Император Николай II и неговото семейство

Част VI

Седмината измъчени страдалци, седемте кротки незлобиви агнета приготвили себе си за заколение. Поругани, изоставени от всички, те изминали своя кръстен път от царските дворци до подземието на Ипатиевия дом в Екатеринбург, от блестящата свита на царедворците и славата сред народа и армията до тежката самота сред шайката от разбойници и поругаването от тези полузверове палачи и убийци.

Роден в деня на светия праведен Иов Многострадални (6/19 май), царят, чийто живот бил толкова тежък и управлението му така нещастно, сам обърнал внимание на своя рожден ден и уподобил живота си на изпитанията на страдалеца Иов, като приел своя кръст като кръста на Иов – твърдо, кротко и без сянка от ропот.

Продължение от брой 24

Царят никога не усетил пълнота на щастието и удовлетвореност от живота. Върху него се изпълнило неговото собствено пророчество: „Имам повече от предчувствие, че съм обречен на страшни изпитания и че няма да бъда възнаграден за тях на този свят.“

„Каквото и да предприема, нищо не ми се отдава и нямам успех. Впрочем, човешката воля е така безсилна.“ „Колко пъти съм прилагал към себе си думите на Иов: защото страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна; и от което се боях, то ме и връхлетя.“ (Иов 3, 25).

„Може би за спасението на Русия е нужна изкупителна жертва. Аз ще бъда тази жертва. Да бъде Божията воля.“

Тези свети слова царят-мъченик произнесъл повече от десет години преди 1917 г. В младостта си той бил ранен от фанатик японец като предзнаменование за бъдещата още по-голяма рана. Зарята на щастливия съпружески живот била помрачена от смъртта на обожавания баща. Зората на държавното служение – от Ходинската катастрофа. Последвала загубата на любимия брат и приятел, революционните вълнения през 1905 г., неудачната руско-японска война, разногласията и своеволията на някои роднини, мъчителното очакване на син и раждането на болното момче, измоления от императрицата любим наследник. И накрая  новата война с първоначалните неуспехи, но с надеждата и с всички изгледи за скорошна победа, която също не могъл да дочака.

И след всички неуспехи следвали неразбирането, несправедливостта и клеветите на „обществото“. На мъдрия и разбиращия от всичко, но кротък и скромен цар гледали отвисоко като на невеж и ограничен. Неговото дълбоко съзнание за нравствената отговорност за съдбата на родината и за живота на безбройните му поданици, предпазливостта при вземането на окончателните решения се смятало  за безволие; смирението се осъждало, религиозността му се осмивала като мракобесие, в речите и манифестите му, чужди на угодничеството и лъжата, но твърди по възгледите и убежденията си, виждали само рутинност и консерватизъм. Всеки неуспех се превръщал в негова лична грешка или престъпление. Клеветата не пощадила не само вярната и невиновна в нищо царица, върху която се хвърляло гнусното обвинение в измяна, но и чистите като ангели дъщери.

И царят излиза прекрасен и чист от цялото това море от лъжи и клевети. Нито един неверен, неблагороден, нецарствен жест: такова достойнство и такова смирение.

„Светият страдалец“ – най-вярното, изразяващо истински душата и живота на царя определение, произнесено от неговата царствена съпруга.  

Всичко, което се случило с царя и неговото семейство, се случило по евангелски. Страданието на царското семейство е величествено, изключително, Христоподобно. То се извършило с цялата пълнота на нравствените и физическите преживявания. Нескончаемият вестникарски присмех и всенародните улични подигравки го позорили, клеветели, оскърбявали, унижавали и издевателствали, след като едни от най-близките сътрудници на царя му изменили, а други страхливо избягали. „Отвсякъде измяна, страхливост и измама.“ Този, който вчера бил посрещан тържествено в столиците и градовете с викове „осанна!“ от несметни тълпи, днес чува „разпни го!“. Временното правителство, в чиято власт царят се предал доброволно, се изплашило от тълпата и не го защитило. Иудите го предали, Пилатовците измили ръцете си, палачите го разпнали.

Той имал и своята Гетсиманска борба с „отчаянието“, което обаче преминало, със сълзите и риданията, с горещата молитва, с преживяването на раздялата, от която „се разкъсваше сърцето“. И още нещо за това сърце. „Аз започвам да усещам моето старо сърце – писал той на царицата още през месец юни 1915 г. – Първият път, дали си спомняш,  това беше миналата година след самсоновата катастрофа¹, а сега отново.“  Колко много преживяло това сърце заради неуспехите на отечеството чак до тези дни, когато за него нощта станала по-добрата част от денонощието, през която можел поне за известно време „да изпадне в забрава“. Светият страдалец, новият Иов Многострадални! Той сменил златния царски венец с трънения Христов венец. В неговите уста много лесно се поместват думите на Иов:

„Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!“ (Иов 1, 21) „Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?“ (Иов 2, 10)

У оцелелите членове на императорската фамилия попаднали книги, които били у царското семейство по време на заточението в Тоболск и Екатеринбург. В полетата на много от страниците на книгите, които принадлежали лично на императрицата и великата княжна Татяна Николаевна, са се запазили бележки с молив, от които се вижда коя мисъл е поразила четящите, с какво те мълчаливо са се съгласявали, в какво са изразили неволно душите си. Да вземем няколко подчертани извадки само от две книги: „Лествица“ на преп. Йоан Лествичник, 1909 г. и „Учението на светите отци за търпенето на скърбите“ на епископ Игнатий Брянчанинов, 1893 г. И двете книги носят собственоръчния подпис на императрицата на заглавната страница.

„Християните трябва мъжествено да понасят оскърбленията и борбата, както външните, така и вътрешните. Връхлитаните от скърбите християни трябва да възхождат и преуспяват посредством търпение. Такъв е пътят на християнския живот. Където е Светият Дух, там гонението и борбата следват както сянката след слънцето. Виж пророците, в които е действал Светият Дух – на какви гонения са били подложени. Виж Господ, Който е Пътят и Истината и Който претърпял гонение не от някакъв чужд народ, но от собственото си племе…“

„Християните не трябва да недоумяват при бедите – подлагането на преследвания принадлежи неотменно към истината. Мъчениците, които преминали през множество мъчения, показали силата на непобедимото мъжество, като приели и самата насилствена смърт; след това те били удостоени с венци. Колкото по-многочислени били техните страдания, толкова по-голяма слава от Бога и толкова по-голямо дръзновение пред Бога получавали те.“  

„На нас ни е заповядано да вземем кръста си и да последваме Христос, което означава да бъдем постоянно готови за смъртта. Ако бъдем в такова разположение и настроение на духа, то, както е казано, ще понасяме леко всяка скръб – и вътрешна, и идваща отвън… Тези, които казват, че обичат Бога, нека да докажат думите си не само с великодушно търпение при всички случващи се скърби, но и с търпение, придружено с готовност, с любов, заради надеждата на Господа.“

„Не е възможно да се спасим иначе освен чрез ближния. Прощавайте – е заповядал Господ – и ще бъдете простени. Това е съдържанието на духовния  закон… И така, изпълнението на закона се състои в прощаването на обидите. Тези, които са изпълнявали закона духовно и по мярата на изпълнението са ставали причастни на благодатта, са обичали не само благодетелите си, но и обиждащите и гонещите ги, очаквайки да получат любовта като награда за добродетелта. Добродетелта им се състояла не само в това, че те прощавали нанесените им обиди, но и в това, че вършели добро за душите на обиждащите ги, като се молели за тях на Бога, като за оръдия, с помощта на които ще получат блаженството, според свидетелството на Писанието: блажени сте, когато ви похулят и изгонят.“

„На всяко място, по всяко време и във всяка работа трябва твърдо да се придържаме към една цел – като се подлагаме на различни обиди от човеците, да се радваме, а не да скърбим, да се радваме не просто, не безсмислено, а да се радваме, че получаваме благоприятен случай да получим прошка за нашите съгрешения, като прощаваме на ближния. В това се заключава разумът на истината.“

„Блажен е този, който укоряван и унижаван ежедневно, е принудил себе си на търпение заради Бога; той ще вземе участие във вечния празник на мъчениците и ще встъпи дръзновено в общение с ангелите.“

„Пий усърдно поруганието като жива вода от всеки човек, който се опитва да те напои с очистителното лекарство, изгонващо сладострастието от сърцето. Ако се ръководиш от това правило, в душата ти ще изгрее дълбока чистота и Божията светлина няма да намалее в тебе.“

„Вярващите в Господ Иисус Христос отивали на смърт като на празник… като заставали пред неминуема смърт, те запазвали същото това дивно спокойствие, което не ги изоставяло нито за минута… Те вървели спокойно към смъртта, защото се надявали да влязат в друг, духовен живот, който се разкрива за човека след гроба.“

Ето духовната храна, с която се хранело царското семейство, подкрепяйки се по своя кръстен път. Те познавали изкуството на добродетелта от чистия извор на писанията на светите отци, които опитно преминали светите Божии заповеди.

От Тоболск царицата писала, че след прочитането на Тихон Задонски чете творенията на св. Григорий Нисийски, които преди това не била чела.

С времето историята ще разкаже съкровените все още за нас скърби на царското семейство и сълзи на умиление ще се пролеят неведнъж над подвига на новите велики страстотерпци, които Господ разтопил като злато, изпитал ги седемкратно, за да ги направи достойни за Себе Си (Прем. 3, 5–7) и да ги увенчае с диадеми по-славни от царските венци.

Техните добродетели са скъпоценни камъни с неизразима ценност, които имат различни рамки: и злато, и сребро, и други, по-малко ценни метали, или светските качества, или може би естествените човешки дребни грешки и недостатъци, за които могат да разкажат писмата или другите свидетелства. Тези скъпоценни камъни светят с неизменен блясък навсякъде, каквато и да е тяхната рамка.

Жестоките мъчители изобретявали нравствени мъчения за беззащитното царско семейство, но нито дума на ропот срещу своя жребий не излязла от устата на страдалците. Те подражавали на Този, за Когото е казано: „кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше“ (1 Пет. 2, 23). Те възвестявали своята печал само на Бога и само пред Него изливали сърцата си.

Те останали самотни, отхвърлени и чужди на света, като носители на светите идеали на Русия сред грешни и отпаднали от тези идеали хора. Блажени са тези Божии избраници, защото за тях се отнасят думите на Спасителя: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Йоан 15, 19). Те изпълнили Христовите заповеди.

Те са блажени като бедни духом, плачещи, кротки, гладни и жадни за правда, милостиви, чисти по сърце, миротворци, изгонени заради правда, хулени, гонени, всячески злословени несправедливо заради Христос и заради Неговото име (Мат. 5, 3–12). Сега те се радват и се веселят, защото тяхната награда на небесата е голяма; те са се утешили, наследили са земята на вечния живот, наситили са се на правда, помилвани са, видели са Бога с очите си, наречени са синове Божии.

Сега се радват и се веселят при Бога и смятат за нищо своите земни страдания, виждайки преизобилно Божията слава, сами са познали, че земните страдания са нищо пред бъдещата слава.

Седемнадесет дълги месеца царското семейство вървяло по трънливия път към своята Голгота, като нравствено се издигало все по-високо, озарявайки се вътрешно със светлината на Небесния Град. Краят на Божиите избраници венчал тяхното начало. Царят измолил за себе си от Бога съпругата си. Също такъв Божи дар, измолен от Бога, бил и техният син. Всичко дадено от Бога принадлежи на Бога. До края на земното им битие на тях не им била дадена пълнота на благоденствието. В първия ден на брака царицата положила завет за вечен съюз с мъжа си и след смъртта. Наследникът на руския престол в своите детски страдания разкъсвал сърцата на родителите си с молитвата „Господи, смили се над мене“ и бил чут от Бога и наследил по-доброто царство. „На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол“ (Откр. 3, 21). Победител е този, който се моли и не роптае, който е притесняван, но не се оплаква.

Образът на убития в Углич царевич Димитрий се въплъщава след столетия в престолонаследника Алексий. Тогава насилствената смърт на невинното осемгодишно момче дала основание на Църквата да го причисли към лика на светците…

Подвигът на страдалчеството в семейство с болно дете бил проявен там, където била  пълнотата на царската земна власт. И тук завинаги бил оставен споменът, че не всичко е възможно за човека, но всичко е именно в Божията ръка и преди всичко кръстът, приет и от самия Бог на земята и възлаган от Него на Неговите верни избрани деца. И тук този кръст бил понесен с най-дълбоко смирение. Какво насърчение за всички кръстоносни семейства!

Трябваше да ни бъде показан образец на „домашна църква“ (1 Кор. 15, 19) от апостолските времена, пример за християнско семейство, назидание за любов на съпрузите и техните деца към Бога и помежду им. И откъде? От царското семейство, от дома, стоящ навръх планината, от светилото, светещо от свещника. Наистина, идеалът ни е показан оттам, където трябва да го има, но кой и кога е изпълнявал така своето предназначение? И в какви времена? Във времена на семеен разпад, невярност, взаимно неразбиране между „бащи и деца“, загуба на религиозния бит и на самата любов към Бога.

Семейното щастие на никога непомрачена любов в продължение на всичките двадесет и четири години на брака (1894–1918) и на любовта на децата към родителите и тяхното почитане в царствената седморка е паметен знак за всички мъже, жени и деца. Там, където били предоставени условия да се облекчи трудът на родителските грижи за децата и да бъдат възложени на плещите на други, родителите не били небрежни и не се теготили от тях, и получили достойни плодове за своите трудове по възпитанието. Какъв пример!

Тези, които устроили своето семейно щастие, посочват пътя на младите юноши и девойки да търсят своя спътник в живота с молитва към Бога за помощ.

Семейството на мъчениците, стигнало до Бога, не изгубило нищо от своите достойнства, но желае пред Бога за всички това спасение и тази семейна радост, която сами притежавали. Любовта към семейството у царствената двойка не побеждавала любовта към родината и за родината те били готови да жертват и себе си, и семейството, което и доказали на дело. Но и любовта към родината и семейството не побеждавала тяхната любов към Бога. Бог, родина, семейство – това са трите служения на императора, в които се съсредоточавал целият му живот и цялата любов, но всяка ценност заемала подобаващото ѝ място в неговото сърце.

В служението си на Бога последният император е славен деятел на Църквата. Начело на всички руски мъченици от числото на миряните стои първият мирянин на Църквата – царят, попечителят за нейните нужди, помощникът на архипастирите и пастирите в уреждането на църковните дела, строителят на Божиите храмове, ревнителят за църковното възпитание на децата, благоговейният поклонник на светите места, благочестивият молитвеник, прославителят на паметта на руските светци, който дори и само заради това е достоен да бъде причислен към техния лик. Доблестен син на Църквата, той е достоен образец за миряните, редовите членове на Църквата в служенето на нея. Казват, че му била по сърце мисълта за възстановяване на патриаршеството и като че ли възнамерявал след време да остави царството на сина си и, като се раздели със съпругата си, сам да приеме патриаршеското служение. Това би му приличало. Образите на патриарх Филарет и цар Алексей Михайлович, паметта за когото той възстановил в името на своя син, му били така близки, че надали би завършил своето царуване по друг начин, ако то би било мирно².

Такъв беше сред нас представителят на Светата Рус, който беше предаден и убит именно за изповядването на вярата си в тази светиня.

Той носел самоотвержено огромното бреме на управлението сам, като помнел постоянно в своята самота, че ще дава отговор за всичко на Царя на царете там, на небето. И той знаел за кого прави това. Не за себе си: „Аз пазех не самодържавната власт, а Русия“, казал той в деня на отказа си от престола, като че по този начин я запазва от тържеството на неправдата и анархията. Верен на своята свещена клетва, дадена в деня на коронацията, той трябвало или да страда, или да измени на своето призвание и много лесно да придобие популярност сред кръговете, които търсели властта, но които били не само неспособни да я упражняват, но и въобще се оказали неверни на руската история, на нейната Църква и на християнската съвест.

Изповедници се наричат християните, които мъжествено са претърпели страдания и вериги, тъмници и заточения за откритото изповядване на своята вяра.

И царят бил измъчван от маловерното, невярващо и отстъпническо общество на руските хора, станали чужди на принципите на светата Рус, измъчван като пазител на тези принципи. Той е измъчван като Божий слуга, ограничен в своята воля и власт само от Божия закон, закона на правдата и любовта, на който служил до смъртта си. Той бил измъчван заради верността си към клетвеното обещание, дадено при възшествието на престола, за вярата си в светостта на светото миропомазване за царството и в своята отговорност пред Бога, за благочестието си или за свидетелството на Христовата истина със своя живот, поради което станал чужд на обкръжаващото го развратено общество. Бил измъчван заради истината на руския живот и култура, чийто дух е в православието.

Самият акт на отричането от престола е израз на неговата саможертва заради отечеството, проява на най-висшата любов, която полага живот си за своите приятели. В деня на отречението си той казал: „Не бих искал да замина от Русия, твърде много я обичам; зад граница би ми било много тежко.“ И когато напускането на Русия, поне докато трае войната, изглеждало необходимо за полза на Русия, той поискал от временното правителство гаранция „за безпрепятствено завръщане след края на войната в Русия за постоянно местоживеене“.

Оставайки в Русия и намирайки се под арест, царят не допускал нито семейството му да бъде разделено, нито да напусне територията на Руската империя. Царицата казвала: „За нищо на света не искам да напусна Русия, защото ми се струва, че ако ни се наложи да заминем зад граница, това би означавало да скъсаме последната нишка, която ни свързва с миналото; струва ми се, че това минало би загинало безвъзвратно.“ В Тоболск казвала: „По-добре да стана чистачка, но да бъда в Русия.“ „Предпочитам да умра в Русия, отколкото да бъда спасена от немците.“ Извън Русия царското семейство не си представяло смисъла на своето съществуване.

„Ти знаеш колко обичам твоята страна, която стана и моя“ – писала тя на царя навремето. „Чувствам се като майка на тази страна – писала тя от Тоболск – и страдам като за свое дете, и обичам моята родина, независимо от всички сегашни ужаси и съгрешения. Не може да бъде изтръгната любовта от сърцето ми и Русия също, независимо от черната неблагодарност към царя, която разкъсва сърцето ми, но все пак – това не е цялата страна. Това е болест, след която тя ще укрепне. Господи! Смили се и спаси Русия!“

Когато пред най-голямата дъщеря се открила възможност да се омъжи за чуждестранен принц и бъдещ крал, тя заявила: „Не искам да напускам Русия, аз съм рускиня и искам да остана такава завинаги.“ И останала, за да се изкачи на Голгота заедно с другите свои сестри.

Единственият човек, у когото в дните на революцията не се помътило националното съзнание, бил царят. Неговото духовно здраве не било засегнато от духа на времето. Той продължавал да гледа на нещата просто и трезво. Той се отрекъл от престола, след като всички му изменили. Той останал в Русия и без вина загинал мъченически за нея, неговите приемници във властта изменили на всички и дезертирали, избягали, спасявайки живота си. Те нарушили клетвата си и предали своя цар, а с него и своята родина, макар и да били длъжни да направят всичко, да не жалят живота си, да победят или да умрат, както правят това обикновените войници на бойното поле. Но сред своите висши военачалници-сътрудници само той положил живота си за Русия. Неговите сътрудници, които въстанали срещу него и отрязали клона, на който седяли, или загинали от ръцете на бунтарите, с които влезли в съюз, получавайки заслуженото, или позорно избягали от своите постове.

За спасяването на царя не се намерил нов Иван Сусанин.

Руският народ се отрекъл  от своя цар. Неговото убийство не е частен грях на дворцов преврат, а е всеобщ грях, всенароден, последствие от опиума на революцията, с който народът позволил да бъде опиянен. Всички ние не убихме тези свети люде, но позволихме да ги убият, ние не ги защитихме, изоставихме ги. А след като не ги защитихме, сме съучастници на убийството. Къде е нашето единство, къде е нашата вяра и самоотверженост, къде е защитата на правдата? Изплашихме се, разложихме се, паднахме с тежко падение.

Ние имахме високо поставен цар, над който беше повторено тайнството миропомазване. Той беше Божий помазаник. Благодатта на Светия Дух върху него е истинска реалност, а не условен знак или обряд, или символ. И за това, като изоставихме царя, ние кощунствахме над тайнството, потъпкахме Божията благодат, постъпихме като противници на Бога. Ако нямаш цар, Божий помазаник, нямаш и грях против него, а ако имаш, пази се да не съгрешиш против Бога. „Кой, дигнал ръка върху помазаника Господен, ще остане ненаказан?“ (1 Цар. 26, 9) И като му изменихме, ние се лишихме от Божията благодат в нашето управление и попаднахме не под някаква човешка власт, а наистина под бесовска власт, която измъчи нашия народ до смърт.

[ 1 ] Царят има пред вид първоначалните неуспехи на руската армия по време на Първата световна война през 1914 г. – бел. на прев.

[ 2 ] В книгата на княз Н. Д. Жевахов „Възпоменания“, 1928 г. (т. II. стр. 385-388) има свидетелство, че през 1905 г. царят поискал благословение от Петербургския митрополит Антоний (Вадковски) да се откаже от престола в полза на сина си и да приеме монашество. Друг път, разговаряйки с делегация от йерарси, която ходатайствала за свикването на всеруски събор за избиране на патриарх, царят пожелал да научи първо кого са набелязали за патриаршеския престол и като разбрал, че все още няма никой, попитал йерарсите дали биха се съгласили той да постави кандидатурата си за патриаршеския престол. Делегацията объркано мълчала. „Допълнения и поправки към 1-я том на събраните материали“.