Старобелският епископ Павел (Кратиров)
Част II
„ЗА МОДЕРНИЗИРАНАТА ЦЪРКВА ИЛИ ЗА СЕРГИЕВСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ“
Скъпи брате в Христа,
Отвсякъде идват недобри вести, че църковните дейци, споделящи заблудата на митрополит Сергий, вече отчасти осъзнават, че всички те седят в обновленското блато, но за да успокоят собствената си съвест и съвестта на другите, те уверяват себе си и пасомите, че декларацията и църковната дейност на митрополит Сергий засягат само външната, организационната страна на Христовата Църква, че митрополит Сергий в своята декларация и последващата си дейност не е нарушил нито каноните, нито догматите на Църквата, че всичко, което е направил, засяга земните, външните интереси на Божието Царство, че те, съмишлениците на митрополит Сергий, са презрели външната страна заради запазването на същността и реда на църковния живот, че те са решили временно да игнорират външното, за да получат възможността да запазят в чистота същността на Църквата като Божия закваска и енергия в живота на хората, и поради това не си струва заради дреболии да се смущават, още повече пък да се отграничават от митрополит Сергий и да осъждат неговата „многополезна“ за Църквата работа. Така ли е в действителност? Наистина ли сергиевската декларация и дейност не засягат същността на православно-църковното вероучение? […]
Вярващите в Идващия да съди живите и мъртвите отчетливо съзнават безспорната истина, че в настоящата историческа епоха Руската Православна Църква или е встъпила в периода на великото отстъпление на човешкия род от вярата в Бога, за който нееднократно говори апостол Павел (2 Сол. 2, 3) и който предшества времената на Презрения (Дан. 11 глава), или преживява „годину области темныя“1 (Лука 22, 53) – апокалиптичен период, дълбоко наситен с есхатологично съдържание, който представлява промислително Божие указание за необходимостта от покаяние и нравствено изправление. И в единия, и в другия случай Христовата Църква, по примера на своя Основоположник и Глава, Господ Иисус Христос, не трябва да се прекланя пред боговраждебната институция. Сатаната обещал на Спасителя всички царства на света и тяхната слава, безпрепятствено разпространение на християнството, без кръв и мъченичество, без Голгота и кръста, всички блага и удобства заедно с легализация на проповедта за Божието Царство в царството на дявола, само при едно условие: „ако паднеш и ми се поклониш“. Но Иисус Христос му казал в отговор: „махни се от Мене, сатана! защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Мт. 4, 9-10). Обаче митрополит Сергий постъпи иначе. […] Той се поклони на човеко-бога, говорещ гордо и богохулно и не само от свое име и от името на своя синод, но и от името на цялата Православна Католична Църква. […] И както е известно на всички, въведе в църковно-богослужебната практика на Православната Църква „осанна“ за хулещите Господа, Промислителя и вседържителя на вселената.2 Разсъди сам, как да наречем такива църковни водачи, които от името на Православната Църква поучават, че в християнския храм или молитвен дом всички трябва да пеят „осанна“ не само на Божия Син, но и на синовете на беззаконието, хулещи кръстната Божия сила, тези, които си поставят като първа задача не само унищожаването на християнската религия, но и унищожаването в човешката психика на инстинкта, на усета за Бога. […]
Може ли след това да се твърди, че декларацията и дейността на митрополит Сергий се отнасят само до външната страна на църковния живот, без изобщо да засягат същността на църковното Православие? […] Със своята суемъдрена и злочестива декларация и с последващата си антицърковна работа митрополит Сергий създаде нов обновленски разкол или сергиевско обновление, което е много по-престъпно от първите две обновления (от 1922 г. и 1925 г.)3, тъй като запазва фикцията на Православие и каноничност за „тези малките“.
И тъй, митрополит Сергий потъпка не външната страна, а самата вътрешна същност на църковното Православие. Защото тази „осанна“ на Христос и на антихриста, която се изпълнява сега в християнските храмове, засяга самата същност на християнската вяра и представлява явна апостасия – отпадане от вярата, богоотстъпничество. Затова и придържащият се към сергиевското суемъдрие, а още повече този, който го споделя, не може да бъде наставник и пазител на благочестието, тъй като неизбежно, независимо от волята му, християнската закваска и сол, на които е носител, се преподават на жадуващия за истината на спасението заедно с бесовската прелест и дяволската заблуда. Всеки, който слуша такива църковни учители, вместо на благочестие се поучава на злочестие, вместо на истина – на нейната фалшификация, вместо отрада и духовно утешение изпитва горчивина [...] Затова те умолявам, брате, не успокоявай себе си с лъжовни мисли за това, че външното може да бъде игнорирано, за да се запази вътрешната чистота и ред в църковния живот, защото митрополит Сергий разрушава самата същност на църковното Православие. За този, който се е потътрил след митрополит Сергий, завръщането на пътя на истината е задача трудна, съпроводена с немалки скърби и лишения. Но аз, грешният, виждам всичко и живея с надежда на Бога, Милващия, Умъдряващия и Укрепяващия немощните. На Него подобава винаги и во веки чест, слава и поклонение. […]
С братска любов в Христа Иисуса, твой брат от „лягалната“ (от думата „лягать“) Църква4, пребиваваща в пустинята поради Божия гняв, очакваща спасение не от Божиите врагове и бесовските князе, но от Бога Яковов, Който сътвори небето и земята. Амин.
Май 1928 г.5
КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ НА ЕПИСКОП ПАВЕЛ (КРАТИРОВ) ЗА ВТОРОТО ПОСЛАНИЕ НА МИТРОПОЛИТ СЕРГИЙ
Второто послание на митрополит Сергий беше предизвикано от появата в Москва на голямо количество анонимни писания и листовки, насочени срещу него и неговата църковна дейност, а също така от определено изложените срещу него обвинения и упреци от страна на някои йерарси. За да се реабилитира в очите на православните йерарси и народа, митрополит Сергий трябваше да отговори на цяла редица обвинения. Ще посочим най-важните от тях, с които имахме възможност да се запознаем:
1) Той нямаше право да говори в своето „възвание“ от името на цялата Руска Църква, тъй като нямаше пълномощия за това нито от митрополит Петър, нито от православния епископат.
2) Като прояви такова самочиние, с това си действие той се лиши от правото на доверие и подчинение от страна на неговите събратя епископи и на неговото православно паство.
3) Съдържанието на „възванието“, отправено от митрополит Сергий, е неприемливо за християнската съвест, тъй като в него я няма необходимата искреност и правдивост:
а) Не можем искрено да се радваме на всички радости на тази власт, която между впрочем си поставя за задача напълно да унищожи религията в държавата и Църквата;
б) не може искрено да благодарим за нейното внимание към духовните нужди на православното население, тъй като такова в действителност няма.
4) В своето „възвание“ митрополит Сергий предрешава съборните определения по засегнатите от него въпроси.
5) Като уверява гражданската власт в изменението на своите възгледи за нея и в чувствата, които посочихме по-горе, с това самото той постави под удар всички честни служители на Църквата, които са лоялни към властта, но не одобряват неговата дейност и по този начин извърши спрямо тях акт на предателство и отправи към тях гнусна клевета.
Отговори ли митрополит Сергий поне на една дума от предявените му обвинения? Безусловно не. Основната мисъл на неговото послание е следната: той е носител на църковната власт и всички православно вярващи, заради благото на Църквата и за избягване на пагубните за Църквата разделения са длъжни да му се подчиняват до провеждането на събор. Само съборът може да произнесе своя съд за неговата дейност. Той уверява читателя, че не е отстъпил и няма да отстъпи от Православието и затова моли да се отнасят към него с пълно доверие, защото само при взаимно доверие е възможно църковното строителство. Уверява ни и в това, че огромното мнозинство от руското и задгранично духовенство се отнася към него с доверие и се намира в поздчинение на Московската патриаршия, т. е. на него – Сергий и на неговия синод. На своето служение в Църквата в настоящото свое положение на заместник [на патриаршеския местопазител] той гледа като на тежък кръст, възложен му от Самия Господ и само съзнанието за неговия дълг пред Църквата, му давал сили да остане на своя пост. Това са главните мисли на посланието на митрополит Сергий. […]
Имаме ли ние наистина право да откажем да се подчиняваме на митрополит Сергий преди църковен съд и съборно осъждане, ако той действително е законният носител на църковната власт?[...]
1) Ние лично сме гледали и понастоящем гледаме на митрополит Сергий само като на узурпатор на висшата църковна власт, която по право трябва да принадлежи на митрополит Агатангел.
2) Смятаме, че в определени случаи не бихме сгрешили, ако откажем послушание дори и на законна власт: това е в тези случаи, когато властта изисква от нас нещо явно беззаконно и противно на Божията воля. На митрополит Сергий, разбира се, му е добре известно какво са отговорили апостолите пред синедриона, когато било поискано от тях противното на Божията воля. А ако беззаконното искане има принципен характер? Ако в основата на църковното строителство се полагат лъжата и клеветата, както виждаме това при митрополит Сергий, и то така, че те определят целия ход на църковната му дейност, то няма да сгрешим, струва ни се, ако и изобщо излезем от подчинението на такава власт и отхвърлим и самата нея. […]
Длъжни ли сме да чакаме съборно решение?[...]
Самата възможност да се свика законен събор в настоящото хаотично време е твърде съмнителна. А нима православният християнин е длъжен да върви след митрополит Сергий и неговия синод със спокойна съвест, накъдето и да биха пожелали да ни поведат? На нас ни е известна и крайната неустойчивост на възгледите на митрополит Сергий, която е крайно недопустима за носителя на висшата църковна власт и нито разумът, нито съвестта ни позволяват да го следваме сляпо. Ето някои примери за неговата неустойчивост:
а) През 1922 година митрополит Сергий призна обновленското Висше Църковно Управление6 за напълно канонично и всички негови постановления за законни и покани всички да последват неговия пример. През 1924 година принесе покаяние за извършеното пред патриарха, а през 1926 година сам оглави направлението, враждебно на обновленството.
б) През 1926 година той смяташе легализацията на Временния Висш Църковен Съвет7 за „признак на неправославие“, а през 1927 година сам усилено се домогва до нея, без да се стеснява при това да използва всякакви средства.
в) През 1926 година митрополит Сергий посъветва задграничните православни епископи да създадат свое самостоятелно църковно управление зад граница; само след година той осъжда това тяхно желание (виж преписката му с митрополит Евлогий и я сравни с писмото му до задграничните епископи от 12 септември 1926 г.).
Кога е бил прав митрополит Сергий и по кой път ние трябва да вървим след него?
3) Митрополит Сергий само говори за необходимостта от църковно съборно осъждане, а с поведението си сам се опровергава. Не осъдихме ли ние, а после и той [след покаянието му] заедно с нас, обновленците и тяхното управление, преди църковното им осъждане?... Не трябваше ли да ги осъди църковен събор, според логиката на митрополит Сергий?... И ако ние със спокойна съвест прлоизнесохме нашата присъда над обновленците, защо да нямаме възможност да направим същото по отношение на митрополит Сергий? […]
Митрополит Сергий започва своето послание със заявлението, че Сам Господ възложил на него „великото и извънредно отговорно дело да направлява кораба на нашата Църква в такова време…“ „Можем без колебание да изповядаме – казва той, – че само съзнанието за служебен дълг пред Църквата не ни позволи, подобно на други, да се отклоним от падналия ни се тежък жребий.“
Каква неистина, двойно по-престъпна в устата на епископа, заемащ първосветителския пост. И отново – колко дълбоко се разминава това изявление на митрополит Сергий с неговото поведение и с действителността. Да допуснем, че в името на дълга той е приел от митрополит Петър временното заместничество[…] Но как ще оправдае той своето поведение от времето на завръщането на законния местопазител на патриаршеския престол митрополит Агатангел? Не използва ли той всякакви средства, за да го лиши от възможността да оглави управлението? Не го ли постави под епископски съд само за опита му да осъществи своето право и то без да се съобрази с определено изразената воля на митрополит Петър, Руската Църква да бъде оглавена именно от митрополит Агатангел? Не беше ли той готов да съди и самия местопазител митрополит Петър за това, че призна митрополит Агатангел?[...]
Само благодарение именно на слабата осведоменост в отдалечените епархии за това, което се върши в центъра, за което по-нататък митрополит Сергий говори като за прискърбно явление в църковния живот, на него му беше дадена възможността „да възложи на себе си този кръст“. Позоваването на Господа тук е съвсем неуместно и даже кощунствено.
Митрополит Сергий възлага своята надежда на небесния Пастиреначалник, че Той „няма да ни остави нас, сиротите“ в трудна минута и че „неговото упование няма да го посрами“. Предвид на казаното по-горе, ние не можем да споделяме надеждите на митрополит Сергий, че Господ ще му бъде Помощник в неговите деяния, а и той самият, разбира се, няма никакви морални основания за такива надежди. По-правилно би било да се мисли, като се имат пред вид последните му изявления, че Господ го е оставил и Божият Дух е отстъпил от него.
[....]
Малко ни утешава, Ваше Високопреосвещенство и установяването на отношения между Вас и източните патриарси, за което с такава радост съобщавате в своето послание, защото източните патриарси преди Вас вече признаха обновленското църковно управление; също и [Григориевския] Временен Висш Църковен съвет, на който Вие в пълния му състав наложихте своето запрещение, много преди Вас установи църковни отношения с тези патриарси8. В това отношение, както и по отношение на легализацията, Вие сте закъснели и се оказвате на опашката зад тези, които осъждахте.[…]
Както се вижда, Вие се опитвате да оправдаете своята църковна дейност с това, че значително мнозинство от духовенството върви след Вас. Това се обяснява не със съчувствие към Вас и Вашата църковна дейност, а с различни други причини, а именно:
а) лошата осведоменост на мнозина за това как и по какъв начин Вие се оказахте начело на църковното управление;
б) безизходността на създалото се положение, при което мнозина и то много голяма част биха били радостни да избягат от Вас, обаче няма къде[…];
в) изтощението на духовенството, което в огромното си мнозинство вече изгуби тази енергия в борбата за църковната истина, която прояви по-рано, в момента на появяването на „живата църква“[…]
В заключителната част на своето послание митрополит Сергий предлага на всички да останат в съюз със законната църковна власт и търпеливо да чакат разрешаването на всички недоумения на църковен събор, а засега, казва той, „да се стремим да запазим единството на Духа в съюза на мира, като помним за едното Христово Тяло“[…]
Ако митрополит Сергий искаше наистина да запази до провеждането на събор „единството на Духа в съюза на мира“, „за да не разкъсаме Христовия хитон“, както той се изразява, то след като се оказа с всякакви средства начело на църковното управление, той не би заплашвал напразно с църковните канони тези, които не го признават, както прави това през цялото време с голямо усърдие; не би налагал еднолично забрани за свещенодействие на десетки несъгласни с него епископи, а с необходимото смирение, като постави под въпрос собствената си каноничност, би очаквал „в единството на Духа и в съюза на мира“ бъдещия събор, който ще реши кой е прав и кой е виновен в църковните смутове и който на всекиго ще въздаде според делата му. Само при това условие, струва ни се, би бил възможен някакъв мир в Църквата, толкова необходим както за самите пастири, така и за мятащите се от една посока в друга овци на Христовото стадо. Само при това условие би бил възможен и самият събор. […]
Февруари 1928 г.9
[ 1 ] Преведено от църковно-славянски – „време на властта на тъмнината“. В Синодалния превод на Библията: „времето и властта на мрака“ (Лука 22, 53).
[ 2 ] Епископ Павел има пред вид указа на митрополит Сергий, с който се въвеждало в богослужението споменаването на съветските власти.
[ 3 ] Обновленският разкол и Григориевският разкол, които били легализирани от съветските власти.
[ 4 ] Непреводима игра на думи. „Лягать“ има значения на „бия, ритам с нозе“, също и на „засягам, обиждам, оскърбявам“. Тоест „лягалната Църква“ („лягальная Церковь“) означава „преследваната Църква“, тази, която се оттегля в пустинята. Нея епископ Павел противопоставя на „легалната църква“ („легальная церковь“), тоест сергианската църква, чието църковно управление било легализирано от властите.
[ 5 ] Източник: "Церковная жизнь" №№1-2, 1991 г. Цитира се по: http://www.eshatologia.org/296-pismo-episkopa-pavla-o-sergievskom-pravoslavii.html
[ 6 ] Управителният орган на обновленския разкол.
[ 7 ] Управителният орган на Григориевския разкол.
[ 8 ] Под „източни патриарси“ се разбират патриарсите на гръкоезичните поместни патриаршии: Константинополска, Антиохийска, Александрийска и Йерусалимска. Водени от конюнктурни съображения те се стремели да имат добри отношения със съветското правителство, а като следствие от това – и с регистрираните от него разколнически формации. Източните патриаршии признали последователно и обновленския разкол, и Григориевския разкол, като установили с тях и църковно общение. Константинополският патриарх Григорий VII дори настоявал пред патриарх Тихон да се оттегли „заради мира в църквата“. Това изключително недостойно поведение на “древните църкви“ нанесло много тежък удар на гонената Патриаршеска Църква, която единствена в Русия оставала в международна изолация, докато разколническите формации се хвалели с подкрепата на авторитетните източни патриаршии, чиито представители присъствали на техните „събори“. Тези патриаршии вече били обхванати от модернизма и отстъплението – това е времето непосредствено след т. нар. „Всеправославен конгрес“, проведен през лятото на 1923 г. в Константинопол, който приел решенията да бъде въведен новият календарен стил заедно с редица други модернистки нововъведения. Друг фактор, който имал значение, специално за поведението на Константинополската патриаршия, било въздействието на кемалисткото правителство, което имало много добри отношения с болшевиките. Така, парадоксално, се оказало, че безбожното съветско правителство може да осигури църковното общение на сътрудничещите с него разколнически и модернистки формации с авторитетните източни патриаршии и да държи в междуправославна изолация Руската Православна Църква.
[ 9 ] "Церковная жизнь". №№ 1-2. 1991. Цитира се по: http://www.eshatologia.org/297-kriticheskie-zamechania-episkopa-pavla-kratirova-o-vtorom-poslanii-mitropolita-sergiya.html