димитрий, който бил арестуван скоро след това, в края на 1929 г.:

   „До негово Високопреосвещенство

   Високопреосвещения Йосиф, митрополит Петрогрaдски

Ваше Високопреосвещенство!

   Като изпълнявам просбата на Високопреосвещения архиепископ Димитрий, излагам писмено сведенията, които ми съобщи намиращия се в заточение епископ Дамаскин. Той успял да осъществи връзка с митрополит Петър и да изпрати по верен човек пълна информация за всичко, което се случва в Руската Църква.

   Митрополит Петър предал чрез този посланик устно следното:

      ‚1. Вие, епископите, сами трябва да отстраните митрополит Сергий.

2. Не благославям митрополит Сергий да бъде споменаван на богослуженията.
3. Смятам за недействителен Киевския акт на така наречения „малък събор“ на епископите на Украйна за освобождаването на 16 епископи от заеманите от тях катедри.⁷
4. В писмото на епископ Василий (Рязанския викарий) се говори неистина.
5. На въпросите ще отговоря писмено.‘

Като съобщавам конфиденциално изложеното, оставам на Ваше Високопреосвещенство най-малък послушник.

Протойерей Григорий Селецки

17 септември 1929 г.“⁸

   Тези няколко изречения били много важни, тъй като давали отговор на много въпроси, на множество слухове и спекулации, които се разпространявали тогава в църковните среди. По въпроса за обема на правомощията на митрополит Сергий, например, се изказвали предположения, че може би на него са му предоставени особени пълномощия от митрополит Петър, в смисъл, на по-големи от обичайните за един заместник, изпълняващ длъжността временно. Твърдяло се дори, че някои московски протойереи били чели акта на митрополит Петър за предаването на властта, в който уж се казвало нещо в този смисъл. В тази връзка пък други изказвали недоумения защо митрополит Сергий досега не е публикувал документа, за да бъде дадена яснота по въпроса. Всички тези въпроси отпаднали. Било вече ясно от първоизточника, че митрополит Сергий действа без съгласуване с действителния глава на Църквата и извън рамките на своите правомощия. Друг кръг от въпроси, които се поставяли, били свързани с това, какво е мнението на митрополит Петър за важните промени, настъпили в църковния живот и дали изобщо е информиран за това, което става: учредяването на сергиевския синод, издаването на декларацията за лоялност, масовите размествания на епископите от техните катедри, уволняването на покой на несъгласните със синода и на арестуваните от властите. Сега вече се знаело какво е отношението на главата на Църквата към „новия курс“ на неговия заместник. Съвсем ясен отговор бил даден и по отношение на спекулацията с „доклада“ на епископ Василий.

   Като че ли въпроси предизвиква само първата точка – очакването на митрополит Петър епископите сами да отстранят митрополит Сергий. Защо главата на Църквата смятал, че по този въпрос трябва да се произнесе съборно епископатът, след като той имал правото еднолично да лиши от пълномощията му митрополит Сергий, който бил назначен от него? Разяснение по това недоумение дава един известен документ от 1930 г. под названието „Обзор на най-главните събития от църковния живот на Русия за времето от 1925 г. до наши дни“⁹. Неговият автор, църковният деец Г. А. Косткевич, показва много добра осведоменост за фактите и хода на събитията, които описвал. Г. А. Косткевич поддържал връзка със своя приятел и единомишленик А. П. Велмин, който по това време живеел в емиграция във Варшава. Г. А. Косткевич с риск за живота си изпращал материали от СССР, а Велмин съдействал за огласяването им чрез емигрантския печат, като ги препращал в Париж. Косткевич предава по следния начин сведенията, съдържащи се в по-горе цитираното писмо на протойерей Григорий Селецки:

   „М[итрополит] Петър, чрез еп[ископ] Дамаскин, който успял да установи непосредствена връзка с местопазителя, предаде, че осъжда решително дейността на м[итрополит] Сергий и неговия синод, смята, че м[итрополит] Сергий е превишил дадените му пълномощия и благославя епископите съборно да застанат срещу него. Самият той, м[итрополит] Петър, поради обстоятелствата на своето положение, лишен от възможността да се намеси непосредствено в църковните събития и да анулира пълномощията на м[итрополит] Сергий, очаква действието на епископата.“¹⁰

   В същия материал е обрисувана картината на разнородните настроения на епископата, която дава обяснение защо митрополит Петър очаквал неговото съборно становище и смятал, че не може да предприеме еднолично действие макар и формално да имал това право:

   „Част от епископите веднага определи м[итрополит] Сергий като предател и също така веднага и окончателно скъса с него. Друга част, макар и да не намира неговата дейност за абсолютно правилна, го подкрепя, тъй като е свързала твърде тясно своята съдба с неговата. Но мнозинството остава в колебание – като отрича всичко, което прави м[итрополит] Сергий, като вижда цялата погрешност и гибелност на неговата политика за Църквата, това мнозинство все пак не иска, не може да повярва в неговото предателство, все очаква, че нещо ще се промени, ще бъде обяснено и затова, като се оттегля встрани, като не желае да бъде с него, все пак не се решава и да се обяви срещу него.

   А междувременно събитията в църковния живот, като се развиват с главозамайваща бързина, не дават на никого право да очаква и да се надява и изискват настойчиво и властно от всеки да изпълни своя дълг.

   Това, което все още беше поправимо, което изглеждаше като дреболии преди три години, сега вече е завинаги пропуснато и изгубено. Масовото преместване на епископи, уволняването на най-добрите и устойчивите, назначаването на нови, неизпитани или изпитани в тяхната неустойчивост, в тяхното предателство – всичко това, което изглеждаше недотам фатално през 1927 г., сега вече поставя Църквата пред факта на съществуването на нова йерархия, която едва ли е достойна за своето положение. Вярващият народ, който в продължение на 10 години (1917-1927) се бореше за чистотата на вярата и Църквата, който ясно осъзнаваше къде е истината и къде е измяната, къде е Църквата и къде са отстъпниците, който свято почиташе имената на йерарсите изповедници и дори само заради верността към тези имена се решаваше на мъченичество, сега изгуби яснотата на ориентацията; границите между истината и лъжата, между Църквата и отстъпниците се заличиха, имената на изповедниците са забравени. На мястото на религиозното въодушевление и готовност за борба и за стоене във вярата идват апатия, равнодушие, инертност. Поправимо ли е това? И ако е поправимо сега, ще бъде ли поправимо след година, след три?“¹¹

   Цялата тази трагична и, в същото време, динамично развиваща се картина на църковния живот вече била очертана пред митрополит Петър с помощта на обилния документален материал, предоставен му от епископ Дамаскин. Опасността от погрешен ход била голяма. Митрополит Петър искал да е сигурен, че действията му ще са в съгласие със съборния разум на Църквата. Ето защо той искал да има съборното становище на епископата. Той направил това, с което можел да го подпомогне, като предварително определено и ясно изразил своето мнение срещу политиката на своя заместник. Патриаршеският местопазител си давал ясна сметка, че призивът за борба срещу политиката на сергианския синод, зад която стоял репресивният апарат на съветската държава, означавал призив към изповедничество и мъченичество. Разколебаният църковен народ можел да бъде мобилизиран отново само от решително и единно становище на възможно най-широк кръг епископи. В миналите години Църквата се противопоставяла успешно на грубата сила със сплотеността си зад своите решителни водачи – епископите изповедници. Трябвало преди всичко епископатът да покаже достатъчно ресурс и сили да застане на ясна позиция срещу отстъплението на сергианския синод. Това било твърде проблематично при колебливото и нерешително поведение на мнозинството от архиереите. Едно прибързано формално отстраняване на заместника от страна на местопазителя, неподкрепено от епископите с действително отхвърляне на властта на митрополит Сергий – нещо, за което ГПУ арестувало почти безотказно – можело да доведе до усложняване на кризата и по-голям срив. Най-надеждното средство за излизане от тежкото положение било да бъде отстранена съблазънта на сергианската църковна политика. Това можело да направи само самият митрополит Сергий, ако се откаже от нея. Митрополит Петър решил, че преди всичко трябва да се опита да убеди своя заместник да направи това, като му посочи грешките и начина, по който следва да ги поправи. Поради това той се обърнал най-напред с писмо към него.

   Светият изповедник знаел много добре, че най-вероятно това ще му струва скъпо. Преди всичко нямало как това писмо да не стане известно на органите на ОГПУ. Самият митрополит Петър решил да изпрати своето послание освен по доверен човек – за да е сигурно, че ще стигне до адресата, – така също и по официалната съветска поща, като препоръчано писмо. Това било необходимо, за да може да се позове на него при нужда, като на официален документ. Но това също така означавало, че посланието веднага ще стане известно и на ОГПУ. Като възнамерявал да изрази в него открито отношението си към политиката на своя заместник, митрополит Петър щял да разкрие отново пред властите твърдата си позиция за отстояване на църковната свобода. Това със сигурност му гарантирало продължаването на репресивните мерки срещу него, за да бъде осигурена изолацията му и занапред. При това той трябвало не само да изостави всяка надежда за подобряване на положението си, но и да бъде готов да понесе поставянето му в още по-сурови условия. Тази перспектива не разколебала митрополит Петър, макар че вече бил понесъл много заради твърдостта си. Ето как описва страданията му Г. А. Косткевич в цитирания по-горе документ „Обзор на най-главните събития от църковния живот на Русия за времето от 1925 г. до наши дни“:

   „[…] След като прекарал два месеца в затвора в Тоболск, митрополит Петър бил изселен надолу по река Об в селището Хе на двеста версти от Обдорск, в тундрата, на брега на Обската губа. Там, лишен от всяка възможност за връзка със света, лишен от всякаква помощ, тежко болен, той бил обречен на бавно умиране. Еп[ископ] Василий Беляев, който се върнал оттам от заточение през септември 1927 г., описал положението на м[итрополит] Петър в доклад до м[итрополит] Сергий по следния начин: ‘През август 1927 г. м[итрополит] Петър пристигна в Хе на шлеп, влачен от параход на Обтръст. Той успя да наеме за десет рубли на месец къщичка от две стаички от местна старица-самоедка¹². За храна и пране на бельото трябваше да плати още десет руб[ли]. Отначало Владиката се чувстваше сравнително добре и казваше, че си почива, като диша свежия въздух след двата месеца в Тоболския затвор и десетте дни в Обдорското ГПУ. Разхождаше се в околностите на Хе из тундрата, обрасла с храсти и нискостеблена бреза, оградена от хълмове и малки езера. Но в края на празника Отсичане на главата на Йоан Предтеча той за първи път получи припадък, причинен от тежък пристъп на астма и стенокардия и оттогава не напускаше леглото. Пълното отсъствие на медицинска помощ и лекарства ни принуди да изпратим в Обдорск (на 200 версти) с лодка местен жител, който докара със себе си Обдорския фелдшер и фелдшера на Обтръст. Този консилиум прецени положението на м[итрополит] Петър като тежко и като остави някои медикаменти, посъветва да се отправи молба м[итрополит] Петър да бъде преместен на друго място, където има болница. М[итрополит] Петър написа заявление до пълномощника на Обдорското ГПУ Иванов, като го помоли да предаде по телеграфа на Тучков молбата му да бъде преместен на юг. Това заявление аз предадох по пътя при завръщането ми от заточението в Обдорск в ГПУ. По думите на м[итрополит] Петър, от юни 1927 г., т.е. от момента на неговото задържане в Тоболския затвор, той не е получавал никакви известия, нито пари, нито пратки от Русия, независимо, че му е известно, че такива са пристигали на негово име в Тоболск. Климатът в Хе е влажен и студен и много вреден за неговото здраве. Параход пристига в Хе един път в годината.’“¹³

   Това е всъщност текстът на оригиналния доклад на епископ Василий (Беляев), който беше коментиран по-горе. Той е бил предаден на митрополит Сергий от автора му, но кръгът на хората, които са знаели за съществуването му и са имали достъп до него е бил твърде тесен. Удивително е как Г. А. Косткевич се е сдобил с доклада, който след публикуването му в Париж през 1930 г. станал широко известен сред руската емиграция.

   По-нататък разказът на Г. А. Косткевич за митрополит Петър продължава така:

   „В такова положение, като боледувал постоянно, м[итрополит] Петър прекарал в Хе до септември 1928 г. Срокът на заточението му изтичал през ноември 1928. Всичките му молби до Тучков да бъде преместен на друго място, с по-добър климат оставали без последствие. Не се безпокоил за неговата съдба и м[итрополит] Сергий. През септември 1928 г. митрополит Петър бил докаран отново в Тоболския затвор, където се състояла среща с Тучков. Тучков му предложил да се откаже от местопазителството, като му обещавал в замяна на това свободата. Но митрополит Петър отказал категорично и бил върнат незабавно в Хе, а срокът на заточението му бил продължен с още три години. Тази нечувана жестокост на властите по отношение на болния старец, обезсилен от непрестанните затвори в продължение на три години, може да бъде обяснена единствено с намерението да го докарат по-скоро до смъртта […]“¹⁴

   Тежко болен го заварил през лятото на 1929 г. и пратеникът, който му донесъл документите, изпратени от епископ Дамаскин. Именно в това положение митрополит Петър трябвало да се реши да предприеме активни действия, за да се опита да коригира пагубния курс, предприет от заместника му. Той знаел много добре, че това ще раздразни властите и ще му струва скъпо. В ОГПУ винаги били в състояние да направят положението на затворника или заточения още по-тежко. Митрополит Петър бил наясно с това, но независимо от всичко останал верен на дълга си и през месец декември 1929 година написал следното пространно писмо на митрополит Сергий:

   „Ваше Високопреосвещенство!

Простете великодушно, ако с настоящото писмо наруша душевния покой на Ваше Високопреосвещенство. Съобщават ми за тежките обстоятелства, в които попада Църквата във връзка с преминаването на границите на поверената Ви църковна власт. Много скърбя, че не си направихте труда да ме посветите в своите планове по управлението на Църквата. А на Вас Ви е известно, че аз не съм се отказвал от поста ми на местопазител на патриаршеския престол и, следователно, съм запазил за себе си висшето църковно управление и общото ръководство на църковния живот. Едновременно с това смея да заявя, че със званието „заместник“ на Вас са Ви предоставени пълномощия само да ръководите текущите дела, да бъдете само пазител на съществуващия ред. Аз бях дълбоко убеден, че без предварителен контакт с мен Вие няма да предприемете нито едно отговорно решение. Не съм Ви предоставял никакви учредителни права¹⁵, докато аз съм местопазител и докато е жив митрополит Кирил, а по това време беше жив и митрополит Агатангел. Затова аз не сметнах за нужно в моето разпореждане за назначаването на кандидатите за мои заместници да спомена ограниченията на техните задължения. За мен нямаше съмнения, че заместникът е назначен не да замени местопазителя в целия обем на правомощията му, а само да го замести, да представлява, така да се каже, този централен орган, чрез който местопазителят би могъл да има общение с паството си. Провежданата от Вас система на управление изключва не само това, но и самата необходимост от съществуването на местопазителя.

   Църковното съзнание, разбира се, не може да одобри тези Ваши стъпки.

   Аз не направих уговорки по отношение на ограничаването на задълженията на заместника си и поради чувството на дълбоко уважение и доверие към назначените кандидати и преди всичко към Вас, като имах предвид при това и Вашата мъдрост. Тежко ми е да изброявам всички подробности на отрицателното отношение към Вашето управление, за което се раздават протести и вопли от страна на вярващите, от йерарсите до миряните. Картината на църковното разорение, която се изобразява пред мен е потресаваща. Дългът и съвестта не ми позволяват да остана безучастен към това прискърбно явление. Обръщам се към Ваше Високопреосвещенство с най-настойчива молба да поправите допуснатата грешка, поставила Църквата в унизително положение, предизвикала в нея раздори и разделения и помрачила репутацията на нейните предстоятели; също така Ви моля да премахнете и останалите мероприятия, с които сте превишили Вашите пълномощия. Подобна Ваша решимост, надявам се, ще създаде добро настроение в Църквата и ще успокои измъчените души на нейните чеда, а по отношение на Вас, за общо наше утешение, ще запази това разположение, от което Вие заслужено се ползвахте и като църковен деятел, и като човек. Възложете цялото си упование на Господа и Неговата помощ винаги ще бъде с Вас.

   От моя страна, като предстоятел на Църквата, аз призовавам всички свещенослужители и църковни дейци да проявят пълна лоялност във всичко, което се отнася до гражданското законодателство и управление. Те са длъжни да се подчиняват безпрекословно на правителствените разпореждания, ако последните не нарушават светата вяра и не са противни въобще на християнската съвест; те не трябва да се занимават с никаква противоправителствена дейност, не трябва да изразяват нито в храмовете, нито в частни беседи нито одобрение, нито порицание на правителствените действия¹⁶ и въобще да се намесват в дела, които не се отнасят до Църквата. Смея обаче да се надявам, че в действителност едва ли може да бъде посочен сред представителите на епископата и клира случай на подобна нелоялност. Нито по време на моето непосредствено управление, нито след това не се е чуло за нито едно политическо престъпление от страна на духовни лица. Ако имаше такива престъпления, то срещу виновните би бил образуван публичен съдебен процес, но при процесите на политически престъпници не се споменава за представители на духовенството. Самото правителство отдавна вече се убеди в аполитичността на Православната Църква. И Вие, Ваше Високопреосвещенство, можете да си представите, с какъв вопъл на ужас се отнасят свещенослужителите, особено измъчващите се в затворите и заточенията, към Вашето голословно заявление „за думите и делата“, а след това и към постигналата мнозина горчива участ.

   Между впрочем, пишат ми, че епископ Василий Ви е представил от мое име доклад. Трябва да заява, че нито на него, нито на другия мой съжител Х., не съм давал никакви поръчения, отнасящи се до църковните дела.

   За себе си лично ще кажа, че преминах през всички видове страдания, каквито можете да си представите. Като че ли за мен има само едно годишно време – време за скърби. Но Господ видимо не ме оставя. Той подкрепя силите ми, отслабвани от тежките условия на изгнанието и внася в душата ми успокоение, което, ако се отравя от нещо, то е само от болката за Църквата.

   Божията милост да бъде с нас!

   На Ваше Високопреосвещенство покорен слуга

   Местопазител на патриаршеския престол, митрополит Петър“¹⁷.

 Както се вижда, това писмо потвърждавало преразказа на позицията на митрополит Петър, направен от пратеника на епископ Дамаскин. То потвърждавало правотата на църковната опозиция срещу митрополит Сергий. Ставало ясно, че наистина митрополит Сергий не е съгласувал действията си с главата на Църквата, нямал неговото благословение за всички промени, които е предприел и дори не е известил митрополит Петър за тях. Той нямал неговото одобрение за действията си, както се опитвал да манипулира църковните среди с доклада на епископ Василий. Напротив местопазителят се отнасял към действията му отрицателно и ги оценял по същия начин както и църковната опозиция. Митрополит Сергий нямал и правомощията да осъществява самостоятелно такива действия, те били самочинни. Митрополит Петър не критикувал поотделно всяко едно от тях, а настоявал да бъдат отстранени всички предприети нововъведения. Това е цялостна оценка за курса на църковната политика на митрополит Сергий. На една от неговите тези обаче митрополит Петър се спрял по-специално. Изглежда тя е била особено неприемлива за него или я е схващал като основополагаща за цялостната политика на своя заместник. В Декларацията на сергианския синод цялата вина за гоненията срещу Църквата се хвърляла върху самата Църква и се твърдяло, че тя е била нелоялна политически спрямо съветската власт. Според Декларацията, мнозина клирици и вярващи били настроени промонархически и съответно, враждебно спрямо новата власт и изразявали това „и с дела, и с думи“. Това навлякло подозренията на съветската власт. Във връзка с това било и твърдението, че в Съветска Русия няма гонения за вярата, а преследване на отделни епископи, клирици и вярващи за извършени политически престъпления. Тези твърдения били особено възмутителни за свещеномъченик Петър и той ги отхвърлил категорично, макар и в същия възпитан и внимателен тон, с който е написано цялото писмо. Той нарича „голословно“ твърдението на митрополит Сергий „за думите и делата“, с които свещенослужителите уж са проявявали нелоялност към властта.

Към III част →

[ 1 ] От материалите по следственото дело на епископ Дамаскин от 1929-1930 г. става ясно, че този пратеник е бил дякон Кирил Цокот, арестуван и съден по същото дело.

[ 2 ] Лопушанская, Елена. Епископы исповедники. Сан Франциско, 1971. С. 80.

[ 3 ] Воробьев В. Н., Косик О. В. Слово Местоблюстителя. Письма Местоблюстителя священномученика митрополита Петра (Полянского) к митрополиту Сергию (Страгородскому) из Тобольской ссылки и люди, послужившие появлению этих документов // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2009. Вып. 3 (32). С. 48  http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900

[ 4 ] Пос. съч., с. 80.

[ 5 ] За разлика от българската традиция, в руската „дядото“ не е синоним на „владиката“. Така че това е условно название, което епископ Дамаскин използва за митрополит Петър, за да не споменава името му – предпазна мярка в случай, че писмото попадне в чужди ръце.

[ 6 ] Воробьев В. Н., Косик О. В. Слово Местоблюстителя. Письма Местоблюстителя священномученика митрополита Петра (Полянского) к митрополиту Сергию (Страгородскому) из Тобольской ссылки и люди, послужившие появлению этих документов // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2009. Вып. 3 (32). С. 49    http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900

[ 7 ] Екзархът на Украйна митрополит Михаил (Ермаков), който активно провеждал сергианската политика, с помощта на подкрепящи го епископи, на т. нар. „малък събор“, обявил за освободени от катедрите им 16 архиереи, които били арестувани от ГПУ за „контрареволюционна“ дейност. Сергианското ръководство трябвало да докаже на дело политическата си лоялност, като присъедини към репресиите на властите своята църковна санкция спрямо задържаните за „политически престъпления“ епископи.

[ 8 ] Воробьев В. Н., Косик О. В. Слово Местоблюстителя… Вестник ПСТГУ. 2009. Вып. 3 (32). С. 53   http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900

[ 9 ] Под тази обширна статия нейният автор е поставил датировка: „Москва. 10/III 1930“. Тя била публикувана в Парижкия емигрантски вестник „Последние новости“ в два броя, на 28 юни и 4 юли 1930 г., не под името на истинския ѝ автор.

[ 10 ] Косткевич, Г. А. Обзор главнейших событий церковной жизни России за время с 1925 г. до наших дней. Вестник ПСТГУ. II: История. История Русской Православной Церкви. 2007. Вып. 2 (23). С. 129.   http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/314

[ 11 ] Пак там, сс. 127-128.

[ 12 ] Самое́ды – старо руско название за група народи в северната част на европейска Русия и Сибир.

[ 13 ] Косткевич, Г. А. Обзор главнейших событий церковной жизни России за время с 1925 г. до наших дней. Вестник ПСТГУ. II: История. История Русской Православной Церкви. 2007. Вып. 2 (23). С. 122-123   http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/314

[ 14 ] Пак там, с. 123.

[ 15 ] Митрополит Петър има предвид едноличното учредяване на синод от митрополит Сергий.

[ 16 ] В текста на публикацията, по която се цитира тук писмото вместо „правителствените действия“  стои „църковните действия“, което очевидно е фактическа грешка, допусната при ръкописното преписване на документа.

[ 17 ] Текстът на писмото се цитира по публикацията: Слово Местоблюстителя. Прот. Владимир Воробьев, О. В. Косик. Вестник ПСТГУ II: История. История Русской Православной Церкви. 2009. Вып. II:3 (32). С. 37–69.  http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900