Митрополит Агатангел (Преображенски) и митрополит Сергий (Страгородски)

Част IV

   Митрополит Агатангел се почувствал в положение подобно на това, в което се намирал през лятото на 1926 г. Митрополит Сергий, с присъщия му агресивен подход, от позиция на силата изострил ситуацията до краен предел, като целял с това да предизвика смущение и объркване сред опонентите си. Той неведнъж използвал този психологически похват – да постави със своите крайни действия противниците си в екстремна ситуация, в която те да бъдат принудени да вземат за кратко време изключително важни решения. При това, без да се колебае, винаги поставял на карта единството на Църквата, като хвърлял вината за това на отсрещната страна, така че опонентите му трябвало или да отстъпят, или да приемат риска от разделение. Така било през лятото на 1926 г. Тогава митрополит Агатангел отстъпил и предотвратил разделението в Цървата, като се отказал от полагащото му се първосветителско място. Така било и сега – противопоставянето на митрополит Сергий означавало да се приеме очертаващото се дълбоко разделение в дотогава единната част от Руската Църква, която признавала покойния патриарх Тихон. Тук оценките на изповедниците се разделили. Митрополит Йосиф и останалите архиереи, без ярославските, били убедени, че повече не е възможно да се запази единството, тъй като митрополит Сергий е поставил църковното ръководство в услуга на властите, чиято цел е да унищожат Църквата и те действат чрез него. Няма никакви шансове той да се откаже от пътя, по който е поел. Това би му било неизмеримо по-трудно сега, отколкото в момента, когато е бил пречупен и е поел ангажименти към специалните служби за провеждането на тяхната политика. За това митрополит Йосиф и съмишлениците му преминали към създаването на независими от сергианското управление структури, в които започнали да обединяват църковната опозиция.

   Митрополит Агатангел смятал, че въпреки всичко трябва да се направи опит за намирането на някакво компромисно решение, което да запази целостта на Църквата, при условие, че може да бъде запазена нейната вътрешна свобода. Може би той виждал колко много са честните епископи и духовници, които няма да намерят сили и пред угрозата на репресиите ще останат в подчинение на митрополит Сергий. Може би той се е надявал на завръщането на митрополит Петър начело на църковното управление? Или на освобождаването на първия кандидат за патриаршески местопазител, определен от патриарх Тихон, Казанския митрополит Кирил (Смирнов)? А може би не е губел окончателно надеждата, че може да проговори съвестта у митрополит Сергий и той да се откаже от пагубния си път? Ярославското възвание завършвало именно с това уточнение – че отделянето от митрополит Сергий е временно, до принасяне на покаяние от негова страна или до завръщане към управлението на законния глава на Църквата, митрополит Петър. Така или иначе митрополит Агатангел решил да опита да намери възможния допустим компромис, за да запази единството, при съхраняване на вътрешната свобода на Църквата. Времето показало, че този опит е обречен и в най-добрия случай можел да даде само временни резултати. Най-вече поради това, че зад политиката на митрополит Сергий всъщност стояла самата съветска власт, която нямала никакво намерение да допусне откритото съществуване на независима от нея свободна църковна организация. Не може да се отрече обаче, че митрополит Агатангел постигнал целените от него резултати в рамките на своята епархия, която запазил единна и неподчинена на сергианското управление. Но това било наистина само временно – до неговата блажена кончина и малко време след това.

   На 7 април 1928 г. той написал кратко писмо до митрополит Сергий, в което отново изобщо не коментирал неговите квалификации и заплахата с низвержение, изложени девет дни преди това в пространния полемичен документ, разгледан по-горе. Митрополит Агатангел се задоволил само да отхвърли обвиненията в разкол като неоснователни. Същественото в писмото било това, че той изразявал съгласие да бъде преразгледано Ярославското обръщение от 6 февруари в един от неговите пунктове – решението за административно отделяне от синода.   

    Митрополит Сергий реагирал веднага – ярославският светител бил най-старшият архиерей в Руската Църква и за него би било голяма придобивка да го има на своя страна. Три дни по-късно, на 10 април, той вече написал отговор, в който приветствал готовността за преразглеждане на решението за отделяне. В същото време митрополит Сергий повторил някои от основните си тези, развити в „Деяние“-то, макар и с доста смекчен и дипломатичен тон. Но, независимо от тона, по съдържанието си казаното от него отново съдържало квалифкацията на действията на ярославци като разкол, придружена със заплахата за съответстващото църковно наказание. По същество заместникът продължавал линията си на психологически натиск, макар и не в такъв груб вид. Преди всичко, той давал ясно да се разбере, че няма да приеме в ни най-малка степен разясненията на митрополит Агатангел, според които прекъсването на общението със сергиевския синод е аргументирано в ярославското възвание по такъв начин, че не може да бъде определяно като разкол. Той пишел: „Аз не мога да скрия своите опасения, че църковният съд, следвайки каноните, ще бъде принуден да даде на изявлението на Вашата група малко по-различна оценка в сравнение с тази, която давате на това изявление Вие самият.“ Както се вижда, още в първото споменаване на основния въпрос, митрополит Сергий говорел вече за църковен съд. По-нататък той с учтив тон развивал със свойствената му казуистична аргументация обяснението си защо действията на ярославските архиереи не могат да бъдат определени иначе освен като разкол. Обиграният църковен политик чувствал инициативата в свои ръце и отново поставял ултиматум, той очертавал недвусмислено алтернативата: или безусловно признаване на властта му, или лишаване от сан. За да не остане някакво недоумение по въпроса той пишел: „Прекъсването на общението с мен … канонически ще бъде определено като разкол с всички посочени в църковните канони последствия за неговите учители.“

   Изглеждало, че на  митрополит Агатангел му остава или да капитулира, или да обяви като останалите опозиционни архиереи, че не би признал подобно манипулирано решение. Последното обаче би означавало окончателен разрив, а както видяхме, той искал да избегне точно това.

   Митрополит Сергий не можел да мисли в категориите на ярославския изповедник и да разбере благородните му мотиви. За него това била просто политическа борба, в момента противникът отстъпвал, следователно натискът трябвало да продължи. Впрочем и цялостната му логика в борбата му с църковната опозиция била проста. Той изисквал признаване на властта му и безусловно подчинение. В замяна предлагал примамливия мираж на възможността за съществуване на легална църковна организация в жестоките съветски условия. За него архиереите-изповедници били фантазьори и мечтатели, хора откъснати от реалността. Те не можели да разберат нещо просто – съветската власт ще унищожи безогледно всички, които ѝ се противопоставят. Единствената възможност за оцеляване на църквата е да приеме, че трябва да каже и направи всичко, което поискат от нея болшевиките. Митрополит Сергий бил готов на това, той не виждал други възможности. Стоенето в истината, изповедничеството, мъченичеството за него не били решение. Пътят на изповедниците водел към безумен сблъсък с несравнимо превъзхождащата ги сила на съветската държава. На мечтателите-опозиционери им предстояли заточения, затвори, лагери и в крайна сметка – физическо унищожение.

   Както се вижда, в тези нагласи имало твърде много земни сметки и твърде малко вяра. Сякаш за християните всичко се свежда до това, което се случва в рамките на този временен земен живот и те трябва да се ръководят единствено от критериите на този свят.

   „Мъдрият Сергий“, както го величаели неговите последователи, смятал, че църквата има какво да предложи на съветската власт, което да представлява интерес за нея, че дори и в условията на атеистичния режим църквата може да се позиционира така, че властта да има изгода от нейното съществуване, вместо да се стреми към унищожаването ѝ. В края на 20-те години на ХХ век болшевиките все още били много далече от тази идея, но митрополит Сергий смятал, че това е единствената възможна посока, в която може да се търси modus vivendi  в съветските условия. Ако не за цялата църква, то поне за нейните управленски структури.

   Във всеки случай, на него му било необходимо преди всичко да овладее здраво църковната власт в ръцете си. За тази цел той бил готов да си послужи с всякакви репресивни средства срещу църковната опозиция.

   Докато пишел писмото си от 10 април до митрополит Агатангел, той бил подготвил вече следващия ход. На другия ден, 11 април 1928 г., синодът приел Постановление №76 относно „смущенията в Ленинградска, Вятска, Ярославска и Воронежка епархии“ и наложил наказанията, с които заплашвал митрополит Сергий в своето „Деяние“ от 25 март. Всички посочени в него архиереи били обявени за лишени от катедрите им и предадени на църковен съд, била им наложена забрана за свещенодействие до принасяне на покаяние или до разглеждане на делата им от църковен съд. Единствено изключение се правело за митрополит Агатангел, на когото се давала възможност в едномесечен срок да се откаже писмено от ярославското възвание от 6 февруари 1928 г. Наказанията влизали в сила и за него, ако не стори това в посочения срок. Писмено отречение се изисквало и от останалите ярославски архиереи. На двама от тях, архиепископ Серафим (Самойлович) и епископ Варлаам (Ряшенцев), като провинили се, според синода, в малко по-лека степен, наказанието „забрана за свещенодействие“ важало само за териториите на Ярославска и Московска епархии. За архиепископ Серафим това на практика означавало, че забрана за свещенодействие не му се налага, защото той така или иначе не можел да напуска мястото на заточението си в Могилевска епархия, където бил вече от почти два месеца. За тези двама архиереи забраната за свещенодействие щяла да влезе в сила за всички епархии, ако в едномесечния срок не се откажат писмено от участието си в ярославското възвание. Този различен подход имал определена цел¹. Архиепископ Серафим също представлявал определен интерес за митрополит Сергий. Въпреки че бил относително млад архиерей, той вече бил авторитетно име сред епископата, след като година преди това управлявал успешно Руската църква в продължение на няколко месеца, докато самият митрополит Сергий бил арестуван. Има запазени сведения², че малко преди да бъде прието Постановлението за църковните наказания на архиереите, митрополит Сергий, чрез посредничеството на Могилевския епископ Йоасаф, предложил на архиепископ Серафим назначение на самостоятелна епархийска катедра, като си избере една от четири предложени, при това с възвеждане в сан митрополит. Архиепископ Серафим отговорил, че предпочита да страда за истината.

   Другите двама ярославски викарии, Варлаам и Евгений, след Постановлението продължили да служат в епархията, без да се съобразяват със забраната. Разбира се, това не би могло да стане без одобрението на митрополит Агатангел. Той самият не бързал да отговори на Постановлението в частта му, която го засягала персонално. Така почти изтекъл даденият му едномесечен срок. Тогава митрополит Сергий отново изпратил пратеници в Ярослав – на 10 май, в последния ден на срока. В разговорите от страна на ярославци освен митрополита участвал само архиепископ Варлаам, който бил при него, за да го подпомага при управлението – поради болестното му състояние. В резултат ярославските архиереи изложили позицията си в разяснение от шест точки. По-късно към документа се присъединили епископ Евгений и архиепископ Серафим.  

   От една страна те отстъпили, като заявили пестеливо в четвъртата точка: „По принцип не отричаме Вашата власт като заместник“. Това била формулата, с която те приемали да възстановят административното си единство със синода. От друга страна, заявили ясно, че не са променили оценката си за действията на митрополит Сергий и неговия синод и занапред също както и до сега няма да изпълняват разпорежданията им, които са неприемливи. Това било формулирано в петата точка така: „Разпорежданията на заместника, смущаващи нашата и народната религиозна съвест, и по наше убеждение нарушаващи каноните, по силата на създалите се обстоятелства на място, ние не можехме и не можем да изпълняваме.“ И за да е още по-ясно за какво става дума, в третата точка се заявявало: „Никакви нововъведения в църковния живот на нашата епархия не сме въвеждали и не въвеждаме“. „Нововъведенията“ са споменаването на съветските власти на богослуженията и споменаването на самия митрополит Сергий, наред с действителния глава на Църквата, митрополит Петър. Другото нововъведение било забраната за църковни молитви за арестуваните архиереи, клирици и вярващи. Също така било ясно, че в Ярославска епархия митрополит Сергий няма да може да се намесва, да налага наказания, да лишава архиереите от катедрите им, да ги премества някъде другаде из страната. Това вече било демонстрирано в едномесечния срок – под закрилата на митрополит Агатангел викарните му епископи не само не се съобразили с наложената им забрана за свещенодействие, но и продължавали да управляват викариатствата си, а според Постановлението те били отстранени от управлението им и уволнени на покой. Самият митрополит не показал никакво притеснение, че с изтичането на срока ще влязат в сила и за него същите наказания.

   По същество митрополит Сергий далеч не получил това, което желаел. Обобщено казано, с разяснението на позицията си от 10 май 1928 г., ярославските архиереи му заявявали, че признават формално властта му, но реално няма да му се подчиняват. А погледнато по същество и в дълбочина, ярославци всъщност заявявали, че няма да допуснат тяхната епархия да се управлява от ГПУ чрез митрополит Сергий. Това било крайно неприемливо за него с оглед на поетите пред Тучков ангажименти. Ако се окажело, че митрополит Сергий не е способен да наложи властта си над църквата, това щяло да означава, че той не е в състояние да играе отредената му роля – да изпълнява поръчките на ГПУ като отстранява неудобните за властта архиереи и клирици, уж по своя воля, по църковни причини и независимо от властите. Това застрашавало не само осъществяването на подетата от него църковно-политическа линия, но и него самия. Ако той престанел да представлява интерес за ГПУ, най-вероятно щял да последва останалите духовници по пътя към заточенията и лагерите. Ето защо за него било жизнено необходимо да има неограничена власт и безпрекословно подчинение. За да ги постигне той бил готов да приложи всякакви църковно-репресивни мерки. Изглеждало, че в този случай му остава само това. След което репресивният апарат да разгроми Ярославска епархия като арестува и интернира от територията ѝ непокорните архиереи и най-влиятелните им поддръжници.  

   Но той не направил това. Митрополит Сергий осъзнавал ясно, че за него е много неизгодно от морална гледна точка да налага наказания и да предаде на църковен съд за лишаване от сан най-старшия архиерей на Руската църква, който имал авторитета на изповедник и страдалец за вярата и при това бил болен, на легло и приближавал кончината на дните си. Много по-изгодно било, напротив, да обяви, че митрополит Агатангел се е примирил с него и е „възстановил единството си с Църквата“. Може би митрополит Сергий се е колебал преди да вземе това решение. А може би му е било необходимо и време за да защити пред органите по-голямата, в случая, изгода от дипломатичния подход. Твърде вероятно е да е било взето пред вид и тежкото здравословно състояние на ярославския светител. Напълно възможно е, пред вид на очевидно приближаващата му кончина, митрополит Сергий да е преценил, че е по-благоразумно да отложи реалното овладяване на епархията за след това, но в замяна да има възможността да лансира версията, че авторитетният изповедник е починал примирен с него.

   Изминали три седмици преди на 30 май 1928 г. да бъде прието следващото Постановление по делото на Ярославската група. В него митрополит Сергий все пак не се сдържал да не изрази неудовлетворението си:

   „Като отбелязваме със съжаление: че писменото заявление на Преосвещените Ярославски митрополит Агатангел, бивш Пермски архиепископ Варлаам и Ростовски епископ Евгений³ от 10 май 1928 г. не показва с желаната определеност осъзнаване на размерите и пагубността на създадената от тях църковна съблазън; че петият пункт на заявлението напълно отнема надеждата за отстраняване на съблазънта; но отчитайки, от друга страна, спешността, с която е било писано заявлението; и особено като има пред вид съвсем определените устни допълнения към писменото заявление, направени от посочените Преосвещени в беседата с члена на Свещения Синод, Преосвещения Рязански архиепископ и протойерей Воробьов, приема, че Преосвещените Ярославски митрополит Агатангел, бивш Пермски архиепископ Варлаам и Ростовски епископ Евгений с посоченото по-горе писмено изявление са изразили:

   а) своя пълен отказ от издаденото от тях за всеобща църковна съблазън на 24 януари (6 февруари) тази година заявление за отделяне от заместника на патриаршеския местопазител и Свещения при него Синод с публично осъждане на цялостната им дейност по управлението на Руската Православна Църква и даже с обвинение в нарушаване на църковните канони; и

   б) своето административно-каноническо подчинение на заместника и Синода, заедно с което са приели върху себе си задължението да изпълняват, съгласно архиерейската си клетва, разпорежданията на законната Висша църковна власт, поради което постановлението от 29 март (11 април) 1928 г., №76, в частта му, отнасяща се до Преосвещените Ярославски митрополит Агатангел, бивш Пермски архиепископ Варлаам и Ростовски епископ Евгений, да не се привежда в изпълнение.“⁴

   Както се вижда, този документ бил пореден образец на софистическата ловкост на митрополит Сергий. Първо, той заявил своята неудовлетвореност от направеното от ярославските архиереи разяснение, с което те заявявали, че са готови да се примирят с него, но без да отстъпват от предишната си позиция от 6 февруари, с изключение на формалното признаване на властта на заместника и възстановяването на административното единство с него. Естествено, той не можел да не признае неудовлетворението си, защото документът на митрополит Агатангел говорел достатъчно ясно сам по себе си. От друга страна, той не можел да каже, че приема условията на ярославци, защото това би значело да признае отстъплението си. Това също било крайно нежелателно за него, тъй като би било окуражителен прецедент за всички недоволни от неговата политика, които към момента продължавали да му се подчиняват. Със сигурност и от ГПУ не биха погледнали с добро око на факта, че  митрополит Сергий не може да се справи с неподчинението. За това той представил желаното за действително, като обобщил, че всъщност позицията на митрополит Агатангел и викарните му епископи е точно обратната на това, което те всъщност били написали в документа! Като основания за тази твърде свободна интерпретация посочил устните обяснения, които архиереите дали при разговорите с пратениците му. Разбира се, подобни „основания“ не издържат никаква критика, защото заявленията, че в устен разговор е казано нещо, няма как да бъдат проверени и имат малка стойност, особено, когато срещу тях стои документ с подписи, в който се говори нещо съвсем различно. При това, разяснението на архиереите не било подготвено преди срещата, така че да може да се мисли, че в резултат на разговорите ярославци са променили мнението си. Напротив, то било съставено след пристигането на московската делегация и трябвало да фиксира позицията на митрополит Агатангел и викариите му, формирана именно в резултат на преговорите. Както се казва в постановлението на синода, разяснението било написано „спешно“, докато пратениците били още там, така че да го отнесат обратно в Москва. Но това не дава основание да се твърди, че в него се казва нещо необмислено или прибързано формулирано, както се опитвал да внуши митрополит Сергий. Преди всичко трябва да се отбележи, че разяснението от 10 май практически повтаря в общи линии, казаното от митрополит Агатангел в писмото му до митрополит Сергий от 7 април. Освен това тази позиция очевидно е била коментирана и съгласувана детайлно с останалите ярославски архиереи. Самото Постановление на синода с №110 от 30 май свидетелства за тяхното единомислие и съгласуваност по засегнатите в разяснението въпроси: в постановлението се пояснява, че първо бил проведен разговор само с архиепископ Варлаам (Ряшенцев), а след това в последвалия със самия митрополит Агатангел разговор било установено, че той „напълно споделя всичко, което вече беше казал архиепископ Варлаам“.⁵ С една дума, ярославци били обмислили и съгласували своята позиция, с включения в нея възможен компромис и я отстояли на разговорите, като след това я фиксирали в документ.

   Всичко това не попречило на митрополит Сергий да даде вид, че е получил всичко, което иска, за да може да обяви отстъплението си за победа. Както видяхме, той обобщил в постановлението си, че ярославските архиереи са изразили своя „пълен отказ“ от тяхното обръщение от 6 февруари с неговото „публично осъждане на цялостната дейност“ на заместника и неговия синод и освен това са приели да изпълняват всичките разпореждания на „законната църковна власт“. След това митрополит Сергий приложил всички усилия, за да разпространи широко тази версия. Вижда се, че той е успял да убеди и Евгений Тучков, че контролът над Ярославска епархия е възстановен, защото не последвали репресивни действия от страна на ГПУ непосредствено след описваните събития.

   Наистина, епископ Евгений (Кобранов) бил арестуван по-късно, през месец август същата година и изпратен на заточение в Казахстан, така че при митрополит Агатангел останал единствено архиепископ Варлаам. Но това вече било част от  друг план – тези действия на ГПУ имали за цел да подготвят овладяването на епархията след очакваната кончина на митрополит Агатангел.

   След тези събития Ярославската епархия била запазена за известно време от разрушителните действия на митрополит Сергий и живеела църковния си живот в мир. Но до блажената кончината на митрополит Агатангел – „ангелът на Ярославската църква“, както го нарекъл архиепископ Серафим (Самойлович) – оставали броени месеци. Светителят починал на 16 октомври (3 октомври, ст. ст.) 1928 г. Буквално до последните си дни той управлявал активно епархията. Макар и на легло и със затруднено дишане, изслушвал постъпилите документи и давал своите разпореждания, включително и за необходимите ремонти.

   Ето описанието, което дава на неговото погребение протопрезвитер Михаил Полски в книгата си „Новите руски мъченици“, според сведенията, с които тогава разполагали в емиграция:

   „Опелото на митрополит Агатангел наистина било отслужено от  членове на Сергиевския Синод,⁶ тъй като митрополит Сергий искал да създаде привидност на примирение на митрополит Агатангел с него, а йерарсите, непризнаващи митрополит Сергий, не били допуснати от съветската власт в Ярославъл за опелото.⁷

   Рижкият вестник ‚Сегодня‘ съобщава подробности за погребението на покойния Високопреосвещен митрополит Агатангел: то се състояло на 21 октомври, а не на 20 октомври, както било решено първоначално. Работата е там, че 20 октомври се падал в събота. Работниците от Ярославския промишлен район се обърнали към местните съветски власти с молба да бъде разрешено погребението да се пренесе на следващия ден, т.е. 21 октомври, когато всички работници са свободни поради неделния ден и биха могли да присъстват на тържествения обред.

   Молбата на работниците била удовлетворена и погребението било пренесено на 21 октомври.

   Опелото на митрополит Агатангел било извършено в Ярославската църква на „Св. Никита“, близо до която починалият светител служел след завръщането си от заточението.

   Владика Агатангел бил погребан под същата тази църква на „Св. Никита“ при стечение на грамадно количество местни работници, които поддържали реда в целия град по време на погребението. На погребението на митрополита се стекло цялото население на града и околностите.

   Според църковния ред митрополит Агатангел трябвало да бъде погребан под стените на Ярославския катедрален храм. Но поради това, че катедралният храм от известно време бил зает от обновленците, които не давали възможност на покойния митрополит да извършва богослужения в него, той бил принуден да извършва треби в ярославските енорийски храмове и за това бил погребан не под стените на катедралния храм.

   Сутринта в деня на погребението във всички ярославски църкви били отслужени заупокойни богослужения. След края им кръстни ходове, съпровождани от грамадни тълпи народ, се отправили към църквата на св. Никита.

   В този храм, както и на гроба на починалия митрополит, ежедневно в продължение на четиридесет дни се извършвали архиепископски богослужения и панихиди, на които неизменно се стичали жителите на града и околностите.“

   Така, обграден от любовта на вярващия народ бил изпратен великият Ярославски светител, изповедникът на вярата митрополит Агатангел (Преображенски). През 1981 г. той бил прославен от Руската Православна Задгранична Църква като свещеноизповедник.

[ 1 ]  Тази изобретателна дипломация на митрополит Сергий по-късно Казанският митрополит Кирил нарекъл „каноническа диалектика“

[ 2 ] Виж: Дело митрополита Сергия. Документ номер 80. «Обращение к православным».  ГАРФ. Фонд 5919, опись 1, дело 1, листы 241 – 243.
http://krotov.info/acts/20/1927/delo_ms_080.htm

[ 3 ] Прави впечатление, че отсъства името на архиепископ Серафим (Самойлович), нещо, за което не е дадено обяснение. Като интерниран извън епархията той не можел да подпише разяснението от 10 май, но заявил с телеграма, че се присъединява към него.

[ 4 ] Акты святейшего Тихона, патриарха Московского и всея России, позднейшие документы и переписка о каноническом преемстве высшей церковной власти, 1917-1943 / Сост. М.Е. Губонин. М., 1994. С. 615.

[ 5 ] Пак там, с. 613.

[ 6 ] По-точно, от сергиевския синод присъствал на опелото един архиерей – архиепископ Павел (Борисовски). Другият архиерей, който участвал в опелото бил архиепископ Варлаам (Ряшенцев) – единственият от ярославските архиереи, който след кончината на митрополит Агатангел оставал в епархията.

[ 7 ] Наистина, властите не допуснали заточеният в Могилевска епархия архиепископ Серафим (Самойлович) да отиде за опелото в Ярослав.