Император Николай II и неговото семейство

 

Част II

„Първенствуваща и господстваща в Руската империя вяра е Християнската Православна Католична от Източно изповедание вяра. Императорът, който владее всеруския престол, не може да изповядва никаква друга вяра, освен православната. Императорът като християнски Цар е върховен защитник и пазител на догматите на господстващата вяра и блюстител на правоверието и всяко благочиние в светата Църква“.

Такива били задълженията и правата на първия мирянин на Църквата, всеруския император, съгласно членове 62-64 от началните глави в Сборника закони на Руската империя. В лицето на цар Николай Александрович всички миряни имали в Църквата свой най-добър и най-достоен представител, наистина „благочестивейший“, както го титулували на богослуженията. Той бил истински покровител на Църквата и попечител за всяко нейно благо.

Преди времето на най-големи изпитания, тежки страдания и външни загуби Руската църква при последното царуване преживявала време на най-славен разцвет, на пълнотата и силата на своето висше развитие.

Броят на храмовете през неговото царуване се увеличил с повече от десет хиляди. Към края на царуването му те били 57 хиляди. Броят на манастирите се увеличил с повече от 250. Те станали 1025. Обновявали се древни храмове. Самият цар присъствал при полагането на основния камък и освещаването на множество нови църкви. Дарявал за тяхното построяване свои лични средства.

(Да отбележим едно такова дарение. През 1899 г. комитетът по построяването на православен храм в Ню Йорк командировал в Русия свещеник А. Хотовицки. Царят положил начало на предприетото дело с благосклонните думи: „Давам от себе си 5000 рубли за това важно християнско дело“. Това послужило като пример за всички благочестиви синове на православна Русия. Царят подарил много драгоценна утвар на различни църкви. В Бари (Италия), в древния храм на св. Николай Мирликийски, където в долното помещение се пазят неговите мощи, има над двадесет прекрасни кандила изработени от лято сребро в древноруски стил; диаметърът на най-големите от тях е приблизително колкото този на чиния за хранене. Монахът италианец, който съпровожда гостите и дава разяснения, посочвайки горящите кандила казва: „Всички те са изпратени тук при мощите на св. Николай Мирликийски от Негово Величество всеруския император Николай Втори“.)

Той посещавал храмовете и манастирите във всички кътчета на страната като благоговейно се покланял на местните светини – свети мощи и чудотворни икони. Участвал в юбилейните тържества в памет на различни руски светци или на църковни събития. Особено се грижил за основаването на православни братства за укрепване на православието в инославни области. Духовно-просветителската мисионерска дейност сред татарите в Казанска епархия се радвала на неговото особено внимание и първите десет ученици, постъпили в училищата за новопокръстените татари, се издържали с негови средства. Царят подчертавал изключителното предназначение на „училищното образование и възпитанието на селските деца в неразделна връзка с църквата и енорията“ и броят на църковно-енорийските училища нараснал до 37 хиляди.

Отделянето на Холмска губерния от състава на Полското царство станало изключително в интерес на Православието, притеснявано от поляците, и без ущърб за тяхното изповедание. Още по-рано царят написал на един от докладите: „Нека поляците безпрепятствено да почитат Господа по латинския обряд; руските хора искони са били и ще бъдат православни и заедно със своя цар и царица повече от всичко почитат и обичат родната си Православна Църква.“

На 17 април 1905 г. на Пасха бил издаден Закон за веротърпимостта. На всеки пълнолетен руски поданик било предоставено правото да изповядва което пожелае християнско учение. На старообрядците и сектантите се предавали техните молитвени домове. През 1906 г. бил създаден Предсъборен комитет , който усърдно разработил и оставил най-ценни материали по всички въпроси на църковното устройство. Това вече била подготовка за Църковния Събор, който се състоял по-късно, през 1917 г.

(Волята на царя за свикването на Църковен събор. През пролетта на 1906 г. царят дал своето съгласие на Св. Синод за свикване на поместен събор на Руската Църква. На 17 декември 1906 г. царят поканил при себе си митрополитите: Петербургски Антоний, Московски Владимир и Киевски Флавиан и като се осведомил за хода на работата по свикването на събора, казал, че „в настоящото време, при проявилия се упадък в областта на религиозните вярвания и нравствените устои, благоустроението на Православната руска църква – пазителка на вечната християнска истина и блаагочестието – е дело с неотложна необходимост“. На 27 декември царят се обърнал към първенстващия член на Синода, митрополит Антоний, със собственоръчен рескрипт със следното съдържание:

„Ваше Високопреосвещенство,

Църковната власт в лицето на Светейшия Синод през пролетта на настоящата година ми заяви за необходимостта да бъде свикан извънреден всеруски поместен събор за устройването на църковните дела. Тежките обстоятелства в Далечния Изток не ми дадоха възможност тогава да приведа в изпълнение това добро намерение. Сега аз приемам за напълно благовременно да бъдат извършени някои преобразувания в устройството на нашата отечествена Църква на твърдата основа на вселенските канони за най-добро утвърждаване на православието. За това Ви предлагам, Владико, заедно с митрополитите: Московски Владимир и Киевски Флавиан, да определите времето за свикването на този очакван от всички верни синове на Църквата събор. Препоръчвам се на Вашите молитви. Николай.“

Синодът учредил при себе си особено присъствие от представители на църковната йерархия и други духовни и светски лица, известни със своите научни трудове и познания в областта на богословието, църковната история, каноническото право и църковната практика, за подготовката на материали за събора. На доброто намерение на царя било съдено да се осъществи след неговото царуване.

„Допълнения и поправки към I-я том на събраните материали“)

Царят се потрудил много за славата на Църквата. Той направил всичко за духовното спасяване на Русия в нейното лоно.

В основата на всичко в своето царство той полагал благочестието, като сам давал пример за дълбоко, чисто древноруско благочестие, любов към благолепието на църковните служби, почитание на светините, усърдие за прославянето на велики подвижници със свят богоугоден живот. Господ прославил царуването на последния руски владетел с по-често разкриване на Своите угодници пред света, отколкото дори в древните времена. Били прославени:

Светител Теодосий Углицки, архиепископ Черниговски, на 9 септември 1896 г.

Преподобни Серафим Саровски, на 19 юли 1903 г.

Св. княгиня Анна Кашинска, на 12 юни 1909 г.

Преподобна княгиня Евфросиния Полоцка, на 23 май 1910 г.

Светител Йоасаф, епископ Белгородски, на 4 септември 1911 г.

Светител Ермоген, патриарх Московски, на 17 февруари 1913 г.

Светител Питирим, епископ Тамбовски, на 28 юли 1914 г.

Светител Йоан, митрополит Тоболски, на 10 юни 1916 г.

След откриването на мощите на св. Тихон Задонски през 1861 г., съпроводено с народен ентусиазъм и множество чудеса, из Русия се разпространил слухът, че уж император Александър II казал, че това ще бъде последният светец в Русия. Не е за вярване, че царят е могъл да каже това, но самият факт на разпространението на такъв слух достатъчно характеризира тогавашните обществени настроения.

Но Руската Църква в лицето на своите пастири и благочестивия народ с трогателно умиление и с благочестива радост при всяка възможност прославяла своите праведници. Народните маси на едни нации се увличат от спорта и развитието на физическата сила и ловкост, други – от музиката и пеенето, а руският народ преди всичко почитал славните Божии дела, явявани на земята чрез светите Му угодници, и когато чувал за появата на нов Божий угодник някъде, той от цялата си душа се устремявал натам. Поклонничеството по свети места е любимото дело на руския народ. И на нито едно тържество у нас в Русия не се събирал толкова много народ, както при откриването на мощи. И това ставало при пълното недоверие на управляващите кръгове към случващото се.

Благословено да бъде името на цар Николай Александрович, за това, че той така смело откликнал на това наистина църковно и народно дело.

Трябва да се признае, че в делото на прославлението на светците първият мирянин на Църквата духовно вървял преди Синода, намиращ се под известните влияния на своето време. В тази област той на два пъти проявил своята самодържавна воля по отношение на Синода. Първият път това било при прославянето на св. Йоасаф Белгородски. Като очаквал с нетърпение насрочването на тържественото прославление, царят все пак не смятал, че има правото да кара Синода да побърза. Но когато било изложено мнението на Синода, че това тържество трябва да се отложи, то царят, като не се съгласил с неговите доводи, сам назначил срока. Втория път неговата воля била проявяна при прославянето на св. Йоан, митрополит Тоболски.

Такова е значението на личността на царя при канонизирането на светците и толкова голямо е неговото благочестие, което му дало решимост да осъществи това дело, независимо от препятствията, които даже Синодът виждал в мненията и колебанията на така нареченото образовано общество. Царят нямал този страх пред мнението на невярващата и непатриотична интелигенция. Той ѝ бил чужд, като живеел душа в душа със своя православен църковен народ.

Като не си присвоявал специалното право да наставлява народа в православната вяра, царят давал такова духовно наставление по повод на прославлението на светците.

За преподобната Анна Кашинска той писал: „В продължение на своя живот тя била образец на християнска съпруга и майка, отличавайки се с християнска любов към бедните и нещастните, проявявайки истинско благочестие, понасяйки мъжествено всевъзможните изпитания.“

За преподобната Евфросиния Полоцка: „Светата княгиня, преминала свято попрището, посочено ѝ от Божия Промисъл; нека тя да бъде навеки за целия Белоруски народ ярка пътеводна звезда, сочеща истината на Православието.

За светител Йоасаф Белгородски: „Благодатното предстоятелство на светител Йоасаф да укрепява в Руската държава предаността към праотеческото Православие за благото на целия руски народ.

За патриарх Ермоген: „Примерът му да свети в настоящите и бъдещите времена.

За светител Йоан, митрополит Тоболски: „Приемам предложението на Светейшия Синод (за прославянето) с умиление и с голямо чувство на радост, защото вярвам в предстоятелството на светител Йоан Максимович в това време на изпитания за Православна Рус.

Относно отец Йоан Кронщадски той завещал да бъде прославен в бъдеще, като смело изказал своето мнение за него веднага след кончината му (12 февруари 1909 г.) със следните думи:

На неизповедимия Божи Промисъл беше угодно да угасне великият светилник на Христовата Църква и молитвеник за Руската земя, всенародно почитаният пастир и праведник отец Йоан Кронщадски“. И по-нататък: „по своето духовно влечение и бидейки, по силата на основните закони, пръв блюстител на интересите и нуждите на Христовата Църква“, царят предлага да се прави всенародно молитвено поменаване на починалия, като с него ежегодно да се ознаменува деня на неговата кончина и очаква, че това „ще внесе светлината на утешението в народната мъка и ще породи за вечни времена жив извор на вдъхновение за бъдещите свещенослужители и предстоятели на Христовия олтар за светите подвизи на тяхното пастирско служение.

Действително, този велик енорийски свещеник, прославил се в света по времето на царя като Божий угодник, стана наистина и завинаги образец за пастирите.

В живота на царската двойка изключително значение имало нейното непосредствено участие в прославлението на преподобни Серафим, Саровски чудотворец. Царицата, която силно желаела да има син, тръгнала за Саров на поклонение с чувство на дълбока вяра , за да се помоли пред мощите на преподобни Серафим да ѝ бъде даруван син. И в памет на Саровските тържества, след раждането на престолонаследника, престолът в долната част на църквата, построена в Царско село и особено посещавана от царското семейство, бил осветен в името на преподобни Срафим, а горната част – в името на Фьодоровската икона на Божията Майка, почитана от царствения дом на Романови.

Вечерта на 17 юли 1903 г. Техни Величества пристигнали в Саров и точно в 11 часа през нощта царят се отправил през манастирския двор към килията на йеросхимонах Симеон за изповед, откъдето излязъл едва към 12 часа през нощта. На другия ден съвсем неочаквано Техни Величества дошли на ранната литургия. Внезапното им идване на ранната литургия в Успенския катедрален храм направило силно впечатление на народа. Царят и царицата дошли без свита, като прости богомолци, минали през препълнената църква от лявата страна, където в придела се отслужвала ранната литургия. След причастяването на Техни Величества се причастили петдесет души обикновени богомолци. На 19 юли (стар стил – бел. на прев.) настъпил денят на великото тържество за Саровската обител. Голямата манастирска камбана призовавала за късната литургия. Тържественото влизане на царя с царицата в катедралния храм започнало почти веднага след първия удар на камбаната. Изведнъж неочакван порив на вятъра изтръгнал разтворения чадър от ръката на царицата. Последвало моментно спиране. Една пъргава черничка от първия ред на несметната тълпа моментално грабнала чадъра от дървената настилка и го предала на царицата, целувайки ръката ѝ.

Другарките на черничката, като се възползвали от моментното спиране, също се хвърлили на мостика в краката на царицата и, без да сдържат чувствата си, като нареждали, целували края на дрехата ѝ, а една от тях гръмко викала: „Майчице наша родна, царице сиротна! Господ синче не ти дава, бедната…“ Моментът бил потресаващ. От очите на императрицата се отронили сълзи, макар и по лицето ѝ да не трепнал нито един мускул. Царят, видимо смутен, оправил мустаците си. Шествието продължило.

Според един точен израз, православният руски народ не обича никого, така както своя цар на земята и светите Божии угодници на небето. И ето, като се събира за поклонение пред своите светци, народът вижда сред себе си и своя цар, който споделя с него една и съща вяра и едни и същи чувства.

Всичко видяно в Саров направило огромно впечатление на императрицата. По време на пътуването и на пребиваването тук царицата общувала със селяните, които тя винаги обичала. Тя не се стеснявала да говори с тях и говорела като с деца, а те, като се срещали с нея без формалности, на свой ред я обикнали. Сред горите и дълбините на Русия, по време на Саровските дни царствената двойка се докоснала до живия извор на непосредствената вяра на обикновения народ; съпрузите вярвали до края на дните си в добрите сили на народната душа.

 

Следва продължение...

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание