Митрополит Петър (Полянски)

  Митрополит Петър (в света – Пьотр Фьодорович Полянский) се родил на 28 юни (10 юли ст. ст.) 1862 г. в село Сторожевое, Воронежка губерния. Баща му бил енорийски свещеник. Завършил местното духовно училище, а през 1885 г. – Воронежката духовна семинария. През 1887 г. постъпил в Московската духовна академия, която завършил през 1892 г. със степен кандидат на богословието. Състудентите му го запомнили с неговото благодушие, доброжелателност, сговорчивост и с изключително жизнерадостния му характер.

   След 1892 г. работил няколко години като помощник-инспектор на Московската духовна академия. Не бил женен, но не приел и монашество, като отклонил предложенията в тази посока на архимандрит Антоний (Храповицки), ректор на академията. От времето на работата му там датират и близките му отношения с бъдещия митрополит Сергий (Страгородски), тогава архимандрит. През 1897 г. Пьотр Фьодорович Полянский защитил магистърска дисертация на тема: „Първото послание на св. ап. Павел до Тимотей. Опит за историко-екзегетическо изследване“.

   Една година по-рано, през 1896 г., той бил назначен за директор на Жировицкото духовно училище и работил на тази длъжност до 1906 г. Всички отзиви за дейността му били блестящи. Проявил забележителен организаторски и ръководителски талант. Учебният комитет при Светейшия Синод смятал Жировицкото училище за еталон както в учебната и възпитателната работа, така и в стопанско отношение. През този период Пьотр Фьодорович проявил и голяма обществена активност. Бил доброволен член на Попечителството за народна трезвост, почетен окръжен мирови съдия, проявил особено усърдие за благоустройството на местните църковно-енорийски училища. Получил различни държавни и синодални награди. През 1901 г. бил включен в състава на Училищния съвет към Светейшия Синод.

   През 1906 г. Пьотр Фьодорович бил преместен на работа в Петербург като младши помощник на секретаря на Учебния комитет при Синода. Основното му задължение било да ревизира духовните учебни заведения в страната. Във връзка с работата си пътувал често по епархиите в европейската част на Русия, а също и в Задкавказието, Сибир, Урал. След всяко пътуване съставял подробни отчети с предложения за необходимите мерки за подобряване на състоянието на обследваното училище. В Петербург се запознал отблизо с Литовския архиепископ Тихон (Белавин), бъдещия патриарх.

   През 1916 г. бил удостоен с чин действителен статски съветник. В дореволюционната система на ранговете в Руската империя, в гражданската сфера на държавните учреждения съществували звания, подобни на тези в армията. Гражданското звание „действителен статски съветник“ се равнявало на военния чин генерал-майор. В същата година бил награден с орден „Св. Владимир“ за изключителни успехи в църковното административно-педагогическо служение.

   След революцията Учебният комитет при Синода бил закрит и през 1918 г. Пьотър Фьодорович заминал за Москва, където се включил в работата на Всеруския поместен събор като член на неговия секретариат. Патриарх Тихон го привличал при обсъждането и решаването на множество въпроси. За да може да се издържа, започнал междувременно работа като счетоводител в една московска кооперативна организация.  През 1919 г. работил като завеждащ приют за деца с увреждания. В Москва живял в дома на брат си, свещеник Василий Полянски. В края на 1919 г. или началото на 1920 г. патриарх Тихон му предложил да приеме монашески подстриг, свещенически и епископски сан и да му стане близък помощник в работата по църковното управление. По това време Пьотър Фьодорович Полянски бил вече на 57 години. Епископският сан, за разлика от времената преди революцията вече не означавал почит, осигурено съществуване и високо обществено положение. Заточение, затвор, мъченическа смърт – това била перспективата пред този, който се съгласи да го приеме. Бъдещият свещеномъченик не отклонил предложението на патриарха. У дома пред близките си казал:

   „Не мога да откажа. Ако откажа, ще стана предател на Църквата. Но като се съглася, знам, че сам ще си подпиша смъртната присъда.“

   Монашеският подстриг бил извършен от митрополит Сергий (Страгородски) в чест на светител Петър, митрополит Московски. Той го ръкоположил и за йеромонах. На 8 октомври (25 септември, ст. ст.) 1920 г. патриарх Тихон възглавил епископската му хиротония като Подолски епископ, викарий на Московска епархия. Почти веднага след хиротонията новият епископ бил арестуван и изпратен на заточение във Велики Устюг.

   През 1923 г. патриарх Тихон бил освободен след едногодишен арест. Скоро след това в Москва се завърнал и епископ Петър и станал най-близък съветник и помощник на патриарха. Бил включен в състава на временния патриаршески синод. По това време властите оказвали много силен натиск върху църковното ръководство да направи компромис с обновленците, като включи техни представители в синода. Епископ Петър се съпротивил енергично и до голяма степен благодарение на неговата позиция Църквата отхвърлила натиска. На празника Покров на Пресвета Богородица, 14 октомври 1923 г., бил възведен в сан архиепископ, а на 2 март 1924 г. – в сан митрополит Крутицки, викарий на Московска епархия.

   На Рождество Христово, 7 януари 1925 г. (25 декември 1924 г., ст. ст.) патриарх Тихон съставил своето известно завещателно разпореждане, в което се казвало:

   „В случай на наша кончина нашите патриаршески права и задължения предоставяме временно, до законния избор на нов патриарх, на Високопреосвещения митрополит Кирил. В случай, че той не може, поради някакви обстоятелства да встъпи в посочените права и задължения, те преминават към Високопреосвещения митрополит Агатангел. Ако и този митрополит няма възможността да осъществи това, то нашите патриаршески права и задължения преминават към Високопреосвещения Петър, митрополит Крутицки.“

   В последните месеци от живота си патриарх Тихон управлявал Църквата чрез митрополит Петър, който постоянно го посещавал в болницата, докладвал му за събитията от църковния живот, представял му необходимите документи за подпис. Патриархът починал на Благовещение, 7 април 1925 г. Митрополитите Кирил и Агатангел били на заточение, поради което митрополит Петър приел задълженията на патриаршески местопазител. В деня на погребението на патриарх Тихон, 12 април 1925 г., събралите се в Москва 58 архиереи подписали акт, с който потвърдили волята на починалия първосветител и правомощията на митрополит Петър.

   Новият предстоятел на Църквата се обявил твърдо против каквито и да било компромиси с обновленците. През лятото на 1925 г. обновленците подготвяли провеждането на своя втори събор. С лукави призиви за единство те отправяли покани към „староцърковниците“ да участват в епархийските събрания за избор на делегати на събора, за да вземат работа в участието и на самия събор. Съветската власт регистрирала ръководството на обновленците, а патриаршеската църква пребивавала все така извън закона. Мнозина се съблазнявали от мисълта, че при обединение с обновленството, църковните структури ще получат възможност за легално съществуване. В този момент решителната позиция на митрополит Петър отстранила съблазните и поставила Църквата на верния път. На 28 юли 1925 г. той се обърнал към архипастирите, пастирите и всички чеда на Църквата с послание. В него той дал точна и нелицеприятна характеристика на обновленството и открито обосновал недопустимостта на компромисите с него. Това послание внесло яснота за всички и най-вече утвърдило малодушните и колебаещите се. С това бил провален коварният замисъл на обновленците и ОГПУ, а именно - „тихоновците“ да бъдат подчинени чрез обединение в името на „единството“.

   Митрополит Петър дал много твърд отпор на интригите на ОГПУ и по друга линия – съблазнителните предложения за урегулиране на юридическото положение на Църквата срещу приемането на определени условия на властите. Тези условия включвали: издаването на обръщение към вярващите за лоялност към съветската власт, като под лоялност всъщност се разбирало политическа подкрепа и дори пряко ангажиране с нейната политика по примера на обновленците; отстраняване на архиереите, които от гледна точка на властите били неприемливи, а такива били най-верните пастири, осъдени на заточение и затвори заради ревността си за Църквата; осъждане на задграничните епископи, които изобличавали съветската власт и информирали външния свят за гоненията на Църквата в СССР; съгласуване на дейността на църковното ръководство с правителството чрез поддържане на постоянен контакт с представител на ОГПУ. Протопрезвитер Михаил Полски описва твърдата позиция на митрополит Петър по отношение на интригите на властите по следния начин:  

   „Местопазителят на патриаршеския престол, митрополит Петър управляваше кратък период от време. Той знаеше твърдо, че никакви отстъпки от негова страна няма да подкупят властта. Властта всичко взема и нищо не дава, както казваше и патриархът. Затова митрополит Петър направо отхвърляше всички предложения на агента на властта¹ и просто го отпращаше от своите покои. Митрополит Петър, например, казваше на агента така: ‘Вие само лъжете. Нищо няма да дадете, а само обещавате. А сега моля Ви да напуснете стаята, ще имаме заседание’.

   Такъв неподатлив глава на Църквата и такова отстраняване от църковните дела озлобеният враг не можеше дълго да търпи: митрополит Петър беше хвърлен в затвора.“²

   Като предвиждал, че ще бъде арестуван, местопазителят оставил две разпореждания, в които посочвал по трима свои приемници; първото разпореждане било в случай на неговата смърт, а второто, в случай, че обстоятелствата не му позволяват да изпълнява задълженията си, тоест, ако бъде лишен от свобода. След арестуването на предстоятеля управлението поел Нижегородският митрополит Сергий (Страгородски), който бил посочен пръв измежду тримата евентуални заместници при втория вариант. В дните преди ареста митрополит Петър записал свои мисли, които оставил като духовно завещание на верните пастири и чеда на Църквата:

   „Предстоят ми трудове, човешки съд, който често е немилостив. Не се страхувам от труда, обичах го и го обичам; не се страхувам и от човешкия съд – неговата неблагосклонност са изпитали и най-добрите и най-достойните личности. Страхувам се само от грешки, пропуски и неволни несправедливости – ето кое ме плаши. Осъзнавам дълбоко отговорността на своя дълг. Това е необходимо във всяко дело, но особено в нашето – пастирското. Ако пастирите нямат съзнание за дълга си, те няма да имат нито енергия, нито евангелска любов, нито търпение в служението. А ако имат това съзнание, тружениците на лозето Господне ще се радват и утешават. Ако, според думите на Евангелието, отличителен признак на Христовите ученици е любовта, то от нея трябва да бъде проникната и цялата дейност на служителя на Господния олтар, служителя на Бога на мира и на любовта. Да ми помогне в това Господ! А вас ви моля да изпълнявате като послушни деца всички правила, постановления и разпоредби на Църквата. […] мнозина смятат нейните устави и правила за произволни, излишни, обременени и даже отживели. Но всички мъдреци, при цялата си самоувереност не са изнамерили средства да укрепят нашата воля в доброто, да дадат на човека да почувства сладостта на духовната свобода от страстите, на мира на съвестта и на тържеството от победата в борбата със злото, както правят това трудовете и подвизите, предписвани от уставите на Църквата. […] Преживяваните от нас събития не може да не внушават опасения за съдбата на Православната Църква, на всеки православен човек. Но пагубният разкол³, оглавяван от епископи и презвитери, които са забравили Бога и предават своите събратя и благочестивите миряни – всичко това може би все още не е толкова опасно за Божията Църква, която винаги е крепнела и се е обновявала в страданията. Страшен и опасен е духът на лъжата, който води борба с Църквата и работи за нейното разрушаване под вида на загриженост …“⁴

   По време на следствието митрополит Петър бил държан в Суздалския политизолатор и във вътрешния затвор на ОГПУ в Москва. Пред следователите той се държал открито и смело:

   „На разпита, проведен на 18 декември, следователят попитал митрополит Петър: ‘А възможно ли е признание от страна на Църквата на справедливостта на социалната революция?’ ‘Не, не е възможно – отговорил заточеният патриаршески местопазител. – Социалната революция се основава на кръв и братоубийство, което Църквата не може да приеме.’“⁵

   След почти една година прекарана в затвора, на 5 ноември 1926 г. митрополит Петър бил осъден на три години заточение. През месец декември бил изпратен по етапен ред в Тоболск, а през месец февруари 1927 г. бил докаран в село Абалак, където му било определено да живее на територията на закрития Абалакски манастир. За него това било време на относително спокойствие, но то продължило много кратко. Селото било сравнително лесно достъпно – само на 30 км от Тоболск – и местопазителят можел да осъществява контакт с други църковни дейци, което било нежелателно за властите. През месец април той бил отново арестуван и върнат в затвора в Тоболск. През лятото на същата година бил заточен в полярното селище Хе на брега на широкия залив на река Об, която се влива в Северния ледовит океан.

   През това време в Църквата се развили драматични събития. Също през месец април 1927 г. митрополит Сергий (Страгородски) бил освободен след тримесечно пребиваване в затвора и поел повторно управлението на Църквата. В затвора митрополит Сергий приел всички посочени по-горе условия на ОГПУ, които митрополит Петър преди това отхвърлил. Именно затова и бил освободен след такъв относително кратък срок на задържане. След като поел управлението на Църквата, митрополит Сергий еднолично назначил при себе си синод, в чийто състав влизали предимно компрометирани архиереи, някои от които сътрудничели на ОГПУ. Веднага след това синодът започнал безпрецедентно по мащабите си преместване на управляващите архиереи от техните катедри. Заточените и затворените били освобождавани и на тяхно място се назначавали други. Тези мерки и съставът на синода предизвикали сериозно безпокойство в Църквата. На 29 юли 1927 г. митрополит Сергий издал своята прословута Декларация за лоялност спрямо съветската власт, която станала манифест на неговата политика на безусловно подчиняване на Църквата на атеистичния режим. Впоследствие той издал и указ за споменаването на властите на богослуженията в храмовете и за собственото си поменаване, наред с митрополит Петър. Освен това указът забранявал да се споменават на църковните служби репресираните клирици и вярващи, тъй като това се третирало като политическа демонстрация.

   Всички тези мерки, продиктувани от ОГПУ, предизвикали множество протести и в крайна сметка довели до дълбоко разделение в Руската Църква. От есента на 1927 г. един след друг епископи от различни региони на страната започнали да обявяват за своето отделяне от митрополит Сергий. Започнала тежка и неравна борба за запазване на свободата на вътрешния живот на Църквата – живот, който сега съветският режим започнал да манипулира чрез самото църковно ръководство.

   Има всички основания да се предполага, че арестуването на митрополит Петър през месец април 1927 г. в село Абалак – където бил само от два месеца – и изпращането му в далечното полярно заточение, едновременно с освобождаването на митрополит Сергий, били предприети именно, за да се предотврати възможната намеса на местопазителя в църковния живот и обявяването му против колаборационистката политика на неговия заместник.

   Въпросът за отношението на митрополит Петър към новата църковна политика на митрополит Сергий бил особенно важен за Църквата. Неговите пълномощия като глава на патриаршеската Руска Църква били признати от всички – не само от почти шестдесетте епископи, които присъствали на погребението на патриарх Тихон и подписали акта, утвърждаващ неговия избор, но и от архиереите, които по това време били в затвора и на заточение или не присъствали по някоя друга причина. Неговите пълномощия били признати и от синода на Руската Православна Задгранична Църква. Така че авторитетът на митрополит Петър като глава на Църквата бил изключително висок и неговото становище по предприетия от заместника му нов курс имали голямо значение за всички.

   От своя страна митрополит Сергий, който бил само негов временен заместник, още от самото начало на своето управление все повече си присвоявял всички права на действителен глава на Църквата. В първия период, до арестуването му, докато управлението му било одобрявано и смятано за правилно, малцина епископи обръщали внимание на този аспект от неговото поведение. Но впоследствие, след като той променил рязко курса на своята политика и повел Църквата към пълно подчинение на атеистичната съветска власт, въпросът за неговите правомощия и за отношението му към законния глава – митрополит Петър, придобил първостепенно значение. Всички архиереи, клирици и миряни, протестиращи против новата църковна политика, поставяли и този въпрос – че като временен заместник, митрополит Сергий няма право да променя линията на митрополит Петър, без да съгласува това с него и няма право да назначава при себе си синод от архиереи, неизбрани от никого. Епископите-изповедници и техните последователи, които прекъсвали църковното си общение с митрополит Сергий и неговия синод, едновременно с това декларирали своята вярност и преданост на законния местопазител на патриаршеския престол, митрополит Петър.

   Преди всички други това извършил Синодът на Руската Православна Задгранична Църква със своето Окръжно послание от 9 септември 1927 г., с което заявил, че прекратява отношенията си с Московската църковна власт. В посланието се заявявало:

   „Тя [задграничната църква], както и досега, смята за свой глава Патриаршеския местопазител митрополит Петър и възнася неговото име на богослуженията си.“⁶

   В това били единодушни и всички представители на църковната опозиция на митрополит Сергий и в Русия. Всички те не само заявявали, че признават митрополит Петър за законен първойерарх на Руската Църква, но и подчертавали своето единство с него по дух и го смятали за свой съмишленик.  

   Но митрополит Петър бил така изолиран, че до него даже не достигала информация за драматичните събития в живота на Църквата. Първоначално с него нямало никаква връзка. Достъпът до малкото селище Хе, намиращо се отвъд полярния кръг, на брега на Северния ледовит океан бил ограничен както от природните условия, така и от властите. Но за епископите изповедници било очевидно, че местопазителят не би могъл да приеме курса на своя заместник и да одобри неговата политика, провокирала ново тежко разделение в Църквата. Самото му държане в изолация говорело достатъчно красноречиво срещу възможността той да одобри подобна политика. Самият той, като осъден от съветската власт, попадал в категорията на преследваните за политически престъпления, според Декларацията на митрополит Сергий, с която той обявил, че в Съветския съюз няма преследвани за вярата, а само духовници, съдени като политически противници на властта.      

   За всички било ясно, че действията на заместника били осъществени без одобрението на самия местопазител. Това давало още повече основания на протестиращите и особено на прекратилите църковно общение да не ги признават за канонични и законни. Всички те категорично споделяли  становището, че след като местопазителят на патриаршеския престол е жив, заместникът му не може без неговото съгласие да приема никакви съществени решения, а трябва, напротив, да следи само да не бъдат допускани отклонения от твърдо набелязания вече курс. Към това се добавяло и основателното обвинение, че от друга страна, митрополит Сергий действа в разрез и с църковните правила, които изискват управляващият епископ да не върши нищо сам, без да търси съгласието на останалите епископи на страната. А той действал не само, без да търси тяхното мнение, но и въпреки ясно изразеното им несъгласие в многобройните писмени и устни протести.  

   Основателността на всички тези упреци смущавала и мнозина от последователите на митрополит Сергий. Особено обвиненията в самочиние и несъобразяване с главата на Църквата били много сериозни и крайно неприятни за него, защото те подривали основанията му да изисква подчинение на самия себе си като управляващ Църквата. През есента на 1927 г. той положил особени усилия, за да неутрализира тези обвинения. Разбира се, митрополит Сергий не би могъл да убеди никого post factum, че е съгласувал действията си с митрополит Петър и че има неговото благословение за всичко, което върши. Затова той решил да покаже „свидетелство“, че митрополит Петър все пак одобрява неговата линия на поведение. За целта бил широко разпространен един доклад на епископ Василий (Беляев) до митрополит Сергий, в който се твърдяло, че епископ Василий, завърнал се наскоро от заточение, прекарал част от него, а именно в периода от 1 август до 23 септември (н. ст.) 1927 г., в селището Хе, където се намирал и митрополит Петър. Според доклада, митрополит Петър уж възложил поръчение на епископ Василий да предаде на митрополит Сергий, че е могъл да прочете публикуваната във вестник „Известия“ Декларация на „сегашния православен синод“ и впечатлението му от нея било „напълно удовлетворително“, като дори добавил, че с оглед на настоящия момент тя е необходима. Ето и пълният текст на този доклад:

   „До Негово Високопреосвещенство

Временния заместник на местопазителя на патриаршеския престол

и Свещения Синод на епископите

     Василий, епископ Спас-Клепиковски, викарий Рязански

Доклад

   На 29 октомври тази година /н. ст./ се завърнах от заточение, което до края му, тоест до 9 януари 1929 г. /н. ст./, е заменено с минус шест.

   От 1 август до 23 септември /н. ст./ аз живях в селището Хе, Обдорски район, Тоболски окръг, заедно с местопазителя митрополит Петър и по негово поръчение съм длъжен да Ви съобщя следното: Владиката имал възможност да прочете (във вестник „Известия“) Декларацията на сегашния православен Синод и е останал с напълно удовлетворително впечатление от нея, като добави, че тя представлява необходимо явление в настоящия момент, без изобщо да засяга конкретни нейни абзаци. Владиката помоли да предам неговия сърдечен поздрав на митрополит Сергий и на всички, които го познават.

   Смирен послушник на Ваше Светейшество,

   Епископ Василий, викарий Рязански

   1927 г. 11 ноември“⁷

   Този доклад бил разпространен в църковните среди в копие, заверено от секретаря на синода с гриф „Вярно с оригинала“. Очевидно, неговото предназначение било да успокои съвестта на мнозина, които се подчинили на митрополит Сергий от „послушание“ или по най-различни други причини, но били смутени, че действията на заместника нямат одобрението на местопазителя. Може би това „свидетелство“ за „одобрението“ на митрополит Петър да е помогнало на някои, които имали необходимост да заглушат гласа на съвестта си, но за честните църковни дейци, то било очевидна и съвсем неубедителна манипулация. „Докладът“ предизвиквал съмнения по много причини. Първо, било съмнително, че митрополит Петър би могъл да възложи специално „поръчение“ на епископ Василий, така сякаш го изпраща да предаде тази важна информация. Оставащият срок от заточението на епископ Василий бил повече от една година и макар то да било заменено с „минус шест“⁸, епископът не можел да знае къде тепърва ще попадне. Така че митрополит Петър не можел да знае кога и дали изобщо ще има възможност да предаде „поръчението“ му, особено като се има предвид честата практика на съветските власти да предявяват ново обвинение и да продължават срока на заточението. Също много съмнително било и това, че митрополит Петър предал само най-общото си впечатление от Декларацията, „без изобщо да засяга конкретни нейни абзаци“, както се твърдяло в доклада. Тези „абзаци“ третирали жизнено важни въпроси от живота на Църквата и изглеждало много неубедително твърдението, че местопазителят е могъл да ги отмине без коментар и да сподели само най-общото си впечатление, едва ли не като страничен наблюдател, който няма пряка отговорност за управлението на Църквата.⁹ Като в същото време се твърди, че той специално възложил „поръчение“ казаното от него да бъде предадено на митрополит Сергий.

   Има и други странни обстоятелства, свързани с този „доклад“, които подсказват, че появата на това толкова необходимо в този момент за митрополит Сергий „свидетелство“ е организирана не без решаващото съдействие на ОГПУ. Те са следните: През месец април 1926 г. епископ Василий (Беляев) бил осъден и изпратен за три години на заточение в Соргут¹⁰. На 29 юли 1927 г., неизвестно защо, неговата присъда била променена на по-лека – интерниране във вътрешността на страната по споменатата по-горе формула „минус шест“. Само след три дни, на 1 август, той вече се оказал в селището Хе, където скоро след това бил докаран и митрополит Петър. Трябва да отбележим, че Хе само по себе си е трудно достъпно място и във всеки случай, изобщо не е „по път“ към вътрешността на страната. Напротив, от Соргут трябва да се тръгне точно в обратната посока – на север, към брега на Северния ледовит океан¹¹. Пребиваването в Хе на епископ Василий е необяснимо и от друга гледна точка – когато се постановява интернирането, освен забранените губернии и градове се определя и мястото на интерниране. Това очевидно не е било Хе, защото той останал там само до 23 септември, тоест, по-малко от два месеца. Но за този кратък период той се оказал на необходимото място в необходимото време, така че да може да „свидетелства“ за позицията на митрополит Петър. Не е ясно накъде се е отправил епископ Василий след това. На 29 октомври уж пристигнал нелегално в Москва – това бил един от градовете, в които му било забранено да пребивава. На 11 ноември представил своя доклад на митрополит Сергий. Пак през месец ноември той отпътувал за град Рязан, за което също нямал право, тъй като преди арестуването си последно служил и живял в Рязанска губерния. След това заминал за град Елец, където бил назначен от митрополит Сергий за Елецки епископ, викарий на Орловска епархия. На 23 декември същата 1927 година срокът на наказанието на епископ Василий, който трябвало да изтече на 9 януари 1929 година, бил прекратен.

   Освен всичко друго, още на следващата година в публикация в руско емигрантско издание в Париж бил цитиран докладът на епископ Василий до митрополит Сергий за пребиваването му в Хе. Публикуваният в Париж доклад обаче изглеждал съвсем различно в сравнение с публикувания от синода в Москва (публикуван, впрочем, само като копие, заверено от секретаря на синода). Той бил доста по-голям по обем и имал съвсем друго съдържание – в него се описвало тежкото здравословно състояние и материално положение на митрополит Петър в условията на заточението и нямало и намек за обсъждане с него на отношението му към Декларацията. За тази публикация, озаглавена „Обзор на най-главните събития от църковния живот на Русия за времето от 1925 г. до наши дни“, ще стане дума по-подробно малко по-долу.

   Изглежда, че след като епископ Василий представил своя оригинален доклад, на него му било обяснено, че той трябва да изглежда по съвсем различен начин. След което е бил написан публикуваният от синода доклад, съдържащ необходимото на митрополит Сергий „свидетелство“. Дали епископ Василий е написал сам втория вариант на доклада или той е бил съставен от някой друг, не е известно. Във всеки случай той никога не отрекъл авторството си. Вероятно това е била цената на освобождаването му.

   Самият оригинален доклад не е бил публикуван в Съветския съюз и не е бил известен на изповедниците там. Но дори и без тази информация, достоверността на казаното в доклада на епископ Василий била крайно съмнителна за тях от гледна точка на едно общо съображение: ако съветските власти можели да получат от митрополит Петър одобрение за църковно-политическата линия на неговия заместник, то няма никакво съмнение, че те биха публикували неговото изявление в централния съветски печат, както публикували самата Декларация на синода. Подкрепата за новата църковна политика от страна на законния глава на Църквата би имала много по-голяма стойност за църковните хора, отколкото позицията на неговия заместник и би поставила в наистина тежко положение протестиращите срещу митрополит Сергий. Но преди всичко, ако властите можели да склонят митрополит Петър към подкрепа на подобен църковен курс, то те биха го оставили и да го осъществява начело на управлението на Църквата, вместо да го изпращат на заточение зад полярния кръг и да го държат там в изолация.   

   Независимо от всичко, митрополит Сергий и неговите последователи настоявали, че Декларацията им е одобрена от митрополит Петър и продължавали да се позовават на въпросния доклад, като дори разпространили информацията и в чужбина сред руската емиграция. Тази версия станала официална за Московската патриаршия и била поддържана чак до разпадането на Съветския съюз и дори известно време след това. Разбира се, тя не можела да измами никого от изповедниците на вярата, някои от които открито заявявали на сергианите, че именно заради този доклад епископ Василий „получи и епископска катедра, и свобода“ – първото от митрополит Сергий, а второто от ОГПУ¹². И в крайна сметка, сергианите нямали отговор на въпроса: ако местопазителят е приел юлската декларация като „необходимо в настоящия момент явление“, то защо властите продължават да го държат в далечното заточение? Защо не го освобождават, ако той одобрява дейността на митрополит Сергий, която очевидно е угодна на властите и се осъществява под тяхната диктовка?

   Междувременно започнали да се повяват косвени потвърждения от различни източници, че митрополит Петър не е благословил промяната на отношението на Църквата със съветските власти и не одобрява действията на своя заместник. Такива потвърждения започнали да идват и от самите поддръжници на митрополит Сергий при контактите им с протестиращите епископи и клирици. Така например, епископ Виктор (Островидов) описва в свое писмо¹³ следния случай. През месец декември 1927 г. в град Вятка пет храма начело с катедралния преминали на страната на епископ Виктор и отказали да приемат Декларацията и новата църковна политика на сергианския синод, но все още отделянето не било окончателно обявено и продължавали да споменават Вятския архиепископ Павел (Борисовски), активен член на синода. По това време той пребивавал в Москва. Този архиерей пристигнал спешно в града, за да овладее положението с наказания и репресивни мерки. Свещениците били много разтревожени и не знаели как да постъпят, защото очаквали да им бъде наложена забрана за свещенослужение. Те телеграфирали на епископ Виктор с молба за указания. Той им отговорил също телеграфно от град Глазов, където по това време бил интерниран. По неговия съвет свещениците обявили на архиепископ Павел, че няма да го приемат в молитвено общение и прекратяват поменаването му като епархийски архиерей (това означавало, че няма и да го допуснат да служи в техните храмове), докато той не принесе покаяние и не се отрече от Декларацията на синода. По-нататък епископ Виктор пише:

   „Той не се съгласил да се отрече и бил много жалък в своите оправдания – тогава, казал, ме очаква затвор и всякакви лишения. Един от свещениците му гарантирал пълно обезпечение, но той не се съгласил. От поставените му въпроси станало ясно, че те действат без благословението на митрополит Петър и съзнават, че ако той се завърне, ще ги отстрани, ‚и ние ще си отидем‘, така и каза,  – а че през това време ще извършат толкова много зло и ще погубят хиляди души, от това и окото му не мигнало. Признал, че са извършили това по настояване на гражданските власти, а на въпроса какво са постигнали, отговорил, че сега се чувства архиерей. О, слепота, а не чувства, че е заличен от книгата на живота!“¹⁴

   Но въпреки всички тези потвърждения за правотата на протестиращите срещу политиката на митрополит Сергий, все пак у мнозина оставало силно желанието да чуят словото на самия митрополит Петър. Макар и никой от дейците на църковната опозиция да не се съмнявал, че той не може да одобри действията на своя заместник, имало множество конкретни въпроси, по които било важно да се знае становището на патриаршеския местопазител. Но преди всичко не било ясно до каква степен той изобщо е информиран за църковните събития.

Към II част →

[ 1 ] Авторът има предвид Евгений А. Тучков, началник по това време на „антицърковния“ отдел в ГПУ.

[ 2 ] Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. София, 2013. Сс. 53-54.

[ 3 ] Тук митрополит Петър има предвид обновленския разкол.

[ 4 ] Иеромонах Дамаскин (Орловский). Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Жизнеописания и материалы к ним.  Книга 2. Тверь, "Булат", 1996 год. Сс. 341-369.   http://www.fond.ru/index.php?menu_id=386

[ 5 ] Пак там.

[ 6 ] Архиепископ Никон (Рклицкий). Жизнеописание Блаженнейшего Антония, митрополита Киевского и Галицкого: В 10-ти т. Т. 6. Изд. Северо-Американской и Канадской епархии, 1960. С. 231-232   Цитира се по: http://krotov.info/acts/20/1927/2002mazy.htm 

[ 7 ] Акты Святейшего Тихона, Патриарха Московского и всея России, позднейшие документы и переписка о каноническом преемстве высшей церковной власти. 1917—1943. Сб. в 2-х частях / Сост. М. Е. Губонин. М., 1994, с.   http://download.pstgu.ru/docs/acts_tikhon.pdf

[ 8 ] Интерниране някъде във вътрешността на страната, без право на пребиваване в шест града (обикновено измежду най-големите) и техните области, плюс областта, където е пребивавал преди това интернираният.

[ 9 ] Впрочем митрополит Сергий непрекъснато лансирал именно тази теза: че местопазителят му е предал цялата власт и не може да носи отговорност за управлението, тоест, фактически е отстранен от управление, поради недостатъчната му информираност и поради затруднения контакт с него.

[ 10 ] По други сведения той отбивал наказанието си в Соловецкия лагер, но това изглежда по-малко вероятно, тъй като лагерът не е място за заточение, а за лишаване от свобода.

[ 11 ] Ако се приеме версията, че епископ Василий е бил в Соловецкия лагер, също би било много необичайно да се отправи толкова далеч на изток, към място отново на брега на океана, вместо да тръгне към вътрешността на страната в посока на определеното му за пребиваване място.

[ 12 ] Виж напр.: Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 20-ых – 30-ых годах. Иерей Александр Мазырин, М. 2006. С. 373.

[ 13 ] Виж: Вятский исповедник: святитель Виктор (Островидов), Сикорская Л., Братонеж, М., 2010. С. 302.

[ 14 ] Пак там.