Великата княгиня Елисавета Фьодоровна
Част III
Опасността като че ли преминала. След известно време някои членове на правителството, в чийто състав тогава все още имало умерени елементи, се отправили в Общината, за да се извинят за безпокойството, причинено от тази група арестанти и да уверят великата княгиня в тяхната непричастност към действията им. Тя ги приела и поискала да се осведоми за хода на революцията.
„Искате ли да Ви кажем истината?“ – попитали те.
„Да, искам винаги да ми казвате истината.“
„Днес е първият ден на социалната революция и ние нямаме никакви средства, за да овладеем навдигащата се вълна на анархията. Дойдохме да помолим Ваше Височество да се преместите в Кремъл, където ще ни бъде по-лесно да Ви охраняваме“.
„Аз не напуснах Кремъл, за да бъда вкарана отново там от революционната стихия. Ако за вас е трудно да ме охранявате, моля ви да изоставите всякакви опити за това.“
Тя продължавала да живее в Общината, като се грижела за войниците в своята болница, в която също така безплатно хранела най-бедните; като цяло тя не променила нищо в своя живот с изключение на това, че с още по-одухотворен плам пристъпвала към молитвата. Като живеела тихо и спокойно, тя безропотно предала себе си изцяло на Божията воля. По времето, когато болшевизмът окончателно се развилнял, през април 1918 г. великата княгиня отправила до една стара приятелка следните редове:
„Трябва да съсредоточим всичките си мисли върху нашата чудна страна, за да видим това, което става в нея в истинската му светлина и да можем да кажем: ‚Да бъде Твоята воля‘, когато нашата любима Русия се подлага на пълен разпад. Помнете, че Светата Православна Руска Църква – срещу която няма да устоят и адовите врата – все още съществува и ще продължава да съществува до края на вековете. Тези, които могат да вярват в това, без съмнение, ще видят съкровения лъч, сияещ в мрака и по време на самия разгар на бурята. Аз съм уверена в това, че Бог, който ни наказва, е същият Този, Който ни и обича. В последно време често чета Библията и ако ние вярваме във висшата жертва на Бог Отец, който изпрати Своя Син на смърт и възкресение заради нашето спасение, то ние ще чувстваме в същото време и присъствието на Светия Дух, осеняващ нашия път и нашата радост ще бъде вечна, даже ако ограничените ни човешки умове и сърца преминат през тежки изпитания. Помислете за бурята – в нея има и одухотворяващи, и ужасяващи елементи; едни се страхуват от нея и се скриват, други са поразени от нея, очите на някои пък се отварят и те виждат в нея Божието величие. Не е ли това правдив образ на нашето време? Ние работим, молим се, надяваме се и с всеки изминал ден все повече и повече чувстваме в себе си висше състрадание.
Това, че сме живи, е непрекъснато чудо и другите хора започват да го разбират по същия начин и идват при нас в църквата, за да намерят покой за душите си.
Молете се за нас, скъпа. Винаги Ваш стар и верен приятел.“
Следва послепис, който бил четен с дълбока признателност от лицето, към което били отправени тези редове: „Благодаря Ви за скъпото минало.“
У нея нямало и сянка от озлобление срещу неистовството на възбудената тълпа: „Народът е дете – той не е виновен за ставащото – кротко казвала тя – той е въведен в заблуждение от враговете на Русия.“
Тя писала на един от старите приятели: „Русия и нейните деца не знаят какво вършат в настоящия момент; те са като болно дете, което всички ценят много повече в това му състояние, отколкото когато си е весело и здраво. Всеки се стреми да облекчи страданията му, да му помогне и да го научи търпеливо да понася всички несгоди. Именно над това се замислям все повече с всеки изминал ден.“
Не я довели до униние и големите страдания и унижения на толкова близкото ѝ царско семейство. „Това ще им послужи за нравствено очистване и ще ги приближи до Бога“ – отбелязала тя веднъж, с някаква просветена мекота.
През последните месеци на 1917 г. и началото на 1918 г. съветската власт, за всеобщо удивление, предоставила на Марто-Мариинската обител и нейната настоятелка пълна свобода да живеят както желаят и даже им оказвала подкрепа с осигуряване на населниците на обителта с продукти. Толкова по-тежък и неочакван бил за обителта ударът, когато на Пасха великата княгиня била внезапно арестувана и отправена в Екатеринбург.
Тя би могла да избегне предстоящите ѝ страдания, ако би пожелала това, но великата княгиня тръгнала по този път доброволно. През пролетта или лятото на 1917 г. шведски министър пристигнал в Москва със специално поръчение от германския император, за да посъветва великата княгиня да напусне Русия, където неминуемо щели да настъпят ужасяващи събития. Шведският министър, като представител на неутрална държава, бил приет от великата княгиня; той настоявал пред нея да последва съвета на германския император. Тя го изслушала внимателно и отговорила, че на нея също ѝ се струва, че предстоят ужасяващи времена, но че тя е решила да сподели съдбата на тази страна, която смята за своя, и не може да остави на произвола съдбата на сестрите от своята община. След това тя станала и така приемът бил приключен. Така великата княгиня подписала собственоръчно смъртната си присъда.
През първите дни на революцията даже болшевиките не посмели да посегнат на високопоставената игуменка на общината. Немското командване в лицето на граф Мирбах постигнало съгласие от болшевишките власти да прехвърли зад граница великата княгиня. Но самата велика княгиня категорично отказвала да напусне пределите на Русия. След сключването на Брест-Литовския мир, Мирбах на два пъти молил великата княгиня да го приеме и получил отказ и двата пъти. Тя отказала каквито и да било контакти с представители на вражеска държава. На русите великата княгиня казвала: „На никого нищо лошо не съм сторила. Да бъде Божията воля!“
Най-сетне болшевиките ѝ изпратили разпореждане да напусне Москва и да се присъедини към царя и неговото семейство в Екатеринбург.
Тя помолила да ѝ дадат два часа, за да се приготви за дългия път, но това ѝ било отказано. Отпътувала под конвой от латвийска гвардия, съпроводена от преданата ѝ послушничка сестра Варвара.
Казали ѝ, че на новото място ще бъде милосърдна сестра. За пътуването ѝ предоставили отделно купе и други удобства. Тя много се радвала на предстоящата среща със сестра си – императрицата – и по пътя била въодушевена от това. Напуснатата от нея обител пребивавала през това време в сълзи и печал. Но като пристигнала в Екатеринбург, великата княгиня не получила свиждане със семейството на царя. Послушничката успяла да отиде до дома на царствените затворници, за да предаде нещо, и през процеп на оградата видяла царя някъде в градината или на прозореца.
Знае се, че великата княгиня на два пъти успяла да влезе във връзка със своя духовник отец Митрофан Серебрянски. Първия път тя му писала, че латвийските войници отначало се държали много грубо с нея, но после станали много по-снизходителни, поради което били заменени от руска гвардия, чиито войници били по-безцеремонни и сурови. Второто писмо съдържало молба московският патриарх, който тогава все още бил на свобода, да ходатайства за получаване на разрешение да ѝ дават вегетарианска храна, с каквато била свикнала. Светейшият патриарх Тихон се опитвал с помощта на църковните организации, с които на първо време болшевишката власт все още се съобразявала, да издейства освобождаването ѝ, но безуспешно. След това пребиваването на великата княгиня в изгнание било временно уредено с някои удобства: тя била настанена в женски манастир, където всички сестри ѝ съчувствали най-искрено. Особено утешение било за нея това, че ѝ било разрешено безпрепятствено да посещава църковните служби.
През пролетта на 1918 г., след пристигането на царя със семейството му от Тоболск, в Екатеринбург били докарани от Перм и поместени в някакъв мръсен хотел великият княз Сергей Михайлович с неговия слуга на име Ф. Ремез, князете Йоан, Константин и Георги Константиновичи и двадесетгодишният княз Владимир Палей. С тях се отнасяли лошо, настанили ги всички в една стая, държали ги полугладни, но понякога им позволявали да излязат на улицата и те можели да се срещат с хора и даже да посетят познати.
В края на месец май великата княгиня и всички нейни роднини били преместени в Алапаевск близо до Екатеринбург и настанени под охраната на караул в „Полското училище“ на края на града. В началото великата княгиня ходела, с разрешение на властите, на църква, работела много в градината, плевела лехите и ги засаждала с цветя, рисувала и много се молила. Закуската и обеда ѝ давали в стаята; останалите затворници се хранели заедно.
Някакви контакти с населението е имало, защото у сега живите членове на царското семейство е попаднала кърпа от груб селски плат с избродирани светлосини цветя и надпис: „Матушка велика княгиня Елисавета Фьодоровна, приеми по стар руски обичай хляб и сол от верните слуги на царя и отечеството, селяните от Нейво-Алапаевска община, Верхотурска околия.“
От време на време великата княгиня все още изпращала слова за ободряване и утешение на дълбоко скърбящите за нея сестри от нейната обител.
Така продължило до фаталната нощ на 5/18 юли. През тази нощ тя внезапно била откарана с останалите царствени затворници. Убийството било извършено на 12 версти от Алапаевск по Верхотурското шосе в шахта с название „Нижняя Селимская“.
Предварително бил застрелян само великият княз Сергей Михайлович. Останалите били хвърлени в шахтата живи, със завързани очи.
След като хвърлили хората в шахтата, палачите хвърляли в нея ръчни гранати, а след това всякакви предмети. Шахтата била дълбока 28 сажена, но труповете на великата княгиня и на княз Йоан Константинович били намерени на дълбочина седем и половина сажена, на една изпъкналост в шахтата. Великата княгиня доста дълго още била жива. Около шахтата се чувало църковно пеене, което продължавало през целия следващ ден. Минаващ наблизо селянин, като чул това пеене, обзет от страх подкарал конете към фронта на белите, които били наблизо и им съобщил за това. Те го упрекнали, че не хвърлил в шахтата поне хляб. Пристигналите след това бели извадили труповете на убитите.
Разследването показало, че великата княгиня направила превръзка на княз Йоан Константинович, макар и самата тя да била тежко наранена. Преглеждането на трупа ѝ показало следното: на главата, след повдигането на кожното покритие били открити кръвонасядания – на челото – с големина на детска длан, в темената област – с големина на длан на възрастен човек, кръвонасядания в подкожната тъкан, в мускулите и на повърхността на черепния свод. Костите на черепа били цели. До тялото на великата княгиня имало две невзривили се гранати, а на гърдите ѝ – икона на Спасителя. Великата страдалка пяла на себе си и на другите надгробни или благодарствени и хвалебни Богу песни дотогава, докато за нея не зазвучали райските напеви. Така въжделеният за нея мъченически венец увенчал главата ѝ и я приобщил към сонма на светците.
Двама от участниците в това убийство загубили разсъдъка си веднага след злодеянието. Единият от тях е с фамилно име Бугришин. Увлечени от болшевизма, те не преценили своите сили и възможности за извършването на такива престъпления. Организатор на убийството бил някой си А. Смолников, пристигнал от Екатеринбург с фуражката на царя на глава, с която се хвалел на митингите в Алапаевск.
По разпореждане на адмирал Колчак телата на великата княгиня и всички други, убити с нея били тържествено погребани на 1 ноември 1918 г. в Алапаевския катедрален храм. При приближаването на червените (през юли 1919 г.) те били пренесени отначало в Иркутск, а на 28 февруари 1920 г. били отправени оттам в Китай.
По пътя, на граничния пункт, болшевики нападнали телата на убитите и успели да изхвърлят на железопътната линия ковчега на княз Йоан Константинович. Притеклите се китайски войници прекратили възмутителното кощунство. На 3 април в Пекин, след заупокойно богослужение, ковчезите били спуснати в гробницата на храма „преп. Серафим Саровски“ на гробището на руската духовна мисия. Оттук вече със старанията на сестрата на великата княгиня, маркиза Милфорд-Хефен, принцеса Виктория, с която приживе били особено близки, нейният ковчег заедно с ковчега на сестра Варвара били пренесени през Шанхай и Суец в Палестина.
На 15 декември 1920 г. телата на двете неразделни до край страдалки били тържествено посрещнати в Йерусалим от английските власти, гръцкото и руското духовенство, многобройната руска колония и местните жители. След един ден се състояло тяхното погребение, извършено от главата на Йерусалимската Църква, Блаженнейшия патриарх Дамян, в съслужение с голямо множество духовници. Такава църковна слава ѝ дал Бог. За гробница на великата княгиня била избрана сякаш нарочно приспособената за това крипта под долните сводове на руската църква „Св. Мария Магдалина“ в Гетсимания. Самата тази църква построена в памет на императрица Мария Александровна, съпругата на император Александър II, от нейните августейши деца, не била чужда на починалата: тя присъствала заедно с великия княз Сергей Александрович на нейното освещаване през 1888 г. и, казват, изразила желание да завърши живота си при този храм. Толкова ѝ харесало това място.
„Тя премина като чудно видение по земята, оставяйки след себе си сияеща следа – пише авторът на очерка на нейния живот, високопреосвещеният митрополит Анастасий. – Заедно с всички други страдалци на руската земя тя е едновременно и изкупление на предишната Русия, и основа за бъдещата, която ще бъде издигната върху костите на новите мъченици. Такива образи имат непреходно значение: за тях се пази вечна памет и на земята, и на небето. Не напразно народният глас още приживе я нарече свята. Сякаш като награда за земния ѝ подвиг и особено за нейната любов към светата земя, на нейните мъченически останки (намерени в шахта, напълно незасегнати от тление, според думите на очевидци) било съдено да почиват до мястото на страданията и възкресението на Спасителя.“
Близката свидетелка на дълги години от живота на великата княгиня, графиня А. Олсуфева пише: „Като я познавам много добре, мога с увереност да кажа, че тя е прославяла Всевишния за своите страдания, които е принесла в жертва за спасението на душите на нейните убийци. Аз вярвам също така твърдо, както вярвам в задгробния живот, че Елисавета Фьодоровна не е произнесла нито едно оплакване и е славила Господа за предоставената ѝ възможност – по пътя на мъченичеството да заеме приготвеното за нея място сред Неговите избрани. Тя беше подобна на първите мъченици на християнството, загинали на римските арени. Може би по времето на нашите правнуци Църквата ще я причисли към лика на своите светци.“