Владимир, митрополит Киевски и Галицки
Митрополит Владимир е първомъченикът в дългата редица на убитите и измъчените до смърт руски православни архиереи. В същото време, когато в Киев бил убит митрополит Владимир, в Москва се провеждал Поместният Събор на Руската Православна Църква. Вестта за мъченическата кончина на най-старшия йерарх на Русия дълбоко развълнувала всички членове на Събора. И именно на деня на неговата смърт (25 януари1) Съборът установил ежегодното молитвено споменаване на всички изповедници и мъченици, загинали по време на гоненията.
Високопреосвещеният Владимир, митрополит Киевски и Галицки, до пострижението си в монашество се наричал Василий Никифорович Богоявленски. Той се родил на 1 януари 1848 г. от благочестиви родители в село Мали Моршки, Тамбовска губерния, където неговият баща бил свещеник и впоследствие също бил зверски убит. Владиката получил образование в духовно училище и в духовна семинария и през 1874 г. завършил Киевската духовна академия. По-нататък следва седемгодишна педагогическа работа като преподавател в родната Тамбовска духовна семинария. През 1882 г. бъдещият митрополит се посветил на пастирско служение в Козлов, Тамбовска губерния, където младият отец Василий се проявил като ревностен проповедник и учител на народа. През 1886 г. Господ изпратил първия тежък кръст на отец Василий. Починала неговата скъпа спътница в живота, младата му съпруга, скоро след това починало и единственото им детенце.
Отец Василий се оттеглил в манастир и приел монашество с името Владимир, но не останал дълго в Козловската обител. По-нататъшното служение на църквата на отец Владимир бързо го издигнало по йерархическата стълбица. През 1888 г. той бил посветен в сан епископ Староруски, викарий на Новгородската епархия. През 1891 г. владиката получил назначение в Самарската епархия. По това време Самарската губерния пострадала от голямо бедствие – едновременно неплодородие и холерна епидемия. В тези дни на народно бедствие владика Владимир се проявил като герой на духа, като всецяло се отдал на служене на болните и на грижи за гладуващите и със своя личен пример въодушевявал пастирите на самоотвержен подвиг за страдащия народ. И словото на владиката не останало напразно, а гласът на светителя не замлъкнал, докато не утихнала бурята на народното бедствие.
От 18 октомври 1892 г. преосвещеният Владимир управлявал в продължение на пет години Грузинския Екзархат, вече в сан архиепископ Карталински и Кахетински.
През 1898 г. архиепископ Владимир бил назначен на високия йерархичен пост митрополит Московски и Коломенски, какъвто бил в продължение на петнадесет години.
От самото начало на своето служение в Москва митрополит Владимир предприел енергични мерки за оживяване на пастирската дейност на московското духовенство и се стремил към това столичното духовенство да бъде по-близо до народа и работниците чрез често богослужение, проповеди и религиозно-нравствени беседи.
Владика Владимир не само подбуждал към това своето духовенство, но и сам давал добър пример. Нерядко митрополитът се появявал във фабриките и заводите и след молитва водел беседи с работниците за вредата от увлечението по социализма – сякаш пророчески предсказвал това антихристиянско учение до какво нещастие ще доведе Русия.
Цялата архипастирска дейност на митрополит Владимир в Москва била изпълнена с любов и грижа за паството. Тези, които не познавали митрополит Владимир отблизо, го смятали за труднодостъпен и сух. Действително, лицето на владиката, което винаги било малко намръщено, носело дълбокия отпечатък на някаква скръб. Поради вродената си скромност и даже известна стеснителност владиката винаги се стараел да бъде незабележим. Също така незабелязано той подпомагал бедни, вдовици и сираци. Проявявал топли грижи за спасението на нравствено пропаднали хора и пияници. Враг на алкохола, владиката енергично покровителствал трезвеността и сам провеждал беседи и издавал полезни листовки и брошури за гибелните последици от пиянството.
Като характеризирал дейността на митрополит Владимир от неговия московски период един йерарх писал: „Кротък и смирен, като не търсеше никога лично за себе си нищо, правдолюбив и честен, владика Владимир постепенно и тихо се изкачваше на висотата на йерархическата стълбица и авторитетът му изведнъж се издигна високо и привлече сърцата на църковна и патриотична Русия в дните на всеобщо колебание и измяна (1904-1905 г.), когато малцина останаха верни на дълга и клетвата, твърди в защита на Православната Църква. Московският митрополит тогава се прояви като образец на твърд и неподкупен страж на Църквата и родината… Да, на правдолюбивия, твърдия, честния владика Владимир може смело да се разчита, той в никакъв случай няма да излъже, да предаде, да измени на истината… Тези високи качества и характер на душата на нашия първойерарх са твърде ценни в нашето време на непостоянство. Бисерът е ценен, защото се намира рядко…“
Митрополит Владимир отделял немалко внимание на учащите се във всички учебни заведения, но особено се грижил за семинаристите, подготвящи се за пастирско служение и водел с тях отечески задушевни беседи. Привеждаме откъс от една от последните беседи на митрополит Владимир с московските семинаристи. Владиката си припомнял настроението на учащите се от старата школа и го противопоставял на сегашното настроение и възгледи на бъдещите пастири:
„Тогава учениците се проникваха повече от идеални стремежи и след излизане от училище отдаваха себе си на служение на Църквата, като се задоволяваха с малко в живота. Ще кажете, че хлябът на Църквата сега е станал корав. Вероятно понякога е така. Сухата кора не се поддава на младите зъби. Но трябва преди всичко да мислите не за това, което може да се вземе от народа, а какво вие самите можете да му дадете. Народът е беден, животът му е разяждан от пороците на пиянството и разврата. Той блуждае в дебрите на сектантството и разкола. Когато внесете в народната среда истинската светлина на християнското знание, тогава материалното положение на народа ще се подобри и той ще съумее да ви се отблагодари. Трябва да помните, че материалното благоденствие не е най-важното нещо в живота на пастира. Служението на пастира само по себе си е безмерно високо и има ценност в самото себе си. Пастирът внася светлина в тъмната среда, пробужда най-добрите чувства, внася в душата на народа мир и спокойствие. Нима това не е високо дело и нима то не може да примири човека с това, което получава като жизнен доход!“
Цялата пълнота на любовта на митрополит Владимир към неговото московско паство и дълбочината на неговата връзка с Москва се проявили силно при раздялата му с московчани, когато той бил назначен на Петроградската светителска катедра.
Прощавайки се, митрополитът казал през сълзи: „Когато расте, дървото не усеща с какво множество разнообразни корени и най-тънки разклонения е свързано със земята. Но когато го пресаждат на друго място, то не може да не почувства цялата дълбочина на своята връзка със земята. Така е и с мен. Усещам цялата дълбочина на тежестта при раздялата с Москва, с която за петнадесет години се сраснах духовно, но да бъде Божията воля.“
През 1912 г., когато починал първойерархът на Руската Православна Църква Петербургският и Ладожки митрополит Антоний, на неговото място бил назначен митрополит Владимир. Владиката управлявал три години Петербургската епархия и това било най-трудното време за църковно-обществена работа, защото тогава в Петербург се засилвало влиянието на „тъмните сили“, тоест „распутинството“; със свойствените на неговия характер праволинейност и твърдост на убежденията митрополит Владимир водел постоянна борба с тъмните сили.
Тази борба била особено трагична по своя вътрешен смисъл поради тягостното и фатално недоразумение, което съществувало между най-добрите кръгове на руското общество, към които принадлежал митрополит Владимир, от една страна и императрицата Александра Фьодоровна, от друга страна.
Царицата, като самоотвержена и безпределно любеща майка, обичала повече от всичко в живота си своя син, наследника на престола и повече от всичко треперела за неговата съдба. И от цялата тази сила на майчината любов се възползвали тъмните сили. По случайно стечение на обстоятелствата или по действието на тъмни, неизвестни за нас сили, станало така, че императрицата повярвала дълбоко, че съдбата на престолонаследника е тясно свързана със съдбата на „стареца“ Григорий Распутин. Върху това убеждение на царицата било построено грамадното, почти неограничено влияние на този „старец“.
Когато това влияние започнало да оказва въздействие в сферата на църковния живот, митрополит Владимир решил, че за него не е възможно повече да мълчи и помолил за аудиенция при царя.
Архиереите имали аудиенции при императора много рядко. Всички отношения между тях обикновено се осъществявали чрез обер-прокурора.
Обер-прокурорът В. К. Саблер, като разбрал с каква цел митрополит Владимир желае да види царя, предупредил владиката, че тази тема е много болезнена и сложна. Но митрополитът смело се устремил да изпълни това, което смятал за свой неотменен дълг и като първосветител на Църквата, и като верен поданик.
Като получил аудиенция, митрополит Владимир смело и прямо обърнал внимание на царя на всички сплетни и недостойни приказки, които се носели в обществото във връзка с името на Распутин, посочил гибелността на неговото влияние, особено в църковните дела.
Като изслушал митрополита, царят казал, че той може би има право в много отношения, но че царицата-майка никога няма да се съгласи с това.
Царицата, като узнала за разговора на царя с митрополита, била страшно възмутена и горещо възнегодувала срещу митрополита за неговото вмешателство в семейния живот на царското семейство. Царицата заявила, че митрополитът не е верен поданик, щом може да допусне недостойните сплетни и приказки за царското семейство и да ги предава на царя, след като в действителност няма нищо такова. В отговор на обвиненията против Распутин тя казала, че „старецът Григорий нееднократно е спасявал живота на нашия син и престолонаследник“ и тя никога няма да допусне лоша мисъл за стареца.
Царицата била права по своему. Разбира се, животът и взаимоотношенията в царското семейство били най-светли и кристално чисти и в тях нямало нищо нечисто. Но нечистотата, свързана с Распутин, проникнала в някои близки до двора сфери и за това именно и говорил митрополит Владимир на царя, а царицата не знаела и не искала нищо да знае за тази нечистота.
Такава била трагедията на тези тежки години: и двамата, и царицата, и митрополитът били чисти, високи духом, праведни пред Бога, но никой от тях не разбирал другия. И царицата не пожелала да изслуша този, който наистина бил верен поданик и добър Божий светител, този, когото очаквала също такава мъченическа кончина, както и цялото царско семейство.
През 1915 г. митрополит Владимир изпаднал в немилост и бил отдалечен от Петроград на Киевската митрополитска катедра.
Тук е уместно да си припомним думите казани на този велик йерарх от един архиерей: „Вие бяхте между нас първенствуващ йерарх не само по своето обществено положение, но и по Вашите високи духовни качества, когато ни светихте в тежките за църковния живот години. Именно когато хората съвсем привикнаха да лъжат и постоянно променяха своите убеждения, Вие не се страхувахте да казвате „истината на царете“, като съзнателно се подлагахте на огорчения и страдания и в същото време търпяхте всички житейски скърби със смирение и покорност на Божествения промисъл и с най-голяма душевна твърдост“.
Още от първите дни Киевското паство обградило своя архипастир с любов и искрено съчувствие, като виждало и ценяло в него гонения за правдата изпаднал в немилост светител.
Митрополит Владимир трябвало отново да отиде в Петроград след встъпването в управлението на Киевската митрополия като най-старши архиерей в Светия Синод.
Когато през 1917 г. владиката се върнал в Киев, там вече започнало разрушаването на църковния живот под натиска на революцията. Бил образуван „изпълком“ и църковният живот бързо започнал да се руши. Състоящото се по това време в Киев Епархийско събрание се превърнало в „Украинско събрание“ и предявило искане в „автономна“ Украйна да има „независима от Синода Украинска Църква“. Митрополит Владимир с любов и загриженост предупреждавал тогава привържениците на това начинание, като виждал, че разделението в църквата ще доведе само до тържеството на вътрешните и външните врагове. Той призовавал пастирите и пасомите да се отнасят с търпение към своите велики задължения, свързани с участието им в епархийското църковно управление, като избягват враждите и разделенията. Но самият архипастир претърпял множество тежки обиди, оскърбления и огорчения.
През есента на 1917 г. се образувала отделна от Русия Украинска държава, а след това в Киев било провъзгласено временно управление за цялата Украинска църква. Начело на това църковно управление застанал архиепископ Алексий (Дородницин), който бил на покой.
Образувалото се самочинно църковно украинско управление (или както то се наричало, „рада“) започнало да преустройва целия ред на църковния живот в отделените от радата украински епархии. Във всички духовни консистории били изпратени „украински комисари“. Забранявало се споменаването на богослуженията на Всеруския патриарх Тихон, а вместо него било заповядано да се споменава „всеукраинската църковна рада“, оглавявана от архиепископ Алексий. Самозваните духовни комисари се изказвали твърде грубо и оскърбително за Киевския митрополит Владимир.
По това време митрополит Владимир присъствал в Москва на Всеруския Църковен Събор, а киевските „комисари в раса“ обсъждали въпроса за недопускане на техния архипастир митрополит Владимир в Киев.
Всички тези самочинни деяния на радата разтревожили цялото православно киевско население. Събрало се многолюдно събрание от настоятелствата на киевските енории, на което постановили да се протестира решително против самочинния антиканоничен опит за създаване на автокефална украинска църква.
Скоро след описаните събития митрополитът се завърнал в Киев от Църковния Събор в Москва и тогава от страна на враговете на Църквата започнали всякакви издевателства спрямо седемдесетгодишния старец-митрополит.
Първоначално бунтовниците се явили в покоите на митрополита с грубото настояване владиката да напусне Киевската митрополия.
Привеждаме акта на нечуваното дотогава в православно-християнския свят оскърбление:
„На девети декември 1917 г. в два часа през деня по поръчение, уж, на централната рада при мен се яви комисия начело с нареклия себе си председател на украинската църковна рада свещеник о. Маричев и депутатите: протойерей Н. Шараевски (новият лъжемитрополит), свещеник П. Тарнавски, свещеник С. Филипенко, дякон Ботвиненко и йеродякон Порфирий и някакъв военен и след речта на о. Маричев ми беше заявено словесното постановление на радата да бъде отстранен от Киев преосвещеният Никодим, епископ Чигирински, за да встъпят незабавно в длъжност новоназначените членове на консисторията, а също така ми беше предложено и аз да напусна Киев. Като желаех да имам писмено заявление за това от страна на назованата депутация, аз помолих своя личен секретар да запише това искане на депутатите, а последните – да се подпишат под него, но те категорично отказаха да направят това. Този акт подписаха: Владимир, митрополит Киевски. А. Левков, секретар.“
Скоро след този груб акт в покоите на стареца-владика имало друг случай. Между 22:00 и 24:00 ч. вечерта в дома на митрополита в лаврата се появил членът на църковната рада свещеник Фоменко съпровождан от един военен и неочаквано ласкаво започнал да предлага на митрополит Владимир патриаршество в Украинската Църква.
Митрополитът изразил удивлението си от тази промяна: ту искат от него до три дни да си замине от Киев, ту му предлагат да стане украински патриарх. Но след няколко минути тайната на това ласкаво отношение се открила. Нощните посетители поискали домакинът да им даде от средствата на митрополитския дом сто хиляди рубли.
И когато митрополитът заявил, че тези средства принадлежат на цялата епархия и само тя може да се разпорежда с тях, то поведението на гостите рязко се изменило и станало дотолкова заплашително спрямо самотния архипастир, че той побързал чрез килийника си да извика манастирските братя, за да отстранят неканените нощни посетители, но последните безобразничили в митрополитските покои още час и половина.
Какво било душевното състояние на киевския светител митрополит Владимир в дните на тези тежки изпитания, можем да съдим по разказа на свидетеля-очевидец. (Подпоручик Кравченко)
На 12 декември 1917 г., когато го приел, владиката се обърнал към него със следните думи: „От никого и от нищо не се страхувам. Готов съм по всяко време да отдам живота си за Христовата Църква и за православната вяра, само да не дам на Нейните врагове да се надсмеят над Нея. Ще страдам докрай, за да се запази Православието в Русия там, откъдето то е започнало“. Като казал тези думи, митрополитът силно и горчиво заплакал.
По това време в Киевско-Печерската лавра се разположил бившият Владимирски архиепископ Алексей (Дородницин). След революцията Владимирското паство го прогонило заради дружеските му отношения с Распутин. Изгонен от епархията си, Дородницин, който бил украинец от Екатеринослав, се прехвърлил в Киев, където в мъглата на революционните настроения назрявал стремеж към автокефалия, към независима от Москва Църква.
Като се устроил в Лаврата, архиепископ Алексий започнал да смущава монасите украинци и да ги подстрекава срещу митрополит Владимир с надеждата да постигне неговото уволнение и да заеме мястото му. Монасите започнали да притесняват митрополита отначало в дребните неща. Случвало се да му се наложи да пътува за някъде, а монасите не дават конете и казват: „Владика Алексий замина с конете“. Положението станало тягостно за митрополит Владимир и когато при него дошли двама други архиереи, той ги помолил някакси да вразумят безчинника. Но техните усилия се оказали напразни. Дородницин направил положението на митрополит Владимир такова, че той се чувствал в митрополитските покои на Лаврата като в обсадена крепост.
Митрополит Владимир бил дълбоко честен, прям и устойчив човек. Той не се подчинил на никакви искания от страна на беззаконно събралата се група хора в Киев в украинската църковна рада, оглавявана от архиепископ Алексий (Дородницин), когото митрополит Владимир смятал за голям църковен престъпник и метежник, което и самият архиепископ Алексий признал и се разкаял пред църквата, след като бил изгонен от украинците (умрял в Новоросийск от внезапно спиране на сърцето през месец януари 1920 г.). Даже под заплаха за живота си митрополит Владимир не се подчинил на незаконните искания, което и доказал със своята мъченическа смърт, която би могъл да избегне, ако беше пожелал да се укрие от враговете и убийците.
През месец януари в Киев започнала гражданската война. Гоненията и преследванията на митрополит Владимир от озверелите негови бивши духовни чеда продължавали и завършили с убийството на владиката по време на овладяването на Киев от сатанистите изувери.
Червеното знаме на революцията – емблемата на кръвта и сатанизма – позорно развяващо се от 1917 г. над Русия, навсякъде, където се появи, влече зад себе си проливането на потоци невинна човешка кръв, произвол, братоубийство, а също и разрушение на светините и на Божиите храмове.
В борбата между двете вражески партии за овладяването на Киев много киевски обители и храмове били подложени на обстрел и значително пострадали. На Киево-Печерската лавра било отредено да преживее изключителни дни на страдания и гонения. От 15 януари в Лаврата започнали да попадат куршуми и снаряди, а от 22 януари канонадата се засилила и Лаврата се оказала под жесток обстрел от страна на болшевиките, които предполагали, че ги наблюдават от камбанарията на Лаврата, но в действителност камбанарията била заключена и по това време в Лаврата нямало никакви войски. Но обстрелът на църквите и камбанариите от страна на болшевиките е обичайно явление навсякъде, където те водят война.
Голямата църква на Лаврата и камбанарията значително пострадали от снарядите. Те попадали вътре в църквата и предизвикали значителни повреди. На 23 януари вечерта болшевиките завладели Лаврата и започнали диви насилия и варварства. Въоръжени хора нахълтвали в храмовете с шапки на глава, с цигари между зъбите. С викове и улични ругатни произвеждали обиски даже по време на богослужение и поругавали светините и кощунствали над тях.
Събличали и събували монасите старци на двора с издевателства и ги били с камшици. По време на обиските се извършвал масов грабеж.
Докато болшевиките обстрелвали Лаврата, митрополит Владимир се молел на Бога или в храма, или в покоите си. Последна литургия владиката служил на 21 януари в неделя, в голямата църква на Лаврата. В същата тази църква митрополитът служил акатист на Успението на Божията Майка. Това последно служение в църквата в навечерието на разстрела на митрополит Владимир по наблюденията на съслужещите на владиката се отличавало с особена задушевност и проникновеност.
Нощта на 25 януари била тревожна. През тази нощ било извършено нападение от четирима въоръжени мъже и една жена, облечена като милосърдна сестра на квартирата на наместника на Лаврата. Грабителите произвели щателен обиск, взели ценните вещи и всичко, каквото намерили в килията, пили чай, а в дълбоката нощ трима от тях излезли „на разузнаване“ и през това време ограбили касиера и благочинния.
През деня на 25 януари трима въоръжени войници извършили обиск в митрополитските покои и като не намерили нищо ценно, взели от огнеупорната каса един златен медал. Вечерта отново се появили в Лаврата петима въоръжени мъже. Един от тях, облечен в черна кожена тужурка, бил комисарят. Всички те в навечерието (на 24 януари) били вече в Лаврата и обядвали в трапезарията. Комисарят, който тогава бил с матроска фуражка останал недоволен от черния манастирски хляб, хвърлил го на пода и закрещял срещу всички в трапезарията: „Аз да не съм свиня да ям такъв хляб?“ Монахът трапезник отговорил: „У нас, господа, по-хубав хляб няма, какъвто ни дават, такъв ядем“. Трапезникът монах Ириней свидетелства, че на 24 януари вечерта цялата група въоръжени хора била повторно в трапезарията на Лаврата. Матросът бил пиян и говорел в трапезарията: „Трябва да направим тук нещо особено, забележително, небивало“. След това казал: „Да идем при митрополита на чай, аз трябва да си поговоря с него“. След това всички станали и излезли, а след час отново дошли в трапезарията и като се разположили, започнали да изсипват от джобовете си сребърни пари, а комисарят-матрос извадил и златен часовник и на въпроса на „другарите“ откъде го е взел, отговорил: „Това си е моя работа“. Цялата тази компания на 25 януари вечерта, влизайки в Лаврата, попитала един монах къде живее митрополитът. Монахът, който ги познал, отговорил на матроса: „Неговият дом е до мястото, където се храните, там живее“. Матросът казал: „Днес ще го отведем“.
В злодеянието на убийството на митрополит Владимир изиграла своята роля и агитацията на Алексий Дородницин сред монасите на Лаврата. Когато в трапезарията на Лаврата монасите хранели бандата матроси, те ги разпитвали: доволни ли са братята от началството? Нямат ли монасите някакви оплаквания? Послушниците, подбудени от революционната агитация на Дородницин, започнали да се оплакват от притеснения: „народът носи в лаврата много пари, а ги яде той…“ – и посочвали нагоре, където се намирали покоите на митрополита.
Бъдещите убийци на митрополита влезли в трапезарията и един монах ги последвал. Предводителят на убийците се обърнал рязко към монаха с въпрос: „Защо у вас няма комитети? Навсякъде има комитети, а у вас няма“. Монахът отговорил: „Ние не трябва да имаме комитети, ние сме монаси“. Грубият матрос закрещял на монаха: „Вие само милиони и хиляди събирате“. Грубият изувер-матрос още дълго ругал, крещял, а после започнал да кощунства и попитал монаха: „Кажи, какво има в пещерите? Всичко ще изнесем оттам и ще го разгледаме, ако се окаже, че няма нищо или има само восък или трици, всички ще ви изколим“. Монахът отговорил: „За какво да ви казвам аз? Ако ви кажа истината, вие, все едно, няма да повярвате. Сега властта е ваша, идете, вижте и ще научите истината“.
През 1917 г. безбожниците вече кощунствали в пещерите на лаврата, рязали с ножове светите мощи, пробождали ги с щикове, изхвърляли ги от гробниците и за поругание поставяли светите мощи на преподобните с главата надолу. Грубият матрос продължавал да разпитва монаха: „Ти знаеш ли кой е бил отец Серафим в Саров? Отец Серафим е бил вторият човек след царя, затова Серафим е светец. И вашият митрополит Владимир ще бъде светец“.
Като излизал от трапезарията, матросът казал на монаха: „Митрополита повече няма да го видите“. Убийците отишли при владиката, за да изпълнят своя убийствен замисъл.
Било шест и половина вечерта. На входа на митрополитския дом се разнесли три резки позвънявания. Вратата се отворила, убийците влезли – били пет души във войнишка униформа, начело бил матросът.
Матросът попитал: „Къде е Владимир, митрополитът?“ Вратарят посочил къде пребивава владиката – в килията на наместника на манастира, отец архимандрит Амвросий, която била под неговата.
Като се насочили към килията на митрополита, единият от войниците казал: „Искаме да поговорим с митрополита, идваме сега от трапезарията и там братята ни се оплакаха, че той не им разрешава да образуват комитети. Трябва да поговорим с него, да разреши да се образува съвет, за да бъде така, както е при нас“.
Владиката излязъл при убийците и попитал за какво става въпрос. Трима от убийците отвели владиката в стаята и останали там насаме с него известно време. Пред вратата поставили караул. След това палачите повели митрополита от стаята към неговите покои по-горе. Когато владиката минавал покрай стоящите встрани епископ Феодор и архимандрит Амвросий, той им казал: „Те искат вече да ме разстрелят, това ще правят с мен“ – и разтворил ръце. Вървящият след него матрос грубо закрещял: „Върви, не разговаряй, кой ще те разстрелва! До коменданта ще те водим“.
Като се изкачил на първата площадка на стълбата, водеща до горния етаж, митрополитът спрял и като се обърнал към съпровождащите го убийци, казал: „Господа, ако сте решили да ме разстреляте, разстрелвайте ме тук на място, по-нататък няма да вървя“. Матросът грубо казал: „Кой ще те разстрелва! Върви“.
Убийците повели митрополита към неговата спалня, заключили зад себе си вратата и останали с владиката двадесетина минути. Там мъчили владиката, душили го с верижката от кръста, искали пари и издевателствали над него. После килийниците намерили на разни места в спалнята по пода разкъсани верижката, копринено шнурче, ладанка2 и сребърна нателна икона.
След двадесет минути митрополитът, обкръжен от тримата палачи излязъл от спалнята облечен в расо, с панагия на гърдите и бял клобук на главата.
На входа към владиката се приближил за благословение неговият стар килийник Филип, но матросът го отблъснал от митрополита, като закрещял: „Достатъчно си се кланял на кръвопийците, каквото си се кланял, свърши!“ Владиката сам се приближил към килийника, благословил го, целунал го и като стиснал ръката му, казал: „Прощавай Филип!“ Извадил от джоба си кърпичка и изтрил сълзите си.
Филип предава, че митрополитът бил спокоен – сякаш отивал да служи литургия. Когато митрополитът обличал шубата си, един от войниците казал: „Това е важен престъпник“, а матросът закрещял срещу него: „Млъквай, никакви разговори!“
Забравен и изоставен от своето братство, заобиколен от палачи и убийци, невинният, кротък и смирен старец митрополит Владимир спокойно отивал на разстрел. По пътя през Лаврата митрополитът вървял, като се осенявал с кръстния знак, и като виждал вече смъртта, благоговейно и тихо си пеел „Благообразный Иосиф“.
Случаен очевидец на убийството на митрополита предава, че от вратите на Лаврата до мястото на разстрела владиката бил докаран с автомобил. Когато убийците извели владиката от автомобила на площадката, той попитал: „Тук ли искате да ме разстреляте?“ Един от палачите отговорил: „А ти да не мислиш, че ще се церемоним с тебе?“ Тогава митрополитът поискал от тях разрешение да се помоли, на което последвал отговор: „Само по-бързо“. Като вдигнал ръце към небето, владиката се молил на глас: „Господи, прости волните ми и неволни съгрешения и приеми духа ми с мир!“ След това благословил кръстообразно с две ръце своите убийци и казал: „Господ да ви прости“.
Зад стените на Лаврата сред гробната тишина изведнъж се чули изстрели. Отначало четири, след половин минута още два и още един. „Разстрелват владиката“ – промълвил един инок. „За убийство толкова изстрели са прекалено много“ – забелязал друг приближил се инок.
След раздалите се изстрели по двора на Лаврата се разтичали петнадесетина матроси с револвери и фенери в ръце. Един матрос попитал стоящите монаси: „Отци, изведоха ли владиката?“ – „Изведоха го извън портата“ – бил страхливият отговор на иноците. Матросите изтичали извън вратите и след двадесет минути се върнали в обителта. „Намерихте ли владиката?“ – попитал един монах. – „Намерихме го, така ще ви изведем всички вас един по един“ – отговорил един матрос.
В тази нощ спокойствието на Лаврата повече не било нарушено. Цялата обител спяла здрав сън и никой не чувствал, че на хиляда крачки от лаврата в локва кръв лежат останките на измъчения и убит настоятел и отец на Лаврата, митрополит Владимир.
На разсъмване в Лаврата отивали богомолки жени и едва от тях братята узнали, че митрополит Владимир лежи разстрелян извън Лаврата на малка полянка сред крепостните валове.
Тялото на убития владика било намерено на 150 сажена3 от вратите на Лаврата. Убитият лежал по гръб, покрит с шубата и на него ги нямало панагията, кръста на клобука, чорапите, ботушите с галошите и златният часовник с верижката. При медицинското освидетелстване на тялото на покойния били открити следните рани: огнестрелна рана в дясната очна кухина, прорезна рана на главата със сваляне на кожата, прободна рана под дясното ухо и четири прободни рани на устните, две огнестрелни рани в областта на дясната ключица, разрезна рана в областта на гърдите с разкриване на цялата гръдна кухина, прободна рана в поясната област с изпадане на оментума4 и още две прободни рани на гърдите.
В девет часа сутринта братството на Лаврата решило да пренесе тялото на убития митрополит в Лаврата и архимандрит Антим, като получил пропуск от болшевиките, се отправил с четирима санитари към мястото на убийството.
Като отслужили кратка лития и положили тялото на носилката, към единадесет часа донесли останките на свещеномъченика в църквата „Св. архангел Михаил“ в Лаврата, където покойният владика прекарал в молитва последните дни от живота си. Когато о. Антим вдигал тялото на митрополита, за да го пренесат, към него притичали десетина въоръжени войници и работници и започнали да издевателстват и да ругаят над разстреляния владика и не разрешавали да отнесат тялото. „Още ще го и погребвате – хвърлете го в рова, тука го закопайте! Ще направите от него мощи – за мощи го вземате“ – неистово крещели изуверите. Когато понесли тялото на владиката, преминаващите благочестиви жени плачели, молели се и казвали: „Страдалец-мъченик, царство му небесно“. А изуверите крещели: „Какво царство, на него мястото му е в ада, на самото дъно“.
За разследване на обстоятелствата на убийството на митрополит Владимир Свещеният събор избрал комисия под председателството на Тамбовския архиепископ Кирил, но тя не можела вече да изпълни своята мисия. Киев бил отрязан от Москва от новите обстоятелства на революцията.
На паметта на убития митрополит било посветено особено тържествено заседание, което било проведено в Съборната палата с участието на патриарха и духовенство от цялата Москва.
В историята на Руската Църква той бил единствения йерарх, който последователно заемал всичките три митрополитски катедри – Московската, Петербургската и Киевската и завършил своя жизнен подвиг през 1918 г. с приемането на свещеномъченически венец, сякаш откривайки със себе си славата на Руската Църква.
[1] Стар стил. – бел. на прев.
[2] Ладанка – малка торбичка или кутийка, в която слагали светини и я носели, според разпространен обичай в Русия, на шнурче, заедно с нателното кръстче. – бел. на прев.
[3] Сажен – мярка за дължина равна на 2,13 метра. – бел. на прев