Свещеномъченик Вениамин, митрополит Петроградски

Продължение от брой 11

VIII

Обикновено в сложните многодневни процеси, след като завърши съдебното следствие се обявява прекъсване за ден-два, за да се даде възможност на страните, преди пренията да се ориентират в събрания от тях материал и „да си съберат мислите“. В дадения случай прекъсването било още по-необходимо, защото защитата се запознала за първи път с делото едва по време на заседанията на трибунала. Нямало нито възможност, нито време да бъдат проучени предварително материалите по следствието, представляващи множество дебели томове. Завършването на предварителното следствие, предаването на съд и насрочването на делото за разглеждане следвали с такава мълниеносна бързина, че защитниците фактически били лишени от каквато и да било възможност да се запознаят своевременно с делото. Но трибуналът, независимо от протестите на защитата, обявил, че след два часа ще се пристъпи към пренията.

Думата била дадена на обвинителите. Същината на борбата между обвинението и защитата се свеждала до въпроса, може ли да се говори за наличието на „контрареволюционна организация“. При положителен отговор на този въпрос смъртната присъда за главните подсъдими би била неминуема; при отрицателен отговор наказанието би се свело до продължителни срокове затвор. Като казваме това, ние имаме предвид, така да се каже, академичната страна на спора, а иначе присъдата, както се практикувало, отдавна вече била предрешена, което било съвсем ясно на всички.

„Вие питате къде виждаме ние престъпна организация – възкликвал Красиков. – Та тя е пред вас. Тази организация е самата Православна Църква с нейната строго установена йерархия, с нейния принцип на подчинение на низшите духовни лица на висшите и с нейните нескрити контрареволюционни попълзновения.“

В продължение на почти три часа Смирнов с ярост, почти истерично изкрещявал някакви отделни думи, откъслеци от изречения, неграмотни, несвързани. Единственото, което можело да се разбере, било, че той иска „шестнадесет глави“. Когато той изкрещял за първи път това искане, залата се огласила от аплодисменти. Аплодирала го, разбира се, „командированата“ публика, подкрепена в този случай от няколкостотин червеноармейци, които се явили за този момент със своя команден състав и заели галериите. Скръбно било на нещастните стенографистки, принудени да записват тези „кървави безсмислици“.

След речта на последния обвинител започнали речите на защитниците. Пръв от тях говорил професор А. А. Жижиленко, който представил в своята реч подробен анализ на понятието „престъпна организация“ и доказал, че този квалифициращ признак отсъства напълно в настоящото дело. След това думата била дадена на защитника на митрополита, Я. С. Гурович. В началото на своята реч той посочил, че обвинението се опитва да премести центъра на тежестта на делото в областта на всякакви исторически, политически и други екскурси, които нямат нищо общо с процеса. Тези безлични и безотговорни нападки прикриват абсолютната празнота на обвиненията по отношение на конкретната отговорност на лицата, поставени на подсъдимата скамейка. Ако защитата се спира накратко на тази „екскурси“, то е само затова, защото дори и в тях са допуснати толкова въпиещи противоречия, толкова явни измислици, че те не може да не бъдат отбелязани.

След това защитникът направил кратък анализ на приведените от обвинителите „историко-политически справки“ за миналата роля и значение на руското православно духовенство и показал, че всички те се отличават отчасти и в най-добрия случай с тенденциозни преувеличения, а в останалото – с явно изкривяване на истината.

Като ярък пример за безцеремонното боравене на обвинителите с историята (при това неотдавнашната) Гурович посочил позоваването на обвинението на процеса „Бейлис“, в създаването на който Красиков обвинил … руското православно духовенство. Трудно е човек да си представи по-възмутителна измислица. На всички е известно, че руското духовенство не само не е вземало участие в създаването на злополучното дело на Бейлис, но напротив, най-добрите и най-учени негови представители се борили против кървавата клевета срещу евреите. Тогавашната правосъдна система дълго се лутала в безнадеждни опити да открие „благоприятен“ експерт сред православното духовенство. Никой не се съгласил да играе тази роля. Наложило се да се задоволят с прословутия католически свещеник Пранайтис, когото изнамерили някъде във вътрешността на Сибир и който не бил подкрепен дори от своите едноверци.

Нещо повече, православното духовенство открито се борило срещу антисемитската демагогия в делото „Бейлис“. От същата тази Петроградска духовна академия, чиито питомци и професори сега седят на подсъдимата скамейка, на Киевския процес се явил един от най-видните учени, професор Троицки. Той провел дълга, безкористна и самоотвержена работа по разобличаването на вековната кървава легенда, на основата на която бил построен процесът „Бейлис“. Русия не се опозорила с обвинителна присъда по делото „Бейлис“ благодарение, в значителна степен, на неговата мъжествена борба за истината. И след всичко това обвинението си позволява да упреква руското православно духовенство в създаването на процеса „Бейлис“.

„Аз съм щастлив – казал защитникът – че в този исторически дълбоко скръбен за руското духовенство момент аз, евреинът, мога да засвидетелствам пред целия свят чувството на искрена благодарност, което питае – аз съм уверен в това – целият еврейски народ към руското православно духовенство за проявеното от него навремето отношение към процеса „Бейлис“.“

Обвиняемите били силно развълнувани. Привлечените към делото професори от Духовната академия и мнозина други от обвиняемите духовни лица не можели да сдържат сълзите си.

След известно прекъсване защитникът продължил своята реч. Той обявил, че от този момент защитата ще се ограничи строго в рамките на делото, за да не дава възможност на обвинението с изкуствени прийоми да прикрива пълната фактическа необоснованост на процеса.

Като описал самата „техника“ на създаването на настоящото дело посредством чисто механическото съединяване на отделни производства и протоколи, нямащи нищо общо нито по съдържание, нито по време на събитията, Гурович възстановил с всички подробности историята на възникването на делото.

Той обрисувал цялото минало на митрополита, като посочил тези черти на неговия характер и дейност, които вече са известни на читателя. „Един от местните вестници – казал той между другото – се изразил за митрополита (очевидно с желание да го уязви), че той прави впечатление на ‚обикновено селско попче‘. В тези думи има истина. Митрополитът изобщо не е великолепният ‚княз на църквата‘, какъвто обвинението усилено се стреми да го представи.

Той е смирен, прост, кротък пастир на вярващите души, но в тази негова простота и смиреност е неговата огромна морална сила, неговото неотразимо обаяние. Пред нравствената красота на тази ясна душа не могат да не се преклонят даже неговите врагове. Всички помнят разпита му, проведен от трибунала. За никого не е тайна, че всъщност в тежките часове на този разпит по-нататъшната участ на митрополита зависеше от него самия. Ако той се беше поддал дори съвсем малко на съблазънта, ако беше признал поне малко от това, което така жадуваше да установи обвинението, митрополитът би бил спасен. Но той не се съгласи на това. Спокойно, без предизвикателства, без пози, той се отказа от такова спасение. Мнозина ли от тук присъстващите – имам пред вид, разбира се, и от тези които го нападат – са способни на такъв подвиг? Вие можете да унищожите митрополита, но не можете да отречете неговото мъжество и високото благородство на мислите и постъпките му.“

По-нататък Гурович очертал дейността на петроградското Общество на православните енории, положението на местното духовенство, настроението на вярващите маси… Особено подробно се спрял защитникът на главатарите на „живата църква“, в които той виждал истинските виновници и творци на настоящото дело. Той предсказвал, че съветската власт рано или късно ще се разочарова от тези хора, които сега се ползват от нейното особено покровителство. Създаваната от тях секта няма да има успех – това може да се каже със сигурност. Нейната слабост не е само в отсъствието на каквито и да е корени сред вярващото население и не е в неприемливостта на едни или други нейни тезиси. В историята е имало примери и на безумни по същността си идеи и секти, които са имали успех, понякога даже продължителен. Но за това е необходимо едно условие. „Сектата винаги представлява в началото на своето възникване опозиция, малцинство, при това – гонено от мнозинството. Героичната съпротива срещу мнозинството, срещу властта, срещу насилието често увлича масите на страната на сектантите, на „бунтарите“. В настоящия случай далеч не е така. Зад „живата църква“, очевидно за всички стои гражданската съветска власт с всички скорпии, които има на разположение и силовия апарат. Принудата не създава и не унищожава убежденията. „Църковната революция“, която се извърши с разрешението и благоволението на атеистичното началство не може да привлече искрените християни, дори измежду недоволстващите. Народът може да повярва на богатия и овластен Савел след като той, превърнал се в Павел, по собствено желание заменя своето богатство и положение с бедняшка дреха, със затвор и с мъките на гоненията. Но обратните превръщания не само не създават популярност, но биват заклеймявани. Кой от истинно вярващите би тръгнал след хора, преминали от страна на загиващите в лагера на ликуващите, които при това готвят окови и смърт за своите неотдавнашни братя? Не, няма да се сбъднат очакванията на съветската власт, възлагани на новия „съюзник“.

Самата постановка на обвинението според защитника изобщо не заслужавала сериозна критика. Формулировката на обвинението би била направо анекдотична, ако зад нея не се очертавали трагични перспективи. На митрополита му се вменява във вина фактът, че той провел преговори със съветската власт с цел „отмяна или смекчаване на декретите за изземане на църковните ценности“. Но ако това е престъпление, помислили ли са обвинителите каква роля следва да определят, че е играл Петроградският съвет, по чиято инициатива са започнали тези преговори, по чието желание са продължили и за удоволствие на който те са завършили успешно?

Как стоят нещата по отношение на доказателствата? Би било, разбира се, напълно нелепо да се назове „доказателства“ тази пълна фантастика, с която са препълнени и обвинителният акт, и речите на обвинителите по повод на „световния заговор“, в който участват митрополитът и другите подсъдими. Впрочем, не са повече доказателствата и в другата част на обвинението, отнасяща се конкретно към, уж, подбуждането на вярващото население от страна на митрополита против съветската власт.

С какво се доказва, че е налице такова деяние? Единствено с това, че, уж, митрополитът чрез близките му лица разпространявал сред народа преписани на пишеща машина копия от своите заявления в Помгол. Защитата отрича изобщо факта на подобно разпространение. Дори не е необходимо да се казва, че нито по форма, нито по съдържание въпросните заявления изобщо не съответстват на понятието за възвания на духовния пастир към паството. Но независимо от това, против това обвинение стои неумолимата действителност и логиката на събитията. Защитата представила редица броеве на съветски вестници, от които се виждало, че още преди изземането, а също и по време на осъществяването му, заявленията на митрополита в Помгол нееднократно се огласявали в съветския печат. Следователно самият съветски печат способствал за това десетки хиляди екземпляри на заявленията на митрополита да проникнат сред народните маси.

Какво значение и цел биха могли да имат в сравнение с такова масово разпространение няколкото десетки копия написани на пишеща машина (най-много 100-150 копия според предположението на обвинението)? Да се предявяват, при дадените обстоятелства, на митрополита подобни обвинения не е ли все едно да обвиняваш някого, че като желаел да способства за разпространението на огъня, обхванал от всички страни едно огромно здание, той хвърлил в пламъка… горяща клечка или пък, че с престъпна цел да усили наводнението, се приближил към носещите се насреща бурни вълни и… плиснал в тях чаша вода.

Всички подобни „данни“, представени от обвинителите, свидетелстват всъщност само за едно: обвинението като такова е напълно безпочвено. Това е ясно за всички. Но целият ужас на положението се заключава в това, че на осъзнаването на този факт далеч не съответства увереност в оправдателната присъда, както би трябвало да бъде. Напротив: все повече и повече нараства непреодолимото предчувствие, че независимо от фактическия крах на обвинението някои подсъдими – и в това число митрополитът – ще загинат. В мрака, обвиващ задкулисната страна на делото, явно се вижда отворената пропаст, към която „някой“ неумолимо тика подсъдимите. Тази мрачна картина цари властно над външните съдебни форми на процеса и тези форми не могат да заблудят никого.

В заключение Гурович казал приблизително следното:

„Как ще завърши това дело? Какво ще каже за него безпристрастната история някога? Историята ще каже, че през пролетта на 1922 г. в Петроград било проведено изземане на църковните ценности, че съгласно донесенията на отговорните представители на съветската администрация то преминало като цяло ‚блестящо‘ и без някакви сериозни стълкновения с вярващите маси.

Какво ще каже по-нататък историкът, установявайки този неоспорим факт? Ще каже ли, че независимо от това и за възмущение на целия цивилизован свят, съветската власт намерила за необходимо да разстреля Петроградския митрополит Вениамин и някои други лица? Това зависи от вашата присъда.

Ще ми кажете, че вас не ви интересуват нито мненията на съвременниците, нито вердиктът на историята. Да се каже това не е трудно, но да създадеш в себе си действително равнодушие в това отношение е невъзможно. И аз искам да се уповавам на тази невъзможност.

Аз не моля и не ви „умолявам“ за нищо. Знам че всякакви просби, молби, сълзи нямат за вас никакво значение, знам, че за вас в този процес на първо място стои политическият въпрос и че принципът на безпристрастието е обявен за неприложим към вашите присъди. Изгодата или неизгодата за съветската власт – това е алтернативата, която определя вашите присъди. Ако заради тържеството на съветската власт е необходимо да бъде ‚отстранен‘ подсъдимият, той ще загине, независимо от обективната оценка на предявеното му обвинение. Да, аз знам, че това е лозунгът. Но ще се решите ли да го приложите на дело в този огромен по значение процес? Ще се решите ли да признаете с това пред целия свят, че този ‚съдебен процес‘ е само някакъв кошмарен театър. Ще видим…

Вие трябва да се стремите да постигнете изгодното за съветската власт в този процес. Но внимавайте да не сбъркате… Ако митрополитът загине за вярата си, за своята безгранична преданост към вярващия народ, той ще стане по-опасен за съветската власт, отколкото е сега… Непреходният исторически закон ви предупреждава, че на кръвта на мъчениците расте, крепне и се възвеличава вярата…

Спрете, помислете над това и… не създавайте мъченици…“

Разбира се, ние привеждаме, по необходимост, само съвсем кратко описание на речта на защитника.

Във връзка с речта на Я. С. Гурович трябва да се отбележи едно обстоятелство, което е твърде показателно за настроението, предизвикано от процеса не само сред вярващите, но дори и сред комунистите – редовите, разбира се.

Предвид аплодисментите, съпровождащи кървавите „рефрени“ на Смирнов, защитата се опасявала от контрадемонстрация от страна на истинската, „доброволната“ публика… За това още преди своите речи защитниците „агитирали“ публиката, молейки я да се въздържа от каквито и да било външни прояви на своите чувства, което било в интерес както на подсъдимите, така и на самата публика, която би могла да бъде подложена на всякакви репресии.

Я. С. Гурович даже сметнал за необходимо в своята реч да предупреди още веднъж публиката за същото, като посочил, че моли и се надява всички – и врагове, и приятели – да го изслушат с внимание и най-вече с необходимото спокойствие. „Не забравяйте – прибавил той – че аз говоря от името на човек, който може би е обречен на смърт, а словата на умиращия трябва да бъдат изслушвани в благоговейна тишина.“

Но толкова дълго и с усилие сдържаното настроение на публиката най-сетне избликнало и този момент съвпаднал с края на речта на Я. С. Гурович, която била последвана от дълго нестихващи аплодисменти. Трибуналът се завълнувал, поискал да „вземе мерки“, но се оказало, че в аплодисментите взели най-живо участие многочислените комунисти, заемащи част от залата. Този неочакван състав на аплодиращите се обяснява с това, че редовите, „масовите“ комунисти не одобрявали процеса и, както впоследствие се изяснило, изразявали доста откровено своето възмущение по този повод.

Интересно е също така и отношението на трибунала към речта на защитника. Трябва да се признае, че по време на речта трибуналът се държал външно коректно. Я. С. Гурович не бил прекъснат нито веднъж (неговите обяснения в защита на митрополита траяли повече от шест часа). Очевидно било даже, че трибуналът слуша защитника с пълно внимание. С какво може да бъде обяснено това отношение на трибунала – дали с предварително взето решение да се даде пълна свобода на защитника да изложи своите обяснения или пък с изненадата от изричането на суровата истина, която надали се случвало често на съветските трибунали да чуят – това не бихме могли да кажем. На публиката даже ѝ се струвало, че по време на речта на защитника трибуналът понякога като че ли проявявал признаци на съчувствено вълнение. Това не е невъзможно. Колкото и да се стараели болшевиките, все пак, много трудно е да направиш съвършени манекени от живите хора. В края на краищата членовете на трибунала изпълнили, разбира се, волята на тези, които ги изпратили, но може би не без някаква горчивина в душата.

IX

Съдебните прения завършили. Дошъл ред за последна дума на подсъдимите. Председателят разпоредил от този момент да бъде прекратено стенографирането на процеса. Целта на това характерно разпореждане е разбираема. Болшевиките не желаят да бъдат записвани и разпространявани сред населението речите, които подсъдимите произнасят в тези трагични минути…

„Подсъдими Василий Казански – обърнал се председателят към митрополита – имате последна дума.“

Митрополитът станал, без да бърза. Неговата висока фигура се очертала отчетливо. Залата притихнала. В началото митрополитът казал, че от всичко, което чул за себе си на съда, най-тягостно му подействало това, че го наричат „враг на народа“. „Аз съм верен син на своя народ, обичам го и винаги съм го обичал. Отдал съм му живота си и съм щастлив, че народът – по-точно простият народ – ми се отплати със същата любов и той ме и постави на това място, което заемам в Православната Църква.

За втори път в живота ми се налага да застана пред народния съд. За първи път бях пред народния съд преди пет години, когато през 1917 година се провеждаха избори за петроградски митрополит. Тогавашното Временно правителство и висшето петроградско духовенство не ме искаха – техен кандидат беше преосвещеният Андрей Ухтомски. Но енорийските събрания и работниците от заводите назоваха моето име. И ето, в залата на „Обществото за религиозно-нравствена просвета“, където присъстваха около 1500 човека, аз бях избран, въпреки моето собствено желание за петроградски митрополит с огромно мнозинство на гласовете. Защо се случи това? Разбира се, не защото аз имах някакви големи достойнства в сравнение с другите високи йерарси, които също кандидатстваха за този висок пост, а само за това, че мен ме познаваше добре простият петроградски народ, тъй като в продължение на 23 години преди това учих и проповядвах в църквите в покрайнините на Петроград.

И ето, пет години работих за народа и пред очите на народа в сана на митрополит и, служейки му, внасях успокоение и мир сред народните маси, а не раздор и вражда. Винаги съм бил лоялен по отношение на гражданската власт и никога не съм се занимавал с никаква политика. И съветската власт, както се вижда, напълно разбираше това, тъй като никога не ми е било забранявано да извършвам богослужения или да обхождам епархията си. И в последната година, когато се започна с тежкия въпрос за изземането на ценностите, беше същото: властта встъпи с мен в преговори, прие моите послания и отговори на тях, а на 10 април помести моето възвание към вярващите на страниците на своя печат.

Така продължиха нещата до 28 май, когато изведнъж неочаквано се оказах в очите на властта враг на народа и опасен контрареволюционер. Аз, разбира се, отхвърлям всички предявени ми обвинения и още веднъж тържествено заявявам (може би говоря за последен път в живота си), че политиката ми е била напълно чужда и че съм се старал според силите си да бъда само пастир на човешките души. И сега, като стоя пред съда, аз очаквам спокойно неговата присъда, каквато и да е тя, като помня добре думите на апостола: ‚Пазете се да не пострадате като злодеи, а ако някой от вас пострада като християнин, то благодарете за това на Бога‘ “ (1 Петр 4, 15-16).

Това било всичко, което митрополитът казал за себе си в своята „последна дума“. Останалото, доста продължително време на своята реч той посветил изключително на съображения и обяснения в защита на някои подсъдими, като се позовавал на документи и други данни, показвайки при това прекрасна памет, последователност и невъзмутимо спокойствие. Едно от неговите твърдения изглеждало, както той сам признал, недоказано. По този повод той отбелязал със свойствената му тиха усмивка: „Мисля, че в това отношение ще ми повярвате без доказателства. По всяка вероятност сега говоря публично за последен път в своя живот; прието е да се вярва на думата на човек, който се намира в такова положение.“

Моментът бил наистина потресаващ и незабравим. За всички била ясна огромната нравствена мощ на този човек, който в такава минута забравял за себе си, мислел само за нещастието на другите и се стремял да им помогне.

Сред благоговейната тишина, настъпила след заключителните слова на митрополита, се раздал гласът на председателя – глас, в който като че ли прозвучала някаква несвойствена до сега за него мека нотка: „Вие говорихте само за другите; трибуналът би желал да знае какво ще кажете за себе си“. Митрополитът, който вече бил седнал, отново се надигнал и, като погледнал с известно недоумение председателя, тихо, но отчетливо казал: "За себе си. Какво още мога да ви кажа за себе си. Само едно… Аз не знам какво ще ми обявите във вашата присъда – живот или смърт – но каквото и да провъзгласите в нея, аз с еднакво благоговение ще обърна очите си нагоре, ще положа на себе си кръстния знак (при това митрополитът широко се прекръстил) и ще кажа: слава Тебе, Господи Боже, за всичко…“

Такава била последната дума на митрополит Вениамин. Невъзможно е да се предаде настроението, обхванало публиката. Някои неща е по-лесно да ги преживееш, отколкото да ги опишеш.

Трибуналът обявил прекъсване.

След това обясненията на подсъдимите продължили. Професор Ю. П. Новицки бил много кратък. Той казал, че привличането му към делото се обяснява единствено с това, че той бил председател на управлението на Обществото на обединените православни енории. За приписваните му деяния е напълно невинен. Но ако на съветската власт ѝ трябва жертва в това дело, той е готов да срещне смъртта, като моли само съветската власт да се ограничи с това и да пощади останалите привлечени към делото.

И. М. Ковшаров заявил, че знае каква участ го очаква. Ако е давал обяснения в своя защита, то е само за това, за да закрепи в общественото съзнание, че умира невинен.

Силно впечатление направило последното слово на архимандрит Сергий. Той обрисувал картината на аскетическия живот на монаха и обърнал внимание, че като се е отдал изцяло на съзерцание и молитва, него го свързва с този живот само една слаба физическа нишка. „Нима трибуналът мисли – казал той – че скъсването и на тази последна нишка може да бъде страшно за мен? Вършете своето дело. Скърбя за вас и се моля за вас.“

Обясненията на останалите подсъдими не представлявали особен интерес. Повечето от тях заявили, че няма какво да добавят към речите на защитата. Председателят обявил, че присъдата ще бъде обявена на следващия ден (сряда, 5 юли) вечерта. По време на обявяването на присъдата залата била почти празна. Обикновената публика не била допусната. Затова пък галериите били препълнени с червеноармейци.

Трибуналът излязъл в 9 часа вечерта и председателят обявил присъдата. Осъдени на разстрел били десет лица: митрополит Вениамин, архимандрит Сергий, Ю.П. Новицки, И. М. Ковшаров, епископ Венедикт, Н. К. Чуков (настоятел на Казанския катедрален храм и ректор на богословския институт), Л. К. Богоявленски (настоятел на Исаакиевския катедрален храм), М. П. Челцов (протойерей), Н. Ф. Огнев (професор от военно-юридическата академия) и Н. А. Елачич (бивш помощник на статс-секретаря на държавния съвет). Останалите обвиняеми били осъдени на различни срокове затвор, с „изолация“ и без такава. Значителна част от подсъдимите (основно от уличната тълпа) била оправдана. Галериите приветствали присъдата с аплодисменти.

На подсъдимите, техните защитници и малцината, успели да проникнат в залата, присъдата не направила особено впечатление. Мнозина знаели още от преди няколко дни нейното съдържание и били подготвени за него.

Потекли тягостни дни. Касационни жалби, пътувания до Москва, тичане, ходатайства пред ВЦИК за помилване.

Предвестник на окончателния резултат бил един дълъг омерзителен пасквил на Красиков, появил се в московските „Известия“, с който този бивш адвокат нанесъл последен удар в гръб на беззащитните и безпомощни осъдени, като доказвал, че за помилване на първите четирима осъдени на разстрел не може и дума да става. Президиумът на ВЦИК така и постановил, като заменил разстрела на последните шестима (епископ Венедикт, Чуков, Богоявленски, Челцов, Огнев и Елачич) с дълги срокове затвор.

В понеделник, 14 август 1922 г., на лицата, явили се в предварителния арест, за да предадат обичайната храна за митрополита, отец Сергий, Новицки и Ковшаров, било обявено, че тези затворници „са требвани и вече са отправени в Москва“. Хората, които познавали условния болшевишки жаргон, разбрали какво се е случило…

В нощта на 12 срещу 13 август митрополит Вениамин, отец Сергий, Новицки и Ковшаров били откарани от затвора и разстреляни на няколко версти от Петроград. Имаме някои сведения (съобщени при обстоятелства, гарантиращи тяхната достоверност) за последните минути на разстреляните…

Новицки плакал. Него го гнетяла мисълта, че оставя кръгло сираче своята единствена 15-годишна дъщеря. Помолил да ѝ предадат за спомен кичур от косата му и сребърния му часовник.

Отец Сергий гръмко се молил: „Прости им, Боже, не знаят какво вършат.“ Ковшаров се подигравал на палачите.

Митрополитът вървял към смъртта спокойно, като шепнел тихо молитва и се кръстел. Така умрели тези хора.

Болшевиките се опасявали, че присъдата може да предизвика вълнения сред петроградските работници и не се решили да обявят разстрела на митрополита в Петроград; пуснали слух, че митрополитът е откаран в Москва. По други данни, православните мъченици били откарани на станция Порохови по Ириновската жп линия и разстреляни там. Всички били предварително избръснати и облечени в дрипи, за да не може да се разбере, че разстрелват духовенство.

Населението дълго не искало да повярва в смъртта на митрополита. По този повод възникнали разни легенди. Твърдели, че болшевиките заточили тайно някъде митрополита. За възникването на тези слухове способствало и отсъствието на официално съобщение, че присъдата е „приведена в изпълнение“. Впрочем в тези легенди има частица истина, както в почти всички народни предания: физически митрополит Вениамин е убит – в това, за съжаление, няма никакво съмнение – но в народното сърце неговият светъл образ ще остане завинаги жив…

Предсмъртно писмо на Петроградския митрополит Вениамин

(до един от благочинните на Петроградска епархия, написано в затвора няколко дни преди разстрела)

В детството и юношеството четях житията на светците и се възхищавах на техния героизъм, на тяхното свято въодушевление, съжалявах от цялата си душа, че сега времената не са такива и човек не може да преживее това, което те са преживели. Времената се промениха, открива се възможност да се търпи заради Христос от свои и от чужди. Трудно е, тежко е да се страда, но според мярката на нашите страдания изобилства и утешението от Бога. Трудно е да се премине този рубикон, тази граница и всецяло да се предадеш на Божията воля. Когато това стане, утешението у човека е преизобилно, той не чувства и най-тежките страдания, посред страданията е изпълнен с вътрешен покой, привлича и другите към страданията, за да възприемат и те това състояние, в което се намира щастливият страдалец. Аз говорех и по-рано за това на другите, но моите страдания не бяха достигнали пълната си мяра. Сега като че ли се случи да преживея почти всичко: затвор, съд, обществено заплюване; обричане на смърт и настояване за тази смърт; уж, народни аплодисменти за нея; човешка неблагодарност, продажност; непостоянство и други подобни; безпокойство и отговорност за съдбата на други хора и даже за самата Църква.

Страданията достигнаха своя апогей, но се увеличи и утешението. Аз съм радостен и спокоен както винаги. Христос е нашият живот, светлина и покой. С Него винаги и навсякъде е добре.

За съдбата на Божията Църква не се боя. Необходима е повече вяра, повече вяра трябва да имаме ние пастирите. Трябва да забравим своите самонадеяност, ум, ученост и сили и да дадем място на Божията благодат. Странни са разсъжденията на някои, може би и изтъкнати пастири – имам предвид Платонов, който казва, че трябва да се пазят живите сили, тоест заради тях може да отстъпваме във всичко. Тогава Христос за какво е? Не Платоновци, Чепуриновци, Вениаминовци и подобни ще спасят Църквата, а Христос. Тази позиция, на която те се опитват да застанат е гибелна за Църквата. Трябва да не жалим себе си за Църквата, а не да жертваме Църквата заради себе си. Сега е време на съд. Има хора, които и заради политическите си убеждения жертват всичко. Вижте как се държат есерите и други подобни на тях. Не трябва ли ние християните, още повече пък йереите, да проявяваме подобно мъжество даже до смърт, ако имаме поне малко вяра в Христос и в живота в бъдещия век!

Трудно е да се дават съвети на другите. Благочинните трябва да вземат по-малко решения, още повече, по такива кардинални въпроси. Те не могат да отговарят за другите. Трябва да се затворите в рамките на своята малка енорийска църква и да бъдете в духовно единение с благодатен епископ. Новоръкоположените епископи не мога да призная за такива, Вашата пастирска съвест ще Ви подскаже какво трябва да правите. Разбира се, да оставате в настоящото време благочинен като официално длъжностно лице, едва ли е възможно. Вие трябва да бъдете такъв ръководител без официално положение.

Благословение на духовенството!

Пиша каквото ми е на душата. Мисълта ми е до голяма степен заета с преживяваните от мен тревожни дни. За това и не мога да говоря по-подробно относно духовните дела.