ДОСТОЙНИТЕ СТРАДАЛКИ

Студентката Валентина

През 20-те години на ХХ век, по време на борбата на Православието с обновленството, в Русия се появили множество, както ги наричали, апологети, на Православието. Те първи употребили термина „Съветска Църква“, заговорили за „Вратата адови“ и определили своето изповедание с думата „староцърковник“. Някои от тях още приживе получили всеобщо признание като подвижници. Такава билa студентката от Педагогическия институт Валентина Ч.

Тя работела предимно сред жените и при това вършела много неща, които изглеждали невъзможни: в енориите, в които се появявала, ставали мълниеносни преврати – прогонвали обновленското духовенство, жените образували църковни „двадесетки“, отнемали ключовете от „живоцърковниците“ и принуждавали властите да подписват договори за съществуването на Тихоновската църква¹. Обаянието на Валентина било голямо, словото ѝ силно, дейността ѝ завладяваща.

Валентина била преследвана едва ли не от цялата милиция, от партийните ядра, комсомолците и комунистите. По пътищата към завладяните от обновленците села поставяли патрули от такива, които са виждали Валентина, но нея я превеждали по известни само на местните хора пътечки и тя се появявала неочаквано в селото. Избухвала „женска психоза“, както пишели районните вестници, енорията ставала староцърковна, а Валентина изчезвала безследно, за да се появи там, където най-малко я очаквали.

Когато най-сетне арестували Валентина, работата била свършена – обновленството било разбито.

Откарали Валентина под силен конвой от малкия пристан на река Белая. Като вървяла по дългата стълба към палубата, по средата Валентина се огледала и като видяла на брега мълчаливата тълпа от жени, излезли да я изпратят, махнала с ръка и им извикала: „Хубаво ги подредихме, сестрички!“ Вървящия след нея конвоен я ударил в гърба, Валентина се спънала и паднала във водата. И конвоят и народът се хвърлили да я спасяват, но успели да я извадят едва след половин час мъртва – течението я завлякло под парахода. Властите не дали тялото ѝ на хората да го погребат, но те разпознали гроба ѝ и пренесли тялото ѝ на едно селско гробище, където то е погребано по време на нейното прославление.

Изповедницата Татяна

Млада московчанка, произхождаща от заможно преди революцията семейство, израснала след революцията, Божията рабиня Татяна изцяло посветила себе си на служение на Църквата – разказва свидетел. – По това време вече било практически невъзможно да приеме монашеско пострижение, а за тайно пострижение тя не се смятала достойна поради младостта си и поради своята скромност. Посещението на богослуженията, строгото спазване на постите и подпомагането на семействата на арестуваните пастири – това било нейното незабележимо служение до 1927 година.

„След Декларацията на митрополит Сергий тя престанала да посещава църквите, където го поменавали и независимо от младостта си, взела активно участие в борбата срещу тази Декларация. На нея ѝ направил голямо впечатление разговорът ѝ с Угличкия архиепископ Серафим (Самойлович). Не е известно къде се е състоял този разговор, може би Татяна е пътувала до него в Углич, преди последния му арест. От този момент нейната дейност променила характера си: тя започнала да размножава на пишеща машина различни протести на православните йерарси против политиката на митрополит Сергий и да организира събирането на средства за изпращането на пратки на лишените от свобода архипастири и за пътуването на лица, които под вида на роднини биха могли да посетят затворените и заточени отци на Църквата и не само да им предадат плода на усърдието на вярното им паство, но и да получат от тях писмено или поне устно наставление как да се държат и как да се отнасят към слабите, поддаващи се на призивите на митрополит Сергий духовници, които за да оправдаят себе си, обвинявали в разкол неподчиняващите се на митрополит Сергий пастири. Роднините увещавали младата девойка да не се излага на опасност, още повече, че тя носела известна в Москва фамилия и на името на баща ѝ – известен преди революцията обществен деец – била наречена една от най-близките до Москва железопътни гари. Тя отговаряла, че е решила да посвети себе си на служение на Църквата и че в наше време манастирът е заменен от концлагера, че тя знаела, че това неизбежно ще ѝ се случи и че ще продължи работата си до ареста и след него.

В края на 1928 г. арестували Татяна. Обвинили я в разпространяването на нелегални възвания (тоест, препечатаните на пишеща машина послания на намиращите се на заточение йерарси) и организирането на събиране на средства в помощ на репресираните. Тя се държала твърдо, не назовала лицата, от които получавала тези послания за преписване. След като я държали половин година в затвора, през пролетта на 1929 г. я осъдили на три години концлагер и я изпратили в новия концлагер близо до гара Порандово на Мурманската жп линия, откъдето започвали прокарването на шосе с дължина над сто километра по посока на финландската граница. Работата се извършвала в блатиста гора и била много трудна. Заболеваемостта била висока и затова по протежението на строящото се трасе открили пет полеви лазарета в наскоро построени бараки. В една от бараките Татяна започнала да работи като медицинска сестра. Начело на лазарета бил назначен вярващ човек, но сектант, който до революцията бил лекар в един от гвардейските полкове. Той помогнал на Таня да вземе не особено трудния изпит за помощник-лекар по известното „Ръководство за фелдшери“ на Баранов, по което държа този изпит в лагера и авторът на този разказ, и йеромонах Агапит (в света военновременен офицер в един от гвардейските полкове).

Отначало Таня не се чувствала самотна сред вярващите сътрудници на тази болница, но след като взела изпита, я преместили на „самостоятелна“ работа в новооткрита болница, по-нататък по трасето на шосето. Местният началник на тази командировка я обвинил, че тя не само оказва лекарска помощ на своите болни, но и води с тях религиозни беседи. Таня отговорила мъжествено, че няма закон, забраняващ на фелдшера да говори с болните за религията, още повече, че от медицинска гледна точка лекарят е длъжен всячески да подкрепя душевното настроение на болния и да го ободрява, което подпомага лечението. Грубият войник се разкрещял на крехката, дребна на ръст Таня и заповядал на дърводелеца да построи редом с бараката на лазарета карцер, в който тя трябвало да нощува без отопление и да прекарва цялото си извънслужебно време, тъй като той я поставя под арест „с извеждане на работа“ поради липсата на медицински персонал. Тя не се уплашила от неговите заплахи и когато след три дни карцерът бил построен и неговото прозорче било покрито с бодлива тел, той самият изглежда се засрамил от своето поведение по отношение на дребничката Таня, която изглеждала още по-млада за своята възраст и отменил разпореждането си. Този случай ми го разказа самата тя, когато се запознах с нея в лазарета на „11-ти разделителен пункт“ северно от Мечата планина в края на ноември 1931 година. Дълго беседвахме с нея за съдбините на Църквата и тя ме порази със своя мъжествен „песимизъм“. Според нея гоненията ще нарастват и репресиите ще станат още по-жестоки. За това трябва да се каляваме и да не мечтаем за излизане на свобода, а да се подготвяме за нови арести, заточения, лагери, а след това и за смъртта от ръцете на враговете на Църквата…

Видях се с нея отново в края на март 1932 г., когато я извикаха на Мечата планина „за освобождаване“. Тя ми каза, че сигурно няма да я пуснат в Москва и повече няма да види близките си, но се надява, че ще послужи на Църквата и ще заслужи нови арести. „Какво би Ви се искало най-много, когато след месец ще бъдете ‚на свобода‘?“ – „Поне веднъж в живота си да отида, независимо от всички трудности, до митрополит Кирил Казански в неговото заточение и да му послужа, докато е жив и ни вдъхновява за нашето скромно служение!“

Повече не се срещнахме и аз не знам как по-нататък е преминало служението на малката фелдшерка Таня на нашата катакомбна Църква. Всички я уважаваха много и се обръщаха към нея по презиме.“

[ 1 ] Става дума за регистрирането на енорийските управления от местните власти. „Двадесетките“ били енорийските настоятелства, които според съветското законодателство трябвало да се състоят от двадесет миряни, без в тях да влизат клириците на храма. Замисълът бил по този начин духовенството да бъде поставено в зависимост от енориашите и да бъде отстранено от управлението на енорийските дела. От това обаче се възползвали решителните миряни, когато властите започнали да оказват натиск върху клириците да преминават към обновленското управление. Тогава те започнали да „превземат“ „двадесетките“ и ползвайки се от правомощията им, прогонвали обновленските духовници и канели в храма да служат свещеници, останали верни на патриарх Тихон. Така множество храмове били овладени и върнати от обновленството в патриаршеската църква. В първоначалния период след Гражданската война такива действия все още били възможни, защото съветската власт все още трябвало да показва, че е власт „на народа“. – бел. на прев.