Митрополит Агатангел (Преображенски) и митрополит Сергий (Страгородски)

Част II

След няколко дни, на 29 май, митрополит Агатангел уведомил за своето решение да се откаже от местопазителството и Тучков, който присъствал на срещата им с митрополит Сергий и бил в течение на постигнатата договореност за предаване на правомощията. Митрополит Агатангел имал добър повод да обоснове отказа си, без да излага истинската причина за това. При извършването на кръстен ход на 29 май той получил слънчев удар. Това му дало възможността да мотивира решението си пред властите с разстроеното здраве и липсата на сили да изпълнява първосветителските задължения – по това време той бил на 72 години. Реакцията била светкавична. Още на следващия ден при него дошъл агент на ГПУ с предложение от Тучков да се яви неотложно в Москва. Изпитанието за митрополит Агатангел не било завършило. ГПУ не се отказвало така лесно от своите планове. Още повече, че имало на разположение скрит ход.

митр. Петър Крутицки

На 22 май митрополит Петър написал писмо, с което предавал правомощията си на митрополит Агатангел. Тучков задържал това писмо, защото се опасявал, че въз основа на него може да стане мирно предаване на властта на митрополит Агатангел и така да се провалят плановете на ГПУ за разкол в Църквата. В случая благородството и чувството за дълг пред Църквата на другия изповедник, митрополит Петър, излети в това писмо, сякаш издигали стена, охраняваща църковния мир от козните на властта. Именно за това писмото било задържано, а с това и произтичащите от него последствия били блокирани. Но така било преди десет дни. Към настоящия момент писмото на митрополит Петър вече ставало единственото средство на Тучков да подтикне отново митрополит Агатангел да встъпи в борба с митрополит Сергий за защита на правата си, които вече били безспорни. Митрополит Петър пишел: 

„До Негово Високопреосвещенство Високопреосвещеннейшия Агатангел, митрополит Ярославски.

   От донесението на мое име от негово Високопреосвещенство митрополит Сергий узнах, че Ваше Високопреосвещенство сте встъпили в изпълнението на задълженията на патриаршески местопазител. С любов и благожелателност приветствам това Ваше встъпване. След като изляза на свобода, ако това е угодно на Господа Бога, ще обсъдим лично по-нататъшното възглавяване на Православната Църква.

   За настоящото мое решение благоволете да съобщите на митрополит Сергий. С разрешението на властите аз съобщих на моя килийник Григорий Лихоманов за предоставянето на Ваше Високопреосвещенство на долния етаж в моя дом, горните две стаи оставям за себе си.

   На Ваше Високопреосвещенство, милостивия Архипастир и Владика най-покорен слуга – патриаршески местопазител Петър“ ¹

   От тези редове струи едно наистина неподправено и възхитително благородство. Чужд на всякакво властолюбие, митрополит Петър не проявил също и сянка от честолюбие за формално засегнатите си права. Напротив, изповедникът, който се намирал в ужасните условия на комунистическия затвор, намерил сили да се погрижи не само за ползата на Църквата, като не се поколебал да предостави правомощията си, но мислел дори и за битовите нужди на този, на когото предавал тежкия кръст, като знаел, че Ярославският светител не разполагал със собствени възможности за устройване в Москва.

   Разбира се, такива прояви на духа не впечатлявали служителите на ГПУ. Те разчитали на човешките страсти. Логиката на Тучков била проста – никой няма да се откаже от властта, която безспорно му принадлежи. Той очаквал, че въоръжен вече с безспорни права, митрополит Агатангел ще встъпи в борба за църковната власт и тогава митрополит Сергий (а Тучков вече имал всички основания да смята, че той няма да се откаже от властта при никакви обстоятелства), когото към момента подкрепяло мнозинството от епископата, щял да се окаже противопоставен и на двамата местопазители. Очертавала се сякаш още по-добра перспектива за предизвикване на конфликт.

   Логиката на митрополит Агатангел обаче била съвсем различна. От негова гледна точка на раменете му отново се възлагал кръстът, за който той вече мислел, че го е отминал. Чувството за дълг пред Църквата не му позволявало да се откаже, като се позове на разстроеното си здраве, и той отново напрегнал отслабналите си сили, за да понесе кръста на предстоятелството. Последващите действия на Ярославския светител са най-красноречивото доказателство, че той отново се ръководел не от някакви себични мотиви, а единствено от желанието да бъде извършено най-полезното за Църквата. Той изпратил телеграма в Нижни Новгород до митрополит Сергий, с която му съобщил за решението на митрополит Петър и го поканил да се срещнат в Москва. В продължение на три дни митрополит Сергий не пристигнал и не отговорил писмено. На 4 юни Митрополит Агатангел му писал, като го уведомил за решението на митрополит Петър, както и че е искал да се срещнат, за да му го предаде лично, а също и за да му представи оригинала на писмото. Освен това, желанието му било да се проведе съвещание с намиращите се в Москва архиереи в присъствието на митрополит Сергий. При положение, че митрополит Сергий не се отзовал на поканата, той го уверил, че ще му изпрати копие от писмото и го уведомил, че е приел канцеларията на местопазителя. Колко далеч били тези стъпки при неоспорими вече права от стила на митрополит Сергий – заплахи, ултиматуми, настройване на епископите… В писмото нямало и следа от желание за реванш, от засегнато честолюбие, нямало и намек за „поставяне на място” на митрополит Сергий, който само преди няколко дни го заплашвал с отстраняване от епархийското управление и предаване на епископски съд. Нямало и нотка от началнически тон, нямало нищо, което да е казано от позицията на силата или да звучи като разпореждане. По-късно митрополит Сергий ще обясни, че не е пристигнал в Москва, тъй като властите му наложили подписка за ненапускане на Нижни Новгород, а не е отговорил писмено, защото не разполагал с Московския адрес на митрополит Агатангел. Междувременно обаче митрополит Сергий осъществил действия, от които е видно, че той изобщо не е имал желанието да се среща с митрополит Агатангел и да обсъжда с него каквото и да било. Той игнорирал известието за решението на митрополит Петър и продължил да действа като първойерарх на Руската Православна Църква. Дори предприел стъпки от първостепенна важност, с които, както само след няколко дни станало ясно, целял да укрепи своето положение и авторитет сред епископата. На 10 юни 1926 г., той се обърнал към народния комисар на вътрешните работи² с молба за легализация на Православната Руска Патриаршеска Църква. Дори и да е истина, че бил обективно възпрепятстван  да се срещне или свърже с митрополит Агатангел, митрополит Сергий вече бил известен за прехвърлянето на правата на местопазителя върху митрополит Агатангел. От този момент насетне неговите действия като управляващ Руската Православна Църква били незаконни.

митр. Сергий Страгородски

На същия ден, 10 юни, митрополит Сергий издал още един акт: проект за декларация за отношението на Църквата към гражданската власт. Едно от условията на съветското правителство за легализиране на Църквата винаги било издаването на декларация за лоялност към съветската власт. Вероятно именно във връзка с подадената молба за легализация бил подготвен и проектът за такава декларация. Митрополит Сергий разпространил текста сред епископата за разглеждане и одобрение. Оценката на всички била, че декларацията е напълно приемлива и не е унизителна за Църквата.³ Още по-голямо доверие печелел самият подход за предварително запознаване на епископите с нея, преди да бъде предоставена на властите. По този начин с декларацията от 10 юни митрополит Сергий си осигурил широка подкрепа в църковните среди. Едва след това, на 13 юни 1926 г., митрополит Сергий писал на митрополит Агатангел. На пръв поглед изглеждало, че сега, след ясното решение на митрополит Петър, изложено в писмото му от 22 май, неговият заместник не би могъл да оспорва правата на Ярославския светител, още повече, при декларираната до сега позиция. Не много преди това, в писмото си от 16 май, митрополит Сергий писал на митрополит Агатангел, че би могъл да поеме правомощията на местопазител само „по усмотрение” на митрополит Петър. Нещо повече, в същото писмо митрополит Сергий заявявал: „Впрочем, завещанието на Светейшия, макар и вече да е използвано за своята цел (тъй като имаме местопазител), и сега не е загубило за нас своята нравствена, но също и канонически задължителна сила. И ако поради някаква причина митрополит Петър остави длъжността местопазител, нашите погледи, естествено, ще се обърнат към кандидатите, посочени в завещанието, т.е. към митрополит Кирил, а после и към Ваше Високопреосвещенство.” И ето че сега, след по-малко от месец, дошло ред да бъдат проверени тези думи – дали  са били искрени или са били само аргумент, ловко използван за задържането на църковната власт. Това разкрил самият митрополит Сергий в споменатото си писмо от 13 юни 1926 г. В него той изградил нова защитна конструкция, за да обоснове отказа си и при новите обстоятелства да предаде управлението на Ярославския светител: „…Ваше Високопреосвещенство не можете понастоящем да заемете длъжността на местопазител нито мимо волята на митрополит Петър, както се опитахте да направите това, издавайки своето Пермско послание, нито чрез митрополит Петър, както се надявате да направите това сега. В първия случай не можете, защото нямате за това звание и длъжност никакви принадлежащи Ви лично права, както това стана очевидно при проверката на посочените от Вас позовавания. <…> Във втория случай, защото митрополит Петър, предавайки ми, макар и временно, но в пълнота правата и задълженията на местопазителя и сам лишен от възможността да бъде надлежно осведомен за състоянието на църковните дела⁴, не може вече нито да носи отговорност за течението на последните, нито, още по-малко, да се намесва в управлението им. От друга страна аз (или който ще бъде след мен), възприемайки върху себе си длъжността местопазител⁵ и цялата отговорност за правилното течение на църковните дела, не мога да се отнасям към разпорежданията на митрополит Петър, идващи от затвора, иначе освен като към разпореждания или по-скоро съвети на лице, което не носи отговорност, т.е. мога да ги прилагам в изпълнение само на своя отговорност дотолкова, доколкото ги намирам полезни за Църквата. Това разбиране за смисъла и последствията от временното предаване от местопазителя на неговата длъжност, което е несъмнено по същество, се явява за нас и практически необходимо, защото само при него можем да смятаме за обезпечена каноническата устойчивост на нашия църковно-управленчески строй.”

   Тези редове сами говорят достатъчно за автора им. Очевидно е, че митрополит Сергий прибягвал тук до откровена казуистика, за да оправдае вече неправомерното задържане на църковната власт. В също такъв казуистичен дух той интерпретирал и самото писмо на митрополит Петър от 22 май 1926 г., за което твърдял, че се отличава с „крайна и като че ли умишлена неопределеност”. Особено подчертавал митрополит Сергий това, че макар и да приветствал встъпването в длъжността на патриаршески местопазител на митрополит Агатангел, все пак в края на писмото си митрополит Петър се подписвал като патриаршески местопазител. От тук заместникът правел следните тълкувания: „И ето, като съзнава пълната невъзможност за себе си, при настоящото свое положение, да бъде с нещо полезен за Църквата, митрополит Петър предпочита лошия мир пред добрата свада: без да се отрича от своите права, той Ви предоставя временно да се ползвате от длъжността⁶, но си оставя правото след излизането си на свобода да побеседва с Вас „за по-нататъшното възглавяване на Църквата”, т.е. тогава ще Ви предяви своите права, временно завладени от Вас.”

   Наистина само една пристрастна недобросъвестност може да приеме, че зад думите на митрополит Петър „С любов и благожелателност приветствам това Ваше встъпване”, а още по-малко зад трогателната му загриженост за битовото устройване в Москва на новия местопазител (бидейки сам в затвора!), се криело отношение към митрополит Агатангел като към узурпатор, с когото е принуден да сключи един „лош мир”, до време, докогато ще има възможността да му „предяви своите правата”. Всъщност в мотивите на митрополит Петър да подпише писмото като патриаршески местопазител и в израза „След като изляза на свобода, ако това е угодно на Господа Бога, ще обсъдим лично по-нататъшното възглавяване на Православната Църква” нямало нищо себично, нищо от това, което му приписвал митрополит Сергий. Подписването като местопазител било предпазливост, която целяла да предпази Църквата от безвластие, в случай, че митрополит Агатангел бъде лишен от възможността да изпълнява длъжността, а предполагаемото бъдещо обсъждане за управлението на Църквата с него съвсем не означавало бъдещо изискване обратно на своите права от митрополит Петър, а бъдещо отговорно обсъждане за управлението на Църквата заедно с първия кандидат, Казанския митрополит Кирил, на когото срокът на заточението бил изтекъл и се очаквало неговото завръщане.⁷ И едното, и другото митрополит Петър изразявал пределно ясно. Първото пояснил в писмо, което писал на 9 юни (тоест четири дни преди скандалното писмо на митрополит Сергий, но последният, очевидно, към 13 юни не е знаел за него, защото не го споменал). След като узнал, че митрополит Кирил не се е завърнал от заточението, на 9 юни митрополит Петър потвърдил предаването на местопазителството на митрополит Агатангел, като правел една особена уговорка, с която целял да предотврати възможността Руската Църква да остане изобщо без местопазител. Той пишел: „… в случай на отказ (на митрополит Агатангел – бел. моя, К.Т.) от приемането на властта на местопазител или невъзможност за нейното осъществяване, правата и задълженията на патриаршески местопазител се връщат отново към мен, а заместничеството – към митрополит Сергий”. Що се отнася пък до мнимото бъдещо „предявяване на своите права”, по това дава яснота посланието на митрополит Петър от 1 януари на следващата 1927 г.: „Въпросът пък за окончателното предаване на тези (местопазителските – бел. моя, К.Т.) задължения предполагах да изясним след завръщането на Вископреосвещения митрополит Кирил, на когото през март-април изтичаше срокът на заточението”.

   Впрочем казуистиката не е единственият похват, който демонстрирал митрополит Сергий в писмото си от 13 юни 1926 г. То преоткривало вече по-ясно и един деспотичен нрав и склонност към безогледна разправа с всеки, който би си позволил да му се противопостави. Митрополит Сергий заявявал съвсем безцеремонно на Ярославския изповедник, че за „обявяването на себе си за местопазител при жив законен местопазител” той може да бъде „даже лишен от сан”! И това не било всичко. В явно раздразнение от постъпката на митрополит Петър, заместникът му обявил, че „като приветства подобно деяние, Петър (сякаш вече е лишен от сан! – бел. моя, К.Т.) сам става негов съучастник и също подлежи на наказание”! Заместникът заплашвал с низвержение двамата местопазители, посочени от патриарх Тихон!

   Можем само да се удивляваме на мъдростта и духовната устойчивост на митрополит Агатангел, който съумял да понесе такова дръзко и нагло предизвикателство. Към момента неговото право да оглави църковната власт било вън от всяко съмнение, но той не посегнал нито веднъж към административните мерки, не отправил дори заплаха за налагането на дисциплинарно наказание на митрополит Сергий, като си давал сметка каква радост биха доставили подобни негови действия на ГПУ, на обновленците и на всички останали врагове на Църквата. Те очаквали точно това! Изпитанието за Ярославския светител било още по-голямо, защото това лице, което показвал митрополит Сергий, към момента било видимо едва ли не единствено за него. Мнозинството от епископите, които били на свобода и участвали активно в църковния живот, възприемали митрополит Сергий като твърд защитник на Църквата, който решително и успешно противостоял на Григориевския разкол, който защитавал достойнството на Църквата пред съветските власти и търсел мнението и подкрепата на епископата, тоест управлявал, като прилагал съборния принцип. Подвигът на митрополит Агатангел останал невидим и неразбран. Почти никой не бил в течение на кореспонденцията между тримата митрополити, а и впоследствие малцина от тогава действащите лица узнали за нея. Това е и причината мнозинството от съвременниците на събитията да мислят, че по това време митрополит Сергий все пак е бил правилният избор, че макар и по-рано да бил един от първите архиереи, паднали в обновленския разкол, сега бил твърдо православен. Почти всеобщо било мнението, че в този първи период на управлението си от почти една година митрополит Сергий ръководил Църквата правилно и действията му били насочени в нейна полза. Това всъщност била само една видимост, зад която стояла твърде различаваща се от нея мотивация. Последната се проявила именно при сблъсъка на неговите амбиции с благородната безкористност на свещеноизповедника митрополит Агатангел и на свещеномъченика митрополит Петър. За мнозинството от съвременниците това останало скрито и повечето смятали, че митрополит Сергий бил пречупен по време на последвалия в края на същата 1926 г. няколко месечен арест, след който вече започнало неговото сътрудничество с властите и пагубната му за Църквата политика. Например, о. Михаил Полски, с присъщата му проницателност, съзирал залога за последвалото падение на митрополит Сергий в конформизма му, проявен от него в предходните събития и дори още в дореволюционния период:

   „Митрополит Сергий извънредно леко премина навремето в обновленството. Също така леко и просто, снемайки клобука и мантията, той се покая публично за това пред патриарха. Сега той е сътрудник на ГПУ. Утре, ако има възможност за това, той леко и просто би се покаял и пред задграничните йерарси от всички направления за причинените неприятности. Гъвкав човек, винаги удобен, бивш несменяем член на Светейшия Синод, чиито отношения с обер-прокурора бяха от типа ‘както заповядате’.” ⁸

   Но дори и един толкова добросъвестен и проницателен изследовател като о. Михаил Полски оставал с впечатлението, че от формална гледна точка първойераршеската власт на митрополит Сергий в последващия период била канонична и законна. Този факт е много показателен за това, доколко е била ограничена информацията. Като прави съпоставка между митрополит Сергий и лидерите на обновленците и григориевците той пише:

   „От цялата тази компания църковни деятели само митрополит Сергий не се домогваше до властта и не я открадна, а тя му беше връчена законно⁹ …” ¹⁰.

   Това само още веднъж подчертава колко скрит оставал от очите на църковното изпълнение нравственият подвиг на митрополит Агатангел, защото, както видяхме от развитието на колизията между него и митрополит Сергий през пролетта и лятото на 1926 г., последният именно се домогвал до властта, при това ловко и без да подбира средствата, като не се поколебал в един момент да я задържи, без да има такова право и винаги имал готово „канонично” оправдание на действията си. Това домогателство останало скрито благодарение на стремителното развитие на събитията, затруднените връзки между църковните деятели, дезинформационната среда, създавана от съветската преса и служби и не на последно място – от благородното мълчание на митрополит Агатангел, за когото благото на Църквата стояло над всичко останало. Безспорно най-тежката част от кръста на Ярославския светител било неразбирането (макар и обусловено от обективни предпоставки) от страна на църковното мнозинство. Нещо повече – той дори бил подозиран в съглашателство с григориевците. За това допринасяли също и някои обективни обстоятелства. През юни 1926 г. докато той очаквал отговор от митрополит Сергий, в Москва започнала работата – на 3 юни – на първото съвещание на привържениците на григориевския ВВЦС. То обявило, че признава митрополит Агатангел за законен патриаршески местопазител и се обърнало към него с предложение да възглави ВВЦС. Това бил тактически ход за привличане на авторитет. Светителят изобщо не отговорил на григориевците, но въпреки това самото отправяне на предложението го поставяло в негативна светлина в очите на мнозина от епископите. Някои от тях го подозирали в съглашателство дори и с ГПУ. Основание за това им давал фактът, че Тучков наистина през цялото време насърчавал митрополит Агатангел да встъпи в управлението на Руската Църква и погледнато външно, сякаш бил „на негова страна”. Но ръководните мотиви на болшевишкия агент и на митрополита-изповедник били коренно противоположни: първият целял разрушаването на Руската Църква, а вторият – нейното съхранение. И развръзката на проследяваните събития потвърдила това с несъмнена яснота.

   И така, към този момент, действията на митрополит Сергий за овладяването на църковната власт оставали скрити под едно външно правилно и дори адмирирано църковно управление. Той самият обаче разкрил пределно ясно техния вътрешен нравствен заряд в приведените по-горе писма и най-вече в писмото си от 13 юни 1926 г. То сякаш било едно промислително оставено свидетелство: както за истинските мотиви на митрополит Сергий, така и за нравствената извисеност на митрополит Агатангел, като и двете дълго оставали външно скрити и дори превратно оценени. Промислително свидетелство, защото почти веднага след това станало ясно, че митрополит Сергий практически не се е нуждаел от написването на това писмо за постигането на целите си. Всичките дръзки и обидни квалификации по адрес на свещеномъченика митрополит Петър като „лице, което не носи отговорност”, като съзнаващ „пълната невъзможност за себе си, при настоящото свое положение, да бъде с нещо полезен за Църквата” и дори „подлежащ на наказание”, всичките оскърбителни тълкувания за негови себични намерения и цели, всичките обидни внушения за властолюбиви намерения на свещеноизповедника митрополит Агатангел, както и провокационните заплахи към двамата светители за лишаване от сан били излишни. Към 13 юни митрополит Сергий вече е можел необезпокоявано, да продължава „да се ползва от длъжността сам”. При това, вече на законно, от формална гледна точка, основание. Само че не е знаел това. Митрополит Агатангел вече повторно бил взел решение да се откаже от местоблюстителството и още на 8 юни уведомил за това съветските власти, като мотивирал решението си отново с „преклонната възраст и крайно разстроеното здраве”. Очевидно за Ярославския светител и без скандалното писмо на митрополит Сергий от 13 юни вече било съвсем ясно, че последният е готов да постави на карта целостта на Църквата, за да запази властта си, която се подготвял да защитава с всички средства и на всяка цена. На 12 юни митрополит Агатангел уведомил за решението си и митрополит Петър. Писмото му, разбира се, щяло бъде внимателно четено от агентите на ГПУ, преди да стигне до адресата (ако въобще стигнело до него). Митрополит Агатангел знаел това и не можел да си позволи открито да предупреди митрополит Петър за опасността, която представлява за църквата оглавяването ѝ от митрополит Сергий – това веднага би ориентирало вниманието на службите. Затова сякаш само вметнал: „…При това си позволявам да препоръчам на Ваше Високопреосвещенство да предадете вместо на мен патриаршеското местоблюстителство на първойерарсите Кирил, митрополит Казански или Арсений, митрополит Новгородски…”. Иначе казано, препоръката била да се отстрани митрополит Сергий от църковното управление! Митрополит Агатангел имал всички основания да се страхува, че управлението на митрополит Сергий няма да доведе до нищо добро за Църквата, след като опитно се убедил, че той без колебание поставя запазването на своята власт пред благото на Църквата. Той бил готов да се бори за властта, без да се възпира от мисълта какво би могло да струва това на Църквата. Такава една решимост може да се обясни и само с наличието на силна амбиция, при която човек поставя себе си на първо място. Но, струва си да се запитаме – достатъчна ли би била само амбицията, за да се реши митрополит Сергий да се изправи срещу опонент, зад когото уж стои всесилното ГПУ? Всъщност, най-малкото, което ГПУ желаело, било църковното управление да се предаде на митрополит Агатангел. Напротив, ГПУ желаело да предизвика междуособна борба за власт между „тихоновците”. Дългогодишният църковно-политически опит и усет на митрополит Сергий вероятно са му били напълно достатъчни, за да се ориентира, че властите поне до време не биха се намесили при възникването на конфликт – желан от тях – и биха оставили борещите се страни да използват целия си ресурс една срещу друга. Това изглежда е било достатъчно, за да има митрополит Сергий куража да впрегне всичките си сили за привличането на своя страна на тихоновския епископат срещу „подкрепяния” от ГПУ митрополит Агатангел. Но дали Тучков е оставил нещата само на усета на митрополит Сергий и не е направил необходимото, за да го окуражи да встъпи в борбата? Не изглежда много правдоподобно допускането, че ГПУ е могло да остави завръзката на конфликта от едната страна – тази на митрополит Сергий – на самотек, след като виждаме колко много усилия е положил Тучков за завръзката от другата страна, като нееднократно въздействал на митрополит Агатангел да встъпи в длъжността патриаршески местопазител. Това не би било в стила на болшевишките служби и на провежданите от тях „активни мероприятия”. Ето как характеризира нагледно този стил о. Михаил Полски в един епизод от книгата си „Положението на Църквата в Съветска Русия“:

   „На архиепископ Иларион, най-близкия сътрудник на патриарха, в първите месеци след освобождаването, агентът на властта говореше: ‘Убедете патриарха да въведе новия стил. Нима той не може да направи една малка отстъпка пред властта? Ако съветската власт е въвела този стил, то нека и Църквата покаже, че е солидарна с нея.’ В същото време, при среща с други архиереи същият този агент на властта казваше: ‘Чухте ли, че патриархът въвежда новия стил? Защо е това? Кому е нужно това? Нима Вие ще се съгласите с него? Отделете се от патриарха; Вас цяла Москва Ви обича и ще тръгне след Вас. Ние ще Ви подкрепим…’.” ¹¹

   Най-логичното допускане е, че и в случая с противопоставянето между митрополит Сергий и митрополит Агатангел интригата на ГПУ е била изграждана старателно и цялостно – с обезпечаване и от двете страни. Най-вероятно митрополит Сергий е получил поне някакви подсказки и окуражавания, което за опитен човек като него било повече от достатъчно. Реакциите на двамата били напълно противоположни: пред перспективата за конфликт в Църквата митрополит Агатангел се отказал от законните си права да встъпи в управлението ѝ; при осъзнаването, че конфликтът няма да бъде санкциониран от властите, митрополит Сергий се впуснал в битка за властта.

   На 17 юни митрополит Агатангел, след като бил вече уведомил властите и митрополит Петър, че се отказва от местопазителството, уведомил с писмо за решението си и митрополит Сергий.

   Окончателният отказ на митрополит Агатангел от местопазителството било крах за няколкомесечните усилия на ГПУ. Като проявил истинско духовно благородство този архиерей се отказал от своите законни права и с това запазил Църквата от разрастването на нов смут. В същото време може да се каже, че като принудил митрополит Агатангел да отстъпи и по този начин го отстранил от управлението, митрополит Сергий нанесъл тежък удар на Руската Православна Църква. Това бил първият удар, който Църквата понесла отвътре - от този, който упражнявал върховната власт в нея. Загубата е трудно оценима – Църквата била лишена от възможността да бъде управлявана от честния и самоотвержен йерарх, от добрия пастир, който бил готов да положи душата си за нея. Но все още почти никой не осъзнавал това. Църковното мнозинство мислело, че митрополит Сергий е правилният избор. Дори и след това мнозина смятали, че това бил първият, „добрият” период от управлението на митрополит Сергий, периодът до ареста му от края на 1926 г., преди „пречупването” му. Всъщност, митрополит Агатангел бил първият и най-старши архиерей, отстранен от митрополит Сергий от заслужено полагащото му се място – предстоятелството на Руската Православна Църква. Това митрополит Сергий извършил за своя изгода и с подкрепата на най-добрата част от епископата. Наистина, колко коварни са разпрострените от видимите и невидимите врагове мрежи! Само няколко месеца по-късно, след необичайно бързото освобождаване на митрополит Сергий от ареста през пролетта на 1927 г., щели да започнат необяснимите на първо време, но очевидно вредни за Църквата премествания на архиереи от техните катедри. Тези действия вече били не само в защита на собствената власт, но и в изпълнение на поръчките от ГПУ. Удари, подобни на понесения от митрополит Агатангел, щели да се посипят вече върху мнозинството от епископата. Но първия тежък удар, нанесен на Църквата отвътре, митрополит Агатангел изнесъл още през лятото на 1926 г. – сам и неразбран.

Към III част →

[ 1 ] Губонин, М. Е. Акты святейшаго Тихона патриарха Московскаго и всея России, позднейшие документы и переписка о каноническом преемстве высшей церковней власти 1917-1943. М., 1994. С. 463

[ 2 ] Длъжност, която в съветската система отговаряла на министър на вътрешните работи.

[ 3 ] В нея между другото се казвало и следното: „Ние не можем да премълчаваме това противоречие, което съществува между нас, православните и комунистите-болшевики …, като обещаваме пълната лоялност, задължителна за всички граждани на Съюза, ние, представителите на църковната йерархия, не можем да поемем и някакви особени задължения или доказателства за нашата лоялност.” По това време властите изисквали от йерархията в Русия, като едно такова „доказателство”, да бъдат осъдени „контрареволюционните” архиереи зад граница и да им бъде наложена забрана за свещенослужение. По всеобщото убеждение този проект бил един от най-достойните документи от редицата подобни обръщения, издадени през двадесетте години на ХХ в., особено в сравнение с печално известната Декларация, издадена пак от митрополит Сергий през месец юли на следващата 1927 г.

[ 4 ] ГПУ наистина държало в изолация митрополит Петър, но от началото на интригата за противопоставянето на митрополитите Агатангел и Сергий допуснало преписка между последния и митрополит Петър. Така че местопазителят имал все пак през този период източник на информация за хода на църковните работи и това бил самият митрополит Сергий.

[ 5 ] Митрополит Сергий, бил само временен заместник на местопазителя. Той не бил носител на длъжността и не можел да бъде такъв, защото не бил сред посочените от патриарх Тихон кандидати и най-вече, защото не е бил избран за такъв от събора на епископите. Той бил назначен само със заповед от митрополит Петър за негов временен заместник, за времето на лишаването му от свобода. Но, както се вижда, тук митрополит Сергий вече си присвоявал длъжността.

[ 6 ] Наистина всеки мери другите със своята мярка. Тук митрополит Сергий разкрил собственото си отношение към званието на първойерарха – длъжност, която „се ползва”.

[ 7 ] Съвсем разбираемо е, че в писмото си от 22 май 1926 г. митрополит Петър не можел да спомене името на митрополит Кирил, чието завръщане очаквал, тъй като с това би могъл да подтикне властите да продължат заточението му, каквато практика те и без това имали.

[ 8 ] Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. С. 2013, сс.136-137.

[ 9 ] Разбира се, дълбокият анализ на о. Михаил поставя беззаконието на сергианското управление вън от всяко съмнение и то на основание много по-значимо от формалните нарушения и то е: разкъсването на каноничността от истината и нравствеността, което превръща каноничността във формална юридическа законност. Това е дълбоко чуждо на природата на Църквата, чиито канони са правилата, претворяващи в живота ѝ истините на вярата – църковните догмати.

[ 10 ] Пос. съч., сс. 124-125

[ 11 ] Пос. съч., сс. 49-50.