Патриарх Тихон

Продължение от брой 15

Последна част 

„Ние, лекарите, непрекъснато молехме болния да мисли за своето лечение и да не се занимава с уморителни дела, но беше трудно да го откъснем от работата. След три седмици той вече започна да приема Крутицкия митрополит Петър, неговия най-близък сътрудник; също така често приемаше вдовицата на своя убит прислужник, за която се грижеше. Тези посещения винаги много го изморяваха. Посещаваха го и мнозина други: по служебни дела, за съвет, за благословение или за помощ, или просто да се видят с него. Приемната стая винаги беше пълна с хора, на които трябваше да се обяснява, че болният се нуждае от покой. На два пъти го посетиха делегации на работници от бившата Прохоровска фабрика и от някаква друга. Работниците му подариха чифт хубави ботуши от щавена заешка кожа; по-късно, когато отиваше на богослужение, винаги ги обуваше. Втората делегация му подари облачение.

Болни от нашата болница също посещаваха патриарха, но тези посещения не му създаваха вълнения, напротив, той им се радваше.

Спомням си една болна, която много се страхуваше от предстоящата ѝ тежка операция. Преди операцията тя помоли за разрешение да се види с патриарха, което ѝ беше разрешено. Жената излезе от неговата стая напълно успокоена от умиротворяващата беседа с патриарха.

Когато при него идваше Тучков, патриархът отпращаше другите. Веднъж той ни разказа, че Тучков му предложил да се оттегли на покой и да замине някъде на юг. Патриархът му отговорил: ‚На покой? Тепърва ще имам достатъчно време да лежа. Сега трябва да работя.‘

Същото ни отговаряше и на нас, когато го убеждавахме да се пази и да не ходи на богослужения.

‚Не, трябва да ходя. Трябва да работя. Ако дълго не се показвам, ще ме забравят.‘

И зимните студове не можеха да го спрат. На всички увещания той отговаряше, посочвайки подарените му от работниците ботуши: ‚Ето ги, с тях никакъв студ не е страшен.‘

В болницата идваше и следовател от ГПУ и дълго разпитваше патриарха. Преди посещенията на Тучков и на следователя патриархът обикновено се вълнуваше, обаче се опитваше да се шегува и казваше: ‚Утре ще дойде при мен някой облечен в сиво.‘

За разпитите и разговорите с Тучков той никога нищо на никого не казваше. Веднага след като се посъвзе малко, патриархът отново пристъпи към изпълнение на задълженията си в църквите. Когато служеше той, църквите винаги бяха пълни и му беше много трудно да си проправи път през тълпата. Остава си напълно необяснимо по какъв начин вярващите разбираха кога и къде ще служи патриархът, защото беше немислимо да се публикуват такива съобщения. Той служеше в различни църкви, често пъти – в Донския манастир. По време на Великия пост той прекара цели пет дни в манастира и служеше всеки ден.

Въпреки че след излизанията си се връщаше винаги крайно изтощен, на нас, лекарите, той ни отговаряше само: ‚Това е необходимо‘ – макар и сам да съзнаваше, че така подкопава здравето си. На нас не ни оставаше да правим нищо друго освен да продължаваме да го лекуваме и доколкото можем, да се грижим за неговия покой. Състоянието на здравето му видимо се влошаваше: ясни признаци за това бяха непълноценното функциониране на бъбреците, хроничната умора и лошото общо самочувствие. Той се почувства особено зле след откриването на заседанието на Синода, от което се върна едва късно вечерта. Всичките му приближени, тези които бяха най-добрата му опора, бяха отстранени от Москва и той се чувстваше изоставен от всички.

Малко преди смъртта си той страдаше от болки в зъбите. Доктор В. беше повикан и при обезболяване с кокаин му отстрани два корена, които го мъчеха. След това венецът му се поду и отокът се разпространи и върху гърлото. Независимо че му беше трудно да преглъща, той отиде в църквата да служи Литургия. След като се върна, ми каза, че произнесъл с голямо усилие последните възгласи по време на службата. Едва сега успяхме да го убедим да се откаже от излизанията. Макар това заболяване да беше съвсем безопасно, ние помолихме да направим консултация със специалисти по болести на гърлото, за да предотвратим евентуални усложнения и поканихме лекарите М. и Г. Те не откриха нищо сериозно, предписаха покой, инхалации и гаргара.

Голямата слабост на патриарха се обясняваше със сериозността на неговото общо състояние и нервното разстройство. В продължение на трите месеца докато беше в болницата нямаше нито един пристъп на стенокардия.

Тъй като патриархът продължаваше да се оплаква от гърлото, ние свикахме втори консилиум; всички лекари повториха, че в тази област не се вижда нищо опасно и сериозно. Тази консултация беше проведена на 6 април, по-точно вечерта в деня на смъртта на патриарха. Крутицкият митрополит Петър разбрал за консултацията и дойде при патриарха. Прислужникът го пусна, но понеже митрополит Петър се задържал много и твърде възбудено говорел за нещо с него, прислужникът ме повика и ми каза, че патриархът е много изморен от разговора и се чувства много зле. Аз се отправих към патриарха с намерение да прекъсна разговора и на вратата се срещнах с митрополит Петър, който излизаше от стаята му с някакъв лист в ръце.

След консултацията патриархът мина в столовата, която се намираше до неговата стая и поиска да полегне. Помоли за морфин, за да заспи по-добре. Когато предусещаше сърдечен пристъп, той винаги прибягваше до това средство и твърдо вярваше в него. След това прислужникът ми каза, че патриархът, който бил крайно изтощен, правел странни движения с ръка, което ставало преди пристъпи. На неговия съвет да си легне веднага патриарх Тихон отговорил: ‚Тепърва ще имам много време да лежа и дългата нощ ще бъде тъмна‘. Патриархът познаваше своя прислужник от детството му и винаги го назоваваше с ласкави имена.

С мое съгласие сестрата впръсна морфин на болния. След това самата аз го посетих. Той се успокои и се надяваше да заспи. Около полунощ се прибрах в жилището си, което беше в същото това здание. Но скоро ме повикаха, защото на болния му станало много лошо. Заварих патриарха в пристъп на стенокардия. Той беше много блед, не можеше да говори и само показваше с ръка сърцето си. В очите му се чувстваше близостта на смъртта. Пулсът му все още можеше да бъде усетен, но скоро се прекрати. Впръскването на камфор и кокаин не подейства.

След няколко минути патриархът почина. Освен мен присъстваха дежурната сестра, дежурният прислужник и лекарят Щ., който живееше наблизо и беше повикан по телефона. Беше 12 часа през нощта. Изпратих незабавно за митрополит Петър и телефонирах в Донския манастир.

След митрополит Петър се появи и Тучков. Очевидно нашият телефон се е подслушвал от ГПУ, защото от болницата никой не беше телефонирал там. Когато един от лекарите попита Тучков как е разбрал за смъртта на патриарха, Тучков се усмихна, но нищо не отговори.“ (Казват, че агентът на властта бил в неописуем възторг. Като се приближил до тялото на току-що починалия, той потривал ръце и като сдържал с усилие радостта си, казал: „Добър старец беше… Трябва да се погребе по-тържествено…“)

„Мен също ме извикаха и Тучков ме разпитваше подробно как е протекло всичко, какви лекарства са били дадени на болния и кой го е посетил. Тогава дошлите отвориха стаята на покойния и бяха учудени, че патриархът беше блед. Един от агентите на Тучков много подробно разглеждаше гърлото и шията на патриарха, сякаш искаше да установи дали няма признаци на удушване. Изглежда той беше лекар.

Вестта за смъртта на патриарха се разпространи по цяла Москва с мълниеносна бързина още през нощта. Телефонът звънеше непрекъснато. Отделение на милицията, вестникарските редакции, частни и духовни лица незабавно пристигнаха в болницата. Някои предлагаха още сега, през нощта починалият да бъде пренесен в съседната църква, а на сутринта да бъде пренесен тържествено в Донския манастир. ГПУ рязко забрани това и се разпореди покойният да бъде откаран в Донския манастир от Бърза помощ.

Когато откараха покойника, стаята му беше запечатана. След няколко дни дойде Тучков и в присъствието на управлението на болницата и на митрополит Петър беше съставен списък на вещите. Сред тях бяха намерени четири хиляди рубли, които Тучков присвои с думите: ‚Това ще ни влезе в работа‘. Това бяха пари събрани от енориаши и подарени на патриарха. Те бяха в кошничка до леглото му. Веднъж патриархът ми беше казал: ‚Енорията иска да ми построи малък дом и е събрала пари за това. Жилището ми в манастира е много ниско, тясно и неудобно. Когато се съберат много хора, не може да се диша.‘

Тучков се оказа прав, когато ни питаше не се ли страхуваме да приемем тежко болния патриарх в нашата болница. Смъртта на патриарха предизвика в Москва всевъзможни и най-невероятни слухове. Говореха, че зъболекарят, който му отстрани корените на зъбите му, е впръснал отрова вместо кокаин, смесваха имената на лекарите, които бяха лекували болния и разпространяваха сведения, че, уж, всички те са арестувани. Във всички тези слухове беше трудно да се ориентираш кого и в какво обвиняват.“

Друг свидетел разказва подробности за последните часове от живота на патриарха и именно в присъствието на лекаря Щ. и прислужника, за които споменава Бакунина. Този свидетел бил и участник в погребението на патриарха.

„Светейшият патриарх Московски и на цяла Русия Тихон почина в нощта на вторник срещу сряда. Във вторник беше Благовещение, но светейшият не служи, тъй като се чувстваше зле. Светейшият служи Литургия за последен път в неделя.

На 25 [март] (ст. ст.) през деня Светейшият се чувстваше по-добре и даже се занимаваше с разни неща: четеше писма и документи, и писа резолюции. Вечерта при него беше митрополит Петър, който присъства на консилиума на лекарите, а след това проведе с патриарха делови разговор. Около десет часа вечерта Светейшият поиска да се умие и с необикновена за него строгост, със сериозен тон, на какъвто приближените му не бяха свикнали, каза: ‚Сега ще заспя здраво и за дълго… нощта ще бъде дълга, дълга, тъмна… тъмна…‘.

Известно време той лежа спокойно. След това каза на килийника си: ‚Вържи ми челюстта‘. И настойчиво повтори това няколко пъти: ‚Вържи ми челюстта, пречи ми‘. Килийникът се смути и не знаеше какво да направи.

‚Светейшият бълнува – каза той на сестрата – иска да му вържа челюстта‘. Тя се приближи до Светейшия и, чувайки от него тази молба, му каза: „Ще Ви бъде тежко да дишате, Ваше Светейшество‘.

‚А, така ли… Е, добре, няма нужда‘ – отговори патриархът. След това заспа за кратко. След като се събуди, повика килийника и му каза: ‚Повикай доктора‘. Веднага беше изпратен човек за доктор Щелкан, а до пристигането му се появиха лекарите на лечебницата. Дошлият Щелкан застана на колене до леглото на Светейшия, хвана ръката му и го попита: ‚Как се чувствате?...‘ Светейшият не отговори. Щелкан държеше ръката на Светейшия, замиращият пулс му казваше, че се извършва тайнството на смъртта. Той обгърна с поглед присъстващите лекари в знак на това, че животът угасва и надежда за благополучен изход няма.

Минаваха минута след минута. Светейшият лежеше със затворени очи. След кратък унес Светейшият попита: ‚Колко е часът?...‘ ‚Дванадесет без четвърт.‘ ‚Е, слава Богу‘ – каза Светейшият, сякаш беше чакал точно този час, и започна да се кръсти: ‚Слава Тебе, Господи‘ – каза той и се прекръсти.‚Слава Тебе‘… – каза той и вдигна ръка за трето кръстно знамение. Патриархът на цяла Русия, новият свещеномъченик, великият печалник за православната вяра и Руската Църква, тихо отиде при Господа.

…В сряда, 26 март ст. ст., в 5 часа сутринта, когато цяла Москва все още спеше, след помазването на тялото с елей, с кола на Бърза помощ, тихо и незабелязано патриархът на цяла Русия, обвит в кадифена патриаршеска мантия, беше превозен в Донския манастир. Останките на починалия бяха съпроводени от Крутицкия митрополит Петър и Можайския епископ Борис. След пристигането от камбанарията се понесоха отмерените удари на голямата камбана, която прозвъни 40 пъти.

Ужасната вест бързо облетя столицата. В храмовете започнаха богослужения. Вярващите се спираха на улицата и си предаваха един на друг вестите от Донския манастир. На зданията на някои чуждестранни мисии знамената бяха спуснати наполовина в знак на траур. На следващия ден, по изключение от устава, бяха отслужени Златоустови литургии във всички московски храмове.

Преди полагането му в ковчега, което се състоя в 3 часа следобед, тялото на Светейшия беше внесено в олтара и три пъти беше обиколен светия престол, като в този момент слънцето ярко заблестя през прозореца на храма; когато Светейшият беше положен в ковчега, лъчите мигновено помръкнаха. Това направи голямо впечатление на тълпата. Знаменателно е също така, че патриархът почина в деня на смъртта на праведния Лазар и след неговото погребение започна Страстната седмица.

От патриаршеската килия, където първоначално беше донесено тялото на починалия на носилка, Светейшият беше пренесен тържествено, съпроводен от сонм духовенство начело с Можайския епископ Борис, и облечен в патриаршеското облачение – златисто с тъмнозелен кадифен кант, обшито със злато и образи. На главата му беше драгоценната патриаршеска митра. След като облачението завърши, присъстващите архиереи вложиха в ръцете на Светейшия дикирий и трикирий и благословиха с неговите ръце народа, докато дяконът произнасяше изменените слова на богослужението: „Тако светился свет твой пред человеки и вси видеша добрая дела твоя и прославиша Отца нашего, Иже есть на небесех“ (Мт 5, 16). Сякаш самият патриарх, отивайки в по-добрия свят, се прощаваше със своето паство, като го благославяше за последен път.

Поклонението на почиващия в гроба първосветител започна в сряда и продължаваше непрекъснато, ден и нощ, без да прекъсва по време на всички богослужения. Кой би могъл да пресметне колко народ мина през тези дни… Казват, че за минута минавали по 100-120 души, тоест, по 160-170 хиляди за денонощие. Ту по-бавно, ту по-бързо се движеше опашката: целуваха кръста, Евангелието и одеждите и, както се изразяваха вестниците „вежливо, но бързо се изпровождаха по-нататък“, за да освободят място на нови желаещи. Опашката на желаещите да се поклонят на патриарха се разпростираше извън оградата на манастира на верста и половина, като в редица стояха по четири човека. Отвън опашката отиваше към вратата на манастира, минаваше през обширния манастирски двор до големия (летен) храм. Тук тя се разделяше на две половини: към ковчега на Светейшия се приближаваха от двете страни по двама души, покланяха се и излизаха през северните врати на двора. За реда следяха разпоредители с черни ленти с бял кръст на ръкава.

Дъбовият ковчег стоеше на издигнато място посред храма. Патриаршеската мантия го покриваше. Ликът на Светейшия беше покрит с воздух. Около ковчега се извисяваха тропически растения и оставаше само проход за безкрайната лента на желаещите да се поклонят. До ковчега, при възглавницата стояха по двама иподякони от всяка страна на аналоя, на който осиротял стоеше патриаршеският кукол: двама от иподяконите държаха рипиди, а други двама – патриаршеския кръст и посоха му. До възглавницата имаше няколко венци. Единият от тях беше с надпис: „От Кентърбърийския архиепископ“.

Народът целуваше кръста и Евангелието и одеждите на Светейшия. Като направих земен поклон, аз се наклоних над ковчега на Светейшия и помолих да открият ръката на патриарха. Стоящият наблизо иподякон изпълни молбата ми и аз целунах благославящата ме някога, но сега неподвижно лежаща ръка на Светейшия. Ръката му беше топла, мека. За да не задържам хората, аз се отдалечих от ковчега към амвона и започнах да се моля.

В пет и половина сутринта отслужих ранна литургия в църквата „Св. Сава Освещени“ заедно с други свещеници; споменавах, както и в цяла Москва: „Господина нашего места патриаршего блюстителя высокопреосвященнейшего Петра, митрополита Крутицкого“, а за упокой „новопреставленного раба Божия, великого господина и отца нашего Тихона, патриарха Московского и всей России“. След литургията отслужихме тържествена панихида и в осем и половина се отправихме към Донския манастир. Така започна празникът Вход Господен в Йерусалим – денят на погребението на Светейшия патриарх Тихон – 30 март 1925 г. (ст. ст.).

Първото прехвърляне при Смоленския пазар показа, че може да закъснеем не само за Литургията (до началото на която оставаше час и половина), но и за самото опело; целият Смоленски пазар беше препълнен с народ, който се стремеше към Донския манастир. Това не беше групичка благочестиви старици, не, това беше целокупният руски народ, цялата Москва, представители на всички слоеве на населението, не само на Москва, но и на близките села и градове. На Калужкия площад ставаше нещо необикновено: от всички улици пристигаха все нови и нови тълпи, образуваше се някакъв водовъртеж от хора, трамваи, файтони и като се завърташе из площада, се устремяваше като шумен поток към Донския манастир. Ние излязохме от трамвая. Вълните ни подхванаха и ни понесоха в същото това направление. Цялата Донска улица беше изпълнена с народ, оставаше само тесен проход, по който се протягаше безкрайна лента от файтони, каруци и т.н. Целият двор на манастира също беше пълен с народ. В храма се промъкнахме едва за панихидата, на която пя целият народ. По време на панихидата пристигнаха трима мъже и една дама. Разпоредителят ги спря, тъй като те минаваха през северните двери, предназначени за духовенството, но след като показаха някакъв документ, веднага ги пуснаха в храма. Това бяха, както говореха, представители на американската мисия. Казваха, че дошли още представители и от другите чуждестранни мисии.

Литургията служиха над 30 архиереи и около 60 свещеника. Освен това, духовенството, което не участваше в богослужението, стоеше в храма в три редици, като заемаше цялата средна част на храма. Първата проповед беше произнесена от професор Громогласов. После, след края на литургията, проповядва професор протойерей Страхов.

Благолепно и без бързане беше отслужен чинът на опелото. След печалния напев „Вечная память“… настъпи мълчание, сякаш никой не се решаваше да се приближи, за да вдигне ковчега на Светейшия и да го понесе към мястото на последното му упокоение.

И изведнъж, сред мъртвата тишина се разнесоха слова, които видимо не съдържаха нищо особено, но които със своята непосредственост и искреност освободиха общото чувство. Потекоха сълзи…

На амвона излезе един от епископите. Той не каза надгробно слово, той направи, така да се каже, административно разпореждане:

‚Днес ние погребваме единадесетия всеруски патриарх Тихон. На погребението се е събрала почти цялата Москва. И аз се обръщам към вас с молба, която, безусловно, трябва да бъде изпълнена. Целият манастирски двор е препълнен с народ. Вратите са затворени и в манастира вече не пускат никого. Всички прилежащи площади и улици са изпълнени с народ. Цялата отговорност за спазването на реда лежи върху мен.

При такова струпване на народ и най-малкото нарушаване на дисциплината може да предизвика катастрофа. Моля ви, не омрачавайте великия исторически момент, който преживяваме сега. Първо оттук ще излезе духовенството, след това епископите ще изнесат Светейшия. Ще тръгнат само свещенослужителите в облачения, всички останали да останат на местата си… Никой да не напуска мястото си, докато не ви бъде казано. Трябва да изпълните това безусловно в памет на нашия Светейши отец и патриарх. Знам, че ще направите това и не ще омрачите с нищо тези исторически минути…‘

По-нататък той подчерта единството, което съществуваше винаги между патриарха и паството. В заключение той предложи на присъстващите да изпеят ‚Осанна‘. Песнопението беше подхванато от многохилядната тълпа.

Гората от хоругви потегли към изхода. След нея, по четирима човека в ред, излизаха свещениците. На откритата площадка пред храма беше носилката, на която щеше да бъде поставен ковчегът. Наоколо се тълпеше народ, а около самите стъпала имаше множество фотографи, насочили апаратите си към носилката.

Когато се приближих към стъпалата, от височината на площадката пред мен се откри грандиозно зрелище: целият грамаден двор на манастира беше пълен с народ, който стоеше натясно като в многолюден храм на пасхална утреня. Манастирските стени, кулите, покривите на сградите, дърветата и паметниците – всичко беше покрито с народ.

През арката на грамадните манастирски врата се виждаше отиващата в далечината улица – там стоеше също такава гъста тълпа, както в манастирския двор. Като се има пред вид необикновената големина на манастирския двор, може уверено да се каже, че в оградата на манастира имаше не по-малко от 300 000 души, а на площадите и околните улици, може би, още повече.

Отвсякъде се разнасяше трезвонът на московските църкви. Ние (т.е. участващото духовенство) се движехме бавно към вратите и спряхме при завоя на лявата алея. Изведнъж цялата тълпа притихна. Шумът и разговорите замлъкнаха, изглеждаше, че би се чуло, ако муха прелети... Аз се огледах: на високата площадка пред храма стоеше епископ с вдигната ръка. Той повтори думите, казани в храма.

От храма се показа шествието. Архиереите в бели облачения и златни митри носеха ковчега на Светейшия патриарх. Пеенето на хора се сливаше с трезвона на камбаните; ковчегът беше поставен на носилката. С пеене на ‚Вечная память‘… носилката беше вдигната и целият народ подхвана песнопението, веднага след като процесията тръгна…

Народът сам направи верига. Нямаше нито блъсканица, нито безредици. На някого му стана лошо. Но хората останаха по местата си и само известието беше бързо предадено по веригата към санитарния пункт. Медицинският екип веднага пристигна да окаже помощ.

Съгласно волята на починалия, преди самото погребение ковчегът на патриарха беше внесен в килията му, където той беше преживял и изстрадал толкова много.

След това процесията тръгна към така наречения ‚топъл храм‘, където беше приготвен гробът. Архиереите влезнаха през тъмните врати, които се затвориха след ковчега. Всичко утихна. Кръстният ход стоеше мълчаливо пред затворените врати на храма. Там служеха лития. И ето, разнесе се пението: ‚Вечная память“… Спускаха ковчега на патриарх Тихон в гроба. Печалният звън на камбаните сякаш плачеше над отворения гроб на последния патриарх.

След духовенството народът се устреми към големия храм и целуваше мястото, на което беше стоял ковчегът на починалия. От манастирските стени Уралският митрополит Тихон благослови народа.

На стената над гроба беше поставен голям дъбов кръст с надпис: ‚Тихон, Светейши патриарх Московски и на цяла Русия. 25 март ст. ст. 1925 година‘.“

Край