Старобелският епископ Павел (Кратиров)

Част I

Павел Фьодорович Кратиров се родил на 6 май 1871 година, в с. Покровско, Тотемски уезд, Вологодска губерния, в семейството на селски свещеник, архиерейски наместник на 2-ри окръг на Тотемския уезд. Завършил Вологодското духовно училище, Вологодската духовна семинария и Казанската духовна академия с научна степен кандидат на богословието (през 1896 г., тема на кандидатската работа: „Светител Тихон Задонски като пастир и пастиреучител“).

През 1896 г. преподавал Закон Божий в училището на родното си село. От 1897 г. преподавал гръцки език в Тулската духовна семинария. През 1902 г. преподавал в Курската духовна семинария. От 1903 г. до 1918 г. бил преподавател по догматическо и нравствено богословие в Харковската духовна семинария. Едновременно с това преподавал и Закон Божий в мъжката и женската гимназии на града. Бил женен, имал три дъщери – Валентина, Вера и Зоя. През 1914 г. овдовял. През април 1920 г. на Харковската катедра бил назначен архиепископ Натанаил (Троицки). На 11 (24) септември 1921 г. той ръкоположил Павел Фьодорович за дякон, а на 13 (26) септември – за свещеник. Скоро след това архиепископ Натанаил представил кандидатурата на о. Павел пред патриарх Тихон за епископско ръкоположение. На 15 (28) януари 1922 г. приел монашеско пострижение. На 2 (15) февруари, Сретение Господне, бил възведен в сан архимандрит в катедралния храм на град Харков. На 5 (18) февруари била извършена епископската му хиротония като епископ Старобелски.
 
По това време болшевиките нанасяли тежки удари на Православната Църква със съдействието на обновленския разкол. Като се възползвали от ареста на патриарх Тихон, през месец май 1922 г. обновленците организирали свое Висше църковно управление (ВЦУ), с което узурпирали църковната власт. Архиепископ Натанаил и епископ Павел отказали да се подчинят на обновленското ВЦУ, което ги уволнило на покой през месец август 1922 г. Едновременно с това те били и изселени извън пределите на епархията за срок от три месеца. На празника Успение Богородично канцелариите на епархийското управление били запечатани и след това предадени на обновленците. През есента на 1922 г. епископ Павел се завърнал в Харков, но архиепископ Натанаил вече нямал тази възможност, поради което на общо събрание на духовенството и миряните било решено Старобелският епископ Павел да бъде поканен да оглави Харковска епархия. Владиката приел и повел решително борбата срещу обновленството, но това не траяло дълго. Още на 17 март през следващата 1923 г. той бил арестуван заедно с още тринадесет души, свещеници и миряни. В този неделен ден от Великия пост в катедралния храм „Благовещение на св. Богородица“ пял само хорът, тъй като всички свещеници били арестувани. Милицията запечатала храма и отнела ключовете. Преди следващия неделен ден църквата вече била предадена на обновленците. Вярващите събрали голяма сума пари, за да осигурят адвокат за владиката, но до процес не се стигнало. Той бил изселен без съд, с решение на комисията по административните изселвания на ГПУ за срок от три години, без право на пребиваване в Украйна.

Епископ Павел заминал първоначално за Крим, където известно време управлявал Ялтинското викариатство на Таврическа епархия. След това живял и служил в различни епархии, като неведнъж бил подлаган на арести. След смъртта на патриарх Тихон през 1925 г. бил един от епископите, подписали акта за предаването на църковната власт на митрополит Петър като местопазител на патриаршеския престол. През пролетта на 1926 г. бил сред малцината йерарси, подкрепили митрополит Агатангел (Преображенски) в спора му с митрополит Сергий (Страгородски) относно управлението на Църквата. Епископ Павел отказал да признае църковната власт на митрополит Сергий по това време, когато все още мнозинството от епископите му имали доверие. Само след няколко месеца митрополит Сергий показал истинското си лице, като влезнал в съглашение със съветските власти. С това било положено началото на нов етап в гоненията срещу Руската Църква. След обнародването на прословутата Декларация на сергианския синод от 16 (29) юли 1927 г., епископ Павел рязко я осъдил, за което му била наложена забрана за свещенослужение от синода. През лятото на 1928 г. установил връзка с митрополит Димитрий (Любимов) и се присъединил към йосифлянското движение. Било му възложено да обгрижва най-близките до него истинно-православни общини.

Характерно за владика Павел било това, че той принципно поставял под въпрос възможността да се декларира от страна на Църквата гражданска лоялност спрямо съветската власт. В едно от писмата си писал: „Не ни ли задължава нашият пастирски дълг да възпрепятстваме на всяка крачка съществуващата власт в нейната работа? Нима ние можем да одобрим безбожното възпитание в съвременните училища? Нима е допустима класовата борба и угнетяването на една класа от друга?... Не е ли по-достойно за нашето велико служение прямо и откровено да засвидетелстваме пред властите, че нашите пътища водят в различни посоки и че ние можем да говорим само за желание да бъдем лоялни, но на практика не можем да проявяваме лоялност...“ Епископ Павел смятал, че Църквата не може да бъде неутрална, например, към т. нар. „разкулачване“, при което селяните били принуждавани да се включат в совхозите и колхозите. За него това мероприятие на съветската власт имало не само социално-политически и икономически характер. То преобръщало из основи бита на руското село и в църковно отношение. Колективизираните насила селяни били принуждавани да работят в неделя, на големите църковни празници и дори на Пасха. Замисълът на съветската власт бил не само да ги постави в абсолютна икономическа зависимост, но и да бъдат откъснати от вярата и Църквата.

През лятото на 1928 г. йосифлянските епископи все още можели да действат легално. Епископ Павел бил извикан в ГПУ, разпитали го за отношението му към Декларацията и му разрешили да пътува извън Харков, за да служи в храмовете, които се присъединявали към него. Още до края на лятото под неговия омофор преминали около двадесет общини. От всички той изисквал коректно прието решение на общото събрание за присъединяване към него. Скоро отново го извикали в ГПУ и поискали от него да прекрати споменаването на митрополит Петър като патриаршески местопазител. Владиката отказал. Тогава му забранили да осъществява далечни пътувания извън града и да приема нови общини. Така той вече не можел да посещава за богослужение отдалечените от Харков храмове, но малко по-късно продължил да приема нови общини от съседните и по-далечни епархии. Към началото на 1931 г. под негово ръководство се намирали вече около четиридесет общини, в това число киевските йосифлянски енории, общини от Одеска, Черниговска, Курска епархии, от Острогожки, Липецки и Мариопулски окръзи. В самия Харков била организирана тайна община от изселени от Киево-Печерската лавра монаси, начело с бившия настоятел на лаврата, архимандрит Климент (Жеретиенко), които провеждали тайни богослужения по домовете на вярващите.

Владиката посвещавал всичките си сили на служение на Църквата. Освен с обгрижването на общините той се заел и с широка разяснителна работа за предателската същност на църковно-политическия курс, избран от митрополит Сергий. Написал и разпространил множество писма и послания. В някои от тях епископ Павел изобличил пагубния резултат от публичните изказвания на митрополит Сергий, с които били предадени на разправа на болшевиките като контрареволюционери тези йерарси, които не били съгласни с него.

Масовите арести на йосифляните или, както още ги наричали, на привържениците на Истинно Православната Църква (ИПЦ), били предприети планомерно от ГПУ в края на 1930 г.на цялата територия на Съветския съюз. В Украйна те започнали в началото на 1931 г. На 4 (17) януари 1931 г. епископ Павел бил арестуван като „ръководител на Харковския филиална ИПЦ“. Заедно с него били арестувани и съдени по същотодело епископ Йоасаф (Попов), свещеник Григорий Селецки имножество други негови съмишленици, клирици, монашестващи и миряни, общо 136 души.

Процедурата на арестуването на отделилите се от митрополит Сергий е описана от епископ Дамаскин (Цедрик) в негово писмо до митрополит Сергий (Страгородски) по следния начин: при епископа или свещеника се явявали агентите на ГПУ и поставяли само един въпрос: „Как се отнасяте към декларацията на митрополит Сергий?“ или „Споменавате ли митрополит Сергий?“. Ако отговорът бил отрицателен, следвало обвинението: „Щом не споменавате митрополит Сергий, значи не признавате неговата декларация. А това означава, че сте контрареволюционер.“ След като това се установяло, епископът бивал арестуван и можело да бъде съден за „контрареволюционна дейност“.

Владика Павел бил държан в Харковския затвор на Студения хълм. От януари до март светителят бил подлаган на разпит двадесет и четири пъти. Не се признал за виновен. В същото време, не скривал и негативното си отношение към политиката на съветската власт: „Така нареченото ‘разкулачване’ от религиозна гледна точка безусловно представлява греховно явление. Несъмнено то така се и оценя от всички вярващи хора.“ Епископ Павел също така заявил: „Ако изпълнявам честно пастирските си задължения, от гледна точка на съществуващата власт, ще бъда разглеждан като неприемливо и даже вредно лице; ако благославям и одобрявам всички начинания на властта, които са противни на религията и даже насочени срещу нея, аз бих бил безчестен и за нищо негоден служител на Църквата.“

Изповедникът прекарал в затвора почти цяла година. На 2 януари 1932 г. (н. ст.) бил осъден на 10 години концлагер. Но междувременно той заболял тежко в затвора и след три дни, на 5 януари 1932 г. (н. ст.), починал в затворническата болница от сарком на лимфните възли и двустранен плеврит, съпроводени от нарастваща сърдечна недостатъчност.

През 1981 г. епископ Павел (Кратиров) бил прославен от Руската Православна Задгранична Църква (РПЦЗ). Паметта му се празнува на 5 януари (23 декември, ст. ст.) и в неделята на руските новомъченици и изповедници.

Ето някои извадки от писма и послания на свещеноизповедник Павел, епископ Старобелски, в които той разяснява на свои колебаещи се събратя епископи и свещеници неприемливостта на сергианското съглашателство с властите от църковна гледна точка.

ПИСМО НА „ОТДЕЛИЛИЯ СЕ“ ЕПИСКОП ДО „НЕОТДЕЛИЛИЯ СЕ“ ЕПИСКОП

Христос посреди нас!

[...]

"... послет им Бог действо лести, во еже веровати им лжи"

(И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата) (II Сол. 2, 11).

Прости ми за дългото мълчание, което беше предизвикано от желанието да ти напиша подробен отговор на поставения от теб въпрос: „как най-добре да изпълним поръчението на Пастиреначалника, нашия Господ Иисус Христос, сега, в трудните обстоятелства, създадени от дейността на митрополит Сергий и неговия „синод“?

Хиляда деветстотин двадесет и седма година беше ознаменувана от ново тежко изпитание за Руската Православна Църква. Значителна част от йерархията и духовенството на Руската Патриаршеска Църква, настрадали се от безправието и тежкия гнет на пролетарската диктатура, по дяволско действие и Божие допущение, подобно на обновленците и григорианците (ВВЦС), за да спаси своето положение на грешната земя, пое по пътя на така наречената легализация и образува нова църковна партия, групировка или ориентация, като с това отстъпи от чистотата на Православието и загуби православния си характер и католичен дух. [...]

За това аз, грешният, реших за душевна полза на моите събратя и отци да поставя и с Божията помощ да дам отговор на принципния въпрос: „Възможна ли е и мислима ли е в съвременната църковно-историческа обстановка в пределите на Съюза на съветските социалистически републики легализацията на Христовата правда; осъществима ли е легализацията на Божието Царство или на Христовата Църква в царството на този свят, в условията на държавната диктатура на пролетариата, стремяща се към създаването на безбожно социалистическо общество?“

Царството Божие (Христовата Църква) на земята, което има свое собствено устройство и свои особени закони, обикновено действа в (Мт. XX 25, 26; Йоан XVIII, 36) царството на този свят, което има свои закони, различни от църковните закони, и свое особено устройство; затова Божието царство може лесно да съжителства с царството на този свят и да съществува легално само в случай, че човешкото царство покорно се прекланя пред Христовата правда и полага последната в основата на своето битие.

При такива благоприятни обстоятелства задачата на Църквата се облекчава много. Тя стои високо на историческия хоризонт, осветлява пътя на обикновено заблуждаващото се човечество. При това Църквата дръзновено проповядва вечната божествена Истина; тя воюва, но предимно на тайнствения вътрешен фронт с невидимите врагове на нашето спасение; макар и също така да води борба и с външните и видими врагове; в последния случай на нея ѝ помага и външната сила на светското царство, което се стреми да утвърди своето битие върху принципите на Христовата истина. Ако пък, поради действието на Божия промисъл, допускащ наплива на бедствия и скърби върху Божия дом за целите на вечното спасение на множество люде и заради най-висшето тържество на истината, царството на този свят противостои на Божията истина, отхвърля я и води борба с нея, то за Божието царство настъпват бедствени времена, за легализация на Църквата вече не може да се говори и тогава борбата на воинстващата Христова Църква за спасението на своите чеда, в зависимост от характера на държавността и отношението ѝ към Божието царство, се отежнява в различна степен, като понякога тя става твърде тежка.

В такива периоди историята на Църквата слиза от историческия хоризонт и се скрива в пясъците на пустинята, за да я напусне по-късно отново, ако това е угодно на Бога. Словото Божие и опитът ни показват, че в страшните моменти на църковната история пустинята е била единственото убежище на Светата Дева, Невестата Христова (Апок. XII гл. и разните църковни смутове). Да вземем един пример от съвременната ни действителност. Можем ли ние, пастирите на Божието стадо, без риск да се подложим на големи скърби и лишения, да излезем сега по улиците и кръстопътищата, както в миналите времена, и открито да поучаваме, че извън Христос всичко е тъмнина и лъжа, че извън Христос са пътищата на заблудата и смъртта; че само Христовата Църква притежава солта, предпазваща света от разложение, че този, който отрича Божието битие е, според израза на псалмопевеца, явен безумец; че Христовият враг е приятел и слуга на сатаната; че този, който води борба с християнството извършва тъмно, дяволско дело? Нали всичко изброено дотук и много още подобно на него е истина от християнска гледна точка? Но тази истина сега може да се говори само на избраните и то в пустинята.

Само тези два закона действат във взаимоотношенията между Божието Царство на земята и царството на този свят. Трето, средно, неутрално отношение на човешкото царство към Христовото царство не може да има и няма. Неутралитетът неизбежно получава определена окраска било на доброжелателно, било на отрицателно отношение на царството на този свят към Христовата Църква.

Жив пример за това е отделената от държавата църква във Франция, където неутралитетът на държавата de facto се е превърнал в тънка маскирана политика на преследване на църквата, а от друга страна имаме примерът на Белгия, където неутралитетът на държавата спрямо отделената от нея църква de facto е доброжелателен. Възможността за неутралитет на царството на този свят спрямо Божието царство съществува повече във въображението, отколкото в историческата действителност. По съвсем същия начин и Божието царство не познава и не приема „златно“, средно отношение към себе си от страна на този свят; то отхвърля компромисните пътища и не допуска съвместяване на служенето и на Бога, и на мамона (Мт. VI, 24). Господ заплашва да отхвърли топлохладната църква на лукавстващите (Апок. III, 16).

Декретът на съюзния совнарком¹ за отделяне (неутралитет) на Църквата от държавата съществено допълва казаното, тъй като всички ние от опит и така да се каже на собствен гръб изпитахме постановения от съветското правителство неутралитет към Църквата, който при пълна свръхлоялност на последната към пролетарската държава, на практика се прояви като отчасти открито, отчасти скрито преследване на Православната Църква на територията на СССР. Сладчайшето име на Спасителя, нашия Господ Иисус Христос, на Пречистата Божия майка, на ангелите и светците се подлагат в печата на открити подигравки и кощунствено издевателство. Светите мощи пред очите на плачещия вярващ народ се подлагат на кощунствено изследване, изземване и излагане в музеи, паноптикуми и учреждения на Наркомздрав². Изземат се също и чудотворните икони и другите светини на Православната Църква.

За останалите бедствия на Православната Църква няма да говорим, тъй като това не влиза в задачата на това послание. И така, във взаимоотношенията между Църквата и държавата действат само двата по-горе посочени закона. Трето положение в реалността не съществува. Целта на настоящото писмо е да се опита да изясни вълнуващия умовете на някои мои скъпи отци и събратя въпрос за възможността за легализация на Божието царство или Христовата Църква в царството на този свят, когато последното не само противостои на Божията истина, но решително я отхвърля, води с нея систематична открита и скрита борба по определена програма с цел окончателното унищожаване на Християнската Църква. [...]

За решението на този въпрос нека да се обърнем първо към историческите аналогии. Нима са можели да си помислят древните израилтяни, поданици на израилския цар Йеровоам, учредителя на култа на телците във Ветил и Дан, за свободно и безнаказано пътешествие до Йерусалим за служене на истинския Бог на Сион? Нима е било мислимо в дните на пророк Илия да се мисли за легално съществуване на култа към истинския Бог, когато държавният култ е бил служенето на Ваал и Астарта? Свети пророк Илия излива скръбта си пред Бога така: „[Господи,] убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат“ (III Ц. 19, 14).

Нима е могло да съществува Царството Божие легално в Римската империя в доникейската епоха? Нима е можело да се мечтае за легално съществуване на Православието в периода на арианските и други църковни смутове, когато императорите и целият държавен апарат са били всецяло на страната на еретиците? А на кого би му дошло на ум да се опитва да устройва живота на православната Църква на легални начала, когато императорите иконоборци решително са изтребвали иконопочитанието?

Да се обърнем към нашето време. Епохата, преживявана от Църквата в пределите на СССР е безпримерна във всемирната история на човечеството по външната и вътрешната църковно-историческа обстановка, в която трябва да действа Божието царство в царството на диктатурата на материализма и безбожието. [...]

На пространството на една шеста част от света апостасията се отля в определени обществено-политически и социално-икономически форми и получи в ръцете си държавен апарат и води открито и тайно съкрушително настъпление срещу Христовата Църква, като се опира на „маозим“³ (Дан. XI, 38).

Правителството на СССР официално обяви себе си за безбожно и нетърпимо спрямо всяка религия, разглеждайки я като опиум и отрова, подлежащи на окончателно унищожение, като препятствие пред изграждането на социалистическото отечество.

При такива исторически условия въпросът за положението на Православната Църква в СССР придобива изключителна острота. С ужас прочетохме откровения отговор на Генералния секретар на ЦК на ВКП Сталин на въпроса, поставен от американска работническа делегация: „би ли могла комунистическата партия да бъде неутрална спрямо религия, която би подкрепяла науката като цяло и не би се противопоставяла на комунизма?“ „Ние водим – казва Сталин – и ще водим пропаганда срещу религиозните предразсъдъци... Като провеждаме отделяне на Църквата от държавата и провъзгласяваме свобода на вероизповеданията, ние, наред с това, запазваме правото на всеки гражданин да се бори по пътя на убежденията, по пътя на пропагандата и агитацията – (само така ли?) против една или друга религия. Партията не може да бъде неутрална по отношение на религията и тя води антирелигиозна пропаганда против всички и всякакви религиозни предразсъдъци, защото тя подкрепя науката, а религиозните предразсъдъци се противопоставят на науката, защото всяка религия е нещо противоположно на науката...“

„Партията не може да бъде неутрална по отношение на религиозните предразсъдъци и тя ще води пропаганда против всички тези предразсъдъци, защото това е едно от сигурните средства да се подкопае влиянието на реакционното духовенство, подкрепящо експлоататорските класи и проповядващо подчинение на тези класи. Партията не може да бъде неутрална по отношение на носителите на религиозните предразсъдъци, по отношение на реакционното духовенство, отравящо съзнанието на трудещите се маси. Смазахме ли ние реакционното духовенство? Да, смазахме го. Бедата е само в това, че то не е напълно ликвидирано. Антирелигиозната пропаганда е това средство, което трябва да доведе до край ликвидацията на реакционното духовенство. Има случаи, когато някои членове на партията пречат на световното разгръщане на антире- лигиозната пропаганда. Ако такива членове на партията ги изключват, това е много добре, защото на такива „комунисти“ мястото им не е в редиците на партията.“ (Известия ЦИК СССР от 15 септември 1927 г. бр. 211)

А председателят на Совнаркома на СССР Риков в речта си на юбилейната сесия на съюзния ЦИК, през октомври 1927 г. изрази горчиво съжаление по повод на това, че все още, към десетата годишнина на Октомврийската революция, не са изживяни напълно и окончателно проклетите наследства от царизма: тъмнината, невежеството, робството и... Църквата, която все още, за съжаление, не е ликвидирана и засега продължава да запазва своето нездраво влияние.

Ето го пълният и изчерпателен отговор за отношението на пролетарската държава към религията въобще и към Християнската Православна Църква в частност.

След всичко това е естествено да се запитаме: може ли човек със здрав разум да мисли за легално положение на Православната Христова Църква в епохата на апостасия, когато стремящата се към материалистическия социализъм държавност си поставя задачата на всяка цена да изтреби и изкорени Христовата Църква в пределите на своята обширна територия?

За това би могло да се мечтае само в случай, че държавата на диктатурата на пролетариата се откаже с някакъв държавен акт от задачите, които си поставя за унищожаването на религията. Но тя не се е отказала и никога, разбира се, няма да се откаже от преследването на религията, тъй като богоборчеството е основата, същността и крайната цел на комунизма и отказът от борбата с религията би означавал самоликвидация на комунизма.

Построяването на социалистическото общество според проекта на Ленинския социализъм се предхожда от унищожаването в човешкото общество на всяка религия и най-вече на християнската. [...]

И така, легализацията на Божието царство в царството на диктатурата на пролетариата, строящо новата социалистическа безбожна държава, е чист абсурд. [...]

Но моята задача не би била завършена, ако в края на това писмо не бих дал отговор на естествено възникващия въпрос: „Какъв външен modus vivendi трябва да избере за осъществяването на своите задачи Православната Църква, поставена от Божия промисъл в изключителните условия на живот социалистическата държава?“ [...]

Такава Православна Църква в СССР аз зная. Това е тази Христова Църква, която и досега, независимо от големите лишения и скърбите, идващи отвън и отвътре, по Божията милост е избягнала задушните и тесни антицърковни партийни групировки (Живата църква или обновленството, Григориевщината, а сега и Сергиевската групировка...) и е съхранила католичността. Външно разпиляна, разбита, разпръсната, приютила се в тъмниците, изгнанията и пустините, вътрешно тя представлява истинското живо Христово тяло, оживотворявано от благодатта на Пресветия Дух. [...]

Тъй като преживяваната от нас епоха е несъмнено епоха на апостасия, то от само себе си се разбира, че за Христовата Църква е настъпил период на живот в пустинята. За да се избегне погрешното разбиране на думите ми, считам за необходимо да направя уговорка. Някои могат неоснователно да мислят, че животът на Църквата в пустинята, за който се говори в XII глава на Апокалипсиса е явление, което се отнася изключително към последния период на човешката история. Но, както свидетелства историята, Православната Църква нееднократно е пребивавала в пустинята... В края на историята Божията Църква отново ще отиде в пустинята за последен път, за да посрещне Идващия да съди живите и мъртвите. Оттук е понятно, че XII глава на Откровението има не само есхатологичен смисъл, но и историко-епизодичен характер в смисъл на посочване на общите типове форми на църковния живот. В епохата на съвременната ни частична (на една шеста част от света) апостасия Христовата Църква задължително трябва да се оттегли в пустинята.

А за по-нататъшните Божии съдби ще се въздържим да говорим дотогава, докато самото време не покаже накъде и как ще се развива или отслабва апостасията. „От смоковницата вземете подобие“ (Мт. XXIV, 32). Ако на Божията Църква по промисъла на Всеподателя, чрез присъдата на историята и законодателството на пролетарската държава ѝ е отреден живот в пустинята, то до очевидност е ясно, че тя трябва да се откаже от всякакви опити да се легализира от горе до долу, защото всеки такъв опит в епохата на апостасията неизбежно превръща Църквата в блудница и жалка прислужница на Вавилонското богоотстъпничество. Най-близкото бъдеще ще потвърди нашето убеждение и ще покаже, че даже сега вече настъпва време, когато за благото на Църквата се налага да се откажем от легализацията дори на общинните църковни организации и да се обърнем към доникейските образци на църковния живот, когато християнските общини се организирали и обединявали не от административните учреждения на тогавашната държава, а от Светия Дух.

Аз посочвам тук общите положения, а практиката и животът, при Божието съдействие, ще намерят съответните форми. [...]

Богу нашему слава. Амин.

31 декември 1927 г.⁴

Към част II →

[ 1 ] Совнарком – Съвет на народните комисари. Така се наричало болшевишкото правителство.

[ 2 ] Министерство на здравеопазването.

[ 3 ] Маозим – под това понятие според тълкуванията на отците се разбира сила, мощ, издигана в култ, боготворена; също така и самообоготворяване.

[ 4 ] Източник: "Церковная жизнь" No7, 1933 года, 1 iюля ст.ст., Изд. При Архиер. Синоде РПЦЗ. Цитира се по: http://www.eshatologia.org/295-pismo-episkopa-pavla-kratirova-drugomu-episkopu.html