Император Николай II и неговото семейство

 

Част IV

Царят, като църковен и вярващ човек, осъзнавал себе си като Божий помазаник и цар във високия и отговорен смисъл на тези понятия, както той ги е наследил от вековете на руската история. В постановлението на великия Московски събор от 1613 г. се казва: „Постановява се Божият избраник, цар Михаил Фьодорович Романов, да бъде родоначалник на царете на Русия от род в род с отговорност за своите дела пред Единия Небесен Цар, а който се обяви против това съборно постановление, бил той самият цар или патриарх, или велможа, или който и да е човек, да бъде той проклет и в този, и в бъдещия век, защото ще бъде отлъчен от Светата Троица.“

В първия член на Кодекса от закони на Руската империя се казва: „Всеруският император е самодържавен и неограничен монарх. Сам Бог повелява подчинението на неговата върховна власт не само от страх, но и по съвест.“

В чина на коронацията и миропомазването се очертава религиозната същност на руската царска власт. Царят отговаря пред своите поданици на въпроса на архиерея: „Как вярваш?“ и чете символа на вярата. Всички знаци на царската власт се приемат от него „в името на Отец, Син и Свети Дух“. Четат се молитви, в които се изповядва, че земното царство е поверено на царя от Господа, с прошение Господ да вложи в сърцето му страх Божий, да го запази в непорочната вяра като пазител на Светата Църква, „да съди той Божиите люде в правда и бедните справедливо, да спаси сиромасите и да бъде наследник на Небесното Царство“… Самият цар чете коленопреклонна молитва, изпълнена със смирение, покорност и благодарност към Бога. „Владико и Господи мой, настави ме в делото, на което ме изпрати, вразуми ме и ме направлявай в това велико служение… Да бъде сърцето ми в Твоята ръка, та да устроя всичко за полза на поверените ми люде и за Твоя слава и в деня на Твоя съд непосрамен да ти дам отговор…“

В манифестите си към народа царят изповядвал до последните дни на своето царуване истината на своето служение. „Царската власт над нашия народ ни е поверена от Господа Бога – четем в манифеста от 3 юни – и пред Неговия престол ще дадем отговор за участта на Руската държава.“ Като създал народно представителство, царят променил само техниката на управленския механизъм, защото мненията и на мнозинството, и на малцинството се предоставяли на неговия избор и утвърждаване.

Тоест, царската съвест винаги е на страната на справедливостта, а не на страната на мнозинството, което може да се сформира случайно или изкуствено. Той не намалил своята отговорност, прехвърляйки я на плещите на другите, но я носил самоотвержено пред Бога и историята.
Царят носил трудното послушание на своето звание усърдно, самоотвержено, праведно и честно. Той бил човек верен на себе си, на своето звание, на Русия, на която служил и за която жертвал всичко: и най-скъпото, включително и живота си.

Не е трудно да се види, че царят бил представител на духовната и свята Рус не само поради своето царско служение, но със своя мироглед, своя личен живот и характер, със своите възгледи. Животът на руската държава и общество, на всяка отделна личност и семейство, от царя до селянина, бил неотделим от живота на Църквата. Царят бил представител и носител на тази национална руска култура, религиозна по същността си. Той бил верен именно на духовната и свята Рус и по най-добрия начин я въплъщавал в себе си.

Но промяната на нравите, разколебаването на умовете, оскъдяването на духа на благочестието, непочтителното отношение към Църквата и към това, което тя постановява, отдавна вече били станали характерни за напредничавото и просветено руско общество. Едва ли не неговото мнозинство започнало да страни от Църквата, да търси за себе си други ръководители, чужди и враждебни на нея. Сред тези, които формирали общественото мнение и управлявали печатното слово, се наблюдавало не само пълното отсъствие на религиозното направление, но и подигравки над неговите изисквания. Църквата не намирала благоприятен прием в интелигентските кръгове и срещала или равнодушие, или открито пренебрежение. Но като загубвало вътрешно религията, това общество изгубвало своята култура, изменяло на себе си, на своето национално призвание, изкривявало своя руски образ.

Извършвала се духовна измяна на Русия.

Колкото повече руското общество губело способността да мисли и чувства така, както повелява Православната Църква, толкова по-малко то разбирало царя. Царят за него бил напълно чужд, ненужен, излишен, несъответстващ на времето. Като се отдалечавало духовно от Светата Рус, то се отчуждавало напълно и от нейния представител. То изобщо не изпитвало към него чувствата, които изпитвал православният народ. Царят бил тягостен за обществото, така както била тягостна и Светата Рус.

В условията на отдалечаване на обществото от Църквата положението на царя ставало тежко. Създавала се пропаст между царя и обществената среда, и нейните ръководни кръгове подронили властта на царя и го свалили. Свалянето на царя пък само по себе си веднага разложило народа, лишило го от вярата му във властта и в предишното духовно ръководство. Като слушал новите ръководители, народът се възползвал от свободата на низките страсти и се предал на алчност, грабеж и други съблазни. Той бил изкушен от висшите кръгове, които свалили царя и в простотата си повярвал на новите ръководители.

По време на революцията Русия забравила за войната, за родината, за Бога. Просветеното общество, а след него и народът, започнали да празнуват освобождението, зарята на новия живот, без изобщо да имат представа в какво се състои той. Царят през това време не забравял Русия и живеел само за нея. А всички забравили за него, отказали се от него, изменили му, предали го.
Когато депутатите от Думата и ръководителите на армията изтръгвали от него отказа от престола, царят все се надявал, че те ще размислят.

„Не искате ли да помислите още веднъж?“ – питал той.

„Няма ли това да създаде опасност?“, „Какво ще каже югът?“ – казвал той, като си спомнял, разбира се, посещението си там и срещата с народа. „Как, най-сетне, ще се отнесе към този акт казачеството?“ – питал той отново относно тези, в чиято любов бил уверен. „Не знам – иска ли го това цяла Русия?“ – питал най-накрая той, тъй като винаги получавал хиляди изрази и доказателства за най-искрени и горещи чувства на любов и преданост от своя народ.

Депутатите и генералите го уверявали, че само отказът му от престола ще спаси Русия от кървава междуособица, ще задържи армията на фронта в спокойствие и ще предотврати позорен мир със страшния враг, и така царят ще принесе себе си жертва в името на спасението на Родината. Царят попитал още веднъж: „Вие сигурни ли сте, че моят отказ от властта ще успокои вълнението?“

Царят стоял пред стена, която го отделяла от страната и чувствал около себе си пустота, оказал се изоставен и самотен. „Навсякъде измяна и страх и измама!“ – записал той в дневника си. „Какво ми остава да правя, след като всички ми измениха?“ казал той в деня на отречението си, държейки в ръка купчина телеграми от генералитета и от своя роден чичо, великия княз.

„Слепите водачи на слепци“, като принудили царя да се откаже от престола, разрушили реда в страната, разложили армията, сложили началото на страшна междуособица, не избегнали позорния мир.

В разгара на световната война в столицата избухнал уличен бунт, а в щаб-квартирата на царя била извършена революция: най-близкото му обкръжение застанало на страната на бунта и извършило съглашателство с него, като му отстъпило самия цар, вместо да се сплоти около него в защита на страната. Царския венец му отнели не професионалните революционери, а депутатите от Думата и генералите, обхванати от интелигентското усещане, че царят е непотребен и така сами отрязали клона, на който седели.

Тези нравствени убийци на царя, изплашени от бунта си въобразили, че са спасители на Русия. Като са го принуждавали да се отрече от престола, те представяли нещата така, че в миг сякаш със силата на зъл магьосник всичко се преобърнало и те самите, които до вчера търсели мимолетна царска усмивка, създали само декори и бутафория.

След като работата била представена така, сякаш отказът от престола се налагал само поради отрицателното отношение към личността именно на царя и че уж той лично представлявал пречка за успокояването на Русия и за връщането ѝ към успешното продължаване на войната, царят бил готов да пожертва себе си. В деня на своето отричане от престола той казал: „Става дума за Русия, за нейните жизнени интереси. За Русия съм готов да отдам и трона, и живота си, ако аз съм станал пречка за щастието на родината.“ „Няма такава жертва, която не бих принесъл в името на действителното благо и за спасението на Русия. За това аз съм готов да се отрека от престола“, писал той в телеграма до председателя на Думата.

И след гореща нощна молитва пред иконата в своето купе, царят се отрекъл от престола.

Той единствен през тези дни бил честен, правдив, устойчив, сериозен, мъдър, съзнаващ какво е дълг и отговорност, клетва и призвание, проникнат от безгранична любов към Русия и преклонение пред всичко, което може да я възвеличи и категорично отхвърлящ всичко, което може да я унизи, дори и пред заплахата да загуби своето положение и самия си живот.

Прощалното обръщение на царя към армията е проникнато от безпределна самоотверженост и преданост на дълга за защита на страната. „За последен път се обръщам към вас, любими мои воини. След като се отрекох от мое име и от името на сина ми от Руския престол, властта е предадена на временното правителство, възникнало по почин на Държавната Дума. Да му помогне Бог да води Русия по пътя на славата и благоденствието. Да помогне Бог и на вас, доблестни войски, да защитите нашата родина от злия враг… Който мисли сега за мир, който го желае, той е изменник на отечеството и негов предател… защитавайте доблестно нашата велика родина, подчинявайте се на временното правителство. Да ви благослови Господ Бог и да ви води към победа светият Великомъченик и Победоносец Георги.“

Той направил всичко зависещо от него, да облекчи и обезпечи своите приемници в борбата с външния враг и вътрешните безредици. До отричането си царят успял да назначи главнокомандващ на армията и председател на временното правителство, така че останалите му верни да могат със спокойна съвест да се подчиняват на тези, на които самият цар ги задължавал да оказват подчинение. Всичко било обмислено, всичко било премерено. Той не изгубил удивителната съсредоточеност на мислите си и разсъдителното си поведение във всичко, което се отнася до интересите на Русия. Единствен той бил трезв, съсредоточен, разумен сред всички изплашени хора, вършещи всичко трескаво и през глава. Той действал сдържано, със самообладание и мъдрост.

Когато се прощавал със сътрудниците си в щаба, той се обърнал към интендантите: „Помнете това, което ви казах – непременно да превозите всичко необходимо за армията, а вие непременно го доставете; сега това е необходимо повече от всякога. Казвам ви, че не спя, когато мисля, че армията гладува.“ С болка в сърцето и с тежка загриженост се откъсвал от армията нейният върховен вожд: ще мислят ли по същия начин за нуждите на доблестните защитници на Русия сега, когато вече няма да го има неговото будно око?

По времето на отричането на царя от престола императрицата не получавала известия от него в продължение на няколко дни. Нейните мъки в тези дни на смъртна тревога, без известия, край леглото на болните деца надхвърлили всичко, което човек може да си представи. Тя стигнала до крайния предел на човешките сили. Гробокопачите на Русия отлично разбирали, че на пътя на техните замисли стои императрицата като мъжествена и непоколебима пазителка на престола, и затова те решили да не позволяват на царствените съпрузи да имат каквато и да било връзка помежду си. Писмата им се задържали и царят бил шантажиран с възможни опасности за семейството му.

Царицата пишела в писмата си: „Нищо не знам за тебе, само разкъсващи сърцето слухове…“ „Сърцето ми се раздира от мисли, че ти в пълна самота преживяваш всички тези мъки и вълнения и ние не знаем за тебе и ти не знаеш за нас нищо… Ясно е, че те няма да допуснат да се видиш с мене преди да подпишеш някаква хартия… ако те принудят към отстъпки, ти в никакъв случай не си задължен да ги изпълняваш, защото те ще са постигнати по недостоен начин… Всички ние сме бодри, не сме подтиснати от обстоятелствата, само се измъчваме за тебе и изпитваме унижение за тебе като за свят страдалец… Аз не мога нищо да те посъветвам, само бъди, скъпи, самият себе си… О, мой свети страдалецо!“

След като получила известието за отказа от престола, императрицата смело ободрявала съпруга си, като отправяла поглед в бъдещето и виждала в него великата слава на царя: „Напълно разбирам твоята постъпка… Знам, че ти не би могъл да подпишеш нещо различно от това, за което си се клел в деня на твоята коронация… Кълна се в живота си, ние ще те видим отново на твоя престол, издигнат обратно от твоя народ и войска… Ти спаси царството на своя син (царицата има пред вид първоначалния отказ на царя в полза на сина му) и страната, и своята свята чистота, и ти ще бъдеш коронован от самия Бог на тази земя, в своята страна…“

Такава била несравнимата героиня и великомъченица руската императрица Александра Фьодоровна. Тя била една от онези редки силни души, върху които изпитанията се стоварват в извънмерно количество, но е трудно или невъзможно да надделеят над тях; обаче и мярката на техните страдания е почти безпределна.

В щаба царят се простил със служещите от всички звания и управления, с ридаещите офицери и казаци от конвоя и гвардейския полк, но не издържал мъката от всички тези свои и общи преживявания от насилствената раздяла и, като прекъснал обхода си, се поклонил, изтрил сълзите си и излязъл от залата. „Сърцето ми едва не се разкъса“ – записал той в дневника си.

Царят телеграфирал на императрицата: „Отчаянието преминава. Бог да благослови всички ви. Нежно ви обичам.“

Купето в отпътуващия през нощта влак било осветено от едно горящо пред иконата кандило. Тук той прегърнал дворцовия комендант и заридал. „Образът на царя с разплакани очи, в полутъмното купе – писал последният – няма да се изличи от паметта ми до края на живота ми.“
В Могильов царят се срещнал с майка си, императрицата Мария Фьодоровна, която пристигнала от Киев. Майката и синът няколко пъти се целунали, а после тя стояла в стаята дълго време неподвижна и много плакала. Когато царският влак потеглял, царят стоял до прозореца и гледал изпращачите. Почти срещу неговия вагон бил вагонът на императрицата-майка. Тя стояла на прозореца и прекръствала сина си. Те се виждали за последен път в живота си.

 

 

 

Следва продължение...

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание