Великата княгиня Елисавета Фьодоровна

Част I

Едно денонощие след разстрела на царското семейство, на 5/18 юли [1918 г.], била убита великата княгиня Елисавета Фьодоровна заедно с няколко нейни царствени сродници и с послушницата, която я придружавала навсякъде. Тя била по-голямата родна сестра на руската императрица, била смела и великодушна; започнала своята кариера в периода на пълен разцвет на величието на Руската империя и я завършила в мрачните недра на една пермска въгледобивна шахта, където била хвърлена от своите палачи, след продължителни скърби и страдания.

Тя била осем години по-възрастна от своята сестра - императрица. От ранна възраст получила от своята майка възпитание, което я подготвило за духовна дейност. Мъдрата и нежна майка съумяла да внуши от най-ранна възраст на децата си главния принцип на християнството – любовта към ближния. Елисавета Фьодоровна предизвикала най-искрено благоразположение към себе си в страната, която заменила нейното отечество, като извършила множество благотворителни дела и в продължение на своя кратък живот непрестанно се грижила за благополучието на руския народ.

За формирането на духовния облик на великата княгиня, според собственото ѝ признание, голямо влияние имал примерът на Елисавета Тюрингенска, която чрез дъщеря си е една от родоначалниците на Хесенската династия. Тази забележителна жена, която била съвременничка на кръстоносните походи, съчетавала в себе си дълбоко благочестие със самоотвержена любов към ближните. Нейният съпруг смятал щедростта ѝ за разточителност и понякога тя претърпявала от него неприятности за това. Ранното вдовство, постигнало след това Елисавета, я обрекло на скиталчески, изпълнен с лишения живот.

По-късно тя получила отново възможността да се посвети изцяло на делата на милосърдието. Високото почитане на тази царствена подвижница още приживе подтикнало римската църква да я причисли през XIII в. към лика на своите светци. Душата на великата княгиня още от детство била пленена от светлия образ на нейната прабаба.

Забележително е, че скоро след раждането на великата княгиня, нейната майка принцеса Алис, жена с висок дух и кротост, по повод на даденото от нея име на дъщеря ѝ, писала на кралица Виктория: „Ние обичахме Елисавета, защото света Елисавета е била прабаба на Хесенската династия също така, както и на Саксонската“. Великата княгиня запазила това име и след като приела православието, като избрала за своя небесна покровителка светата и праведна Елисавета (5 септември, ст. ст).

След като била избрана за съпруга от великия княз Сергей Александрович, младата велика княгиня с любознателност и усет започнала да изучава чертите на руския народ и особено неговата вяра, която е положила дълбок отпечатък върху народния характер и върху цялата руска култура. Скоро православието я покорило със своята красота и с богатството на вътрешното си съдържание, което тя нерядко противопоставяла на духовната бедност на опустошеното протестантство („И при все това те са така самодоволни“ – казвала тя).

Дълбоко благочестивото протестантско семейство, което дало на Русия две велики жени – императрицата и нейната сестра – имало широта и съзерцателност на духа, който се оказал близък даже до православното богослужение. Елисавета Фьодоровна казвала по-късно за своята трета сестра, която ѝ гостувала: „Ирена в нищо не намира такова наслаждение както в православното богослужение, особено в Успенския катедрален храм. С нея не пропускаме нито една неделна утреня.“ Ето го отговорът на истинските протестанти на нашите отцепници-сектанти, наричащи себе си също протестанти и отхвърлящи ожесточено православното богослужение.

Великата княгиня решила да се присъедини към православието по своя вътрешна подбуда. Когато тя съобщила за намерението си на своя съпруг, „сълзите неволно потекли от очите му“ – според думите на един бивш придворен. Дълбоко трогнат от намерението ѝ бил и самият император Александър III, който благословил своята снаха след миропомазването ѝ с драгоценната икона на Неръкотворния образ (копие от чудотворната икона в параклиса Свети Спас), която великата княгиня от тогава свято почитала през целия си живот. Като се приобщила към Православната вяра и чрез нея към всичко, което съставяло душата на руския човек, великата княгиня можела сега с пълно право да каже на своя съпруг думите на моавитката Рут: „твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог“. (Рут 1, 16).

Дълговременното пребиваване на великия княз на поста генерал-губернатор на Москва – това истинско сърце на Русия – където неговата съпруга била в живо съприкосновение с руските вековни светини и исконния руски народен бит, още повече сродило великата княгиня с нейното ново отечество.

Седем години от нейния брак преминали в пълния разцвет на петербургския придворен живот и, за да угоди на своя мъж, тя събрала около себе си светско общество и това общество се възхищавало от нея. Но подобен начин на живот не я удовлетворявал. По заеманото от нея положение тя трябвало да присъства на всички официални приеми, но те представлявали за нея интерес само дотолкова, доколкото тя можела да използва някои контакти в полза на своята благотворителна дейност, която по това време вече започнала да развива.

В Москва много бързо свикнали постоянно да търсят подкрепата ѝ, да я поставят начело на всякакви нови организации, да я избират за патрон на всички благотворителни учреждения и в началото на японската война тя вече била добре подготвена да играе главна роля в голямото патриотично движение, в което взело участие цялото руско общество, като постоянно се грижела за ранените войници, както в болниците, така и на фронта, далеч от домашните им огнища. Великата княгиня била напълно погълната от тази работа, успявала да бъде навсякъде, грижела се за всичко, което можело да възстанови силите и да предостави всякакви удобства на войниците. Не забравяла и за духовните им нужди, изпращала походни църкви, снабдявала ги с всичко необходимо за извършване на богослужения. Но най-забележителното ѝ постижение, което принадлежало единствено на нея, било организирането на женския труд, на жените от всички слоеве на обществото, от най-висшия до най-низшия, обединени от нея в Кремълския дворец, където били устроени необходимите работилници.

От сутрин до вечер, по време на цялата война, този трудолюбив кошер работел за армията и великата княгиня се радвала, като виждала, че обширните позлатени дворцови зали едва побирали работничките; всъщност единствено Тронната зала не се използвала за тази цел.

Целият ден на великата княгиня преминавал в тази работа, която скоро достигнала грандиозни размери. То било своего рода цяло министерство. Москва боготворяла своята княгиня и изразявала пред нея своята дълбока признателност чрез ежедневното изпращане в нейната работилница на всякакъв вид подаръци за войниците и така количеството на денковете, отправени от нея за фронта било колосално. Нейната личност била дотолкова вдъхновяваща, че дори и най-хладните натури се запалвали от съприкосновението с нейната пламенна душа и с необичайна енергия се заемали с благотворителната дейност.

Веднъж, на 4 февруари 1905 г., докато великата княгиня се приготвяла в своите работилници, тя била разтревожена от силен бомбен взрив и като се устремила към мястото, откъдето се раздал той, видяла как един войник простира шинела си над разкъсаното тяло на нейния мъж, за да го скрие от взора на нещастната съпруга.

Коленичила на улицата, великата княгиня протягала ръцете си, за да прегърне останките на своя мъж. Твърде възможно е ужасът, преживян пред разкъсаното тяло, да е станал причина за това, че оттогава тя отказвала всякаква храна, в която преди това е имало живот. Млякото, зеленчуците и хлябът били главните продукти на нейната храна дълго преди иноческото ѝ пострижение.

Величието на духа, с което тя преживяла постигналото я изпитание, удивлявало всички: тя намерила в себе си нравствени сили да посети даже убиеца на своя мъж, Каляев, с надеждата да смекчи неговото сърце със своята кротост и всеопрощение. Тя навестила престъпника в затвора. Отворили ѝ вратата и тя влязла в килията сама. Когато той я видял да стои пред него, я попитал:

„Коя сте Вие?“ „Аз съм неговата вдовица – отговорила тя – защо го убихте?“ „Аз не исках да убия Вас – казал той – видях го няколко пъти в момент, когато имах приготвена бомбата, но Вие бяхте с него и не се реших да го убия“. „И вие не разбрахте, че ме убихте заедно с него“ – отговорила тя. Тогава тя заговорила за ужаса на самото престъпление пред Господа Бога. Евангелието било в ръцете ѝ и тя умолявала престъпника да го прочете. Тя се надявала, че неговата заблудена душа ще се покае преди своето явяване пред Господа. Не смъртта била важна за нея. Тя го посетила не само, за да има възможността да поиска помилване за него от царя. Тя преследвала друга цел – тя се опасявала от деня на страшния съд даже за своите врагове. При необичайната ѝ доброта, на нея ѝ се струвало непоносимо дори този, който я лишил от щастието ѝ, да свърши живота си неразкаян. Тя все продължавала да настоява престъпникът да прочете словата на Евангелието, като се надявала, че те ще трогнат окаменялото му сърце.

„Ще ги прочета, – казал той, – ако ми обещаете да прочетете описанието на моя живот. Тогава Вие ще разберете защо съм си поставил за цел да унищожа всички, които ни пречат да приведем в изпълнение нашите анархически принципи“. Евангелието било оставено на масата в килията. Като излизала оттам, великата княгиня с тъга заявила на очакващите я: „Моят опит се оказа безрезултатен, макар че, кой знае, може би в последната минута той ще осъзнае своя грях и ще се покае за него“.

През целия си живот, дори и през най-ужасния му период великата княгиня съумявала напълно да забрави за себе си и да мисли само за другите. Веднага след смъртта на великия княз, докато все още не напълно си давала сметка за своята загуба, тя започнала да мисли за втората жертва на това престъпление – за предания кочияш на нейния мъж, който умирал в болницата и чието тяло било пробито от гвоздеите и дървените отломки от каретата. Като я видял, кочияшът веднага попитал: „Как е Негово Императорско Височество?“ За да скрие истината, която би го огорчила, тя произнесла тези прости и прекрасни думи: „Той ме изпрати при Вас“.

Високи християнски чувства тя изразила и от името на великия княз, като написала на кръста-паметник, издигнат по проект на Васнецов на мястото на неговата кончина: „Отче, прости им, защото не знаят какво вършат“.

Мъченическата смърт на великия княз Сергей Александрович преобърнала душата на неговата съпруга и я накарала да се оттегли завинаги от предишния живот. Преживеният ужас оставил в душата ѝ дълбока рана, която заздравяла, само когато тя устремила очите си към съзерцанието на това, което не е от този свят.

Не всички обаче били в състояние да разберат правилно и да оценят настъпилата в нея промяна. Човек трябва да преживее такава разтърсваща катастрофа като нейната, за да се убеди в несигурността на богатството, славата и останалите земни блага, за което толкова векове говори Евангелието. За обществото решението на великата княгиня да разпусне своя двор, за да се отдалечи от света и да се посвети на служение на Бога и ближните, изглеждало съблазън и безумие. Като пренебрегнала и сълзите на приятелите, и осъждането и насмешките на света, тя мъжествено поела по своя нов път.

Тя се стараела да не предприема нищо без указанията на опитни в духовния живот старци, особено на старците от Зосимовата пустиня, на които оказвала пълно послушание. За свои небесни наставници и покровители тя избрала преподобни Сергий и светител Алексий. (Тя почитала високо и преподобни Серафим, на чието прославление присъствала заедно с другите членове на императорската фамилия. Под дълбокото обаяние на тържеството на прославлението тя писала на своята сестра, принцеса Виктория (Милфорд Хефен, която още е жива) следното: „Колко много красиви и здрави впечатления. С файтоните пътувахме шест часа до манастира. По пътя в селата красивите, здрави хора бяха живописни в ярко червените си сукмани и ризи. Манастирът е много красив и е разположен в необикновена борова гора. Богослужението и молитвите извършвани в него бяха забележителни. Свети Серафим е бил монах, който е живял през осемнадесетото столетие, бил е известен с чистотата и светостта на своя живот, изцелявал болните и нравствено подкрепял обръщащите се към него, а след кончината му чудесата са непрестанни. Хиляди и хиляди хора от всички краища на Русия се събраха в Саров в деня на неговото прославление и докараха своите болни от Сибир и Кавказ… Какви немощи, какви болести видяхме, но и каква вяра. Изглеждаше, че живеем във времената на земните дни на Спасителя. И как те се молеха, как плачеха – тези бедни майки с болните си деца, и слава Богу, мнозина се изцелиха. Господ ни сподоби да видим как нямо момиче проговори, но как се молеше за нея майката!“)

На тяхното особено покровителство тя поверила и отишлия си от нея съпруг, като погребала останките му под Чудовия манастир във великолепна гробница, изпълнена в стила на древните римски катакомби. Продължителният траур по великия княз, по време на който тя се затворила в своя вътрешен свят и постоянно пребивавала в храма, бил първата естествена граница, отделила я от обичайната до тогава жизнена обстановка.

Преминаването ѝ от двореца в закупеното от нея здание на улица „Ординка“, където тя оставила за себе си само две-три скромни стаички, означавал пълен разрив с миналото и начало на нов период в нейния живот.

От тук насетне главна нейна грижа станала устройването на община, в която вътрешното духовно служение на Бога да бъде органически свързано с деятелното служение на ближните в името на Христос. За Русия това бил съвършено нов тип организирана църковна благотворителност, поради което той привлякъл към себе си всеобщото внимание. В неговата основа била положена дълбоката и неоспорима мисъл, че ние получаваме всичко от Бога и само в Него можем да обичаме своите ближни и че този, който живее в Христа, е способен да се издигне на висотата на пълното самоотречение и да положи душата си за своите приятели. Великата княгиня искала да одухотвори руската благотворителност с духа на Евангелието и да я постави под покрова на Църквата и чрез това постепенно да приближи до нея самото общество, което в значителната си част оставаше равнодушно към вярата.

Твърде знаменателно е самото наименование, което великата княгиня дала на създаденото от нея учреждение – Марто-Мариинска обител. Тази обител сякаш се предназначавала да бъде домът на Лазар, в който така често пребивавал Христос Спасителят. Сестрите на обителта били призвани да съединят високия дял на Мария, вслушваща се в думите за вечния живот, и служението на Марта, доколкото те се грижели за Христос, в лицето на неговите по-малки братя.

Като обосновавала и пояснявала своята идея, приснопаметната основателка на обителта казвала, че Христос Спасителят не е осъдил Марта за оказаното Му гостоприемство, защото то било проява на нейната любов към Него. Той само предпазвал Марта и в нейно лице – като цяло жената - от излишните грижи и суетност, способни да я отвлекат от висшите духовни въпроси.

Да бъдеш не от този свят и същевременно да живееш и действаш в света, за да го преобразяваш – ето основата, на която тя искала да утвърди своята обител.

Като се стремяла да бъде във всичко послушна дъщеря на Православната Църква, великата княгиня не искала да се възползва от предимствата на своето положение, за да се освободи макар и в най-малкото нещо от подчиняването на установените за всички правила и указания на църковната власт. Напротив, тя с пълна готовност изпълнявала и най-малкото желание на тази власт, дори и то да не съвпадало с нейните лични възгледи. По едно време, например, тя сериозно мислела за възраждането на древния институт на дяконисите, в което горещо я подкрепял Московският митрополит Владимир, по-късно Киевски мъченик. Но против това, по недоразумение, се обявил епископ Ермоген (по това време Саратовски епископ, по-късно Тоболски мъченик), който обвинил без всякакви основания великата княгиня в протестантски тенденции (за което после сам се разкаял); той я принудил да се откаже от лелеяната от нея идея.

Като се оказала по този начин неразбрана в своите най-добри стремежи, великата княгиня не угасила в себе си духа от преживяното разочарование, но вложила сърцето си в своята любима рожба, т. е. в Марто-Мариинската обител. Не е учудващо, че обителта бързо процъфтяла и привлякла много сестри, както от аристократичното общество, така и от народа. В нейния вътрешен живот царял почти манастирски ред, но и навън нейната дейност се изразявала в лекуването на идващите и на настанените в самата обител болни, в материалното и нравствено подпомагане на бедните, в грижи за сираци и изоставени деца, от които толкова много погиват във всеки голям град.

Трябва да споменем тук и това, че великата княгиня искала да възпита специални сестри за духовно утешение на тежко болните, намиращи се пред смъртта. „Не е ли страшно – казвала тя – че ние от погрешна хуманност се стараем да приспиваме такива страдалци с надеждата за тяхното мнимо оздравяване. Бихме им оказали много по-добра услуга, ако навреме ги подготвим за християнски преход във вечността.“

Следва продължение...